Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (18)

13

Надвишили сме позволените извънредни часове, а това — както Вик обича да ни припомня — наистина разстройва Бюрото, когато става дума за канцеларска работа. Не ни е позволено да ходим в службата в понеделник, прекарваме целия ден проснати пред телевизора на дивана у Едисън. Шевон изобщо не ми се обажда, а когато влизам в кабинета ни във вторник, на бюрото ме чака кашонче с малкото вещи, които държах в апартамента й. Едисън надзърта над рамото ми и прави гримаса.

— Предполагам, това е краят.

— И аз така предполагам.

— Olvidade de las hermanastras, la pròxima vez encontraremos a la Cenicienta^[29] — казва той и в изречението му има толкова грешки, че сили не ми стигат да ги преброя.

Все още стоим и зяпаме кашончето, когато минава Вик. Той веднага разбира какво е станало и се мръщи симпатизиращо. Признава ми:

— Каня се да ти влоша сутринта. Агент Дърн те вика. Екипът на Симпкинс има нужда да поговори с теб.

— Прикачили са ги към Холмс и полицейския отдел в Манасас?

— Да. Разполагат с всички бележки на Холмс, но…

— Но искат да проведат собствени разпити, където е възможно — довършвам вместо него и той кима. Грабвам кашончето, пускам го на пода и го ритвам под бюрото, далеч от очите и да се надяваме, поне за известно време, далеч от ума. — Симпкинс има ли нещо против?

— Какво искаш да кажеш?

— Последния път, когато с Едисън работихме за нея, беше направо пощуряла от яд, а Кас разправяше, че имали проблеми с последния им случай миналата седмица в Айдахо.

— За Айдахо не знам, но тя е добър агент, достатъчно добър, за да не допусне неодобрението от това как управлявам екипа си да пречи на случая.

Едисън изсумтява, но не коментира. Симпкинс не се е и старала да се преструва, че харесва стила на Вик, но когато последно работихме с нея, ни скъса задниците, все едно сме начинаещи агенти, които са проспали академията. Беше определено неприятно и непредизвикано.

Вик ме изпраща до „Вътрешни разследвания“ и до кабинета на агент Дърн, което не е никак изненадващо. Влиза след мен, което пък донякъде е. Просто свива рамене, когато го поглеждам изпод вежди.

— Що за приятел ще съм, ако те оставя да се изправиш самичка срещу Драконката?

Агент Дърн вдига глава от компютъра си със суха усмивка.

— Смятах, че има неписано правило да не се използва този прякор в мое присъствие. Агент Рамирес, моля, седнете.

Драконката от „Вътрешни разследвания“, агент Саманта Дърн, е прекарала в Бюрото над петдесет години. Лицето й е сбръчкано и съсухрено, не е положила усилия да прикрие бръчките с лекия си грим, точно както и по сребристобялата й, подстригана на симпатична, бухнала топка коса няма следи от боя. На носа на агентката са кацнали чифт очила за четене с пластмасови рамки, светлорозови почти като копринената й блуза, вързани с тънка верижка, преметната около шията й. Изглежда сладка и мила, досущ като нечия любима баба, но се слави с това, че разплаква корави мъже за по-малко от десет минути.

— Агент Рамирес, откъде искате да започна? С Емилия Андерс или с обаждането на агент Райън до „Човешки ресурси“?

— Какво, вече? — изръсвам и лепвам длан на устата си. Да се надяваме, че гримът прикрива колко съм се изчервила в момента.

Агент Дърн смъква очилата за четене и бавно завърта едната им дръжка между пръстите си.

— Ами… — подема в крайна сметка, а гримасата на лицето й съчетава съчувствие и веселие. — Поне не сте разбрали по този начин, че всичко е приключено.

— Съжалявам. Просто… бях изненадана. Трябваха ми четири месеца да убедя Шевон, че от „Човешки ресурси“ наистина трябва да са наясно с връзката ни, но дори и след това тя все още се притесняваше да говори за нас…

— Предвид случилото се, имаш пълното право да ми кажеш да си гледам работата, но… добре ли си?

— Всъщност да — усмихвам се на Дърн, а насъбралото се през седмицата изтощение сковава мускулите ми. — Гадно е, но не мога да кажа, че не съм го очаквала.

— Тайните обожатели понякога се оказват голяма хапка и рядко са така чаровни, както ги представят по филмите.

— Емилия е първото дете, което убиецът наранява. Сега, след като „жената ангел“ е преминала границата, притеснявам се дали няма да сметне, че е по-лесно първо да пречупва децата с насилие.

— Агент Симпкинс ще иска да научи за тази загриженост, но в момента трябва да прегледаме някои други подробности. Работила ли си с Дрю Симпкинс преди?

— Да, госпожо. С Едисън последно бяхме пратени при нея по случая с веригата за размяна на деца преди десет месеца.

