Арчибалд Кронин
Трима в любовта (30)

XVIII

През следващите няколко дни Питър изпадна в пълна апатия. Трябваше да чака цял месец, за да узнае резултата, а дотогава нямаше какво да прави. Настроението му се промени: влачеше се из къщата, като се оплакваше от горещината и от праха, изпълващ улиците. Съжаляваше, че няма приятели или поне един велосипед, който би му дал възможност да се наслади на свежестта на полето. Естествено, не ставаше дума да се сдружи с младежите от квартала, а Люси не можеше „за момента“ — според нейните думи — да му купи велосипед. Една вечер го видя, когато се прибираше от кафене „Демарио“, където бе отишъл да се разхлади със студена напитка. Тя започна да се безпокои — той ходеше понякога с присвити рамена. Вече мислеше, че здравето му може да се влоши поради липсата на здравословна промяна.

Тогава неочаквано, сякаш паднало от небето, пристигна писмо. Тя бе поразена, тя, която винаги заявяваше, че няма късмет и че постига всичко само чрез собствените си усилия. Всъщност писмото беше от Едуард, вдъхновено (макар че тя не знаеше това) от угризенията на съвестта на един свещеник. Той съобщаваше, че възнамерявал да приеме Питър за няколко дни през ваканцията, но съжалява, че не може да го стори. Заради болестта си ще отпътува за Мадейра. Като осезателен израз на своето съжаление прибавяше един подарък от пет лири. Това бе тъкмо Едуард, който мразеше да му искат пари и предпочиташе да дава доброволно и по свой начин. Но банкнота от пет лири! Люси бе смаяна. Допирът с тази шумоляща под пръстите банкнота я изпълваше с възторг. Свикнала да докосва само бронзови или изтъркани сребърни монети, отдавна не бе държала в ръце подобна сума. Искаше й се да я запази или да купи с нея нещо, някаква мебел, от която имаха голяма нужда. Или поне килим за стаята на Питър. Пружината на леглото й, купено на старо, бе огъната. Но тя прогони всички тези мисли. Чувстваше, че ако отстъпи, ще прояви безразсъдна слабост. Продължителната упорита работа на Питър, умореният му вид, потискащата атмосфера на града, която измъчваше и двамата, твърдото убеждение, че имат право на малко покой, обстоятелството, че като чиновничка на „Хендерсън и Шоу“ — въпреки че бе повишена на тази служба отскоро — има десет дни отпуск през юли, всичко това я раздвижи. Както преминаваше изнемощяла нажежените и нечисти тротоари на квартала, извикваше във въображението си видението на синьо и развълнувано море, и се виждаше заедно с Питър на брега му. Според собствените й думи тя „се почувства възродена“. Не можеха да отидат до Мадейра, но все пак можеха да си позволят някаква ваканция. Двамата с Питър го бяха заслужили напълно и щяха да отидат на морето, дори това да им струваше цялата тази банкнота от пет лири.

Когато съобщи новината на сина си, очите на Питър блеснаха и раменете му се изправиха. Той изведнъж престана да проклина времето и то, напротив, се оказа превъзходно за ваканция на море. През цялото останало време от седмицата разговаряха само за това, обиколиха всички гари, за да изучат цените на излетните билети, и най-сетне решиха по съвета на госпожица Тинто да отидат в Даун. На този плаж госпожица Тинто познаваше една личност, някоя си госпожица Туиди, която давала стаи под наем. Тя гарантираше за нейната нравственост и чистота.

Писаха бързо на госпожица Туиди, която отговори в очаквания срок, че не виждала никаква пречка да приеме госпожа Мур и сина й за скромната сума от трийсет и пет шилинга седмично — без да се смятат баните, осветлението на стаите, чаят за закуска, чистенето на обувките и използването на кухненската печка. Решено беше. Жегата в града, която проникваше навсякъде и разнасяше още повече ужасната воня на мръсните жилища, където Люси прекарваше дните си, вече не й действаше. Тя извърши всички приготовления. Вечерта преди заминаването опакова нещата в куфара на Питър и в отговор на шегата му, че ще прекарат „меден месец“, прояви необичайна веселост. Освен това с предвидливостта на армейски генерал нареди на съпруга на госпожа Колинс, който бе все още без работа и щеше да е доволен да припечели шест пенса, да занесе багажа им на гарата, докато те очакват трамвая. Добро начало, защото спестяваха поне два шилинга.

