Арчибалд Кронин
Трима в любовта (27)

XV

Люси се отправи бавно към края на перона. Очакваше с привидно спокойствие, което едва прикриваше нейното нетърпение. Топлото юнско слънце вече бе слязло ниско. То светеше през дрезгавината над града и изпълваше централната гара с янтаров блясък, който позлатяваше предметите и наподобяваше мираж, едновременно заслепяващ и далечен. Срещу нея, подчертано от един закръглен покрив, част от откритото небе блестеше с тайнствено великолепие. Някакво обаяние се криеше в това чудно осветление, което заслепяваше и привличаше чрез своите зашеметяващи лъчи.

Очакваше Питър. Госпожица Тинто, с онази грубост, която прикриваше нейните внезапни изблици на великодушие, й беше заповядала да напусне бюрото в четири и половина часа, да изтича вкъщи, за „да се разкраси“ и да пристигне навреме за влака, който тръгваше в три часа от Лафтаун. Всъщност тя бе пристигнала по-рано. След като задъхана беше тичала, един чиновник й каза, че експресът имал пет минути закъснение. Но докато се разхождаше, за да сдържи нетърпението си, прозвуча свирка. В тази приятна светлина дългото туловище на влака, описвайки крива линия с бучене, уморено забави ход и най-после спря, като за сетен път изпусна пара. Тя стоеше с напрегнато лице и търсеше с оживен от вълнение поглед. Веднага го съзря как слезе от купето и си проправяше път към нея. Той вече не бе онова малко момче, което някога бе водила за ръка по същия този перон, а по някакво чудо на времето и на съдбата — очарователен младеж, който крачеше с увереност, без да има нужда да го води. Не помръдна и неподвижно го дебнеше с трепетна усмивка на устните и в очакване да я забележи. Тогава тази усмивка се разпростря по цялото й бледо лице, което мигом се преобрази.

— Ей, мамо — извика той, разтревожен поради закъснението на влака.

Прелестта, с която я поздрави, като повдигна шапката си, я възхити. Когато го прегърна, внезапно почувства слабост.

— Ето че се завърна, Питър.

— И се завърнах за добро — каза весело той. Този път го погледна сериозно и внимателно, а той й се усмихна със същата простодушна наивност, както в своето детство.

— А моят багаж? — запита най-сетне.

— Да, твоят багаж — каза тя, като се обърна.

Той непринудено я хвана за ръка и те се отправиха към фургона. Люси почувства, както някога, че тръпка на телесно щастие със сладостна нега пронизва цялото й тяло. Тази радост, че отново го е намерила „за добро“, както каза той, беше невероятно силна.

— Ето го — извика той.

Пред тях на перона се намираше познатият куфар, но не вече изящен, а напукан и с пожълтелите, но все още четливи инициали. Колко дребна изглеждаше Люси в сравнение с него! Някога, когато се изправяше, изглеждаше по-висока. Показвайки един носач, той извика:

— В коя кола да го отнесе?

Тя се поколеба и с известно усилие можа да каже:

— Смятам… да, мисля да оставим, за да го докарат с пощенски камион.

— Но, мамо — каза той, като повдигна вежди, — все пак трябва да го отнесем с нас.

— Ние ще вземем трамвая — каза тя разсъдливо. — Това наистина е по-удобно за нас.

Люси окуражително кимна и отиде спокойно при един носач, за да му даде указания за доставянето на багажа. Като затваряше чантата си с едва доловимо повелително движение, тя се върна и каза живо:

— Решено. — Докато вървяха към изхода на гарата, добави със същия тон: — Съжалявам, че не присъствах при твоето сбогуване в колежа. Надявам се, че това не ти е било неприятно.

— О, не, съвсем не.

— Доволна съм още, че си имал такъв успех.

— Би трябвало да свикнем засега — отвърна той, сякаш мислеше за съвсем друго нещо.

Те мълчаха, докато стигнат до Йънг стрийт и докато очакваха трамвая, мълчанието продължи, докато се качиха в червения трамваен вагон и седнаха на тясната дървена пейка. Едва когато кондукторът продупчи билетите им, Питър каза тихо:

— Ти не си ми писала, мамо, много за… за промяната. Ти ми разправи историята с госпожица Хокинг и ми каза нещо за новото положение, но какво е то всъщност?

