Арчибалд Кронин
Трима в любовта (13)

I

— Шах — каза чичо Едуард, като се изсекна грижливо — и мат!

Питър направи гримаса. Той знаеше хода на всички фигури, затова му беше твърде забавно да мести коня в различните посоки… обаче необяснимо защо, работата накрая свършваше все така — без никакво предупреждение.

— Смешно — каза той, — аз смятах…

Лицето на свещеника се озари от усмивка. Дългите му бели пръсти галеха чашата с порто, което блестеше топло като рубин до подноса с орехи върху масата от лакирано червено дърво. Червените кадифени завеси, грижливо спуснати, за да предпазват от влажния вятър, който духаше силно откъм устието, прикриваха настъпващия здрач и меката светлина на лампата озаряваше приятно двамата играчи. Чичо Едуард вдигна чашата, отпи от виното и изведнъж силна вихрушка — вятър и дъжд — блъсна в прозореца и го накара да вдигне очи. След малко забеляза със задоволство:

— Вътре е по-добре тази вечер, не намираш ли?

Питър се смъкна в креслото така, че главата му се опря на облегалката, и с тон на прорицател заяви:

— Дъждът идва често след мъгла — нещо, което бе научил от стария Бауи и сега го повтаряше като свое хрумване.

— А когато ти взех царицата, какво стана? — попита дяволито чичо Едуард.

Двамата се разсмяха; още не бяха свършили, когато на вратата се почука — нещо необичайно, защото смятаха да прекарат вечерта само двамата.

— Влез — извика свещеникът и на вратата се показа госпожица О’Ригън.

— Ваше благородие — започна тя нерешително, запъна се и подзе отново: — Ваше преподобие…

Тогава сведените й очи се вдигнаха примирено към небето, чак докато се видя бялото им. По неизвестна причина тя изглеждаше разстроена и неспокойното й лице приличаше на светеца мъченик, закачен на стената зад нея.

— Вижте… какво се е случило — произнесе тя с побелели устни и като извади един оранжев плик, разтреперана го подаде.

Той отвори машинално телеграмата. Лицето му с цвят на слонова кост побеля още повече и изведнъж странен звук се изтръгна от гърлото му.

— Господи — каза той с неопределен, изплашен глас. — Господи!

Кръвта нахлу в лицето му и то сякаш се разшири. Той стана бързо, разпилявайки ореховите черупки върху коленете си.

— Трябва да отида в църквата — смотолеви той, без да погледне Питър, отивайки към статуетката на Мадоната до вратата. — Да… имам работа в църквата, трябва да отида.

Взе баретата си от камината и на излизане смачка с големите си обувки разхвърляните по килима орехови черупки. Той напусна стаята с отворената телеграма в ръка и госпожица О’Ригън трепереща го последва. Като прекрачваше прага, тя потопи пръсти в малкия съд за светена вода и се прекръсти.

Лицето на детето се помрачи при внезапната промяна на приятната и топла атмосфера, то се изпъна в креслото и слабото му тяло се вцепени от уплаха.

Вятърът, който блъскаше прозорците, се смени със студени вълни, които го заливаха, докато мислено прекосяваше деветте мили разбушувано море, отделящи го от неговия дом на другия бряг на устието. Със смътната, но вярна интуиция на възрастта си, то долови нещо — привидя му се високата фигура на баща му. Силуетът бе обгърнат с някаква бяла нощница… беше и смешно, и смущаващо.

Каква досада, че приятната вечер бе прекъсната, още повече че чичо Едуард му бе обещал три пенита, ако спечели играта. Впрочем монетата бе тук — блестеше до шахматната дъска. Питър взе бързо един орех, понечи да го счупи, после го остави и взе монетата. Той ще я спечели, разбира се. Да, сега бе уверен в това, ще я спечели… и разсеяно я пусна в джоба си. После скочи и започна да нарежда фигурките.

Като постави кутията и шахматната дъска в чекмеджето на бюрото, той остана за момент замислен, с наведена глава. После излезе да си търси компания, слезе и прекоси студения коридор, постлан с линолеум.

Госпожица О’Ригън и Айлин бяха в кухнята — първата плачеше, крачейки с тежка, дълга молитвена броеница в тънките си ръце, другата стоеше до огъня и я гледаше печално. Като влезе детето, икономката спря насред думите „Аве Мария“ и каза полугласно на Айлин:

— Не му казвай нищо. — Сетне продължи: — Молете се за него, нещастни грешници, сега и в часа на нашата смърт, амин. — А сълзите се лееха все по-силно от зачервените й очи.

Детето знаеше, че госпожица О’Ригън не плаче от това, което съобщаваше телеграмата, а защото неговият чичо се измъчваше. Все пак попита:

— Защо плачете, госпожице О’Ригън?

— Боли ме главата — отговори тя, задавена от хълцане, и докосна челото си с ръка.

Това бе едно приемливо извинение — мигрената на госпожица О’Ригън бе толкова честа, както и въодушевлението й. Кухнята бе станала неуютна, огънят бе загаснал и пръстът, който си бе изгорила преди няколко дни, когато печеше кестени, започваше да я боли отново.

