Арчибалд Кронин
Трима в любовта (25)

XIII

Тези сълзи, така малко обясними, не бяха белег на поражение. Тя се почувства по-добре, когато ги изплака: окопити се бързо и като се усмихна отново, си даде сметка, че нито напускането на службата, нито местенето й в друго жилище беше катастрофа. Тя пазеше в себе си непокътната надежда.

Щеше да си намери друго място. Сега, когато бе напълно свободна, щеше да си намери работа. Разбира се, ще трябва да си осигури временна квартира, една евтина стая, и веднага реши да не наема в Ардфилан. Макар и малко позната в градчето, тя отстъпи пред идеята да покаже пред всички рязката промяна на положението си, да изнася на показ каквото и да било от своите материални затруднения. Искаше да изчезне напълно, да започне наново и при това за нея бе от значение да бъде в самия център на работата; освен това знаеше, че в Глазгоу по-лесно ще намери евтино жилище.

Такова решение взе. Умът й, възвърнал своята живост, комбинираше активно, но нито веднъж не помисли да поиска подкрепа от близките си. Това бе последна възможност, до която можеше да прибегне: не би се унижила пред никого. Джо, разбира се, беше вън от сметката. Интересът, който Едуард неотдавна й бе засвидетелствал, само бе я подразнил, а колкото до брат й Ричард, по-скоро щеше да умре — това бе думата й, — отколкото да му поиска и едно пени.

Люси имаше само няколко лири. Но притежаваше силна воля, твърда решителност, неукротим кураж. Залови се енергично. Не купуваше вече вестници, но залата на периодичните издания в обществената библиотека бе станала неин кът. Отново започна да преглежда обявите с почти мъчително внимание. В понеделник написа двайсет писма. Във вторник отиде в Глазгоу и разгледа подробно всички фирми, които имаха някаква, макар и далечна връзка с нейния бивш занаят. В сряда откри една обява: търсеше се лице, което да се яви лично в някаква агенция на пласьори във връзка с една второстепенна филантура от Резли. Тя се отправи веднага. Градът бе извън областта, за която притежаваше абонаментна карта, и за да избегне разходи, взе работнически влак, седна между работниците с кадифени панталони, които пушеха и храчеха отвратително. Ала мястото във фирмата се оказа заето един час преди нейното пристигане. Дали вече бе изгубила всякакъв шанс — питаше се с горчивина. Кога щеше да успее? Люси се върна вбесена.

Четвъртъка прекара у дома си, пишейки писма. Идваха хора да гледат мебелите на госпожица Хокинг, които трябваше да изнесат следващия понеделник. Тя изпразни гардероба и опакова част от дрехите си.

Люси чувстваше, че положението става отчайващо… изминаха четири дълги дни на усилие и никакъв резултат… нищо.

Тя се разхождаше непрестанно из апартамента, сядаше, изсвирваше нещо на пианото и пак ставаше. Беше я обхванало страшно вълнение, което се дължеше, мислеше, на предстоящото й заминаване. Вземаше някоя книга, но наострила уши, за да чуе кога ще похлопа раздавачът, не можеше да се съсредоточи. Нищо ли няма да дойде за нея? Когато с премаляло сърце видя, че раздавачът отмина, без да спре пред вратата й, Люси остави книгите и веднага отиде да си легне.

В петък си каза сериозно: „Ако нищо няма и днес, утре ще трябва да потърся стая“. И петъкът не донесе нищо.

На другия ден замина за Глазгоу, за да си търси жилище. Това бе една неприятна работа, която бе отложила за последния момент. Повече не можеше да отлага. Водена от необходимостта, взе рано влака за Глазгоу и пристигайки там, сериозна и замислена, напусна гарата за Кийн стрийт и тръгна по улица „Съединение“.

Изведнъж някой я бутна. Тя се обърна рязко и зърна до себе си младия Фрейм, който я гледаше усмихнат. Тази среща й напомни странно момента, когато в деня на нейното постъпване при Ленокс, тичайки подир нея, Фрейм я блъсна на стълбището.