— Точно така. Докато ей този идиот беше в болницата.

— Вършех си работата, Сам! — отвръща Вик мило.

Агент Дърн просто свива рамене:

— Преднамерено си поел куршум, предназначен за човек, изнасилил и убил осем деца.

— Да, но дали заслужава да бъде екзекутиран, е решение, което трябва да вземе съдът, не опечаленият баща на една от жертвите. Нямаме право да изкривяваме законите както ни се харесва.

Това ми звучи като разговор, който се е провеждал много пъти — подробностите се променят, но тонът си остава все същия. Агент Дърн го прекратява с пренебрежителен жест.

— Да се върнем към първоначалната тема — агент Райън. Двете не работите в един отдел, така че няма нужда да разместваме екипите, но бихме искали да си… дискретна… когато хората питат какво се е случило.

— Нямам желание да й окалям името, госпожо — казвам с уважение. — Просто не се получи помежду ни. Тъжно, но няма причина да я очерням пред Бюрото.

— Оценявам го и не очаквам нищо по-малко от едно от протежетата на Вик, но от „Човешки ресурси“ ме помолиха да го спомена. А сега да се заемем с темата, която няма да ти хареса…

Вик се размърдва напрегнато.

— Налага се да те свалим от активна служба — заявява агент Дърн с прямота, за която вероятно впоследствие ще съм благодарна.

— Сам!

— Не зависи от мен, Вик, наистина! — тя ме поглежда откровено, без да търси извинения или оправдания. — Знаеш какви са адвокатите. Всеки от случаите, по които се работи в момента — всеки, когото докоснеш, докато това продължава — може да гръмне в съда. Глупаво е, знам. Ако не друго, убиецът те е набелязал именно защото се справяш отлично с работата си, но Бюрото не може да си позволи и най-малката слабост, която умен адвокат би използвал, за да намекне за замесване.

— Значи съм… — клатя глава, опитвайки се да преглътна новината. — Отстранена съм от служба?

— Не. Но все пак трябва да стоиш далеч от случаите. И без това сега екипът ти е наред да организира документацията на службата, а и подозирам, че агенти Едисън и Стърлинг ще се разбунтуват, ако някой се опита да ги задейства без теб, така че всички ще останете в Куантико, докато тази история приключи. Те ще могат да работят като консултанти.

— Но аз не мога да се занимавам дори и с това.

— Не. Обаче ще получиш две конкретни назначения, агент Рамирес… — тя ми посочва ъгъла на бюрото си, където са поставени три огромни папки, претъпкани с хартия. — Първата ти задача: началникът на отдела има чувството и аз съм съгласна, че се нуждаем от обучение на място за новите агенти, които постъпват в „Престъпления срещу детето“. Нещо специфично за отдела ти, предназначено да помогне на агентите да се приспособят към една от най-трудните служби в Бюрото. Предложенията за съдържанието са дадени от началниците на подразделения и екипи, психолози от Бюрото и агенти. Сигурно помниш онзи въпросник, който обикаляше преди няколко месеца…

Помня как Стърлинг излезе зад Едисън и го стресна толкова силно, че той си разля кафето върху нашите въпросници. Не помня да сме ги заменяли или предавали.

— Искаме ти да го напишеш.

— Аз?

— Работиш в отдела вече десет години — напомня ми Дърн. — Освен това да не забравяме… — тя вдига много по-малка папка с елегантно написано с маркер заглавие: „Наръчник по оцеляване на агента в академията“.

— О, Богородице! — гореща червенина изпълзява по врата и ушите ми.

Вик се смее и се пресяга да ме сръчка по рамото.

— Какво, не знаеше ли, че продължава да е в обращение?

— Че защо някой би го пазил цели десет години?

— Понеже го копират и още през първата седмица го раздават на всички нови агенти в академията — сухо ми съобщава агент Дърн. — Съдържателен е, сърдечен и хумористичен е, а и прекрасно помага за асимилирането на кадетите. Реално погледнато, агент Рамирес, Бюрото не разполага с почти никакви начини да предотврати бърнаута, който се случва толкова бързо в „Престъпления срещу детето“. По силите ни е единствено да удвоим усилията си да се погрижим онези, които започват тук, да са по-добре подготвени за това, с което ще се сблъскат. И ако това означава, че след прочитането на подобен наръчник ще се почувстват неподходящи за този отдел, тогава ще можем да ги прехвърлим отрано.

— Написах наръчника много пияна — съобщавам й дръзко, — към една трета от нас прекарахме уикенда преди дипломирането в напиване до припадък и той беше крайният резултат. Цялата идея е породена от наистина отвратителната текила.

