Арчибалд Кронин
Трима в любовта (53)

XII

На следната утрин, когато според взетото решение Люси трябваше да замине, денят настъпи свеж и ясен. Доста силен вятър напрягаше провисналата пред прозореца вейка да се удря в стъклото. По-нататък дърветата се клатеха под напора на вятъра и листа от червения бук отлитаха към небето като подплашени лястовички. Беше студено — изведнъж лятото бе преминало в есен.

Люси се събуди рано и остана дълго време замислена. В осем часа бавно и предпазливо се надигна. От време на време залиташе. Необходимо беше обаче да се пази да не издаде пред любопитния поглед на сестра Марта ужасната слабост, която я бе обзела. А тази слабост беше наистина страшна: тя трябваше да се напряга, за да държи главата си изправена, тъй като вратът й се огъваше, да сдържа ръцете си да не треперят, докато се обличаше.

Навлече черната си рокля, която беше носила като „молителка“, но която сега бе така широка върху измършавялото й тяло, че се въртеше като наметка върху някое плашило. Тази рокля никога не беше я разкрасявала, но сега, след като беше прикрепена с игли, повдигната и стегната от старата болногледачка, й придаваше едновременно смешен и печален вид.

След като завърза обувките си, тя се надигна със замаяна глава и изведнъж се съзря в огледалото. „Какъв призрак!“ — помисли си, фустата й беше прибрана, корсажът й се издуваше смешно, шапката й беше поставена накриво върху остриганата глава. Това беше тя, тя, която някога бе така изискана, така придирчива… Франк дори твърдеше, че е очарователна.

— Чувствате ли се достатъчно сигурна, след като станахте? — попита загрижено сестра Марта.

— Напълно — каза тя полугласно и се извърна.

— Тогава да слезем.

Те отидоха в стаята за разговори, там вече ги очакваха сестрите Мари-Емануел и Жозефина, които я бяха посрещнали и сега несъмнено бяха получили заповед да се погрижат за нейното заминаване.

Майката игуменка не беше тук, тя била задържана от изпълнението на своите християнски задължения.

В стаята се намираше и куфарът с грижливо подредения й багаж. Тя трябваше да чака, докато проверяваха пред очите й нейните вещи. Показаха й, че не липсва нищо, че й връщат всичко, дори парите, до последната монета, така че имаше повече, отколкото й бе необходимо за пътуването. Бяха й купили билет, бяха повикали кола — изобщо всичко беше уредено. Всичко беше така точно, а тя бе говорила за кражба!

Най-сетне затвориха куфара, ключалката му беше счупена и трябваше да го завържат. „Няма опасност да се разтвори“, казаха й. Но когато поставиха кожения куфар, който съдържаше цялото й богатство, изправен в ъгъла на стаята, той изглеждаше също като Люси: изхабен, мръсен, овехтял от странствания.

Почакаха, поглеждаха се пред кръглата маса, покрита с мушама. Болногледачката се беше измъкнала, без да промълви дума. Не се чувстваше нито вълнение, нито смущение, нито пък впечатление за нещо необичайно. Нищо не можеше да смути хората на неумолимата машина, която я бе приела, погълнала, а сега я изхвърляше. Тя продължаваше да действа безпрепятствено.

— Майката игуменка съжалява, че е заета — каза за втори път майка Мари-Емануел. — Всъщност тя не одобрява, че тръгвате така внезапно, но не може да ви задържи.

Камбаната удари, но някак слабо, сякаш много далече.

— Тази сутрин изпратихме телеграма — прибави майка Мари-Емануел.

— Тук сме ви приготвили много добра закуска — каза сестра Жозефин, като посочи един грижливо увит пакет. — Тя се усмихна. — Да, има баница с месо, та дори и колбаси. Приготвена е специално за вас.

Все още я обсипваха със земни блага, с дребно внимание и усмивки, след като в тази обител й бяха отнели всичко.

— Ако е възможно — каза тя и изправи глава, — бих искала да се сбогувам със сестра Адриана.