Тя не очакваше да го срещне тук и затова неволно извика:

— Как, вие?

— Нали ви казах, че ще се срещнем — каза той, все така усмихнат, — но това стана по-скоро, отколкото допусках.

— Да — изрече тя резервирано, — не очаквах да бъда полусъборена от вас.

— Извинете ме — отвърна той бързо и усмивката му изчезна. — Имам много спешна работа.

И той спря изненадан, че тя е толкова необщителна. През това време тълпи от хора минаваха край тях.

— Дойдох да видя леля си — обясни той с нарастващо стеснение. — Тя е касиерка при „Хандерсън и Шоу“, управители на недвижими имоти — може би сте чували.

Тя му се усмихна студено, питайки се как би могла да се освободи от него, като му даваше да разбере с държанието си, че не е в настроение да слуша безинтересните му приказки.

— Леля ми е доста притеснена — продължи той, изчервен от мълчанието на Люси. — Един от нейните инкасатори я напуснал, без да я предупреди, и тя не знае къде може да намери веднага друг сигурен; иска аз да заема това място, но в понеделник започвам работа при Хагелман.

Люси внезапно вдигна глава и впери поглед в него, вече не със същата ледена усмивка, а с прокрадващо се озарение в тъмносините си очи.

— Едно място — извика тя със съвсем различен тон, — казвате, че ви е предложила място?

— Двайсет и пет шилинга на седмица, не повече — за тичане през целия ден. Не, благодаря. — Той бе изпълнен с пренебрежение. — И каква работа! Не исках и да я изслушам.

— Знаете ли — попита тя кротко, — знаете ли дали имат някого предвид?

— Не, предполагам, че ще пуснат обява.

— Дъгъл — изрече тя с неочаквана възбуда… — мислите ли… че ще ми дадат това място?

Той я погледна изненадано.

— Но вие си имате работа — промълви той. — Нали казахте това в кантората. Впрочем това място там няма да ви хареса.

— Да ми хареса! — въздъхна тя. Не беше обаче момент да му разказва в какво положение се намира, и тя заяви: — Слушайте, Дъгъл, имам нужда от работа, защо, не е важно, трябва да си осигуря място. Ако смятате, че ще ми поверят тази служба, ще отида дотам, да, ще отида, ако имам този шанс.

— Имате сигурен шанс — рече сериозно Фрейм, все още изненадан. — Леля ми от години е касиерка във фирмата: в действителност тя ръководи всичко. Тя ще ви наеме: заради мене без съмнение.

Без да съзнава необикновената ирония на своя случай — това момче разсилен, което тя навремето гледаше накриво, предлагаше да й помогне, — тя му отправи радостен поглед. Той бе може би нейният спасител. Това бе най-сетне рядък шанс, един случай да намери работа, каквато търсеше от седмици насам, случайност, която променяше изведнъж нейния живот.

— Обяснете ми къде е — каза тя живо, — ще отида.

— Внимавайте — не е блестящо: само двайсет и пет шилинга на седмица. Не мисля, че това ще ви бъде достатъчно. Пък и работата положително не е приятна. — Той прекъсна думите си, забелязвайки нейното горещо желание. — Но може би… ще приемете… докато намерите нещо друго.

— Идеално ще ми подхожда, стига да заема мястото. — Тя се засмя, малко задъхана, толкова бе възбудена. И като помисли човек, че само три минути преди това едва ли не го бе нагрубила. С приятелски тон Люси прибави: — Бързо сега, кажете ми къде трябва да отида.

— Добре — отвърна той със симпатия. — Кантората е на края на Дейвис стрийт: „Хандерсън и Шоу, недвижими имоти“. Не можете да сбъркате. Попитайте за госпожица Тинто и й се представете от мое име. Съжалявам, че не мога да ви придружа. Не че ще имате и най-малката трудност. Само мисля, че тази работа никак няма да ви хареса.

— Няма значение какво ще върша — отвърна, — аз търся работа.

