Бойд Морисън
Цунами (43)

43.

11:55

17 минути до идването на третата вълна

Бързото течение на водата повлече Кай към вратата на апартамента, гледаща към океана. Той замаха с ръце, надявайки се да успее да се хване за нещо. Диво подскачащият лъч на фенерчето освети прелитаща край него врата. Докато се търкаляше по коридора, ръката му се плъзна по входа на противоположния апартамент. Той успя да се извърти и да се вмъкне, забивайки ръце в ръба на касата.

Спря на място, но все още нямаше въздух. Разполагаше с по-малко от две минути преди дробовете му да поискат кислород.

Помисли си дали да не се опита да изплува обратно до водолазните бутилки, но скоростта на течението сигурно беше над 20 възела. Единственото, което можеше да направи, бе да се държи здраво. Отломки го удряха по главата, но той се беше съсредоточил само върху отслабващия си захват за касата на вратата.

Пред Кай имаше два много прости избора, но нито един от тях не беше привлекателен. Можеше да се държи, докато му стигне дъхът, с надеждата, че изтичащата вода ще спадне до поносимо за него равнище. Или да се опита да изплува на повърхността, рискувайки при това да бъде отнесен в открито море. Той знаеше, че само малцина завлечени в открито море от цунами бяха оцелели, за да разкажат историите си. Всъщност повечето никога не бяха намерени.

От друга страна, ако се държи и въздухът му свърши, ще се удави и пак ще бъде отнесен в открито море. Кай реши да рискува за още няколко минути живот и се приготви да се пусне и започне да плува.

Точно преди да отвори пръсти, забеляза, че може да различава смътни форми на места, които водолазното му фенерче не осветяваше. Мътната вода ставаше по-прозрачна. Значи се оказа по-близо до повърхността, отколкото беше смятал. Откъм прозорците на апартамента идваше слънчева светлина. Това означаваше, че пресният въздух е на не повече от три до шест метра над главата му. След като осъзна това, реши да устиска още минута или докато изпадне в паника — което от двете настъпи първо.

Помещението се осветяваше все повече и повече, докато Кай започна да вижда някои от формите наоколо без фенерчето: края на вратата, шарките на паркета, парчетата цветни тапети, които не бяха откъснати. Само още няколко секунди. Дробовете му горяха, но той се насили да издържи.

Рискува и бавно се приближи до края на вратата, надявайки се, че така ще стигне до въздуха много по-бързо. Издигна се до тавана точно когато чу нов звук: ревът на падаща вода. В същия момент над главата му се откри благословен въздушен джоб. Кай пъхна глава в него, като внимаваше да не се изпусне от стената, и вдиша дълбоко.

Водата спадаше бързо като в отпушена вана, носейки се покрай него към залива Малама. Кай се върна обратно до касата на вратата и когато водното равнище стигна височина метър и двайсет над пода, течението рязко смени посоката си.

Стените на апартамента откъм океана още бяха здрави, така че щом водното равнище спадна до прозоречните первази, от тази страна вече не можеше да се оттича. Но стената от другата страна на сградата беше избита при експлозията, предлагайки така лесен изход на останалата вода.

Водата спря движението си за няколко секунди и Кай се отпусна на колене, докато главата му беше над повърхността. Тогава течението смени посоката си и се понесе обратно към океана. Кай не беше подготвен за това, защото въобще не го очакваше. Макар течението да беше дълбоко само 90 сантиметра, силата му беше достатъчна, за да го повали. Събори го на пода и го принуди да замаха с крака и ръце. Сега имаше опасност да бъде повлечен в другата посока като дънер, поет от течението на планински бързей.

Блъсна се в другата врата на апартамента, завъртя се и за секунда зърна другите от своята група. Тереза се опита да го сграбчи, но не беше достатъчно бърза. Главата му отново потъна и той си помисли, че със сигурност ще мине право през кухнята, а след нея нямаше нищо здраво, за което да се хване. Една ръка се вкопчи в ръката му и го спря с рязко дръпване.

