Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (28)

Имало едно време момиченце, което се бояло от промяната.

Но…

Някои страхове, както най-сетне научи тя, бяха хубаво нещо. Страховете не представляваха непременно ужас и болка, бяха просто… тръпка. Нервни искри.

При все несигурността на приемните си домове, където непостоянството беше единственото постоянно нещо, момиченцето се стараеше много в училище, учеше всичко, което хаотичното й домашно обучение никога не й показваше. Работеше здраво да навакса и след това — още по-здраво, за да изпревари другите. Когато дойде време да кандидатства в колеж, имаше страхотни оценки и камара есета, които с внимателно преценено равновесие минаваха по ръба между ужасните изживявания от миналото и сгряващата сърцето целеустременост към бъдещето.

Училищният й съветник, вероятно единственият човек, когото момиченцето колебливо определяше, че е на нейна страна, се смя до припадък, когато му прочете есетата, и й обеща, че ще улучи джакпота с тях.

Така и стана.

Беше приета на много места и получи стипендии — и като добави парите, които съдът принуди баща й да й даде преди почти четири години, сумата подсказваше, че може дори да напусне щата, да започне на чисто на съвсем ново място.

Някъде, където никой не знаеше какво е станало с нея (освен ако не е служител в Приемния отдел). Тя дори си смени името, законно и официално. Заради това стана кошмарна каша с училищните документи, но си струваше. Старото й име принадлежеше на онова друго момиче, което беше наранено от много хора и не успя да направи нищо, за да ги спре.

Сега беше нов човек — човек без минало и акцент, човек от никъде и от всякъде. Нямаше какво да я свързва с мястото, от което идваше.

Обичаше образованието в колежа. Беше страшно и мъчително, и прекрасно, даваше й свобода, за каквато дори не беше мечтала. Дори завърза приятелства. Бавно, предпазливо, не напълно честни, но достатъчно добри, за да се чувства истински щастлива за първи път, откакто се помнеше. Не ходеше на срещи — не й стигаше смелост за такова нещо, не беше сигурна и че ще го пожелае някой ден, — но приятелите й я защитаваха, когато някой не приемаше „не“ за отговор и когато старите й инстинкти се биеха с новата смелост, а тя беше благодарна за това.

Намери си работа, която не изискваше да общува много с хора, и си позволи да посрещне част от старите страхове парче по парче, и остана изненадана от това колко добре й се отразява. Радваше се на приятелите и лекциите, харесваше й да се събира с хора, но работата й позволяваше време насаме за възстановяване и концентриране. Харесваше й равновесието и се гордееше със себе си, че го е открила и го поддържа.

Имало едно време момиченце, което се бояло от промените.

Въпреки това то храбро навлязло в живота.