Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (23)

17

Бързаме към болницата, понеже наистина няма как да знаем колко време Стърлинг и Едисън могат да задържат колегите на Кас. Така де, храня здравословно уважение към способността им да ръсят глупости и да водят другите за носа (Стърлинг веднъж успя да накара разследвана от нас заподозряна не само да си изпусне полета, но и доброволно да напусне летището, за да я закара до щаба, това беше разкошно!), но Дрю Симпкинс здраво затяга юздите на хората си. Ако им каже да тръгнат СЕГА, няма да има значение, че не разполагат с цялата информация.

Кас е в екипа на Дрю само от година и половина и й давам още няколко месеца или още един лош случай, преди да иде при Вик и да помоли да я прехвърлят в друг екип. Тя подхожда към живота и разследванията по-скоро като нас.

О, боже, Кас в нашия екип…

Горкият Едисън!

Мейсън, Емилия и Сара са в болницата за лечение, но на Ашли и на Сами е позволено да стоят със сестра си, вместо да ги преместят в детски дом или в приемно семейство. Първо спираме при триото Картър и Уонг. Сами спи дълбоко в скута на Сара, стиснал в ръчички плюшен тигър. Мечетата, които убийцата е дала на децата, са иззети като улики, но са им връчени други плюшени играчки за утеха. Не виждам Ашли в стаята.

Сара трепва при първото отваряне на вратата, но се усмихва, когато ме вижда.

— Агент Рамирес!

— Можеш да ме наричаш Мерседес, Сара. Как върви?

— Ами… — тя се поколебава и прокарва пръсти през тъмната коса на брат си. Той се размърдва под допира й, после се отпуска и в съня си дори пуска тънка лига върху шарения хълбок на тигъра. — Добре сме. Засега.

— Става ли да те запозная с един човек?

Тя поглежда любопитно Кас и кима. През изминалите девет дни е срещнала безкрайна поредица хора (боже, наистина ли са само девет дни!?), така че вече е свикнала с подобни молби.

— Това е агент Касандра Киърни…

— Кас! — намесва се приятелката ми и помахва весело с ръка.

— … която е в екипа от ФБР, официално партниращ си с полицията в Манасас за намирането на жената, убила майка ти и доведения ти баща. Също така е и моя отдавнашна приятелка — човек, на когото имам доверие.

Кас се изчервява леко. Приятелки сме от десет години и това ниво на близост означава много, но мисля, че никога не съм го описвала толкова ясно. Не съм сигурна, че някога се е появявал повод да го правя.

Сара й се усмихва срамежливо, но бързо се намръщва.

— Значи… вече не работиш по случая?

— Технически никога не съм работила по него. Не бих могла.

— Понеже къщата е твоя?

— Абсолютно си права. Кас е част от екип и предполагам, че този следобед ще се запознаеш с още двама души от него, но исках да видя как си. От тук нататък може да не ми позволят.

Сара стрелка поглед между мен и Кас.

— Ама че странни правила.

— Така е — съгласявам се, — но са измислени, за да те защитават. И като споменахме за това, къде е Ашли?

— Една доброволка я заведе в столовата. Отидоха за сладолед. Според мен просто я изведоха от стаята… — устната на момичето потреперва леко, но тя си поема остро дъх и изпъва рамене. — Тя наистина харесваше Самюъл. Той й подаряваше всичко, което й се искаше.

— Ядосана е.

— Много ядосана. Все повтаря, че вината е моя… — очите й блестят и тя свежда поглед към брат си. — Мерседес…

— Тук съм, Сара! — сядам до нея на леглото и полагам длан на рамото й.

— Нанси не смята, че ще намери място и за трима ни. Аз не искам… не исках да ни разделят, но ако Ашли е толкова сърдита…

Придърпвам я в странична прегръдка и леко я залюлявам.

— Струва ми се, че Нанси те държи в течение.

Сара кима на рамото ми.

— Тя казва, че ще ми помогне. Може да нямам право на мнение за случващото се, но поне знам какво става.

— Говори ли с дядо и баба?

— Веднъж. Те са… наистина са…

— Имат предразсъдъци?

— Аха.