Внезапно двете монахини си размениха умилени погледи. Майка Мари-Емануел продължи да мълчи, а сестра Жозефин каза с привичната си празна усмивка:

— За съжаление наистина е невъзможно. През нощта срещу нейния празник в един часа добрата сестра беше намерена в безсъзнание: кръвоизлив в мозъка, от който почина. — После добави с весела усмивка: — Да, сега има голяма радост на небето — приели са една нова светица…

Ето как значи старата Адриана беше отпразнувала своята годишнина, без да получи любимата си чаша кафе и замразен сладкиш. Люси почувства голяма скръб по някаква загуба. В този манастир, за който бе мечтала, единствена сестра Адриана й се струваше истинско човешко същество. А те приемаха нейното изчезване с детинска и наивна усмивка, една усмивка, отправена към онези златни врати, които се разтваряха за старата жена, без тя самата да желае да напусне земното слънце. Това беше нещо невероятно!

Чу се скърцане на колела по алеята.

— Колата чака — каза майка Мари-Емануел и се надигна. — Ще изпратя коларя да вземе багажа.

Те излязоха след нея. Това беше същата отворена кола, същият стар колар, облечен в същата синкава и овехтяла дреха, закопчана до шията. Той вдигна омазнената си шапка, изчезна в преддверието, после отново се яви с куфара и го постави на седалката. А във въздуха се носеха първите трепети на есента, която тя винаги бе обичала толкова много.

Майка Мари-Емануел натисна ръчката на вратата и каза:

— Ще ви придружим до гарата.

— Не — отвърна Люси, която следеше движенията й, — предпочитам да вървя сама.

Сестрата я погледна внимателно. Настъпи стеснително мълчание.

— Но ние имаме такова нареждане — намеси се сестра Жозефин, чиито малки очи се свиха от слънцето и от недоумение.

— Не съм длъжна вече да се съобразявам с наставленията — отговори Люси, — сега съм господарка на себе си.

И тя се качи в колата, като затвори вратичката. През малкото прозорче зърна двете сестри с обърнати към нея очи, които изразяваха известно отчаяние, че не ги е разбрала. След това коларят шибна коня си и двете лица се изгубиха.

Това стана прочее спокойно, без вълнение. Човек би казал, че тя си заминаваше след обикновено посещение при приятелки, докато всъщност завършваше най-отчаяният опит в нейния живот.

Колата друсаше. Отначало тя не поглеждаше нито надясно, нито наляво, вперила очи в клатещия се под. После вдигна бавно глава и хвърли безразличен поглед към уличното оживление. Улицата беше пълна с жени и момичета, които тичаха да закусват, излизайки от фабриката за дантели в Сентиен, смееха се, бъбреха, махаха с ръце и тракаха шумно с дървените си обувки. Колко щастливи и безгрижни изглеждаха те! Някога тя се бе хвърлила в живота по същия начин, със същата енергия и със същите намерения.

Стигнаха предградията на Брюксел, минаха по същия път, по който беше дошла. Там всичко бе спокойно. Пътуваха по една пуста улица. Виждаше се само някакво момче, което миеше витрината на една колбасарница: вратар с престилка лъскаше вратата; дребен стражар беше застанал на ъгъла на улицата — всичко бе тихо и обикновено.

След това навлязоха в Брюксел. Трамваи, движение, отворени магазинчета, кафене, където въпреки ранните часове пиячите бяха насядали с чаши. Очите на Люси не можеха да се нагледат — те бяха огледало за всичко, обаче само огледало. Тя му хвърляше само повърхностен поглед. Тези образи, които минаваха така бързо, представляваха само светлини и сенки, блуждаещи по повърхността на блато. Под беглите образи се криеше дъно със злокобна тъма. Преминаха край някаква огромна градина, украсена с безобразни статуи, с накацали по подножията им гълъби. Коне протягаха уморените си шии пред разнебитените коли.

После дойде гарата, влакът, купето с миризма на сяра, с плюшените седалки.

Тя се връщаше през същата местност, добре обработените поля, приведените към земята селяни, неизменните канали, тънките редици тополи, които се прегъваха от вятъра като перца. Вече бе преминала през тази равнина с чувство на трепетен възторг, със сърце, което биеше в унисон с шума на колелата. Но къде я беше завел този възторг? В лудешко поприще, в градина, обградена със стени, където едва не загуби разума си. Тя потръпна и прогони мислите си. Сега се връщаше. Каква глупост беше това връщане.

