Бойд Морисън
Цунами (11)

11.

9:57 сутринта

Мина половин час, откакто данните от сензора за водното равнище край остров Кристмас трябваше вече да са тук, и Кай с всяка минута ставаше все по-неспокоен. Обажданията на Реджи до техния човек по поддръжката на острова Стивън Брайънт все още не даваха резултат. Кай усещаше как напрежението на Реджи нараства.

— Мамка му, какво става там? — подхвърли колегата му, без да се обръща към някого определено.

Телефонът започна да звъни и Кай се хвърли към слушалката с надеждата, че това е жената от телефонната компания с добри новини.

— Доктор Танака, обажда се Шърли Нейгъл от телефонната компания.

— Успяхте ли да се свържете? — попита Кай с надежда в гласа.

— Не, не успях — отговори тя. Той направо се свлече от разочарование. — Обадих се да ви информирам, защото казахте, че е важно. Попитах един колега дали има някаква друга възможност. Той каза, че освен подводен кабел има резервна връзка с острова чрез сателит, но странното е, че и чрез него не мога да се свържа.

— Защо да е странно?

— Защото Чарли се кълне, че сателитният предавател разполага с генератор, в случай че токът спре. Така че би трябвало да има връзка дори да няма ток на острова. Но нищо не се получава. Няма сигнал. Все едно островът вече не съществува.

— Мили боже — промърмори Кай, защото последствията бяха прекалено ужасни за разбиране. Все едно островът вече не съществува!

— Моля? — попита Шърли.

— Нищо. Бихте ли продължили с опитите да се свържете, моля?

— Разбира се. Вече включихме и неколцина колеги. Веднага щом се свържем, ще ви се обадя.

Гласът й звучеше бойко, но Кай не споделяше нейния оптимизъм. Изпитваше ужасното чувство, че никога повече няма да чуят когото и да било от острова.

Там имаше най-малко 3000 души. Кай не можеше да приеме, че остров Кристмас е бил изтрит от лицето на земята по време на неговото дежурство. Почувства усилващо се главоболие и глътна няколко аспирина от опаковката в бюрото си. Макар да се чувстваше ужасно от мисълта какво може да означава тази загуба на връзка, знаеше, че не може да позволи на нещо да му попречи.

Реджи забеляза неговото изражение.

— Какво има? — попита той.

Кай му разказа за сателитния предавател.

— Мисля, че остров Кристмас е бил ударен от цунами. И то силно.

— Как е възможно?

— Не знам. Може би е имало свлачище. Може би от известно време е растяла подводна планина и сега силно изригване е предизвикало свличането й.

— Няма начин — възрази Реджи. — В този район през последните десет години не е имало големи сеизмични събития. Проверих базата данни. — Той вече работеше по въпроса да получи лаврите за своето откритие. — В този момент подводната планина не може да е достатъчно голяма, за да предизвика толкова голямо свлачище.

— А магнитудът на земетресението? Вече имаме ли потвърждение от НЦЗИ?

— Току-що проверих. Те предполагат, че е 6,9.

Цунамито в Югоизточна Азия беше предизвикано от земетресение с магнитуд 9,0 — около 1000 пъти по-силно от това тук. В резултат вълните бяха високи 16 метра, но бяха ограничени от степента на издигане на океанското дъно. Земетресение с магнитуд 6,9 никога досега не беше предизвиквало цунами в целия Тихоокеански басейн. Нямаше достатъчно енергия или движение на морското дъно, за да генерира големи вълни, които биха могли да пропътуват дълги разстояния. Затова не бяха изпратили предупреждение, както биха направили, ако земетресението беше с магнитуд над 7,5.

Условията не бяха налице. Това земетресение не би трябвало да предизвиква цунами, но въпреки това не можеха да установят никаква връзка с остров Кристмас. Подсъзнанието на Кай го тормозеше, като му вадеше душата, че е пропуснал жизненоважно парче от пъзела, което беше под неговия нос.

Взе листа с времената на пристигане на вълните. Остров Джонстън щеше да е следващият след около 20 минути. След още 20 минути идваше ред на Големия остров, следван от Оаху след 1 час и 25 минути. Край остров Джонстън имаше сензор за водното равнище, работещ в реално време, затова той щеше да е тяхната следваща възможност да получат информация за вероятна вълна.

— Кога ще получим данните за водното равнище от буя на „Дълбоководна оценка и известяване на цунами“? — попита Кай Реджи.