— Написано на пияно, но редактирано на трезво — посочва Дърн. — И десет години обучаваните агенти го използват като същинска библия. Не ти поставяме задачата случайно; имаме те предвид още от самото начало. Не се канехме да те молим, преди годината да превали, но няма причина да не дадем ход на наръчника и да те помолим отсега.

— Споменахте, че задачите са две.

— Прегледай всички случаи, по които си работила при пряк контакт с деца. Не консултациите, нито онези, в които си била предимно на местопрестъплението или си работила с възрастни. Прегледай бележките си — всичко, което си написала за децата. Не само за жертвите. За всички. Някъде там може би се крие ключът за намиране на убиеца. Тя има някакъв личен мотив; ти си свързана с нея. Ако извадим късмет, ще изскочи някое от твоите деца от изминалите десет години. Не се вглеждай в подробностите по случаите, не търси онова, което ти се струва познато по принцип. Вгледай се в децата, агент Рамирес. Това е втората ти задача.

— Това… всъщност вече е в действие, госпожо.

Вик ме поглежда смутено, но веднага разцъфтява в горда усмивка. На трийсет и две години съм, но дявол ме взел, ако не се размеквам и радвам всеки път, когато покаже, че се гордее с мен.

— Агент Алцесте събира досиетата на диск, така че да виждам бележките на всички, не само моите. Би трябвало скоро да ми го даде.

— Преборила си Алцесте? — пита Вик с лукава усмивка.

— Винаги съм се чудила защо никой не я нарича Дракон на архивите — съгласява се агент Дърн.

Понеже драконите понякога скланят да си общуват чрез игри на гатанки, а тя е най-немайчински настроеното човешко същество, което съм срещала някога, но няма да го кажа на глас. Вместо това поглеждам към началото на другата си задача — всички бележки и предложения от агентите и предводителите ни по въпроса какво трябва да включва наръчникът за оцеляване. Тренировъчно четиво. Папките в ъгъла на бюрото са пълен хаос. На безброй места от тях стърчат разделители и лепящи листчета, има и страници, които просто са натикани вътре — или не е имало вече място на машинката, или някой го е домързяло да ги комплектова. Все тая, честно казано. Предстои ужасно много работа и не знам дали ще постигна и половината от онова, на което се надяват шефовете. Все едно колко добре си подготвен интелектуално, работата в „Престъпления срещу детето“ е като хор от наковални: чуковете винаги бият силно.

— Едисън ще се цупи още по-дълго, задето е прикован на бюрото си — отбелязвам накрая.

— Вероятно — съгласява се Вик. — Но дори ако му дадем възможност за полева дейност, той няма да ви изостави.

— Стърлинг е синеока вихрушка от пакости. Ако няма достатъчно консултации и се отегчи…

— Лично аз се надявам да провокира агент Едисън най-сетне да се опита да й сложи звънче… — отвръща агент Дърн мило. — Сигурно ще бъде много забавна гледка.

— Знаете ли — казвам, преди да обмисля добре репликата си, — за човек с прякор Драконка изригвате извънредно малко пламъци!

Тя се усмихва широко, около очите и устата й се нагъват меки бръчки.

— Започнах работа в Бюрото във време, когато жените се смятаха за агенти втора класа. И на всичкото отгоре ме пратиха във „Вътрешни разследвания“, което ще рече, че от мен се искаше да бъда досадната, критична, забраняваща всякакви забавления съпруга. Аз бях врагът. Нужно беше да се превърна отчасти в дракон просто за да съм сигурна, че никой не ме гледа с презумпцията, че може да се измъкне ни лук ял, ни лук мирисал. Стана ми навик, дори след като наличието на репутация означаваше, че може да не бълвам толкова горещи пламъци. Добрите агенти, Рамирес, няма защо да се боят от „Вътрешни разследвания“. Ние сме тук да поддържаме осчетоводяването и някаква степен на прозрачност, така е, но сме тук и да подкрепяме агентите си. Не си при мен, понеже си направила нещо лошо. Няма нужда да те горя, да рева, да бълвам пламъци или нещо подобно.

Сега вече разбирам защо с Вик са приятели от толкова време. Май не са постъпили в академията заедно — тя вероятно го е изпреварила с най-малкото десетина години, но са минали през горе-долу същите препятствия. В определен смисъл те вярват в хората и работят не само за онова, което представлява Бюрото, но и за това, в което трябва да се превърне — и настояват другите да отговарят на най-високите им стандарти не за да ни видят как се проваляме, а как се усъвършенстваме и постигаме повече.

— Приемаш ли задачите, агент Рамирес? — пита Дърн меко.

Наясно, че Вик ме гледа, аз кимам.

— Да, госпожо. Благодаря.

— Прекрасно. Ще накарам някой да достави папките на бюрото ти заедно с официална бележка с изискванията. Вик, ще я заведеш ли при Симпкинс?