Внезапно я облада чувство на жалко нищожество. Не бе ли животът й сляпо усилие да постигне някакви глупости, непрестанна борба за нещо, което никога не постигна? Беше работила така усърдно с всички сили, да изгради съдбата си — за да свърши така. Всичко, което бе извършила, беше предварително обмислено и решено. Тя не беше просто жива топка, нищо не се дължеше на случая, всичко бе произлязло от нея и от нейната воля. И върхът бе тази смешна несполука, това оттегляне с поражение, което съставяше неизменна част от нейната съдба.

Това ли беше краят? Тя бе победена. Неволно вдигна глава и я наклони, обичаше да се вслушва в грохота на колелата, в настойчивия шум, който се натрапваше. Същите колела, същата песен, да, и същата жена. Но песента звучеше другояче за нея. „Още и още, казваше й тя, още и още!“ Тя я тласкаше по-далече, все по-далече.

Изправи се и свали стъклото на прозореца, изложи лице срещу вятъра, който я шибаше с все сила. Докосвайки челото й, вятърът изглади бръчките и като укрепително лекарство съживи нейното изнурено тяло. Този вятър, който прегъваше тополите и разнасяше сребърен трепет по нежните върби, беше много по-приятен от безвкусния въздух, сред който тя беше затворена напоследък. А сега отиваше да действа.

Не, не беше победена. При тази мисъл в нея се пробуди някаква сила. С миналото беше свършено, трябваше да го забрави. Бъдещето й принадлежеше, тя разполагаше с него. Колко объркан беше умът й и колко отчайващ беше този въпрос за него! Засега бе оглупяла, да, оглупяла, бе неспособна да разсъждава, но по-сетне щеше да разреши загадката. Силата й се възвръщаше. Тя инстинктивно чувстваше, че ново нещо се подготвя за нея. Това беше някакво убеждение, щастливо предчувствие. Забрави главоболието си, изтощението, грозното облекло, жалкото си положение. Забрави всичко, пропита от особено доволство.

Турне, Бланден, Басийо, Лил — градовете минаваха един след друг пред нея. Най-сетне тя пристигна в Кале, премина през митническия преглед и се качи на борда на кораба, който чакаше на пристанището. Погледът й, отправен оттатък пристанището, забелязваше непрестанното вълнение на сивото море и полета на облаците от дим. Усети, че пътуването през канала ще бъде лошо.

Когато корабът напусна пристанището, тя не слезе долу, а остана на палубата, опряна на парапета. Корабът подскачаше и потъваше дълбоко, нападан от огромни вълни, които се блъскаха в предницата му. Това пътуване наподобяваше нейния живот. Корабът и тя образуваха нещо единно, което залиташе при всеки удар, но отново се въздигаше, тласкано от онази вътрешна сила, която движеше и двамата. Една вълна прехвърли носа на кораба и облиза наклонения мост, после замря леко в нозете й. Някаква безпомощност я накара да потръпне, усети смъртна слабост в цялото си същество. Вкопчи се в преградата и се задържа здраво сред стичащите се потоци вода. Шапката й се изкриви, дългата й рокля плющеше като платно. Лицето й бе посиняло от студ, зъбите й се сковаха.

Корабната прислужница, която минаваше забързана, загърната в дрехата си срещу бурята, се спря внезапно и за миг се вгледа в Люси:

— Слезте долу, госпожо — каза.

Госпожата… твърде чудновато облечено същество, за да заслужава това обръщение… извърна главата си, брулена от вятъра.

— Мисля, че тук ми е по-добре — отвърна тя изумена.

— Но вие не изглеждате добре. Желаете ли малко алкохол?

Без да дочака отговор, прислужницата отиде да потърси чашка ракия, която Люси изпи, без да се откъсне от парапета. След това тя благодари и заплати, объркана от непознатите пари.

Ракията я затопли вътрешно, като изгори вледененото й тяло. Действително тя чувстваше силен студ. Острият вятър пронизваше зле съшитите й дрехи и проникваше в дребното й тяло, което трепереше. Зъбите й тракаха, чертите на лицето й бяха обтегнати, бяха загубили малкото си кръв и се бяха сковали. Някакъв бодеж я измъчваше в едната страна.