— Май пръстът ме боли — каза тя небрежно, загледана в Питър. Но тази вечер не му обръщаха голямо внимание.

— Не мислите ли, че малкият има прасци за „килт“? — Или пък се шегуваше с неговия „сопран“.

О! Защо ли Айлин така се възхищаваше от това? Но тази вечер тя хвърли поглед към стенния часовник и просто каза:

— Наближава девет часът. Господин Питър, ще ви дам чаша мляко с бисквити и ще ви заведа да си легнете.

Госпожица О’Ригън престана да се моли, докато детето тъжно пиеше млякото и ядеше бисквитите; то си изтри деликатно няколко пъти носа с малката носна кърпичка, поръбена с дантела. Двете жени го наблюдаваха. То чувстваше, че пръстът на нещастието сочи към него, но не така осезателно, че да му направи впечатление. Когато най-сетне изпи млякото, Айлин погледна икономката за нареждания и попита:

— Да го отведа ли вече горе, госпожице, или не?

Госпожица О’Ригън кимна и то почувства, че този знак придаваше някакъв изключителен смисъл на вечерта. Веднъж, когато Айлин бе предложила да го съблече, госпожица О’Ригън бе отхвърлила строго това й предложение, което накара младото момиче да се изчерви.

— Ако не можете да се научите на скромност в дома на свещеник — бе забелязала старата госпожица, — къде, за бога, ще се научите?

Тази вечер обаче Айлин прояви горе голяма грижа към детето. То погледна най-напред Лайнтънския фар, чиято въртяща се светлина пробиваше мрака на делтата с три лъча, които шареха по небето, сетне един дълъг интервал и нови три ослепителни лъча — възхитителна гледка.

После бързо прошепна: „Слава на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин“. Забавно беше да се види колко бързо свърши молитвата и скочи в леглото. Айлин се усмихна кротко — липсващият преден зъб й придаваше нещо забавно — и го прегърна толкова силно, че една от къдриците й му влезе в окото. Питър остана сам.

Малката газова светлина трепкаше под стъкления глобус с розови ръбове — тъй като прозорецът бе леко открехнат — и хвърляше сенки по стената, към която Питър се бе обърнал. Детето нямаше още девет години и тези чудновати подвижни фигури го плашеха в самотната стая. Понякога го избиваше студена пот от мисълта, че тези сенки ги разстилат дълги грабливи ръце. Трябваше да минат минути, докато се осмели да се обърне, за да види, че няма нищо.

Но тази вечер пробягващите видения не бяха плод на неговото въображение. Едно друго видение, смешно в своето бяло одеяние, мина отново през чувствителната плака на неговия мозък, плашейки го малко, но без да предизвиква ужас и скръб. Той имаше и една друга мисъл, която го тешеше: монетата от три пени… да, тя именно. И той заспа.

На другия ден още от рано сутринта топлото слънце пръсна златисти лъчи по водите на делтата и синьото небе обещаваше хубаво време. Обаче из цялата къща се носеше същото мрачно предчувствие за нещо необичайно: детето не видя чичо си на закуска; главата на госпожица О’Ригън, барометър за чувствата на чичо му, бе все така меланхолично наведена; самата Айлин, която му донесе мълчаливо закуската, беше по-различна от вечерта, когато го заведе горе и го прегърна горещо преди лягане.

Почувства се потиснато; постепенно го обзе някаква вцепененост. След закуската излезе, купи си бонбони, карамели и сладкиш от магазина, където една енориашка на чичо Едуард щедро му ги даваше… Но не успя да се освободи от лошото си настроение. Детето се спря за момент да погледа стадата, които преминаваха моста, за да бъдат натоварени в дългия жълт кораб, хвърлил котва на кея. Сетне направи полукръг, погледа без интерес витрините, послуша един мъж, който пееше „Красивата Флоси“, и се върна все така мрачно в свещеническия дом.

Той завари госпожица О’Ригън да го чака във вестибюла.

— Питър! — извика тя, щом го видя да влиза. — Търсих ви навсякъде. Къде бяхте, моето момче?

— О! Навън — отвърна той небрежно.

— Мислех да… — Тя замълча. Задължението, което трябваше да изпълни, я смущаваше и ласкаеше едновременно. Сутринта свещеникът й бе казал:

— По-добре е вие да съобщите на детето, госпожице О’Ригън. От вас ще посрещне известието с по-малка скръб.

При тези думи сведените клепачи на икономката трепнаха с дълбоко, макар и смирено задоволство. Тя чувстваше, че тази задача е доказателство за голяма почит и я издигаше до положението на довереница, много по-високо от една обикновена икономка. Обаче трепна при мисълта, че нейните благочестиви и пребледнели устни ще трябва да изрекат такава потресаваща новина.

— Елате с мен, Питър — започна тя.

Госпожица О’Ригън хвана топлата ръка на детето с тънките си ледени пръсти. Докато го водеше по пъстрия килим, те му напомниха тънките крачета на жаба, които бе докоснал веднъж в градината — студени и живи — и които му бяха направили твърде неприятно впечатление.

