Бойд Морисън
Цунами (26)

26.

10:48 сутринта

34 минути до идването на вълната

Майкъл Пъркинс, 19-годишният доброволец в Гражданския въздушен патрул, се разтревожи, защото никой не слушаше предупреждението, макар да летеше достатъчно ниско, за да го чуват. При един от заходите си каза на каякарите под него да помахат с две ръце, ако го чуват. А те само вдигнаха глави и го изгледаха, когато прелетя над тях.

Вдигна прозореца на самолета, закачи микрофона отвън. Сега въпреки шума на двигателя трябваше да чуе съобщението, обаче нищо не се случи.

Мамка му! Осъзна, че високоговорителят не работи. През последните 25 минути, докато беше прелитал над брега и смяташе, че предупреждава хората, никой не го беше чувал. Той се свърза с щаба на ГВП, за да каже за проблема и че заради това хората на плажа Уайкики са останали непредупредени.

Когато се насочи обратно към летището, за да поправи високоговорителя, му съобщиха, че друг самолет вече е на път за Уайкики, за да поеме неговата задача.

Кай отвори мейла си и видя съобщението от Гейл Уентуърт. Към писмото имаше прикачени осем снимки. Операторът на Пимало започна да снима през рамото му, докато той ги отваряше.

Кликваше ги в последователността, в която Гейл ги беше подредила. Първата снимка показваше изображение от поглед право надолу към маса облаци, покриваща широка ивица от Тихия океан. Върху бурята се виждаха две едва забележими черти, все едно някой беше драснал с химикалка по снимката. В дясната й долна част се виждаше времеви печат, който сочеше 18:40:00 ч. по Гринуич.

Кай посочи числата и обясни:

— По Гринуич, което значи десет часа напред от хавайското време. Което ще отговаря на 8:40 сутринта в Хонолулу.

На снимката с времеви печат 18:40:30 двете линии бяха изчезнали, а тяхното място бе заела много по-ярка черта и Кай най-сетне разбра какво вижда: следите от астероид, изгарящ в атмосферата.

— Не е бил само един метеор — обясни той, — а метеорен дъжд.

Реджи посочи ярката опашка, която се виждаше на втората снимка.

— Ето този трябва да е предизвикал нашето земетресение. Ако първите два са били твърде малки, сигурно са изгорели още преди да стигнат до водата.

— Трябва да са били парчета от същия астероид — подхвърли замислено Кай.

— Точно както Шумейкър-Леви — каза Реджи. Когато забеляза озадачените погледи на останалите, той побърза да обясни. — Това е комета, която удари Юпитер през 1994 г. Изглежда и тук се е случило същото, макар първите два къса да са били малки. Сравнително.

— Всеки от тях е могъл да унищожи самолет — добави Кай.

Реджи кимна.

— Да, но третият, онзи, оставил ярката следа на втората снимка, е бил достатъчно голям, за да стигне цял до океанското дъно.

Кай дори не можеше да си представи количеството енергия, нужно за да може астероид да се гмурне повече от четири и половина километра до дъното на океана и да предизвика силно земетресение. За момент пръстът му се зарея над мишката. Ужасяваше се от онова, което щеше да види на следващата снимка, но се насили да продължи да ги отваря.

На третата снимка линията вече не се виждаше, а на нейно място се беше появила малка ярка точица в центъра на буреносните облаци. С отварянето на всяка от следващите снимки, които според времевия печат бяха правени на промеждутъци от 30 секунди, точката се увеличаваше все повече, докато на последната се виждаше съвсем ясно какъв беше този взрив: удар от астероид, изхвърлил трилион тона свръхнажежени скали и пара в атмосферата. На тази последна снимка Уентуърт беше начертала линия, успоредна на взрива, и под нея беше написала „24 километра“.

— Взривът е бил с диаметър 24 километра? — попита Пимало.

— Поне облакът с форма на гъба е бил — каза Реджи.

Кай трепна при думите „облак с форма на гъба“ — фраза, свързвана навсякъде с пълно разрушение. Беше се надявал сигурността да знае, че става дума за астероид, да му помогне да разбере по-добре положението, но вместо това се чувстваше зашеметен. Подхвърлянето на абстрактни числа, както бяха правили те, докато теоретизираха върху размерите на астероида, вече не беше абстракция. Беше действителност и Кай остана известно време седнал, преработвайки информацията.

Гласът на Реджи го измъкна от унеса.

