Арчибалд Кронин
Трима в любовта (24)

XII

На четвъртия ден се повдигна с голяма мъка. Хъдзън беше определил осем дни, но тя имаше планове; дори следобед на четвъртия ден, след като бе освободила госпожа Дикенс, нейната болногледачка, направи решително усилие и стана. Ала когато стъпи на земята, потрепери от болка и едва сдържа вика си. При най-малкото движение на врата си чувстваше в целия си гръбначен стълб ужасно опъване. Беше принудена да се движи предпазливо, да държи главата си съвършено изправена, за да избегне това ужасно състояние.

Прекоси стаята, подпирайки се на мебелите, и се погледна в огледалото. Беше бледа, а върху бялата кожа на гърлото й две големи червени резки наподобяваха крилете на огромна пеперуда. Тя ги разгледа, сетне с леко потръпване се обърна. Със същото внимателно движение надяна робата си и с бавни стъпки излезе в преддверието. Чувстваше се извънредно слаба, но изпитваше горещо желание да се разходи.

Инстинктивно — този път споменът я тласна да стори това — тя притича през салона, влезе в кухнята и седна предпазливо до прозореца. Пред очите й се разкри същият блестящ декор — небе и море, — който така често бе съзерцавала от собствената си къща. Първите три дни след часовете на полусъзнание тя гледаше право пред себе си хартиения тапет — еднообразно зелено петно, — а сега поради физическата си слабост този красив изглед, така интимен, й вдъхваше сладостна печал. Всичко бе спокойно. До нея, съвсем тих, бе апартаментът, освободен от присъствието на госпожица Хокинг: бяха я изпратили в приюта. Колко странно бе да се мисли за това: бяха я откарали в закрита кола в Ландфордския приют, в околностите на Глазгоу. Тя го бе виждала често от влака — импозантна сграда от сив камък, с кули като замък, построена на хълм в средата на великолепен парк. Но никога не можеше да си представи, че Пинки…

Възстановяваше мислено цялата драма като човек, който съзерцава картина внимателно, но без страст. То бе така бързо: страшните ръмжения на госпожица Хокинг, когато я стискаше в прегръдките си, които бе дочувала слабо насън, сетне пробуждането, въпросите на Хъдзън, телеграмата му до брата на госпожица Хокинг, един голям, черен, ъгловат мъж, с дребно и навъсено лице над висока бяла яка. Без да знае защо, тази яка се бе запечатала в съзнанието й — твърде възбудено при пристигането му, — висока, права, без чупки, като яката на пастор. Но ако тази яка го отличаваше, трябва да се добави, че той не бе духовник, а адвокат и при това известен, човек с бъдеще, беше й казал Хъдзън, който държеше много на репутацията си.

— Винаги сме се страхували от подобно нещастие — бе чула да казва той със своя чист глас на англичанин, — имахме такива съмнения. — Той се опасяваше и за евентуалното въздействие на този факт върху неговата клиентела: — Това не бива да се знае! — бе заявил двайсет пъти с неспокойна настойчивост. — Ще бъде фатално за моята професия. — Разумно и мъдро разсъждение, мислеше си тя: никой не би имал желание да се довери на адвокат, чиято сестра е умопобъркана.

Така тази сестра бе призната за засегната от… как бяха назовали това?… От силно умопомрачение. Да, това бе точният израз. Хъдзън й го бе потвърдил, нямаше никаква надежда. Повече от пет години бе живяла с една умопобъркана, призната сега за неизлечима! Тази мисъл я изумяваше: придаваше на тези обикновени години от нейния живот нещо така изненадващо, неповторимо! Чудна работа, тя не си спомняше нищо от странностите на госпожица Хокинг, не изпитваше към нея никаква омраза заради това страшно и непредизвикано нападение; спомняше си само добрините, които бе видяла от нея. „Да, тя беше добра“, казваше си и очите й се насълзяваха.