Кас се настанява в стола до леглото и вдига вежди чак до темето си, но не казва нито дума.

— А и както споменах, Ашли наистина харесваше Самюъл. Ако й се наложи да слуша как дядо и баба говорят лошо за него, според мен ще избяга. Освен това… Сами… — момичето преглъща сълзите си и сърцето ми се къса да я гледам колко много се старае да изглежда силна. Вече знам, че е такава; знам какво е преживяла. — Ти как си постъпила?

Кас шава в стола си. Знае, че имам лична причина да бъда в „Престъпления срещу детето“ — тези работи се разнасят из службата — но никога не съм й казвала каква е точно.

— Аз бях единственото изведено от дома дете — казвам тихо на Сара, — а близките ми роднини никога не са били вариант. При теб е различно.

— Докторите казват, че съм чиста — внезапно сменя темата тя. — Това е от гледна точка на здравето, нали? Заради болестите?

— Болести, както и това, че със сигурност не си бременна.

— А какво щеше да стане, ако бях? Бременна, имам предвид.

— Много щеше да зависи на какъв етап е бременността, какви са рисковете за здравето ти и кой ще получи попечителство над теб. Няма един-единствен възможен път. Казаха ли ти как заздравяват контузиите?

— Имам инфекция, но казаха, че е наистина често срещана. Ипипе…

— И-пе-пе. Съкращение от „инфекция на пикочните пътища“ и да, наистина се среща често при жените, по всевъзможни причини. За щастие, няма дълготрайни ефекти и лесно се лекува.

— Не ми дават да слагам захар в сока от боровинки!

— Да, много ужасно, нали?

С Кас се задържаме още малко, но не мисля, че Сара лъже, когато казва, че засега е добре. Ашли не се връща, преди да си тръгнем; може и да е за добро. Ако е толкова сърдита, колкото Сара казва, вероятно е бясна и на мен. Не е съвсем логично, но гневът, скръбта и травмата твърде рядко са такива.

— Винаги забравям — казва Кас, когато тръгваме към стаята на Емилия.

— Кое забравяш?

— Колко си искрена с жертвите.

— С децата — поправям я. — Искрена съм с децата и мисля, че всички би трябвало да са.

— Не си заблуда като Дядо Коледа.

— Това е различно. Дядо Коледа не е истински и не иска от тях да му вярват.

Стигаме до стаята на Емилия, пред вратата се представяме и тя ни подвиква да влезем. Обикаля пред високия прозорец с окачена на бинт ръка. Представям й Кас, както направих и със Сара, и я питам как е.

Момичето сумти и гледа надолу към слинга.

— Не искам да го нося, но казват, че трябва.

— Какво има?

— Докторите казват, че рамото ми е извадено и, хм, ключицата е пукната. Казаха, че било така от известно време и искат да нося ръката си така няколко седмици. За да зарасне всичко както трябва.

— Защо това те притеснява?

— Ами…

— Емилия, няма грешен отговор, стига да е честен.

— Изглежда все едно си прося внимание — признава тя и сяда прегърбена на ръба на леглото. — Или показвам на хората най-лесното за нараняване място по себе си…

— Намерили са къде да отидеш, така ли?

И двете с Кас се стряскат.

— Откъде разбра? О! — продължава припряно момиченцето. — Разбира се, казали са ти…

— Не са ми казвали, но няма нужда да се притесняваш, че изглеждаш контузена, докато си в болница. Нали болниците са един вид за това.

— Тя правеше същия номер и в академията — престорено шепне Кас на Емилия, която се изкикотва, честна дума.

Прокарва пръсти по протежение на бинта и намества презрамката му встрани от малката квадратна лепенка, която прикрива изгарянето от цигара.

— Татко има братовчед в Шантили.

— Този братовчед и татко ти бяха ли близки?

— Аха, живее на двайсет минути оттук.

Кас се ухилва:

— Имам предвид — приятели ли бяха?

— Ох. Ами събираха се да гледат мачове понякога, но не бяха… близки. Виждала съм го обаче. И преди, а и вчера дойде да пита дали съм съгласна да живея с него. Стори ми се симпатичен.

— Е, това е плюс, нали?