— Идва друга вълна! — извика той, докато гледаше данните от дълбоководния буй на Службата за дълбоководна оценка и докладване на цунами. Както и преди, линията се издигаше неумолимо, но този път не спря, докато не достигна 1,3 метра.

Брад, който вече знаеше какви са последствията от подобни данни, само възкликна:

— Господи!

— Какво има? — попита репортерката. — Какво значи това?

— Второто цунами — отговори Кай, — ще бъде високо повече от 46 метра.

— Второто? — възкликна Пимало. — Доктор Танака, какво искате да кажете? Колко вълни ще има?

— Няма начин да се каже със сигурност. Но сега знаем, че идват на промеждутък от 25 минути.

— Нямам търпение да говоря с момчетата в Лос Аламос за това — подхвърли Реджи. — Изглежда изчисленията им, че първата вълна след удар с астероид ще бъде най-голяма, не са верни. Човек не може да спори с доказателства като тези.

Лора Пимало заслони с длан ухото си, вероятно за да чуе какво й казва продуцентът. После махна на оператора да престане да снима. След секунда се втурна към телевизора и го превключи на Ем Ес Ен Би Си. В момента повтаряха видеото от удара на вълната срещу Ка Лае — най-южната точка на Големия остров, и двамата туристи, погълнати от водите. След това кадърът се смени със снимките от ЛАНДСАТ 8, които току-що бяха видели.

След като показаха поредицата снимки, продължиха да ги повтарят в горния десен ъгъл на екрана и превключиха обратно на кадрите от Уайкики. На тях се виждаше как хората се изливат от сгради и тичат по улиците. Някои крещяха, други влачеха смешно количество неща като куфари и електроника.

— Май проработи — каза Реджи. — Хората определено бягат.

— Не всички — подхвърли Брад.

За Кай беше едновременно удивително и тъжно как подобни обстоятелства могат да извадят на показ най-лошото у някои хора, които гледаха на катастрофата като на възможност да се възползват от положението. Малко по-надолу по улицата двама младежи разбиха стъклена витрина и награбиха от магазина неща, които не можеха да се видят на екрана. Полицаят, който насочваше движението, хукна да ги гони и тримата завиха зад ъгъла и изчезнаха от кадър.

— Тези неща така и така ще изчезнат след половин час — отбеляза Брад. — Можеше спокойно да ги остави на мира.

След това започнаха да показват кадри, снимани от хеликоптер, който се въртеше над Уайкики. Картината се увеличи, за да видят по-ясно булевард „Ала Уай“ в северния край на плажа. Виждаше се как хората се устремяват натам, а после завиват по него в западна посока.

— Това са туристи, които не познават града — заключи Реджи. — Струва им се най-прекият път от плажа, но няма мостове над него. Местните знаят това.

— Най-близкият мост е на улица „Маккъли“ — каза Кай. — Това може да се окаже километър и половина далече, ако идваш от източния край на канала.

В този момент кадърът се смени с този от друг хеликоптер, който летеше над водата пред брега на Уайкики. Камерата се плъзна за панорамна гледка и се видя, че още има хора във водата. Някои бяха в лодки, повечето на сърфове, а други в каяци.

— Какво правят тези? — възкликна Кай и усили звука. Тревожен женски глас описваше сцената.

— … очевидно са пренебрегнали предупреждението на Гражданския въздушен патрул да се евакуират на сушата. Искам да повторя, че става въпрос за крайно опасно положение и се препоръчва да се отдалечите колкото може по-далеч от крайбрежието.

— Тези идиоти не чуват ли сирените? — извика Брад.

— Може да са прекалено далеч от брега — каза Реджи. — Затова доброволците на ГВП прелитат над тях.

Камерата се спря на сърфист, който мързеливо загребваше обратно към брега. След това тя се плъзна по още двама сърфисти и се спря на група от четирима каякари, които гребяха спокойно успоредно на брега в посока Уайкики. Когато камерата увеличи още изображението, Кай зяпна невярващо пред онова, което виждаше. Имаше чувството, че някой беше издърпал пода изпод краката му и едновременно с това беше забил шило за лед в гърдите му. Залитна назад, все едно кадърът го беше нападнал физически.

— Кай! — извика Брад и преди да рухне, го хвана и сложи да седне. През цялото време очите на Кай не се откъсваха от екрана.

Лицата на четиримата се виждаха ясно на телевизионния екран. Кай не познаваше момчетата, но веднага разпозна двете момичета с тях. Неговата собствена дъщеря гледаше право към камерата и весело махаше, макар да оставаше по-малко от половин час, преди най-голямото цунами в писаната история да се стовари върху Хаваи.