Сутринта, тази чудна сутрин, времето бе хубаво. Госпожа Финк, която се появи внезапно на площадката, обеща да наглежда жилището. Много любезно от нейна страна, помисли Люси снизходително. Те преминаха улицата и на ъгъла се качиха в трамвая, чийто цвят им бе така познат. Но с какво непознато чувство сториха това! Тя не можеше да си представи, че е в същата кола, която я друсаше до „Бялата улица“. Не, този ден всичко, което преди бе досадно, приемаше радостен блясък, дори копчетата на кондуктора блестяха.

На гарата ги очакваше Колинс с багажа, като я успокояваше за напразните й опасения по отношение на неговата трезвост. Настаниха се във влака и потеглиха. Грееше хубаво слънце, стръмнините край линията блестяха от златото на глухарчетата, белите извивки на дима се издигаха в ослепително синьото небе. Когато Люси се облегна назад, опряла буза до твърдата и топла възглавница на седалката, почувства облекчение, невероятна лекота и щастие от бързото напускане на града. Би рекъл човек, че е забравила и сега откриваше отново с непознато удоволствие прекрасната зеленина на поляната. След задушаващата топлина на града това пътуване бе като някакво леко опиянение, ново възприятие за красотата на живота и почти мъчително пробуждане на устрема към неговите радости. До Даун остана мълчалива.

Къщата на госпожица Туиди, която намериха трудно, бе далеч от подлудяващите съблазни на игрищата за голф и от хотелите, някъде в спокойния край на малкия град. Що се отнася до самата госпожица Туиди, тя бе дребна, тиха женица, с малка глава, с дълга и гъвкава шия, с големи и тъжни очи, с тънък, лениво пречупващ се глас. Прие ги любезно.

— Виждам, че намерихте къщата — каза тя унило.

— О, да, да — отвърна любезно Люси.

— Всички тук ме познават — каза с печална гордост госпожица Туиди. — Много ме уважават в града. Не сте придирчиви към храната, надявам се? — Тя ги погледна. — Моята кухня е проста, но всичко е качествено.

— О, не се съмнявам — отвърна Люси.

— Но цената на продуктите! — подзе старата мома, като вдигна покрусено очи към небето. — Срамно е, всичко е недостъпно, всичко поскъпва. Маслото с два пенса, захарта с един, брашното с половин пенс. Как могат честните люде да издържат, това не мога да разбера.

Под предизвикателния й поглед Люси изпита леко стеснение.

— Ако желаете да ви давам малко повече от уговореното, госпожице Туиди, аз съм готова да се споразумея с вас.

Хазайката възрази, като вдигна слабата си ръка.

— Нито пени повече, госпожице Мур, дори ако ме помолите на колене — каза тя с драматичен тон, — предложените от мен условия са умерени. Има собственици, бих могла да посоча такива на тази улица, които биха подскочили при вашето предложение, но аз? Не, госпожо Мур, нека те се надуват със своите щраусови пера, ако им се нрави, аз ще пазя ненакърнимо моето име дори ако би трябвало да умра — тук тя се спря, за да поеме дъх. — Но ако вие сметнете, че съм се отнасяла добре към вас, нищо не ще ви попречи да дадете шест пенса за прокажените. От години помагам на прокажените, на тези нещастни създания. — Тя пак пое дъх, после, като насочи въпросителен поглед към Питър, попита: — Вашият син?

Получила утвърдителен отговор, тя вдигна от бледата си буза кичур коса, прибра го грижливо зад ухото и добави:

— Не отричам, че е добре да има в семейството лекар. Боже, нямам нищо против лекарите. Понякога те могат да помогнат, но друг път не могат. И като наведе глава, тихо, с разтреперан глас добави: — Нищо не можаха да направят за жената на моя племенник.

