Карън Кливланд
Трябва да знам (8)

7

Поглеждам го изненадано. Иска да му разкрия секретна информация. Да се превърна в една от хората, на чието преследване съм посветила цялата си кариера. И той го знае. Манипулира те, предупреждава ме някакъв вътрешен глас.

Мат няма вид на манипулатор. Изглежда толкова искрен. Толкова отчаян. Опитва се да ни измъкне от кашата, защото аз не знам как да го направя. Всъщност логично е да иска да му разкажа. Точно това трябва да направя — да му разкажа всичко. Иначе как би могъл да помогне?

И бездруго вече престъпих правила, които не биваше да нарушавам. Казах му, че съм разкрила самоличността му. А после изтрих папката. Но това? Да му разкажа какво точно съм открила и как съм го заличила? Да му разкажа за „Атина“, една от най-секретните програми на Управлението? Да разкрия информация, която се бях заклела да пазя? Гърлото ми е толкова стегнато, че едва преглъщам.

Трябва да помисля, да преценя има ли изобщо логика да иска такива неща. Минавам безмълвно покрай него и влизам във всекидневната, където Ела седи, увита в одеяло, и гледа телевизия. Правя опит да съм весела:

— Как си, миличка?

Тя ме поглежда ухилено, но усмивката й мигом се превръща в страдалческа гримаса.

— Лошо ми е, мамо.

Само преди седмица вероятно щях да прихна при този театър. Сега обаче изтръпвам. Защото ме лъже. Нещо, което баща й прави толкова умело.

Лицето ми не трепва.

— Съжалявам, че не ти е добре.

В следващия миг вниманието й литва обратно към екрана. Опитвам се да сложа някакъв ред в мислите си. Когато вдигам глава, срещам погледа на Мат и съобщавам на Ела, макар да гледам него:

— С тати ще излезем на верандата да си поговорим.

— Добре — измърморва тя, без да отмества очи.

Излизам и оставям вратата отворена. Мат я затваря след себе си. Студеният въздух ме изненадва. Трябваше да си взема палтото. Сядам на най-горното стъпало и се обгръщам с ръце, свивам се на топка.

— Искаш ли яке? — пита Мат.

— Не.

Сяда толкова близо до мен, че раменете ни се докосват. Усещам топлината на тялото му, допирът на коляното му до моето. Гледа право напред.

— Знам, че искам много, но трябва да знам подробности, за да мога да оправя нещата.

Манипулира ли ме? По някаква причина в съзнанието ми отново нахлува споменът за деня, в който ми предложи. Онзи кратък миг на летището, ние двамата. Насъбралите се хора, които се разотидоха усмихнати. Аз самата не спирах да се усмихвам. Гледах пръстена, съзерцавах отблясъците на светлината, толкова неочаквани, толкова чисти, толкова съвършени.

И после осъзнах — бях се сгодила за него, без да се срещна с родителите му. А за мен беше важно да се запозная с тях. Бях го предупредила, нали? Усмивката угасна върху устните ми. Усетих ръката му около раменете си, побутваше ме напред към изхода. Бяхме сгодени и пътувахме за Мауи точно както искаше той.

И все пак беше подготвил най-романтичното предложение. На Хаваите. Искал е да ме изненада. Вдигнах поглед към откритото му лице, грейнало от щастие и въодушевление, и му се усмихнах. Държах се глупаво. Допуснал беше една-единствена грешка. Дори не бях сигурна дали съм споменала, че държа да се запозная с родителите му, преди да се сгодим. Възможно е да бях пропуснала.

И все пак съмнението не ме напусна. През всичките дни на плажа, разходките до водопадите, вечерите на свещи — тази мисъл не напускаше съзнанието ми. Бях се сгодила на летище, сред тълпа непознати, без да познавам родителите му. Не си го представях така. Нали ти го накара да ти предложи на летището, напомнях си.

Последната сутрин от почивката стояхме на балкончето с чаши кафе, гледахме полюшващите се палми и се наслаждавахме на топлия бриз.

— Знам, че искаше първо да се запознаеш с родителите ми — ненадейно каза Мат.

Погледнах го изненадано. Значи му бях казала. Знаел е.

— Но аз съм си аз, Вив. Независимо кои са родителите ми. — Изненадах се от настойчивостта в гласа му. — Миналото е минало.

Срамува се от родителите си, осъзнах внезапно. Притеснява се какво ще си помисля за тях. Какво ще си помисля за него, след като се запозная с тях. Сведох поглед към пръстена. А моите желания?

— Но не постъпих правилно — продължи Мат.

Вдигнах поглед към него, срещнах неговия, изпълнен с разкаяние.

— Съжалявам.

Положих всички усилия да изтикам неприятното чувство. Допуснал беше грешка, но си призна, извини се. И все пак така и не успях да се примиря, че макар да знаеше колко много искам да се запозная с родителите му, ми предложи брак, преди да се срещна с тях. Намирисваше ми на манипулация.

Сега, когато поглеждам пръстена, диаманта, който вече не проблясва толкова силно върху остарялата ми ръка, толкова остаряла, не ми се струва, че ме манипулира. Струва ми се искрен.

След като тези хора не бяха истинските му родители, не беше ли по-честно спрямо мен да не ни запознава, преди да ми предложи? Можеха да повлияят на мнението ми за него, на чувствата ми. Нима това нямаше да е манипулация?