— Максималната височина на вълната ще бъде при буя приблизително пет минути след като е стигнала до остров Джонстън. Това означава след двайсет и пет минути. Капитанът на „Милър Фриймън“ казва, че след десет минути ще имат връзка със сателита, което ще бъде точно навреме. Изглежда сензорът край остров Джонстън е първата ни възможност да проверим дали наистина има прекъсване на електричеството.

До този момент Брад беше гледал мълчаливо развитието на събитията, задоволявайки се само с ролята на публика, но сега не можа да се стърпи и заговори.

— Значи си готов да чакаш повече от двайсет минути, за да се увериш напълно? — подхвърли той.

— Какво очакваш да направим? — отговори Реджи вместо Кай. — Да евакуираме един милион души заради прекъсване на тока?

— Готови ли сте да рискувате тяхната смърт, защото сте решили, че става дума за прекъсване на тока?

— Само казвам, че имаме нужда от повече доказателства — каза Реджи отбранително. — Искам да кажа, че ако земетресението беше с магнитуд 9,0, веднага щях да изпратя предупреждението. Но за да унищожи напълно остров Кристмас и нашия сензор, цунамито трябва да е огромно. Високо поне 6 метра. Няма начин земетресение с магнитуд 6,9 да предизвика толкова голямо цунами.

— Сигурен ли си?

— Проучил съм всички големи цунамита през последните 60 години — отговори Реджи. — Няма такъв исторически прецедент. Освен това имаш ли представа колко струва една евакуация? Ако сбъркаме, направо ще ни разпънат на кръст. Особено при толкова повърхностни данни. Казвам да изчакаме двайсет минути. Ако сензорът при остров Джонстън също не сработи, съм за изпращане на предупреждението.

Още двайсет минути. Всяка минута е важна за масовата евакуация. А Кай трябваше да подаде сигнал за тревога по-малко от час преди възможно цунами да удари южния нос на Големия остров. Обаче в главата му се появиха заглавията във вестниците с хули срещу него за ненужната масова евакуация. След това вътрешното разследване на НОАА защо е пренебрегнал отдавна установените и утвърдени процедури. И политическите атаки, осъждащи поредния федерален служител, който не може да се справи на поста си. Докато мислеше за това, последствията му станаха напълно ясни. Срокът му на управление щеше да бъде съкратен заради липса на разумна преценка. А това показва, че му липсва нужният опит за тази работа.

От друга страна, дълбоко в него инстинктът му подсказваше, че това не е просто прекъсване на електричеството. Имаше и нещо друго, което дразнещо му убягваше. Не можеше да определи откъде идва този когнитивен дисонанс^[1] — този едва доловим сблъсък на информации, който подсказваше на неговото подсъзнание, че си противоречат. Логиката твърдеше, че няма причини да се тревожи за голямо цунами. Но не можеха да го изключат напълно и това го плашеше най-много.

Най-накрая изборът на Кай се сведе до онова, което щеше да е най-добре за него. Тази сутрин дъщеря му беше на плажа. Неговата жена беше в хотел на не повече от 100 метра от океана. Можеше да преживее загубата на работата си заради неправилно решение. Но нямаше да може да живее със себе си, ако жена му и дъщеря му загинат заради това решение.

— Чакахме вече трийсет минути — каза Кай безсилно. — Не можем да чакаме повече. — Не звучеше убедително, вероятно защото той самият не беше сигурен, че постъпва правилно. Когато осъзна, че Реджи и Брад го гледат с очакване да видят някаква увереност, той прочисти гласа си и се поизправи. — Реджи, изпрати предупреждението. Аз ще се обадя по телефона на дежурния офицер в Хавайската гражданска защита. — Кай знаеше, че ХГЗ, подобно на ПЦЦТК, по време на официален празник няма да работи с пълен личен състав.

— Сигурен ли си? — попита Реджи. — Този път имаме по-малко данни от миналата година.

По лицето на Брад се изписа смесица от загриженост и подкрепа. Макар познанията му в тази област да бяха ограничени, знаеше, че това е трудно решение.

Но колебанията на Кай се бяха разсеяли. Собствените му съмнения можеха да повлияят на другите, намалявайки усещането за спешност на евакуацията, а ако наистина идваше цунами, трябваше да действат бързо и решително.

— Сигурен съм. Давай, изпрати предупреждението.

— Добре — отговори Реджи. — Радвам се, че ти взе решението. Не бих искал сега да съм на твое място.

Той седна на компютъра и започна да дава командите, които щяха да изпратят предупреждение за цунами до всички правителствени служби в Тихоокеанския басейн. Кай току-що беше взел решение на стойност 50 милиона долара.