Сега трябваше да напусне този апартамент преди изтичането на месеца. Те щяха да вземат мебелите и да ги дадат някъде на съхранение или да ги продадат, това не знаеше: всичко бе уредено от брата адвокат. Колко състрадателен се бе показал той, но в погледа му — същото любопитно изражение като на Хъдзън! Тя впрочем знаеше, че сама не би могла да поеме разходите за подобен апартамент.

Изведнъж си спомни собственото си положение: погледът й помръкна, когато се сети за суровата действителност. Нейният случай бе наистина любопитен. Притежаваше оскъдни предмети, един гардероб, едно кресло, една гравюра. Дрехите й бяха от качествена материя — колко съжаляваше сега за пръснатите поради упоритите настоявания на Пинки пари, — разполагаше само с двайсет лири. Най-сетне имаше син, за когото си бе спомнила в минутите на агония. Него въобще не смяташе за бреме, а за основна ценност в своя живот. Имаше също — мисъл, която дойде по-късно, за да бъде отхвърлена веднага — родители. Не, след толкова години не би се обърнала никога към тях — за да изпие горчивата чаша на унижението. Тя не обичаше да хленчи. Бе загубила своята някогашна мекушавост. В края на този месец, ако не се раздвижеше, щеше да остане без работа и без жилище.

Вълнуваше се и се измъчваше. Възбудена от слабостта си, тръсна решително глава, борейки се отчаяно срещу скръбта.

Дразнеше се от своето принудително бездействие, оплаквайки загубата на тези няколко дни, мислейки си, че не би могла нищо да предприеме преди понеделник. Не я интересуваше, че отсъства от кантората, нали заплатата й върви, това бе достатъчно: тя бе приключила вече с Ленокс. Трябваше само да се организира бързо, това бе задължително.

При тази мисъл тя стана. Беше четири часът, но нямаше желание за чаша чай — знаеше, че когато не й се пие, значи е болна, — затова стопли малко мляко на газта и го изпи, сетне, изпитвайки лека слабост, се върна и си легна отново. Правеше комбинации за бъдещето, пресмяташе и преценяваше обстоятелствата, докато най-сетне нощта обгърна тихия дом и тя заспа.

Можа да излезе едва в понеделник и дори тогава бе още замаяна и бавно отиде на работа. В кантората запази пълно мълчание за случилото се с нея; не потърси дори съчувствие от тяхна страна и когато Дъгъл забележи: „Изглеждате измъчена, госпожо Мур“, кимна само с глава; сега той беше неин любимец. Макар да чувстваше главата си празна, тя извърши своята обичайна обиколка. Това, което я подтикваше сега, не бе, разбира се, нейното днешно поражение, а грижата й да намери друга работа. Положението беше сериозно, казваше си тя, и се залови здраво за работа.

Дори тогава не си даваше напълно сметка за трудностите на задачата си или поне не искаше да ги допусне. По това време областта се намираше в стагнация, изпаднала бе в търговска криза, която продължи дълго време след турската война. Навсякъде господстваше политика на песимистична предпазливост. Повечето от корабостроителниците работеха вече при намален състав, най-големите леяри на стомана в Уинтън бяха изгасили високите пещи и много мини бездействаха или работеха частично. Дребните търговци отпускаха само краткосрочни кредити. При последните си обиколки за сметка на Ленокс тя констатира, че поръчките вече намаляваха: изобщо предвиждаше се настъпването на тежко време, в селата от минните области миньорите подпираха стените на домовете си и я гледаха с безразличие, в градовете по поречието на Клайд апатични тълпи безработни се събираха пред кръчмите. Ударите на чуковете — пулсът на индустрията в страната — бе загубил от силата си. Ехото от тези удари бе слабо и с прекъсвания. Тя чувстваше инстинктивно неблагоприятните предзнаменования. Онези, които с готовност бяха обещали да я предупредят, ако научат нещо, заявяваха (когато тя се осмеляваше да им напомни), че моментът е лош за търсене на работа.