Въпреки това, благодарение на Бога, тя овладя неразположението си. Не желаеше да отстъпи и се хвана здраво за парапета, като остави пронизващият вятър да бушува. Бяха й казали, че не е в състояние да понесе пътуването, а ето — тя го преживя. Връщаше се най-сетне в Англия, у дома си, и след мъчителното вълнение на Ламанша езерната повърхност на пристанището на Дувър я дари с истински покой. Ударите на вятъра, който я беше блъскал, събудиха у нея слабо противодействие — той призова нейната неизчерпаема смелост. Нямаше повече сили. Влакът не беше далече, но краката сякаш отказаха да я слушат. Изпитваше странна болка в очите и в едната страна на лицето си.

— Нямате ли нещо за деклариране?

Нищо… освен нейната доблест. Къде беше перонът?

Трябваше да следва тълпата. Никога нямаше да стигне до този влак. Обаче тя го намери, без сама да знае как. Беше попаднала в „купе за пушачи“; изпълнено с мъже, които се смееха и говореха шумно. Толкова по-зле, тя не желаеше да се мести, не си струваше труда. Вече приближаваше към края на своето дълго пътуване. Беше й топло. Ръцете и челото й горяха, макар да усещаше краката си ледени. Тя чувстваше, че силно се е зачервила, и крадешком опря бузата си до студеното стъкло.

Влакът летеше през вечерната тишина. Вятърът беше утихнал и леки ивици мъгла пълзяха спокойно по долините. Скоро тази мъгла проникна в главата й тихо, като се хлъзгаше, а после излизаше на малки вихрушки. Онова, което я измори, беше пътуването през целия ден. Просто умора. Някой я забеляза и попита дали да свалят стъклото на прозореца. Тя направи утвърдителен знак. Така се чувстваше по-добре. Свежият ветрец, предизвикан от бързото движение на влака, носеше приятни есенни ухания, шум на сухи листа, кълба от дим из гората, свежестта на преждевременен мраз. Нямаха значение ледените й крака и леките бодежи в страната. Чистият въздух я съживяваше. Толкова обичаше нежното ухание на есента. Напред, винаги напред. Усещаше в слепите си очи удари, които биеха в ритъма на влака.

Знаеше, че вече е почти пристигнала и че Питър ще я посрещне на гарата. Нейният син… поне той й оставаше като нещо осезаемо, действително след преживяното в последно време. Тя смътно си мислеше за телеграмата, която му беше изпратила и която сама бе съчинила. Колкото и кратка да беше тя, трябваше да го е известила за всичко: „Пристигам 7:30 Виктория. Майка ти“. Бледа усмивка заигра по устните й, когато си спомни как я беше изпратила. Това не беше прищявка, а предизвикателство, знаме, развято, за да се закани на съдбата. Така щеше да разбере, че тя не е победена. Да, нейният син знаеше, че тя никога не би понесла поражение. Беше умъртвена, сломена, отрепка от самата себе си, но не бе победена и се връщаше при него. В душата й нахлуха нежни спомени. Тази закачлива и свойска усмивка, която озаряваше лицето му, „Не си много грозна, майчице“.

Под ръка край морето в Дуан една вечер, подобна на сегашната. Седнали един до друг в полумрака, слушаха как Вал Пинкертон пее:

Дейзи, Дейзи… аз съм безумен.

От любов по тебе.

Отново се усмихна. Може би е била твърда и не е проявила гъвкавост. Упорито си беше блъскала главата срещу непоклатимата стена на неизбежното. Но сега щеше да приеме онова, което не можеше да бъде променено, занапред щеше да приема всичко…

Локомотивът изсвири, спирачките изскърцаха и влакът забави ход, за да влезе във „Виктория“. Тя беше пристигнала… най-сетне!

Остави спътниците си да слязат, после почака изправена на перона. Очите й блестяха с почти трескав блясък и тя чувстваше как сърцето й бие болезнено. Дали идваше от сърцето, или пък беше острата болка в страната? „Болката на бегача“; така я наричаше някога Питър, когато пристигаше при нея цял зачервен, след като беше играл на топка в полето. Сега лицето й беше също така зачервено, докато се разхождаше по перона.

Тълпата се разреди, но колкото и да напрягаше взор, тя не съзря Питър. Влакът беше пристигнал по-рано… може би синът й беше възпрепятстван. Тя не се съмняваше, че ще дойде. Бавно, колебливо, започна да обикаля. Дребна женица, натруфена в смешно облекло, крачеше по перона на гарата и… чакаше.