Влязоха в салона, седнаха на кадифеното канапе до прозореца и се погледнаха. За момент между тях се възцари тежко мълчание, сетне икономката с треперещи устни прошепна:

— Питър, детето ми, трябва да бъдете юнак. — Прегърна го, без да откъсва очи от него. — Да, юнак, като голямо момче… трябва да ви съобщя една скръбна новина.

То почувства, че тя го наблюдава, и погледът й го смути, но горещо желаеше да научи новината.

— Трябва да ви кажа, Питър — продължи тя подсмърчайки, — че вашият… вашият баща е болен, много болен.

Детето се почувства зле, но то виждаше, че госпожица О’Ригън правеше за него всичко, каквото можеше.

— Но, Питър — прошепна тя най-сетне, — вашият баща… всъщност вашият баща не е болен… той е на небето, при ангелите… той е починал, Питър.

Детето заплака. Със странно предчувствие, още когато се получи телеграмата, то бе предусетило истината. Да, макар да я скриваха, то някак я узна. Но поведението на старата госпожица, думите й, начинът, по който тя очакваше да прояви той своята скръб — всичко това го накара да заплаче. То хълцаше шумно и тя го привлече към себе си, като смеси своите сълзи с неговите. Плачеха заедно, притиснати един до друг.

Детето спря за момент, за да се избърше, и извръщайки глава, погледна безутешно през прозореца. По улиците животът продължаваше: тънката върволица войници — сякаш мравки, а не хора — потъваше в движението; на прозореца една безгрижна оса хвърчеше в горния край на стъклото, бръмчеше силно, сетне слизаше надолу; една банела от корсета на госпожица О’Ригън притисна лицето му и му причини болка.

Тя най-сетне го пусна и каза, избърсвайки една сълза:

— Като се върнете вкъщи с негово преосвещенство, кажете на майка си, че съм се погрижила добре за вас. Това ще достави удоволствие на чичо ви. Той ще бъде доволен.

— Да, госпожице О’Ригън — каза детето, — разбира се.

Питър почти не мислеше какво говори, защото при мисълта, че ще види майка си, го обхвана безкрайна радост. Но една друга мисъл мина през главата му и той попита свенливо:

— В парахода ли ще обядваме, госпожице О’Ригън?

Да се върне с чичо Едуард — това означаваше забавно пътуване с кораба „Люси Ламонди“. Тя обезпокоена го погледна и се насочи към влизащия Едуард.

— Да, ваше преосвещенство — отговори тя на прошепнатия въпрос. — Детето научи новината и запази самообладание, защото му я съобщих възможно най-предпазливо.

По този начин искаше да си припише скромно един успех на деликатен женски такт.

Те отидоха при Питър, който се смути и сведе очи под двойния им поглед, сякаш със съзнанието, че не е плакал достатъчно. Сетне госпожица О’Ригън му направи знак и той излезе след нея.

Завръщането у дома обаче не стана нито в този, нито на следващия ден: Това беше невероятно и той нищо не разбираше. Изминаха цели петнайсет дни, преди едно общо вълнение да обхване къщата, което го накара да почувства, че денят на заминаването е дошъл. Когато госпожица О’Ригън му изми лицето и ръцете и среса косата му, той изтича към края на градината, за да види за последен път костенурката, която живееше във влажната пещера. Детето огледа навсякъде и дори си изцапа ръцете, повдигайки листата на бръшляна, който закриваше скалата, но не намери костенурката. То старателно плю на ръцете си, избърса ги отзад на своя „килт“, за да не разсърди госпожица О’Ригън, после отиде да види инициалите си, издълбани върху ствола на липата до желязната врата на задния вход. Видът на тези жълтеникави букви, мисълта, че те ще останат там като спомен за името му, му достави голямо удоволствие, то дори се усмихна и напусна със съжаление мястото, за да се върне вкъщи.

Закусиха леко, после то се сбогува не без вълнение и преди да се успокои, бе вече на кораба с чичо си.

По време на пътуването детето бе в едно особено състояние — полудоволно, полууплашено — чувстваше някаква топка в стомаха си, която се увеличаваше с приближаването на кораба до Ардфилан. Отначало то се разхождаше по палубата, но скоро се върна при чичо си Едуард. Слязоха мълчаливо от кораба.

Следвайки брега, то вървеше, залитайки, и чувстваше някаква буца на гърлото си. Скоро стигнаха края на алеята, задминаха дългото желязно корито и пред погледа му се появи бащината му къща с белокаменните стени.

Гледайки как чичо му натиска спокойно звънеца, то бе обзето от бурно желание да се скрие където и да било, стига да може да избяга от обзелия го неясен страх. В този момент вратата се отвори и Питър видя майка си — с лице, което изглеждаше особено дребно и младо, с големи очи, чийто блясък бе влажен и необикновен. В този момент детето загуби желание да бяга, а краката му се разтрепериха. Тежката топка се покачи от стомаха в гърлото и то захълца. Сълзи на искрено щастие и на истинска скръб закапаха от очите му. То инстинктивно простря ръце и в миг усети забравената сладост на майчината целувка.