От друга страна, не бе дошло още времето, когато жените щяха да бъдат приемани на работа наравно с мъжете, а Люси не притежаваше необходимите качества за такава неравна борба. Тя не получи никакъв отговор на писмата, които бе изпратила. От време на време с меланхолично изумление оценяваше неуспеха на своите действия. Тези хора не разбираха ли всъщност какво става? Тя, Люси Мур, жизнена, компетентна, стремяща се към успех, да бъде пренебрегната по такъв ужасен начин. Не, не можеше да го проумее.

Обаче Люси знаеше цената си и бе настоятелна. Щеше да намери великолепно място по някакъв начин, въпреки тях, въпреки всичко. Купуваше всеки ден двата вестника — вестника, който щеше да бъде фатален за нея, — четеше ги всяка сутрин с надежда, проучваше обявите една по една, като отбелязваше най-малката възможност.

Формулираше исканията си с особена точност, мъчейки се да наложи оптимистичен тон. Купи най-добро качество хартия за писма, изразходва цяло състояние за марки, залови се дори да иска невъзможното: управлението на едно сиропиталище, секретарско място в Лондон и дори това на домакиня управителка в една гладачница. Най-сетне, отчаяна, даде обява в един вестник, предлагайки услугите си, за каквато и да е работа, която би й осигурила скромно възнаграждение.

Дните се нижеха, а нямаше отговор. Тя не бе се оправила напълно от преживяното сътресение. Хъдзън й бе препоръчал да си вземе отпуск, но тя бе отхвърлила веднага тази идея като неосъществима; жизнеността й бе започнала да отслабва. Понякога се стряскаше, мътният й поглед се рееше в пространството. Често се събуждаше нощем и се питаше какво ще прави. А Питър? Естествено, той й бе най-голямата грижа. Без да знае за промяната в положението на майка си, той продължаваше да й пише писма, изпълнени с оптимизъм и любезност, искайки в едното писмо по-добра писалка, а в другото намекваше за бъдещата си кариера. Всяко едно от тези писма бе за нея подтик, щастлив стимул, който я тласкаше към успех. Тя трябваше да успее заради него, искаше това, но не можеше да го постигне.

В събота — последния й ден при Ленокс, тя пристигна в кантората напълно отчаяна. Седна на масата съвършено убита и се залови да вписва последните поръчки. Огледа наоколо с тъга и й стана мъчно, че трябва да напусне това място. Бе свикнала, Франк също бе работил тук, оттук те получиха първия си доход, тук тя самата бе оставила нещо от своя живот.

Вдигна поглед и съзря Ленокс, който я гледаше. Той се изкашля смутено и веднага обърна глава. Но след миг застана до нея. Бяха сами в кантората.

— Намерихте ли си работа? — попита той все така смутено и тя забеляза върху лицето му същия загрижен вид, който бе съзирала през последните дни. Настъпи момент на мълчание, сетне го погледна в лицето с доверие.

— Да, каза тя — лъжейки заради съжалението, което четеше в неговите очи. — Вчера сключих хубава сделка.

Лицето на шефа й се озари леко.

— Наистина ли? Добре, много добре, отлично. — Неговите очи заблестяха и той се засмя доволен. — Бях започнал да се измъчвам заради вас. Не изглеждахте добре напоследък.

— Много съм добре — отвърна тя сериозно, — здравето ми е отлично, чувствам се във форма.

— Знам — рече той, — пъргава сте като млада кобилка, винаги съм забелязвал това. Само че отскоро изглеждате по-малко блестяща и съвсем не допускам, че това е по моя вина.

Той прекъсна думите си, за да поглади грижливо вчесаната си брада, смутен, сякаш не разбираше защо говори. Смешен, какъвто бе, той изпитваше към нея едно странно чувство, чувство, което бе потискано от страстта му към търговията, отхвърляно от естествената му хитрина, което дълги години бе задушавано, винаги живо, но никога не и открито. Сега по собствено желание той се оттегляше от работа. Не бе намерил още своята самоувереност в този нов и не толкова материален свят, където се чувстваше безпомощен. Но сега, наблюдавайки нейната малка елегантна фигура, той си припомняше онзи спокоен следобед, когато, без да иска, обхвана с ръка талията й. Какво прелестно и нежно създание! Без да усети, бледото лице със сурови черти поруменя: той бе останал ерген — разбира се, клонеше към петдесетте и според собствените си думи, бе „пъргав като врабче“.

