Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (22)

16

Служба „Закрила на детето“ в Манасас е притихнала заради обедната почивка — персоналът е или навън, или обядва по бюрата, където продължава да се бори с канцеларската работа. Социалните работници, сестрите и администраторите си имат собствени кабинети, но в средата на най-голямата им зала има „пита“ пчелни килийки с ниски стени, които стоят на стража пред физическата зала с досиетата. Всяко дигитално досие си има физически двойник, просто за всеки случай, а в задълженията на чиновниците влиза и да събират копия от досиетата за нуждите на службите за защита на реда или за съда. На бюрата се забелязват малко лични следи — напомняне, че макар това да са отделни работни места, пространството е обществено и достъпно за всички.

— С какво да ви помогна? — пита жената в най-близката кутийка. Тя е към двайсетте, с ярка усмивка и ланец с емблемата на Щатския университет на Флорида. На горния ръб на монитора й има залепени рошави пастелни капачки за моливи — весела редица от котета, лисички, кученца и гумени патета, в средата стоят мече и малък, спретнато рамкиран гоблен с надпис: „Животът е гаден и после умираш — в някои дни разликата трудно се открива“, избродиран с чаровен технически шрифт, с рамка от сърчица и цветя. Жената ми се струва позната — както са ми познати и много от агентите в академията, същата почуда на двайсетгодишните към света извън колежа и борбата с витаещата неопитност на новака. Кара ме да се чувствам стара, а още съм твърде млада за това, да му се не види.

Кас пристъпва напред, предвид че всъщност не трябва да съм тук.

— Аз съм агент Касандра Киърни от ФБР. Представете се, моля?

— Карълайн — отвръща служителката, а на бузата й се появява трапчинка. — Карълайн Тилерман. С какво да ви помогна днес, агент Киърни?

— Ако ви представя списък от номера на случаи, ще можете ли да ми върнете списък на всички, които са работили по тези досиета?

Усмивката на Карълайн угасва и тя накланя глава на една страна.

— Ще запиша информацията ви и ще я дам на някого от администраторите — казва след малко, — но съм почти сигурна, че ще им трябва съдебна заповед. Така де, знам, че информацията не е поверителна като тази, която се съдържа в самите досиета, но не мисля, че ми е позволено да я давам. Понякога семействата леко се ядосват, нали разбирате?

О, да, разбирам.

— Кой администратор ще получи случаите ни? — пита Кас. — Понеже имаме готова заповед у съдия и ако мога да получа връзка с администратора, просто ще му я пратя веднага щом я подпишат. Така да се каже, да започнем с преднина и за двете страни.

— Нашият пряк началник тук, в архива, е Дерик Лий и той е в кабинета си. Желаете ли да ви представя?

— Това би било прекрасно, Карълайн, благодаря.

Карълайн се изправя и намества медальона с форма на сърце на гърлото си с жест, който ми се струва привичен, след което отвежда Кас обратно в коридора. Поглежда ме любопитно през рамо, но аз вероятно ще предизвикам достатъчно неприятности и само като си седя тук. Всъщност няма нужда да давам повод на началника й да запомни, че съм била тук.

Вместо това обхождам прохода, който разделя секциите килийки, и проучвам личните елементи в тях. Или някой в службата шие гоблени, или са ги купили на едро, понеже и на шестте бюра има рамка като на Карълайн, и шестте послания са просто леко пиперливи, с изключение на последното, на бюрото в ъгъла, където е най-малко вероятно да го видят посетителите. Гобленчето вдига летвата със своето бродирано „Господи, благослови тази шибана служба“. Хем е чаровно, хем обезсърчително.

— Какво правите там отзад?

Обръщам се към входа на килийките, като се придържам към средата на прохода и съм скръстила небрежно ръце, за да изглеждам незаплашително и да покажа, че не държа нищо. Заговорила ме е жена, която е към средата или края на четиридесетте, със сурово изражение и грозно кадифено сако от пачуърк. Нейното ремъче е чисто черно, без копчета или брошки.

— Възхищавам се на гоблените — отвръщам просто. — Кой е вашият?

Тя стрелва с поглед последния кабинет, онзи с най-противоречивия надпис.

— На посетителите не е позволено да влизат зад преградата.

— Моите извинения — подминавам я и се връщам на мястото си близо до вратата. — Аз съм агент от ФБР; агент Киърни е отзад с администратора и Карълайн.

Жената се обляга на стабилния параван между бюрото на Карълайн и онова зад него.

— А вие не сте отзад, защото…?

— Случаят не е мой; Киърни просто се отби тук, преди да обядваме.

Жената придърпва сакото и пъха ръце по-навътре в ръкавите. Климатикът се мъчи и не работи добре, но изглежда наистина й е студено в горещия кабинет. Внезапно се задавя и кашля хрипливо в ръкава си. С другата ръка се обляга на паравана, за да остане на крака. Приближавам се, но свирепият й поглед ме приковава на място до края на пристъпа й. Когато свършва, непознатата внимателно си поема дълбоко дъх, червените петна по лицето й постепенно се разсейват. След това изчервяването се връща с пълна сила, когато вдига ръка към косата си и осъзнава, че е кашляла достатъчно силно, че русата й перука да се изкриви.