— Нищо важно — заяви тя с безгрижен вид. Знаеше, че трябва да му обясни всичко, но бе решила да му спести на всяка цена мъчителните подробности. — Ние вече нямаме толкова, колкото е необходимо за нормален живот, мили мой, но ще изкараме… ще изкараме някак.

— Това няма да окаже влияние за моето… за…

— О, не — прекъсна го тя с увереност. — Това ще го постигнем, каквото и да струва. Може би няма да намериш жилището ни така… така приятно — това бе подходяща дума, — както в Ардфилан, но можем да се задоволим с него за известно време. Ще бъдем заедно и скоро работата ще се оправи.

— Разбирам — каза той. Лицето му се проясни и той устреми поглед напред.

Когато стигнаха на ъгъла на улица „Келвинбанк“, Люси се надигна.

— Ето ни — извика тя живо. — Във всеки случай за тебе е твърде близо дотам.

Отправиха поглед към сградата, която тя сочеше: дълга сива постройка, с кула в средата, издигната на върха на хълма над парка „Келвингроув“. Осветена в горната си част от слънчев лъч, студената и строга багра на камъка изчезваше и готическите скулптури на кулата придаваха особено богатство и изящество. В този миг това представляваше възхитително зрелище. А за Люси бе нещо повече: страстен подтик, надежда, вдъхновение, което се отразяваше в очите и проясненото й лице.

— Това не те ли насърчава? — възкликна тя внезапно с блеснал поглед.

— Там е — съгласи се той важно. Но изразът на лицето му не бе същият, както на неговата майка: по-замислен и по-унесен, вътрешно пресмяташе, поради което погледът му ставаше изпитателен, лишен от чувство, почти надменен.

— Когато свърша там, ще бъда добре подготвен, за да поема пътя си.

Тя му отправи още една усмивка, после започна да слиза по стъпалата на трамвая.

Обзета от внезапно безпокойство, пое пътя към „Улицата на цветята“. Никога, казваше си с отчаяние, улицата не е била така безлична и жалка. Донякъде самата тя се чувстваше отговорна за ужасния й вид, а така би желала Питър да я види спокойна и уютна. Топлата вечер бе привлякла навън всичките обитатели. Деца играеха и подскачаха по плочниците, а по-малките се боричкаха и раздърпани и разголени, вадеха на показ нечистите си долни дрехи. Те се смееха, кряскаха, биеха се и с най-голямо удоволствие произвеждаха страшен шум. Пред входовете стояха жени със скръстени ръце и развързани езици и бъбреха неспирно, като оглеждаха минувачите или гъмжилото дечурлига. По отворените прозорци се мяркаха мъже със запретнати ръкави, които пушеха лули или четяха вестници и от време на време със задоволство отпиваха бира или пък плюеха навън. На ъгъла на улицата на „дансинга“ кипеше живот. През вратите, широко отворени заради горещината, се дочуваше тътренето на подметките и ударите по клавишите на пианото, ритмичното пляскане, с което учителят по танци отмерваше ритъма.

Пред залата се бе насъбрала тълпа момчета с приведени рамене и нахлупени каскети. В ъгъла на устните им висяха фасове. Когато Люси и синът й минаха, те ги изгледаха, а после избухнаха в смях с онази жлъчност, която дава богатият опит.

— Ужасно е, мамо — каза Питър с променен глас. — Не съм си представял… не, наистина, не съм имал представа за подобен квартал.

— Невинаги е така… така оживено като сега — отвърна тя тихо.

— Оживено! Не се отнася до оживлението… Всичко тук е отвратително, ужасно…

Тя не каза нищо и продължи да гледа вторачено пред себе си, докато стигнаха входа на №53. Изкачиха се по стълбите и Люси отключи вратата на жилището.

— Ето ни и нас! — извика тя с привидна веселост, която съвсем не съответстваше на безпокойството в погледа й. — Не е нещо особено, но сме си у дома и това е най-важното.

После затвори вратата и го последва във вътрешността на жилището.

— Ето твоята стая — обясни му тя. — А това — посочи кухнята, — това е малката стая, където спя аз.

За Питър бе нужен само един миг, за да си даде сметка за положението на нещата.

После обърна към Люси слисаното си лице.