— Съжалявам — каза Люси. — Болна ли е?

— Беше болна, госпожице Мур, беше — отговори госпожица Туиди тържествено и надуто. — Погребахме я миналата зима, аз със собствените си ръце я закопах. Беше — долната й устна трепна и тя отправи към небето прочувствен поглед — най-хубавият труп, който някога съм поставяла в ковчег, госпожице Мур. Истински ангел! Поставих в малката й ръка стръкче змийско грозде. Всички казваха, че това е последна новост. Щях да се развикам, когато заковаха ковчега… Толкова бе прекрасна. — Лицето на госпожица Туиди се оживяваше все повече. — Един ден ще ви покажа медальона, който нейният мъж ми даде за спомен. От благодарност. Той е преуспяващ млад човек. Но ще се ожени отново сега, на Благовещение.

Последва мълчание, после въздишка и госпожица Туиди придоби унил вид. Тя им съобщи часовете за хранене и местата из околността, които можеха да посетят, предсказа, че времето щяло да се развали, предупреди ги за опасните бани и закъсненията, после, като се поклони с доволен вид, изчезна.

Многозначително мълчание последва нейното излизане.

— Удивителна чистота във всеки случай — отбеляза Люси, като хвърли наоколо радостен поглед.

— Защо „във всеки случай“? — попита Питър.

— За бога, що се отнася до нея, тя има скръбен вид, нали?

— Змийско грозде — каза той лукаво.

Те се спогледаха. Разтърсваше ги лудешки несдържан смях.

— Змийско грозде — заекна Питър, като се превиваше до огнището, а Люси изтриваше сълзите си.

— Мълчи — каза тя, — ще чуе.

Опознаването на госпожица Туиди я издигна още повече в техните очи.

Що се отнася до храната, тя бе несравнима. Нейните сладкиши и змийското грозде станаха пословични. Тя се „привърза към Люси“, както сама казваше.

Времето от своя страна не се съобрази със злокобното предсказание на стопанката. Напротив, настанаха дни на морска тишина, които преминаха в мечтателна сладост. Люси не правеше нищо. Безделието й доставяше голямо удоволствие. Обичаше да седи върху хладните скали и да съзерцава морето, не синия океан, който нейното въображение си бе нарисувало, а безкрайния простор със сивата бляскава вода, издигаща се с непрестанно упорство, и вълните, които с дългите си езици лижеха гладките камъчета под нозете й. Движението на вълнуващата се непрестанно вода приличаше на движението на живота. То се превръщаше за нея в копнеж, в неосъществен, но несъзнателен копнеж на примиреното й тяло, което седеше бездейно и отпуснато. Една дъска за скачане се надвесваше над зелената и дълбока вода. Именно там Питър се къпеше всяка сутрин. Гледката на тялото му през лекия въздух й доставяше особено удоволствие. Неговата закачка изникваше в главата й и я караше да се усмихва. Меден месец със собствения й син… Каква безразсъдна мисъл! И въпреки това!

След като се обличаше, отиваше при нея с още мокра коса и със завита по мъжки кърпа около врата. Отправяха се към пристанището, за да се възстанови кръвообращението му. Бяха неразделни. Понякога изглеждаше, че му се искат по-разнообразни развлечения и хвърля завистливи погледи към минаващите играчи на тенис. Едва доловимо се бунтуваше заради ограничените средства, с които разполагаха, но Люси даваше за дребни разноски всичко, което бе възможно. А той бе изключително внимателен с нея.

Започна да проявява любезна снизходителност, когато по време на техните разходки някой мъжки поглед спираше върху майка му. Казваше тихо и насърчително:

— Ти все още си много хубава жена, знаеш ли, мамо.

Той измисли, приписа й някаква нежна страст към водача на групата палячовци и я закачаше за тайната й привързаност, което пък я караше да бленува, без да получи нищо в отплата.