Кай опря крака в кухненската стена за опора и показа глава от водата, за да вдиша. Тогава видя лицето на Брад, уморено и уплашено, но изпълнено с решителност.

— Никъде няма да ходиш — каза той със стиснати зъби.

След още няколко секунди водата се оттече толкова, че вече нямаше опасност да повлече Кай. Въздухът беше изпълнен с миризмата на мръсотия, но въпреки това му се стори освежаващ. Кай се изправи, за да провери състоянието си. Имаше натъртвания и драскотини по цялото тяло, но иначе беше цял и невредим.

— Благодаря, Брад. Веднъж и аз да имам полза от цялото това време, което прекарваш във фитнеса.

Брад имаше вид на човек все още в шок. Засядането на едно място и дишането с регулатор го бяха разтърсили, но нямаше друг начин.

— Добре ли си? — попита Кай.

Брад кимна мълчаливо и започна да се развързва. Мия още беше на пода до него. Тя също бе освободена от гредата. Значи импровизираният му план беше сработил. Плотът се издуваше от другата страна на гредата, защото вече не можеше да издържа тежестта й. А тя се беше смъкнала обратно до първоначалното си положение.

— Това с плота беше страхотна идея — каза Том.

— Не беше моя — кимна Кай към Лани. — Тя заслужава поздравления.

Дъщеря му лежеше на пода и той осъзна, че не беше помръдвала от оттичането на водата.

— Лани, скъпа, добре ли си?

Той клекна и я обърна. Регулаторът вече не беше в устата й. Когато огледа бутилката и маркуча, видя, че той е спретнато срязан от нещо, влачено от водата.

Внезапността на случилото се беше изненадала Лани и тя бе вдишала вода. В борбата си за въздух беше изплюла мундщука на регулатора. Лицето й беше синьо и тя не дишаше.

Дъщерята на Кай, неговото единствено дете, умираше.

 

 

Водата се пенеше и въртеше, докато спадаше в асансьорната шахта. След миг объркване и парализа Рейчъл се ориентира и заплува към повърхността. Когато изскочи над водата, извика. Погледна нагоре и видя Пейдж и Шийла да надничат над ръба на покрива на кабината. Вече бяха на 6 метра от нея и тревожно бързо се отдалечаваха. Докато самата тя се отдалечаваше от светлината, която падаше от отворената асансьорна врата на 15-ия етаж, мракът започна да се сгъстява.

— Рейчъл, добре ли си? — извика Пейдж отгоре.

— Да, добре съм — отговори Рейчъл. — Къде е Джери? Джери! — Тя се завъртя, за да го намери.

— Виждаме само теб. Може би е някъде под нас.

— Не мога да го видя!

Рейчъл заплува из шахтата, опипвайки под водата за него. Кракът й се отърка в нещо, което после изчезна.

— Мисля, че го докоснах! — извика тя нагоре.

Още гласове се присъединиха към този на Пейдж.

— Джери! Джери!

Рейчъл се гмурна под водата, но не можа нищо да види заради липсата на светлина. Тя започна да опипва в мрака и накрая ръката й попадна върху тяло. Беше Джери. Рейчъл зарита с крака и го извлече на повърхността.

Той беше замаян, но в съзнание. Изстена и зацапа с ръце и крака, успявайки да държи глава над водата.

— Намерих го! — извика Рейчъл.

— Слава богу! — извика някой в отговор.

— Няма достатъчно светлина, но мисля, че има срез на главата. Трябва да се е ударил в нещо, когато паднахме. — Тя го разтърси. — Джери, чуваш ли ме?

Той обърна очи, сякаш се готвеше да изгуби съзнание. Рейчъл му удари плесница.

— Джери, събуди се! Стегни се, човече!

Това привлече вниманието му, но успяваше да плува само кучешката. Бяха все още в средата на шахтата, на около три метра от всяка стена.

— Откъде идва тази светлина? — извика Пейдж, която сега беше на повече от девет метра над Рейчъл.

Рейчъл погледна надолу, за да види какво иска да каже Пейдж. Изпод тях започна да прониква призрачна светлина. Изглежда идваше от едната страна на шахтата. В този момент Рейчъл изведнъж разбра какво е това.