Отклонявам поглед, като с ъгълчето на окото следя как непознатата я наглася с треперещи ръце. Има вид на човек, който губи тегло, кожата й е восъчно бледа и леко провиснала на някои неочаквани места. Това би могло да обясни защо й е студено дори в тази жега.

— Да ви донеса вода? — питам неутрално.

— Все едно водата ще помогне! — хрипти чиновничката, но се отдръпва към бюрото си да вземе оттам чаша. Табелката на паравана ме уведомява, че събеседничката ми се казва Глория Хес.

Телефонът ми избръмчава с поредното съобщение от Стърлинг.

След обяд Симпкинс ще прати двойка агенти в болницата. Ние с Едисън ще хапнем с тях, така че да им разкажем какво сме открили за децата.

Добре, хайде, Кас. Трябва да тръгваме.

След няколко минути тишина под свирепия поглед на госпожица Глория от другата страна на стаята, Карълайн и Кас се връщат. Приятелката ми застава до мен и аз й подавам телефона, за да види съобщението. То не изисква големи познания за декодиране и тя кима веднага.

Карълайн отива до бюрото си и се усмихва на колежката си.

— Глория, това е агент Киърни. Тя работи по случая с горките дечица.

Глория извива внимателно изрисувана вежда:

— Сещаш ли се за случай в тази служба, който да не включва горкички дечица? — Карълайн се изчервява и заеква, а тя се обръща към Кас: — Имате ли право да ни кажете кой случай?

Кас ме поглежда, аз свивам рамене. Убийствата са вече в новините, макар че подробностите и връзката помежду им са скрити и като изключим секретността, службата си е служба — хората клюкарстват.

— Убийствата на Уилкинс, Картър-Уонг, Андерс и Джефърс.

И двете жени се стряскат от дългия списък и Карълайн пребледнява. Глория отива да я потупа по рамото.

— Още един ли е имало? — пита тя. Кас кима и Глория ме поглежда с присвити очи. — Вие сте агент Рамирес, нали? Онази, при която водят децата.

Дявол да го вземе.

— Да — признавам, — но моля ви, не споменавайте, че съм идвала. Всъщност не ми е позволено да работя по случая — не и когато съм замесена в него до такава степен. Просто се притеснявах за децата, така че агент Киърни ми позволи да я придружа… — бърборя с умолителна усмивка. — Честно, донякъде се надявах да се натъкна на Нанси, може би да науча как са децата.

— Днес през целия ден е на посещения — съобщава ми Карълайн. — Но мога да й оставя съобщение…

— О, не, не искам да й докарам неприятности — намесвам се бързо. — Предполага се, че не взимам участие, но тези деца…

За моя изненада, Глория видимо се размеква.

— Ще й съобщим, че сте били тук, неофициално. Ако има някаква промяна, съм сигурна, че ще намери начин да ви осведоми.

— Оценявам помощта ви и благодаря!

Тя кима бавно, умислено, все едно съм й дала ценна нова информация.

— Агент Киърни! — от коридора на администрацията тича мъж, който държи яркозелено листче в ръка. Цветът почти съвпада с лака на ноктите му. Мъжът е слаб, среден на ръст, с мек глас. — Когато получите подпис на онази заповед, ето личния ми номер! — Съобщава й той с едва доловим чарлстънски акцент. Това е единственият град, където южняшкият говор е припрян и окастрен едновременно. — Звъннете ми и ще се захванем веднага за работа по списъка, който искате!

Кас благодари и прибира бележката в портфейла си.

— Господин Лий, това е агент Мерседес Рамирес. Мерседес, това е Дерик Лий, архиварят.

Той хваща дланта ми с две ръце.

— Не е ли направо ужасно? Държите ли се?

В момента съм малко замаяна от очната му линия, която е далеч по-дръзка от моята. Как успява да изтегли краищата толкова симетрични?

— Засега съм добре, господин Лий, благодаря. Просто се опитвам да установя как са децата.

— Нанси казва, че всички са ужасно смели! — той ми стиска ръката и я пуска. — Ако ви трябва още нещо — и имам предвид каквото и да е, — просто ни известете. Всички искаме малките ангелчета да са в безопасност, нали?

— Благодаря ви, господин Лий!

Кас повтаря благодарностите си и се сбогува, след което излизаме навън при колата.

— Какво ти се върти в главата, Мерседес? — шепне тя, докато се закопчаваме.

— Когато излезе заповедта, да видим дали чиновниците от архива са изброени по случаите, по които работят, както се прави със сестрите и социалните работници.

— Чие име трябва да търсим?

— Глория Хес.

— По някаква конкретна причина? Ако чаровните характери бяха важен фактор, то Едисън би трябвало да е опандизен още преди години.

— Руса перука и порт за химиотерапия в гърдите — има рак. Прекарваш цял живот лице в лице с най-доброто и най-лошото, което системата може да ти предложи, и какво би си пожелала, ако нямаш вече нищо за губене?

Кас примигва.

— Дерик Лий — също — допълвам. — Не сме изключили твърдо възможността убиецът да е мъж. Сложи на Лий перука и свободни дрехи, и лесно можеш да го сбъркаш с жена. Така че ще проверим и него.

Кас ме зяпа известно време, после опира чело във волана и започва да ругае.