Вечер след чая те се разхождаха под ръка край морето и отиваха да слушат тези палячовци. За тях това бе събитие, за четири пенса влизаха и сядаха удобно на столовете, като отчитаха, че този лукс всъщност е спестяване. Ако бяха останали прави навън, щяха да бъдат подканвани от червената кадифена торбичка на събирача, а Люси в сегашното й настроение нямаше сърце да откаже лептата си. Представлението от своя страна бе превъзходно. Трупата на Вал Пинкертон се ползваше със слава, която не отстъпваше на никоя друга по този плаж. Самият Вал, незначителна през деня личност, вечер бе герой, който се отличаваше от другите членове на трупата с червената широка панделка, кръстосваща белия нагръдник на вечерното му облекло като някакво френско отличие. Да, този Вал Пинкертон имаше почти високомерна благородническа осанка и удивително пленителен глас. За Люси и Питър той достигаше върха на своето изкуство, когато с една ръка, протегната с изискано движение, а с другата, опряна изразително върху скритото му под панделката сърце, пееше:

Дейзи, Дейзи, дай ми твоя ответ,

аз съм полубезумен от обич към теб.

Това не ще да бъде бляскава женитба:

ние нямаме пари да заплатим за кола.

Но ти ще бъдеш блажена

на велосипед върху седло с две места.

— Ние, ние ще имаме средства да заплатим за кола — казваше Питър с някакво задоволство, — не се грижи за това, мамо.

Тази увереност в тяхното бъдеще вълнуваше Люси. Тя явно го бе привлякла в своя ослепителен полет на мечтите. Те често искаха да бъде изпята песента „Дейзи“ и когато удивителният Вал сам обявяваше, че „ще се изпълни, за да направи удоволствие на публиката“, чувстваха, че той пее само за тях. Връщаха се в хладната нощ един до друг, припяваха натрапчивата мелодия, а към припева се присъединяваше още по-силен звук — шумът на морето, което разбиваше вълни в невидимия бряг. Докато вървяха, влажен ветрец със солена свежест галеше бузите им. Далечните светлини на пристанището хвърляха жълти ивици по тъмната вода, а земята под нозете им бе омекнала от леката роса. Пред морския хотел, чиито широки осветени прозорци излъчваха дръзко великолепие, Люси често стискаше ръката на сина си и те, закриляни от сенките и далечината, се спираха, за да съзерцават бляскавата картина, която се разкриваше. Масите с червени абажури, бързото сноване на прислугата, извивката на женско рамо — всичко говореше за охолен и изтънчен живот. И двамата чувстваха копнеж, който ги задушаваше. Тя виждаше себе си в края на дългата борба, която й предстоеше в тази среда на охолство и свобода, а той си представяше бъдеще сред подобно изящество и богатство.

Отдалечаваха се, всеки зает със своите мисли, не говореха нищо, но тя се изпълваше със съзнание за все по-тясната връзка между тях и за общата цел, която ги сближаваше.

През това щастливо време на сладостна близост Люси почти преставаше да го чувства като свой син. Другарството с него изпълваше дните й. Следеше думите му, дебнеше всяка негова усмивка, предугаждаше всичките му желания. Ястията, които молеше хазайката да приготви, бяха само онези, които той обичаше. За нея бе радост да задоволява прищевките му и въпреки това гледаше да не го върши прекалено често. Тя не позволяваше на нежността да отслаби решителността й. Не го покоряваше — това би било безразсъдно. Ако даваше нещо — то не бе поради снизходителност, а залог за обич, която очакваше да бъде възнаградена.

Такива бяха техните отношения през време на престоя в Даун и когато ваканцията, както всички ваканции, свърши, тези отношения изглеждаха установени здраво и завинаги. Люси се завърна на „Улицата на цветята“, изпълнена с увереност и готова за бъдещето и за борбата.

В Даун те не говориха много за резултата от изпита, избягваха да засягат този въпрос по мълчаливо споразумение заради съществуващата несигурност. Тя винаги бе склонна да споделя оптимизма на Питър. Досега винаги бе успявала, но колкото повече приближаваше определената за раздялата дата, толкова по-трескаво бе нейното вълнение. Сутринта на решителния ден обаче несръчността на ръцете й, докато се обличаше, я издаде.

