Бойд Морисън
Цунами (1)

1.

Ден в памет на загиналите във войните

8:41 сутринта

Капитан Майкъл Роб отвори очи и откри, че лежи на пода в кокпита. Лъхна го горещина, все едно самолетът се беше гмурнал в доменна пещ. Чуваше се воят на множество предупредителни сигнали. Кръв се стичаше от челото и пареше в окото му. Остана да лежи още секунда замаян, чудейки се какво се беше случило. След това си спомни. Ударът!

Беше се върнал току-що в кокпита, обещавайки си да не близне повече кафе до края на пътуването. Полетът от Лос Анджелис до Сидни още не бе преполовен, а това беше третото му ходене в тоалетната. Неговият втори пилот, Уенди Джейкъбс, цели двайсет години по-млада от него, се обърна, за да му се подсмихне, но нищо не каза. Тъкмо се беше насочил към своята седалка, когато откъм дясното крило на самолета проблесна светлина.

Роб си помисли, че е светкавица от бурята, над която летяха, но в този момент самолетът беше отхвърлен настрана. Все едно някаква великанска ръка го беше отместила. Той се блъсна в преградата на кабината. Главата и раменете му поеха по-голямата част от удара, който го повали на пода.

Сигурно бе изгубил съзнание за няколко секунди. Роб се изправи и избърса кръвта от окото си. Арматурното табло беше наред. Джейкъбс беше изключила автопилота и хванала щурвала, с който сега се бореше, за да установи контрол над машината. Роб се изправи на крака. Нямаше представа колко тежко е наранен, но се движеше. Това беше достатъчно.

Когато се изкатери с мъка на мястото си, той хвърли поглед на индикатора за налягането в кабината. Стрелката му сочеше нула. Експлозивна декомпресия.

Рефлексивно протегна ръка към маската, която висеше вляво от него. Годините тренировки си казаха думата. Рамото му възрази срещу движението и той изстена от болката.

— Слагане на кислородна маска! — извика Роб.

Сложи си маската и Джейкъбс го последва. В пътническата кабина маските вече бяха паднали автоматично. Наум прехвърли набързо възможностите за взрива. Терористично нападение? Ракетна атака? Взрив на резервоара? За да се декомпресира толкова бързо, някои от илюминаторите в пътническата кабина трябва да са избити. Може би дори цяла врата. Обаче самолетът още летеше, което означаваше, че фюзелажът е цял.

С внимание, съсредоточено върху връщането на контрола върху самолета, Роб нямаше време да говори с пасажерите. Стюардесите трябваше да се оправят с това. Най-доброто, което можеше да направи за пътниците, беше да свали самолета на три хиляди метра, където бе възможно да се диша без кислородни маски.

Той бутна щурвала напред и изключи алармата за декомпресия, но някаква друга продължаваше да вие. Светлинните индикатори за двигателите на дясното крило премигваха в червено, което означаваше, че и двата горят.

— Дръпни Т-образната дръжка на трети двигател — излая Роб. Потисна паниката, която долови, че прониква в тона му.

Джейкъбс дръпна дръжката и натисна бутона под нея, за да изгаси огъня.

— Т-образната дръжка на трети двигател издърпана — докладва тя. Повториха същата операция и за четвърти двигател. След като прехвърли изискуемите списъци с проверки, Джейкъбс хвърли поглед навън към десния борд, за да направи визуален оглед.

— Огънят в трети двигател угасен! Четвърти двигател го няма!

— Няма го?

— Откъснат е от стойката.

Роб изруга под нос. Неговият самолет беше 747–400, модел с най-модерната авионика. Това беше причината екипажът да се състои само от него и Джейкъбс. Благодарение на модернизацията нямаше нужда от щурман, но сега Роб копнееше за тази допълнителна помощ. Самолетът беше сертифициран да лети с три двигателя, но само с двата откъм левия борд щеше да е късмет, ако успеят да се задържат във въздуха.

Обърна се към Джейкъбс. Лицето й беше пепеляво, но с изцяло професионално изражение.