— Разбира се — той се изправя и ми подава ръка.

Малко е глупаво да карат някой друг да извърви целия път, след като мога просто да взема папките със себе си, но той ме плясва през пръстите.

— Заедно с официално писмо, Мерседес. Още не е добавено.

Писмото може да бъде изпратено и по имейл…

— Стига! — скастря ме той и в първия момент се питам дали не съм изрекла мисълта си на глас или десетте години практика са го научили да чете прекалено добре по лицето ми. От вдигнатата вежда на агент Дърн съдя, че е второто.

Казвам сконфузено довиждане на Драконката и получавам в отговор извънредно развеселена реплика, след което излизам след Вик.

— Добре ли си? — пита той тихо.

— Схващам — въздишам. — Не ми харесва, но го разбирам, макар да мисля, че наръчникът е лоша идея… Просто…

Той премята ръка през раменете ми и ме гушва странично — и крачим по коридора така, като сиамски близнаци. Доста от колегите, с които се разминаваме, ни заглеждат, но Вик ги пренебрегва.

— Много ти се стовари на главата, буквално, и прекрасно разбирам реакцията ти спрямо случилото се. Тази жена нахлу в дома ти. Познавам те, Мерседес. Знам какво значи това за теб.

Пратиха ме при Вик и Едисън направо от академията, но Вик ме познава много по-отдавна. Понякога, необяснимо, го забравям. А после — като сега — си го спомням. Прошепвам:

— Как да спя там, като знам, че може би стълбите изкачва ново дете? Как да отседна някъде другаде, като знам, че на ново дете може да му се наложи да ме чака, цялото в кръв и умиращо от страх?

— Нямам готов отговор.

— Ако имаше, щях да те обвиня, че ме лъжеш.

Вик се усмихва и ме стиска за рамото, като използва тласъка, за да ме побутне леко в отворения асансьор.

— Ще преминеш и през това, Мерседес, и ние винаги ще бъдем до теб, за да сме сигурни, че ще успееш.

— Какво ще стане, ако…

Той ме поглежда с любопитство и чака вратите да се затворят, да последва онова леко пропадане като в ускоряваща кола, след това натиска копчето „стоп“.

— Какво ще стане, ако какво?

Обикалям тясното пространство от стена до стена, като натиквам притесненията си в думи, които се надявам да са разбираеми.

— Какво ще стане, когато тя провери децата?

— Кого имаш предвид?

— Действаме според теорията, че „ангелката“ напада онези родители, защото нараняват децата. Които води при мен, за да ги закрилям.

— Така…

— Е, какво ще стане, когато нагледа Сара, Ашли и Сами — и открие, че им е трудно да намерят дом, където да ги приемат и тримата? Рони се справя доста добре при баба си, но единствените роднини на Емилия или са в затвора, или не са в страната. В какъв дом ще попадне тя? Първите ми няколко приемни дома… Не бяха до един ужасни, но имаше и такива. Какво ще стане с нея, ако попадне в такъв дом? И в кой момент убийцата ще реши, че вместо да защитавам децата, които ми води, аз просто ги връщам в изкривената система?

— Смяташ, че може да нападне и теб?

— Смятам, че трябва да допуснем и тази вероятност. Няма да разберем начина й на мислене и маниите, докато не я намерим, нали така? Е, какво ще стане, ако тя се ядоса повече на системата, отколкото на родителите?

— Засега не е дала признаци за подобно нещо — казва Вик след малко. — Ако се притеснява само от системата, няма ли сред жертвите да има и приемни родители?

— Възможно е и да предстоят. Досега случаите са само три. Можем да кажем, че ангелът тепърва се развихря.

— Но не е започнала с приемни семейства. Каква според теб е разликата?

Вик не пита агент Рамирес, обръща се към Мерседес.

— Приемните родители са просто двойка непознати; човек няма представа каква карта ще извади. Родителите обаче са онези двама души, единствени в целия свят, които не би трябвало да те нараняват. В определен смисъл причинените от тях рани са по-дълбоки.

Вик премисля това изявление, загрубялото му от вятъра лице е озарено от емоции, породени от късчета идеи или теории. Накрая се обляга на страничната стена и разтваря ръце, а аз приемам с благодарност прегръдката, като внимавам за все още чувствителния белег над сърцето му.

— Не знам как да те спася от това — признава Вик тихо.

Клатя глава:

— Остава ни само да си вършим работата. Да вярваме, че Холмс и Симпкинс ще свършат тяхната. Не съм сигурна, че има спасение.

Стоим така, докато някой от горния етаж не почва да крещи да пуснем вече в движение проклетия асансьор, след което Вик се навежда да задвижи отново кабинката. И понеже понякога е дребнав, прескача повикването от следващия етаж.

С този жест ме кара да се усмихна, макар че не е особено редно.