Бе събота и той се готвеше да отиде в университета към единайсет часа. По това време резултатите щели положително да бъдат изнесени на дъската за обяви и тя ще има възможност да го узнае, когато се върне за обяд.

— Да, така е най-добре — каза бързо Люси, готова да излезе, но се забави на вратата и с известно усилие добави: — Трябва да вървя, иначе ще закъснея.

И се отдалечи против волята си.

Излезе на улицата развълнувана и измъчена от нетърпение. Вече цял месец бе чакала със стоическо спокойствие, но сега я обзе треска и няколкото часа, които я отделяха от обеда, й се сториха безкрайни. В края на улицата старецът от малката книжарница нареждаше пред витрината сутрешните обяви. Когато мина покрай него, внезапно я озари една мисъл. Тя се спря, озърна се и купи „Глазгоу Хералд“.

Докато отиваше към трамвайната спирка и държеше сгънатия вестник в ръка, почти съжаляваше за необмислената си постъпка, смятайки, че резултатите не могат да бъдат обнародвани в сутрешните вестници.

Въпреки това, щом седна в червения трамвай, отвори вестника с разтреперани ръце. Прегледа небрежно дежурните новини за земетръса в Япония, морското наводнение в Борнео, убийството в Лийдс, като мъчително търсеше сведенията, които я интересуваха. Но постепенно разбра, че няма нищо за важното събитие. Ако името на Питър се намираше в този вестник, то веднага би изпъкнало между безвкусната купчина безполезни думи и мъртви букви. Беше готова да пусне вестника на коленете си, когато изведнъж забеляза заглавието „Университетски новини“ и списък на имена, тя погълна с поглед краткия списък — двайсет и пет имена, не повече, но все неизвестни, отвратително незначителни имена.

Това не бе очакваният списък и изненаданият й поглед скочи върху началото на съобщението. После се замисли и реши, че това не е истинският списък или е станала грешка при печатането. Името на сина й сигурно е пропуснато в тази кратка обява. Гърлото й пресъхна и тя отново прочете всичко. Двайсет и пет кандидати, сполучили измежду двеста състезатели за отпуснатите стипендии. Бяха дадени всички сведения за щастливите господа: училището им, определената бележка и дори вторите им имена. Тя горчиво сбърчи вежди.

Най-сетне призна поражението — не на Питър, а своето. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка, която означаваше отказ от всяка надежда. Тя изпусна вестника на земята и се загледа втренчено пред себе си, обзета от жестоко разочарование. Когато стигна спирката, тя се надигна тъжно. Изпитваше желание не да се движи по оживените улици, а да се скрие и да плаче.

В бюрото не каза нищо. Докато си вършеше работата, се мъчеше да разбере причината за това, търсеше някаква надежда или изход. В колежа той се бе учил добре, беше работил упорито. В деня на изпита бе заявил, че е доволен от писмената си работа.

Все така смутена, тя се върна вкъщи малко след определения час. В събота следобед беше свободна и се връщаше по-рано от обикновено. Един бърз поглед към Питър бе достатъчен, за да затвърди опасенията й и да разбие последната й смътна надежда. Той се бе отпуснал в едно кресло с наведена глава, с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете, отчаян и безучастен. Така изглеждаше някога в Ардфилан, когато се сърдеше или беше болен. Люси знаеше, че този израз на униние е най-ниската степен в барометъра на неговите чувства, и виждаше, че синът й е стигнал до крайно отчаяние.

— Няма нищо, мили мой — извика мигновено тя, забравила собствените си притеснения при вида на неговото страдание. — Ти направи всичко възможно.

— Това е измама — изрече той с нещастен израз, като извърна бледото си лице. — Всичко е лъжа.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Люси, намерила потвърждение на смътните си съмнения в думите на Питър.

— Те не четат от работите нито ред — извика той с плачевен глас. — Хвърлят ги към тавана и онези, които останат залепени най-дълго време, са печелившите. — След кратко мълчание избухна отново: — Уверявам те, че направих превъзходни писмени работи, чудесни, всички без изключение.