— Разбирам — каза той със съмнение, очевидно бе, че не схващаше положението. Той се усмихна още веднъж, когато тя се сбогува с него и му стисна силно ръката в знак на признателност.

— Довиждане — рече приятелски, — крайно съм ви задължена.

— Да не говорим за това — отвърна той стеснително, — толкова дребна работа е. Надявам се… да се видим пак тези дни.

Люси кимна за потвърждение, отправи му един последен поглед, обърна се и се отдалечи. Най-сетне й излезе късметът — трябваше на всяка цена да се възползва. Припомняйки си за това място в Резли, дадено преди нейното пристигане там, тя забърза по „Дейвис“, сякаш й изникнаха криле. Не дочака трамвая, който й се стори много бавен, и за няколко минути премина улицата по цялата й дължина, сетне изведнъж се спря — беше пред самата фирма: „Хандерсън и Шоу, недвижими имоти“. Тя веднага оцени, че това бе една стабилна къща с фасада на магазин, витрината имаше желязна преграда, вратата бе от червено дърво с обков от лъскав месинг — кантора, твърде различна от онези малки нечисти стаи над Садълригс. Но това не я уплаши. Решително натисна бравата и прекрачи прага.

Озова се в голяма зала с висок таван пред дълъг лъскав контоар, по краищата обкован с мед, зад който имаше голямо и масивно бюро, а зад него — една едра и пълна жена. Другите мебели — две маси, столове, една грамадна зеленикава огнеупорна каса, вградена в стената — се намираха също зад контоара, но бюрото и жената господстваха над всичко и привличаха погледа.

Люси остана дълго време изправена върху постлания с плочки под, като гледаше мълчаливо през облечения в мед контоар жената, която, без да подозира за нейното присъствие, пишеше старателно в голям регистър.

За да привлече вниманието й, Люси се изкашля, но без резултат, писалката в ръката на пълната жена продължаваше леко да скърца; за момент тя спря, погледна върха на перцето, премахна от него някакъв невидим косъм и започна отново да пише, без да бърза.

— Извинете — рече изведнъж Люси.

Жената се обърна бавно, показвайки широкото си светло и зачервено лице с очила в златна рамка. Тя бе в черно, с висока яка, без никакво украшение, освен една красива златна верижка. Мълчаливо стана от мястото си и се приближи до контоара. Отблизо изглеждаше още по-пълна.

Като погледна Люси, каза с глас, който звучеше с необикновена благост:

— Какво желаете?

Слисана от тази внушителна фигура, Люси се почувства нищожна, но смело попита:

— Госпожица Тинто?

Другата кимна утвърдително с глава, почуквайки леко с перодръжката си по контоара.

— Наричам се Мур — побърза да каже Люси — и съм дошла във връзка с вакантното място, което имате. — И преди още госпожица Тинто да отговори, тя обясни набързо и подробно обстоятелствата, които я бяха докарали тук. Това бе едно дълго изложение и когато тя го завърши, трепереше цялата, толкова силно бе желанието й.

— Отлично — рече най-сетне госпожица Тинто, след като я изгледа продължително през очилата си, сетне с тон на неочаквано доверие прибави: — Мило момче е моят племенник.

— О, да, разбира се — потвърди Люси с готовност.

— Той бе в тежко положение — каза лелята, зареяна в своите спомени, — но можа успешно да се справи.

Люси се присъедини на драго сърце към това хвалебствие за кариерата на младия Фрейм.

— Жалко — рече госпожица Тинто, — той е човекът, от когото имам нужда.

Всъщност тя не придаваше буквален смисъл на фразата си. На петдесет и пет години госпожица Тинто не познаваше мъжете, нито тяхната перфидност. Това бе една делова жена, спокойна, способна, почтителна и целомъдрена, умееща така да дърпа юздите, че да подчинява всеки мъж на волята си. Но въпреки своята суровост госпожица Тинто бе благосклонна, когато чувстваше, че добротата й бе заслужена. След като огледа още веднъж Люси, тя прибави:

— Имаме да събираме наеми в странни места.