— Ще трябва да се запиша в ново училище. Но… — Емилия мести поглед помежду ни и си поема дълбоко дъх. — Може би няма да е лошо, а? Така де, никой в Шантили няма да знае, че родителите ми са убити, нали? Няма да знаят, че съм била лоша?

— Не си била лоша — казваме и двете с Кас в синхрон и уплахата отново грейва в очите на Емилия.

Пресягам се и докосвам коляното й с опакото на ръката си.

— Емилия, абсолютно искрена съм с теб, че нищо от случилото се не е по твоя вина и защото си била лоша. Татко ти те е лъгал много дълго време и вероятно е лъгал и себе си. Може би се е самоубедил, че си лоша, за да не се чувства виновен, когато те наранява. Но ти не си била такава. Честна дума, не си била!

— Линкълн, братовчедът на татко, иска да ходя на терапия.

— Мисля, че това ще ти е от голяма полза.

— Татко винаги казваше, че терапията е за откачалки и слабаци.

— Татко ти е грешал за много неща.

Емилия изглежда, сякаш има нужда да смели тази мисъл, така че си казваме довиждане и й напомням да се обажда на Кас за всичко, от което може да има нужда, дори ако просто й се говори. При затварянето на вратата чуваме звучно: „А, ето ви и вас!“, и трепваме.

Не е Симпкинс обаче. Просто Нанси, социалната работничка.

— Извинете — пъхти тя и тича по коридора. — Нямах намерение да ви плаша, но не исках да ви изтърва! Една от сестрите каза, че сте тук.

— Просто проверявах как са децата — обяснявам й аз.

— Какво ще кажете да се запознаете с Мейсън?

Хм.

— Той ще ни приеме ли? При все че сме жени и прочее?

— Дръжте се на разстояние от него и ще ви изслуша достатъчно спокойно. А и започна да комуникира по малко с нас.

— Говори ли?

— Пише, но — честно казано — смятам дори това за напредък.

— Нанси, познавате ли се с Кас Киърни? Тя е от екипа на агент Симпкинс.

Нанси протяга ръка и двете се ръкуват кратичко, като си разменят „радвам се да се запознаем“.

— Мейсън прочете бележката снощи и смята, че иска да знае коя си, Мерседес. Не съм сигурна дали срещата с теб ще му помогне, но не мисля, че ще му навреди. Тейт е съгласен.

— Тейт е неговият социален работник?

— Да, той е с Мейсън през целия ден — Нанси ни повежда по коридора към друга стая, чука на вратата и обявява: — Тейт, Нанси е. Водя с мен две агентки.

— Влизайте — отеква топъл мъжки глас.

— Правилото на стаята — шепне Нанси, докато завърта дръжката, — жени не минават покрай релсата на пердето до леглото. Изглежда понася това разстояние добре.

Седемгодишният Мейсън Джефърс седи на барбарон на пода в отсрещния ъгъл на стаята. На няколко метра от него много висок, жилест чернокож също е седнал на пода и е изпънал дългите си крака. Момчето е качило обутите си в чорапки стъпала върху бедрата на Тейт, горе-долу под коляното. Вцепенява се, когато ни вижда, а в очите му заблестява страх, но иначе не помръдва, просто ни гледа, вкопчил пръсти в, както предполагам, айпада на социалния работник.

Твърде слабичък е, на границата с болезнена слабост, но иначе изглежда физически невредим. Знам, че случаят не е такъв, особено след онова, което Кас ми разказа в колата, но като изключим страха, малкият е притеснително сдържан.

— Мейсън, това са агентите, за които с Нанси ти разказвахме… — съобщава Тейт на момченцето. — Това е Мерседес Рамирес… — аз кимам на Мейсън и му махвам, — а това е…

— Кас Киърни — представя се приятелката ми и повтаря същите жестове.

— А това е Мейсън Джефърс.

Следя релсата на завесата с поглед и сядам, опирайки гърба си в същата стена като Тейт, като внимавам и на косъм да не пресека линията. Така се намирам на около два метра от него, а социалният работник е като преграда между мен и детето.

— Доста лоша сутрин си имал, а?

Момчето кима сериозно.

— Въпросът може да ти се стори доста труден, но справяш ли се засега?