— Подай сигнал за беда! — нареди Роб.

Джейкъбс кимна, защото разбираше последствията. Дори някой да чуеше радиосъобщението, нямаше да има голямо значение. Най-доброто, което можеха да направят, беше да съобщят местоположението си, ако се наложеше да се спуснат. Тя натисна копчето на радиостанцията.

— Помощ! Помощ! Помощ! Говори самолет на „Транс Пасифик“, полет 823. Падаме. Падаме. Изгубихме двигатели три и четири. Нашето местоположение: сто и двайсет километра, 245 градуса от радиофара в Палмира.

Нямаше отговор. Чуваха се само шумовете от статичното електричество.

— Активирай транспондера за извънредни случаи — каза Роб. Знаеше, че активирането му е безполезна процедура. Намираха се извън обсега на всякакви радари.

— Включвам транспондера на код за извънредни случаи 7700! — повтори Джейкъбс.

Докато бързото им спускане свали самолета с близо 9000 метра, неземна руменина разцъфтя сред облаците на шестнайсет километра вдясно от тях. В началото облаците я омекотяваха, но след малко светлината ги прониза, понесла се към стратосферата, и за миг се оказа по-ярка от слънцето.

— Мамка му, какво е това? — възкликна Джейкъбс.

Огнена топка с отличителната форма на гъба, която Роб беше виждал на безброй снимки, се търкаляше нагоре. Той зяпна, хипнотизиран от гледката. Изпробването на ядрени оръжия в Тихия океан беше забранено от години, а в този район нямаше вулкани. Какво друго би могло да предизвика подобна великанска експлозия?

Каквото и да беше, обяснението нямаше значение.

— Наклон наляво! — изрева той. Стабилизирането на самолета щеше да бъде негов най-голям приоритет, но трябваше да се отдалечат и от зоната на взрива.

— Наклон наляво! — само след секунда колебание долетя отговорът на втория пилот.

Роб можеше само да се надява, че ще успее да използва взривната вълна, а после да измисли къде да се приземи. Бяха минали над атола Палмира преди десет минути, но пистата, построена през Втората световна война, беше изоставена още преди десетилетия. На остров Кристмас се намираше най-близката действаща писта, но самият той беше на 800 километра оттук. Независимо от това беше най-добрата им възможност. Въпреки всички повреди, които беше понесъл, самолетът още летеше. Може би ще успеят да стигнат.

— Хайде, копеле! — изръмжа Роб, докато напъваше щурвала.

Носът на огромния самолет бавно се завъртя. Твърде бавно.

Взривната вълна го настигна и го удари изотзад, повдигайки опашката му. Страхотен трясък заеча в кокпита. Прозорците се пръснаха и вятърът зарева из него. Двигател номер едно се откъсна от стойката, сряза половината ляво крило и запали резервоарите в него. Подемната сила изчезна изпод крилото и машината полетя надолу като асансьор със скъсани кабели.

С два изгубени двигателя и един изключен, самолетът беше смъртно ранен. Сещайки се за 373-мата мъже, жени и деца в кабината — хора, за които носеше отговорност, Роб не се предаде, но нямаше повече надежда, че ще лети с него. Той се бореше с щурвала и педалите, опитвайки се да изравни самолета, но това беше умряла работа. Въпреки усилията му машината се завъртя надолу в смъртоносна спирала. В мига, когато самолетът падна през най-ниския облачен слой, алтиметърът показваше триста метра. За пръв път от един час насам Роб видя сините води на Тихия океан.

Щом осъзна, че не могат да избягат от съдбата си, Майкъл Роб пусна щурвала и се облегна назад. Не искаше да умре сам, затова протегна ръка на Уенди Джейкъбс, която я стисна здраво със своята. Макар никога да не си беше падал много по религията, той се усети, че започва да казва Божията молитва. Беше стигнал до думите „да дойде царството ти“, когато самолетът се заби в повърхността на океана с повече от 800 километра в час и изчезна под вълните.