— Може би и другите са били също добри — промърмори тя колебливо. — Може би. — Странно, но се сети за онези кандидати, които бяха заявили, че са се провалили на изпита.

— Казвам ти, че всичко става чрез покровителство — изръмжа упорито той, — зависи от какво училище излизаш. Не са ми дали и най-малката възможност.

— Невероятно…

— Така — извика той, — хайде, обвинявай ме! И то след като се съсипах от учене.

Устните на Люси трепереха. Гальовно сложи ръка на раменете му. Но той се отдръпна и каза почти през сълзи:

— Остави ме, мамо! Знаеш сама, че трябваше да успея. Но това е несправедливо, казвам ти!

Тя не каза нищо и отпусна ръката си. Мислеше само за него и за жестокостта на разочарованието. Неговото озлобление, може би дори неоправдано, й се струваше напълно естествено. Люси дълго мълча, после с нажалено сърце започна да ходи насам-натам из стаята под предлог, че подрежда.

Готвеше се да каже нещо, когато изведнъж долови шум от капака на пощенската кутия и някакъв плик се плъзна по пода при входа. Тя обърна колебливо очи към безразличното лице на Питър и реши, че това ще е потвърждението на неприятната новина, официално известие за неговия неуспех.

— Върви — измърмори той сърдито, без да вдигне глава, — върви го вземи, но не ми го показвай. Не искам да слушам за тази история.

Той имаше същото предчувствие. Тя отиде, без да бърза, за да прибере писмото. Когато се завърна, хвърли към него още един състрадателен поглед и страхливо разкъса плика.

За миг остана неподвижна, после ръката й падна на гърдите и от устните й се изтръгна кратък вик. Лицето й се оживи, очите й, все още невярващи и отправени към писмото, се разшириха и блеснаха.

— Питър — каза тя със задъхан глас, — ей, Питър!

— Какво е това? — Гласът на майка му го накара да подскочи и той грабна писмото от ръцете й.

Тя не можа да добави нищо, очите й бяха пълни със сълзи. Изхълца и падна върху един стол.

— Тръстът „Рики“ — извика той развълнуван, — никога не съм чул да говорят за него…

— Но аз да — каза тя. — Госпожица Тинто ми разправи и аз просто те записах… да, само в случай че… О, не е ли чудесно!

Люси разгледа още веднъж писмото. Там се съобщаваше накратко, че е била определена за тръста „Рики“ една стипендия от двайсет и пет лири годишно за пет години, създадена от покойната Кези Рики, за да бъдат подпомагани синове на вдовици в особено затруднено положение. Накратко съобщаваха, че макар и да е бил осемдесет и седми в списъка на конкурентите, той е бил първият, който отговарял на изискваните условия. Да се обади при „Фулертон и компания“ на посочения адрес, щом това бъде възможно.

— Нямах представа… Ти си ме записала?

— Не вярвах, че си струва труда, но един следобед, когато минавах пред „Фулертон“, влязох и им дадох всички сведения за… за себе си и онова, което печеля.

— Е, добре, във всеки случай имам нещо налице — каза той важно, като вдигна очи към нея.

— Ще се спасим! — извика възторжено Люси. Думите се изливаха от устните й. — Не знаех какво ще стане с нас, бях на края на силите си, смятах всичко за загубено. О, нали е чудесно?

Нейната веселост го зарази, но очите му за миг се помрачиха.

— Много безочливи са били да ме поставят осемдесет и седми.

— Все пак е чудесно — повтори тя. — Получихме това, което ни трябваше. А ти не забравяй, че си надминал повече от стотина кандидати.

Тази страна на въпроса му направи впечатление и той почувства известно удовлетворение. Извърна се възторжено на стола с насочени към тавана очи и извика:

— Успях, напук на всички.

Не бе възможно да се случи нещо по-добро. Всичко бе загубено и после спечелено. Мъката, която изживяха, като по чудо се превърна в опияняващо облекчение. Люси бе обзета от гореща вяра в бъдещето, а неговите очи блестяха от щастие, което я караше да тръпне.