Малкият се замисля, после свива рамене.

— Добре, да пробваме по-лесен тогава: имаш ли нещо против да сме в една стая с теб?

Мейсън се мръщи леко, после пак свива рамене.

— Добре. Ако това се промени, Мейсън, ако искаш да си тръгнем или се налага да го направим, просто покажи на Тейт, става ли? И ще си отидем. Това е твоето пространство и не искаме да се чувстваш неудобно.

Той видимо не е наясно как да постъпи с предоставената му свобода — не е толкова изненадващо, колкото би ми се искало. Всъщност не му е било позволено да се сдобие с представа какво би могло да е „неговото пространство“.

— Имаш ли нещо против да ти задавам въпроси? Отговорите ще са „не“ и „да“, а ако не знаеш отговора или не помниш, в това няма нищо лошо.

Има моменти в тази работа, когато казвам „нищо лошо“ толкова много пъти, че вече не ми звучи вярно дори на мен. Но Мейсън кима, след като поглежда несигурно към Тейт, така че се облягам по-удобно на стената, кръстосвам крака по турски и полагам длани на коленете си, отпуснала китки и пръсти, за да изглеждам колкото се може по-незаплашително.

— Човекът, който те доведе в болницата, говори ли с теб?

Момчето кима полека.

— Беше ли жена?

Още едно кимване.

— Носеше ли маска на лицето?

Този път кимването е по-уверено.

— А сега важен въпрос, Мейсън: тя нарани ли те?

Той клати глава.

— Спомена ли някакви други деца или семейства?

Той пак клати глава.

— След като те качи в колата, право в болницата ли те докара?

Мейсън кима.

Това е… странно?

— Беше ли ниска като агент Кас?

Тя е висока само около метър и петдесет, така че въпросът е позволен, независимо че дискретното подритване в бедрото ми подсказва, че Кас не е доволна от него. Мейсън я оглежда, после плъзга поглед по Нанси, преди накрая да поклати глава.

— Ами госпожица Нанси — колкото нея ли беше?

Той отлепя ръка от айпода, за да я разлюлее във въздуха.

— Какво ще речеш за палец нагоре за по-висока и палец надолу за по-ниска? Ще опиташ ли заради мен, Мейсън?

Той отново оглежда госпожица Нанси, която му се усмихва мило и остава неподвижна на мястото си. Бавно и неуверено момчето вдига палец.

— Сега ще ти задам малко по-труден въпрос — палец нагоре, ако е по-близо до височината на госпожица Нанси, палец надолу, ако е по-близо до моята височина…

Мейсън се колебае помежду ни известно време, после отново се хваща за айпада и свива рамене, като ги оставя вдигнати на нивото на ушите. Защо, по дяволите, зададох този въпрос седнала?

— Няма нищо, Мейсън. Не е проблем, ако не си сигурен. Знам, че са ти се струпали много неща накуп.

Той не се усмихва, но раменете му се отпускат леко и извива уста в гримаса, която вероятно ще е най-близката възможна до усмивка, която ще сподели с нас.

Ще ми се да задържа това настроение. Задавам му още няколко въпроса, които се превръщат полека в шеговита игра на отгатване, например кой е любимият му цвят, а също и любимият му супергерой и постепенно, докато предположенията ми се отклоняват все повече и повече, той започва да се навежда напред на барбарона, нетърпелив да кимне или поклати глава на всеки въпрос, а Тейт ми се усмихва широко. Когато Мейсън започва да се прозява, си казваме довиждане и го оставяме със социалния работник, а ние, заедно с Нанси, излизаме от стаята.

— Има ли роднини, които да го вземат? — пита Кас.

Нанси кима и ни изпраща до асансьорите.

— Чичовците му уреждат идването си насам; надяват се да пристигнат тази вечер или утре, ако успеят да уредят отпуска с началниците си. Братът на баща му и неговият съпруг, ако съм разбрала правилно.

— Ако се чувства добре с айпада, би ли помолила Тейт да му покаже различни марки коли? Ще ни е от голяма помощ, ако успеем да стесним марката и модела на колата.

— Ще предам.

Натискам копчето да извикам асансьора.