— И сега ние живеем тук, така ли? — попита той с недоверие.

Тя кимна утвърдително. Беше свикнала с това жилище и не предполагаше, че Питър ще посрещне така зле промяната. Бе сторила всичко, каквото можеше да подобри вида на квартирата — постави нови пердета на прозорците, изтърка мушамата на масата, за да светне. В края на последната седмица дори бе измила тавана.

— Но тук няма почти нищо — каза той глухо. — Едно легло и шкаф в моята стая, а в другата, така да се каже, нищо. Кънти като в празна къща.

Люси бавно почервеня и лицето й потъмня.

— Ние няма да останем тук завинаги — заяви тя, — пък и аз постепенно ще купя други мебели.

— Наистина е ужасно, мамо, че трябва да се живее тук, в това отвратително жилище… в този жалък квартал.

— Това е всичко, което можах да направя. Засега трябва да се задоволим с него. Но ние имаме надежда и можем напълно да се уповаваме на бъдещето, трябва много добре да използваме сегашното положение чак докато стане възможно да се преместим другаде.

— Добре — изрече той, като седна и я погледна, — след като казваш, че трябва.

— Такава е истината — възкликна тя и лицето й изведнъж се проясни. — Добре знаех, че ще бъдеш разумен, а ще се почувстваш по-добре, когато изпиеш чаша чай.

Той погледна към масата, където всичко вече бе приготвено, после отвърна на майчината си усмивка, макар и с оттенък на съмнение. Споменът за уличната тълпа… това можеше да убие апетита за ядене.

Но когато се настаниха на масата, той яде с удоволствие. От време на време обаче хвърляше тревожен поглед към майка си и към стаята.

— Във всеки случай — каза най-сетне — трябва да призная, че ти си чудесна готвачка.

— Почакай и ще видиш как ще те храня, когато станеш студент. — Мисълта за прекрасните ястия, които щеше да му приготвя, пробуди у нея горещ майчински порив. — Ще останеш доволен, че си се завърнал при мен.

— Да, всичко това е много мило — продума бавно той, като се извърна, — но нека поразмислим по-сериозно. Ти имаш надежда, но… знаеш ли какво може да се случи с тебе?

— Ще се справя — отвърна тя рязко с онази увереност, за която той я упрекваше. После замълча и внезапно го запита с променен глас: — Но ти — ти не мислиш ли, че може да получиш една…

Питър прекъсна думите й, преди тя да ги произнесе:

— За това не се съмнявам ни най-малко. Аз ще стигна до университетската скамейка. Проучил съм всичко основно, до последната подробност. — След малко отново поде, сбито и уверено, така че я накара да трепне: — Брат Уилям ми даде всички сведения за университета. Разноски — трийсет лири средно за година. Книги и разни пособия, да поставим общо пет лири. За посрещане на тези разходи има фонд „Карнеги“ и, разбира се, стипендия. Мога да избирам между двайсет стипендии и съм убеден, че с лекота ще получа която и да е. Това представлява по двайсет и пет лири годишно за пет години. Приход шейсет лири — а разход, да кажем, общо взето, четирийсет. Накрая ми остават двайсет лири за дрехи и дребни разноски.

— Това е чудесно, Питър, просто чудесно.

Люси беше изненадана от неговата осведоменост, очарована бе също от онази близост, в която ги свързваше общото дело.

— Да, това е добре — отвърна той с усмивка, — но има и друга страна на въпроса.

— Аз казах, че ще успея — рече тя, като потъркваше челото си.

— Думите ти нямат никакво значение — отвърна рязко той. Този къртовски труд е напълно безсмислен.

— Но и къртицата достига до светлината — отговори тя сериозно. Питър охлаждаше нейния жар.

— Да, но как? Ето въпроса. Трябва да се преживее в продължение на пет години, ти знаеш това, и точно на тебе се пада тази задача. — С изразителен поглед й посочи несгодите на жилището, оскъдните прибори на масата. — Кажи ми откровено, колко печелиш?

Тя се поколеба, все още смутена.

— Кажи — настоя той. — Колко ти остава, след като платиш наема на този приказен дворец?

Тя вдигна очи към него и отговори спокойно:

— Осемнайсет шилинга седмично.