— О, боже! Някоя от асансьорните врати е поддала. Джери, трябва да се хванем за нещо, защото иначе водата ще ни отнесе извън хотела!

Макар асансьорът, в който намери Джери, да беше експресен, останалите два до него не бяха, затова част от шахтата имаше врати на всеки етаж под тях.

Рейчъл задърпа ризата на Джери. Той започна да маха тромаво. Тягата към отворената врата се засилваше. Единственият им шанс беше да се доберат до стълбата за аварийни случаи в шахтата, преди водата да ги отнесе през асансьорната врата и прозорците на фоайето. Като съпруга на учен, който се занимава с цунами, Рейчъл беше разбрала достатъчно, за да знае, че ако вълната те завари в открито море, смъртта ти е сигурна.

Ако беше оставила Джери, щеше лесно да се добере до стълбата. Но нямаше да го направи, защото сам не би оцелял.

Светлината не беше силна, но достатъчна, за да види, че от отворената асансьорна врата ги дели само метър. Рейчъл зарита с крака, замахна с една ръка към стълбата и успя да се хване за нея. Ризата на Джери се опъна от усилието, но той също зарита и накрая успя да се хване за една от пречките точно в мига, когато водата около тях започна да се излива през вратата.

Те се закрепиха на стълбата, докато водата бушуваше с рева на водопада Ниагара.

— Добре ли сте? — извика отгоре Шийла.

— Живи сме! — В тяхното положение това не беше малко.

След още няколко секунди водата се оказа в равновесие с отворената врата и частта, която беше в повече на този етаж, се плисна обратно в шахтата. Сега Рейчъл можа да разчете номера на етажа на задната част на вратата.

— Намираме се на единайсетия етаж!

— Можеш ли да се изкатериш обратно?

— Джери трябва да извади голям късмет, за да може да се изкачи. Налага се да слезеш, за да ми помогнеш с него. Джери, дръж се!

Той кимна замаяно. Не беше в състояние да направи нещо повече, освен да чака тук.

На другите отне няколко минути да излязат във фоайето на 16-ия етаж и да слязат по стълбите до тях.

Джери започна бавно и тромаво да се спуска по аварийната стълба, насочван от Рейчъл. От отворената врата се показаха ръце, които го подхванаха и дръпнаха вътре във фоайето, където той рухна на пода пред асансьорите.

Рейчъл изпълзя изтощена и също седна на пода, за да си поеме дъх.

Погледна към Пейдж, която утешаваше децата си.

— Пейдж — каза тя между две вдишвания, — съжалявам за Бил.

— Така и трябва.

— Какво?

— Ти си виновна! — отговори Пейдж, съскайки. — Ако не беше ти, аз никога не бих се съгласила да минем по разнебитения мост. Само да си бяхме останали от другата страна, още щеше да е жив!

— Пейдж, аз…

Чу се силен пукот откъм френския прозорец във фоайето пред асансьорите, който гледаше към кулата „Акамаи“. Това, което започна като пукане и стържене, се превърна в какофония от скърцащ метал и трошащ се бетон, която заглушаваше звука от носещата се бързо вода.

Всички с изключение на Джери се втурнаха към прозореца, за да видят какво става. Прах започна да изскача от цялата сграда, докато шевовете й се пукаха. Тази сцена беше позната на всички, които бяха гледали по телевизията случващото се на 11.09.2001 г.

Рейчъл се обърна към другите и изрева:

— Назад!

Завлякоха Джери в края на фоайето, докато пред очите им кулата „Акамаи“, отслабена от сблъсъка с баржата „Уестърн Сий“, рухна в купчина отломки. С ужас гледаха сградата, която само преди час беше изглеждала толкова здрава — буквално неразрушима, конструирана да издържа ветрове с ураганна сила, модерна и отговаряща на съвременните технически постижения, да се разпада пред техните очи. А най-лошото от всичко беше, че тя беше кула близнак на тази, в която се намираха.