— Една от служителките в архива, Глория — казвам небрежно, наясно, че Кас до мен се вцепенява. — Тя винаги ли е толкова намусена?

Вместо да заподозре нещо обаче, Нанси се засмива тихо и тъжно.

— Ох, боже. Глория. Тя е… да речем, че е на финалната права, боя се.

— Има рак.

— Да. Рак на гърдата, но с метастази в дробовете и стомаха. Обаче настоява да работи, поне в дните, когато се чувства достатъчно силна. Според мен това да се занимава с нещо й помага емоционално. Освен това… може да не е излизало по националните новини, нищо че е основна тема на клюките напоследък, но… чухте ли какво се е случило в службата „Закрила на детето“ в Гуинет, Джорджия?

И двете с Кас клатим глави.

— Глория е израсла в покрайнините на Атланта, а сестра й и зетят работят в онази служба. Наскоро там имаше голям скандал и разследване разкри, че няколко служители нарочно са укривали случаи на малтретиране или са отказвали да проведат разследване, става дума все за децата на служители или на приятелите им.

— Сестра й и зетят?

Нанси кима колебливо.

— Така че те са на път за затвора, но съдът не разрешава Глория да вземе племенниците и племенничките си заради рака. Аргументират се, че не била достатъчно здрава да се грижи за пет деца. Честно казано, тя наистина не е, но децата бяха разделени между различни роднини и като се вземе предвид и внезапната смърт на съпруга й, Глория изкара няколко лоши месеца. Ако ви е обидила…

— О, не, нищо подобно! Беше хаплива, но очевидно си имаше причина. Просто се чудех дали сме я хванали в лош ден, или си е такава по природа. Природен закон е да има и по някой такъв…

— Боже, да. Ще ви споделя обаче, че й стига само едно име и може да намери досието за под десет минути, без дори да се налага да го проверява. Знае как се казва всяко дете, което е минало през службата ни, и миналата година реорганизира целия архив, така че сега върши истинска работа, всички дигитални досиета са маркирани и кръстосано индексирани.

— Каква е прогнозата за състоянието й?

— Не твърде добра, боя се. Късно го откриха.

— Ще се молим за нея! — заявявам и Нанси грейва. — Просто… ако може, не й го казвайте.

— Бог да ви благослови и двете. Ще отидете да видите и Рони, нали?

— Той е при баба си, правилно ли съм разбрала?

— Да, тя живее в Рестън. Сега ще ви дам телефона.

Изчакваме с обаждането, докато напуснем болницата.

През последния един час телефонът на Кас бръмчи непрекъснато и почти всички съобщения и записи в гласовата поща са от Симпкинс. Останалите са от съекипниците й. Предупреждават я, както предполагам. Не успявам да чуя думите в последното гласово съобщение, но тонът е гневен.

— Постарай се да не те уволнят заради мен — казвам й, като набирам номера на бабата на Рони.

— Ами ако съм готова да ме уволнят заради децата? Беше им полезно да се видят с теб.

— Гласова поща. Да оставя ли съобщение?

— Разбира се. Не си получила забранителна заповед, нали?

Това побъркваше инструкторите ни в академията. Колкото и да съм склонна да цепя косъма, за да постигна дадено нещо, Кас довежда такива случаи до квантово ниво.

Изкашлям се точно преди изписукването.

— Това съобщение е за госпожа Флори Тейлър. Госпожо, аз съм агент Мерседес Рамирес от ФБР и се надявах да проверя как се справяте с Рони, добре ли е той след всичко случило се. Ще съм благодарна, ако ми окажете услугата да върнете обаждането, когато ви е удобно… — оставям номера си, после и името и номера на Кас, за всеки случай, и затварям. — Добре. Още нещо, което трябва да свършим в Манасас, преди да се сблъскаме с последиците?

— Холмс и Миньоне няма да са дошли в участъка, нали?

— Не, поне и в следващите няколко часа.

— Тогава не се сещам за друго. Обяд?

— Обзалагам се на двайсетачка, че Симпкинс се оплаква на Вик, че нашият екип влияе лошо на нейния.

— Приемам залога. Няма начин тя да се изрепчи на шефа на звеното толкова открито, гаранция давам.