Лицето на Питър мигом се отпусна, на своя ред той я погледна с удивление и прошепна:

— Осемнайсет шилинга седмично… по-малко от петдесет лири годишно, за да живеем двамата и да се обличаш… — И добави с рязък и язвителен смях: — И да плащаш ложата си в операта… това е просто лудост, мамо.

— Аз ти казах, че ще се справя — заяви тя твърдо.

Питър поклати глава и повтори:

— Това е направо лудост. Това е напълно невъзможно и зная какво говоря: аз зная, че две и две прави четири. Не може човек просто да се впусне в подобно начинание. Ти, мамо, отначало не си размислила. Погледни например как си продала мебелите си. Ако тогава бях на шестнайсет години, а не хлапе, никога не бих ти позволил. И после тази дребна история с госпожица Хокинг… могла си сигурно да предвидиш… — Той се спря, за да подчертае казаното. — Но човек не може нищо да постигне, когато се заинати.

Възмущение задуши Люси, когато усети горчивата неправда на тези думи, това поведение на съдник, и то след усилията, които бе положила да го възпита в колежа, след като бе направила всичко възможно, след като се бе борила, за да запази собствената им независимост. Само собственият й син би могъл да й говори така, без да си навлече съкрушителния й отговор, пропит от ужасен гняв:

— Трябва да ме оставиш да сторя онова, което смятам за уместно.

— А какво ще спечеля аз, след като всичко съм подредил, ако ти с твоето упорство го разваляш? — заяви той буйно. — За какво ти е да имаш богати роднини, ако не им поискаш помощ и подкрепа?

— Ще изпълня дълга си — отговори тя решително, — и то без тяхна помощ.

Той я погледна отчаяно, развълнуван, че я вижда така непреклонна, и продължи с плачевен глас:

— Не виждаш ли, че занапред цялата тежест пада върху мене? Че аз ще трябва да изведа двама ни от тази зловеща дупка, нещо, което би обезверило дори светец?

Той наистина бе отчаян.

— Не плачи, Питър, мили мой — извика тя, смутена от тези неочаквани сълзи. Въпреки ръста и неговата увереност той все още бе нейното малко момче, детето, което притичваше да се сгуши в полите й, за да се утеши. Сладостта на тази мисъл след дългата раздяла изведнъж породи у нея по необясним начин желанието да му отстъпи.

— Ще обмислим това — каза тя, за да го успокои, като взе ръката му в своите ръце. — Ще прескоча може би до Ричард или Едуард, за да видя какво ще кажат те.

— Трябва да идеш при тях — каза той, като подсмръкна за сетен път, — казвам ти, това е единственият изход.

— Да, да, имай ми доверие, мили мой.

Неговият плачевен вид, тази скръб, която напомняше така слабостта на Франк, това настойчиво и безпомощно поведение, това така сладко единение с нея, което тя си пожелаваше да трае вечно, всичко я вълнуваше и й вдъхваше желание да го покровителства. Люси го утеши, почувства го особено близък и в дъното на нейното същество се надигна обичта й.

— Глупаво е, че така се разкиснах — извика той засрамен. После, опитвайки се да се пошегува, добави: — Няма да се повтори.

Тя стисна ръката му и каза:

— Ти си уморен, детето ми, ще ти приготвя леглото.

Люси влезе в голата стая, в тази карикатура на спалня, а след миг той я последва. Питър отиде до прозореца и надзърна навън в настъпващата нощ.

— Погледни, мамо — каза след малко, — оттук се вижда.

Тя застана до него, проследи погледа му и го прегърна.

Осветена от сетния лъч на залязващото слънце, отсреща се издигаше сградата, към която бяха отправени техните въжделения и надежди. Мрачна в този час, тя им се виждаше внушителна и дори величествена, сякаш властваше над бедния и мръсен квартал. Светлините от професорските жилища очертаваха короните на дърветата. Докато съзерцаваха, тежките удари на камбаната отброиха часа. Малкият университет без голямо име се издигаше над печалния провинциален град, а двете простосмъртни същества го гледаха от жалка стая. Всъщност това бе обикновена гледка, гледка без значение. Но странно, в нея имаше нещо съдбовно. Това бе мъчителен миг. Сърцето на Люси се пръскаше. Погледът й, зареян в далечината, се спря на една бледа звезда, която мъждукаше сред забулващото се в мрак небе.