— Безразлично ми е — отвърна Люси с готовност, — в разстояние на шест години вършех работата на мъж.

— Ще бъде твърде трудно за вас — отбеляза госпожица Тинто замислено.

— Пробвайте ме и ще видите.

Нещо невероятно, една усмивка започна да озарява малко по малко гладките черти на пълната жена.

— Вие нямате лошо мнение за себе си — каза госпожица Тинто шеговито и след като прокара перодръжката през посивелите си коси, възвърна отново своето естествено равнодушие.

— Необходими са най-солидни препоръки — каза тя след минута мълчание. — Нашите инкасатори боравят, разбирате ли, със значителни суми.

— Мога да ви дам референции — каза Люси веднага и в същото време спомена без колебание имената на Ленокс, Едуард и Ричард. Ефектът бе изненадващ.

— Ваш брат! — извика госпожица Тинто, поглеждайки я по друг начин. — Значи вие сте сестра на господин Мъри… Той е един много уважаван човек. Самата аз живея в Ралстън.

Настъпи момент на мълчание, сетне госпожица Тинто бавно пристъпи напред и повдигна спуснатото крило на контоара.

— Елате да седнете — каза тя сърдечно. — Ще говоря за вас на господин Ретри.

Люси се подчини и седна на един стол, докато госпожица Тинто изкачи няколко стъпала, които водеха към стъклена врата, похлопа и влезе. За Люси това бе решителен, важен момент: отнасяше се за нейната съдба. Тук сигурно ще успее, не се заблуждаваше, надявайки се, че госпожица Тинто е добре разположена към нея.

Резултатът не беше изключителен, но какво жизнено значение имаше за нея това място; макар и възнаграждението, което очакваше да получи, да бе нищожно, за момента поне й стигаше. Веднъж да успее, и ще се откаже от всякакво намерение за тази отблъскваща стая. Гледайки бъдещето, се виждаше настанена в скромна квартира. Люси би могла да пренесе своите мебели в Глазгоу. Ще има поне покрив за Питър, когато той се прибере, и при това в един голям град. Тя искаше на всяка цена да запази своята независимост и затова гледаше да си намери работа. Това бе жизнен, решаващ въпрос за нейното благо и за това на Питър.

Изведнъж сърцето й заби: вдигайки очи, тя видя госпожица Тинто да слиза по стъпалата. Стана, цялата разтреперана, и втренчи поглед в дебелата жена, която не издаваше нищо от сериозното решение, което трябваше да й съобщи.

— Видях господин Ретри — каза госпожица Тинто бавно.

— Е? — добави Люси тихо, мислейки си: „Ако не успея, за бога, какво ще правя?“ Никога в своите опити досега тя не бе така близо до целта.

— Той е директор на фирмата — продължи другата, която не бързаше да съобщи резултата от своя разговор. Сетне госпожица Тинто обясни: — „Хандерсън и Шоу“, това е просто фирмата, всъщност работата ръководи господин Ретри.

— А! Да — каза Люси, цялата разтреперана.

— Разбира се, той предостави на мен да уредя всичко, както намеря за добре — добави госпожица Тинто, надувайки се леко. — От трийсет години съм тук, има пълно доверие в мен. Реших да събера сведения за вас — рече тя най-сетне с благосклонна усмивка: — Ако бъдат задоволителни, ще можете да започнете още идната седмица.

Люси се почувства разтърсена, имаше желание да плаче, да се смее, да крещи. Беше приета! Още веднъж бе успяла, още веднъж бъдещето беше пред нея… тя ще го подготви със собствените си ръце. Със светкавична бързина споменът за нещастията през последния месец изчезна като призрак. Наблюдавайки госпожица Тинто, тя почувства едно диво, нервно желание, един неудържим импулс да се хвърли върху тази майчинска гръд. Но се сдържа:

— Благодаря — промълви тихо, — аз съм… аз съм доволна… — Не можа нищо друго да прибави.