— Бях толкова погълнат от подписването на нашия договор — каза той, — че останалото ми е излязло от главата. — Говореше неопределено, с обичайната си резервираност.

— Отлично — каза тя, преструвайки се на весела. Люси не разбираше поведението му: първото й впечатление от уволнението бе преминало, огорчението й се бе уталожило, тя дори бе почувствала нещо от неговото отношение.

— Доволен съм все пак — каза той, — наистина съм доволен, че сте се настанили. — И като я погледна с крайчеца на окото си, прибави: — Каква е новата работа?

— По просветата — каза тя напосоки, — леко, отлично място.

— Виждам — отбеляза той не без колебание, — виждам… — И Ленокс я погледна за миг неопределено, сетне се отправи към прозореца, въртейки молив между пръстите си, обхванат от странна, неясна мисъл.

Тя наблюдаваше неговия четвъртит гръб с неизбежния сив „серон“^[1]. Защо го излъга? Това ни най-малко не й бе присъщо. Тя не разбираше, но знаеше, че трябва на всяка цена да избегне съжаленията на Ленокс. За него бе лесно да каже: „Скърбя, истински скърбя, че нямате работа“. Сърцето й нямаше да понесе това. Можеше да изтърпи всичко друго, но не и да покаже своята безутешност.

Навеждайки се над своя регистър, забеляза, че той се обърна, сякаш имаше намерение да й говори още. Но в същия миг външната врата се отвори и влезе Андрюс, последван от Дъгъл. Ленокс се спря веднага, сложи ръце в джобовете и започна да си подсвирква. Тя почувства инстинктивно, че очите на двамата пристигнали се впиха в нея. И двамата имаха сигурна работа. Дъгъл при Хагелман, а Андрюс в една будка за вестници и бонбони „При Горбалс“, купена с „част от парите на жена му“. Да, те бяха спокойни, но не и тя: при нея всичко отиваше на лошо, тя бе лъжкиня, шегаджийка, глупачка. Толкова по-зле за нея. Ще държи главата си гордо вдигната и всичко ще се нареди.

Люси приключи вписванията, затвори книгата: в същия миг удари един часът… бавен, внушителен звън.

— Е, добре — извика тя престорено радостно, — с „Ленокс“ се свърши. — Всички посрещнаха нейната забележка тържествено според обстановката. Стиснаха си ръцете и Ленокс им подаде пликовете.

— Надявам се, че ще се видим, госпожо Мур — каза Дъгъл най-сериозно.

— Ще се срещнем, Дъгъл, сигурно.

— Надявам се искрено.

— Не забравяйте да ме навестявате — извика Андрюс, чиято меланхолия се бе разпръснала в тази минута. — Отбивайте се при мене. — После прибави: — Имаме всички вестници.

— Много съм доволен, че сте се настанили — рече Ленокс полугласно и поверително, дори малко свенливо и колебливо, като задържа ръката на Люси малко по-дълго, отколкото би трябвало. — Ще дойда тези дни на чай у вас.

На чай! Допустимо ли беше тя да пие чай с него?

Люси надяна мантото си, сложи шапката си, хвърли последен поглед наоколо, сетне от прага на вратата кимна любезно с глава, усмихната, подхвърляйки весело:

— Довиждане, и успех.

Все така усмихната, Люси се обърна и слезе по стълбите. Но на улицата усмивката й изчезна. Устните й трепереха, докато отиваше към гарата, за да се качи на влака. Седнала в едно празно купе, тя се взираше в отсрещната скамейка с изопнато лице, сетне изведнъж закри лице с длани и заплака.