Обръщам се с лице към Мат и се отмествам леко, така че да го виждам. Изражението му е открито. Както когато ми предложи да се оженим, както на сватбата, преди толкова много години. Представям си как стоим пред свещеника в старата каменна църква в Шарлотсвил, представям си лицето му, докато изрича брачната клетва. Подобна искреност не може да бъде подправена, нали? Преглъщам с мъка със стегнато гърло.

Не знам, наистина не знам дали да му вярвам, но имам нужда от съдействие. От помощ. Пропадам в бездна, а той ми подава ръка. Думите му продължават да отекват в главата ми. Какво ще стане с децата, когато осъдят и двама ни за шпионаж в полза на Русия? Не мога да го допусна. Налага се да му вярвам.

— Имаме достъп до компютъра на Юри — казвам аз.

Думите излизат с мъка от устата ми. Сякаш всяка изречена сричка е престъпление. Всъщност действително върша престъпление. Разкривам секретна информация, нарушавам Закона за шпионажа. Малцина дори в Управлението знаят за възможностите на „Атина“, толкова секретна е програмата. Разкриването на подобна информация се наказва със затвор.

— Тършувах в него и открих папка с пет снимки. — Поглеждам го. — Едната беше твоята.

Той гледа право напред. Кимва леко.

— Само снимката ми ли? Нещо друго?

Клатя глава.

— Не открих нищо друго.

— Папката кодирана ли беше?

— Не.

Той замълчава за момент, после се обръща с лице към мен.

— Опиши ми какво точно направи.

— Изтрих я.

— Как?

— Знаеш как. Натиснах „Изтрий“ и изтрих папката.

— А после?

— После я изтрих и от кошчето.

— И? — Гласът му е напрегнат.

Преглъщам.

— Засега само това. Знам, че трябваше да запиша нещо друго на нейно място, но около мен имаше хора и не успях.

Поглеждам към улицата. Чувам двигателя на приближаваща кола. След миг се появява оранжев микробус на почистващата фирма, която голяма част от съседите ни ползват. Спира пред къщата на семейство Паркър. Проследявам как от микробуса слизат три жени с оранжеви престилки и вадят почистващи материали от багажника. Влизат в къщата и когато вратата се затваря след тях, на улицата от ново се възцарява тишина.

— Значи имат запис, че си го изтрила — казва Мат. — Няма начин да не следят активността на потребителите.

Гледам как дъхът ми става на кристалчета във въздуха. Това го знам. Нали се съгласих с безбройните предупреждения, че действията ми се записват? Какво си мислех, че правя?

Истината е, че изобщо не мислех. Там е проблемът. Исках просто всичко да изчезне. Поглеждам Мат — гледа право напред, веждите му са сключени, разсъждава. Тишината около нас натежава.

— Добре — казва той накрая. Слага ръка на коляното ми и ме стисва леко. Обръща се с лице към мен и виждам набразденото от бръчки чело, потъмнелите от тревога очи. — Ще те измъкна от тази каша.

Изправя се и влиза вътре. Оставам навън разтреперана, а думите ехтят в главата ми. Ще те измъкна от тази каша.

Мен.

Защо не каза „нас“?

 

 

Още съм на верандата, когато няколко минути по-късно Мат излиза с ключовете от колата в ръка. Спира до мен.

— Ще се върна след малко.

— Какво ще правиш?

— Не се тревожи.

Би могъл да си тръгне. Да се качи на самолет за Русия и да ме остави да се оправям сама. Но няма да го направи, нали?

А какво ще направи? И защо не го беше направил досега?

— Заслужавам да знам.

Той се отправя към колата на алеята.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, Вив.

Скачам на крака.

— Какво означава това?

Мат спира, обръща се към мен и казва тихо:

— Детектор на лъжата, съдебен процес. По-добре да не знаеш подробности.

Гледам го втренчено, но той не отмества поглед. Видимо е разтревожен. Дори ядосан. И това ме вбесява.

— Защо се сърдиш на мен?

Той вдига ръце и ключовете от колата издрънчават.

— Защото, ако ме беше послушала, сега нямаше да сме в тази каша.

Гледаме се вбесено, тишината почти ни задушава. Накрая Мат поклаща глава, сякаш безкрайно съм го разочаровала. После потегля, без да продума. Емоциите ме поглъщат, размътени, объркани.

 

 

Първата годишнина от сватбата отпразнувахме на Бахамите — пет дни излежаване на слънце с безкраен низ тропически коктейли. От време на време се хвърляхме в океана, колкото да се охладим, и мигом се оказвахме прегърнати, притиснали устни с аромат на ром и морска сол.

Последната вечер прекарахме в бар на плажа със сламен покрив, гирлянди от лампички и плодови питиета. Седяхме на износените столчета, толкова близо един до друг, че коленете ни се докосваха, а ръката му се плъзгаше по бедрото ми, малко по-високо, отколкото е прилично. Слушах прибоя, вдишвах соления въздух и усещах приятна топлина.

— Е… — подхванах и прокарах пръст по чадърчето в коктейла.

За пореден път прехвърлих наум въпроса, който се въртеше в главата ми цяла вечер и бавно се беше оформял в продължение на седмици, месеци. Опитах се да измисля деликатен начин да го задам и като не успях, го изстрелях без предисловие:

— Кога ще си направим бебе?

Мат буквално се задави с питието. Погледна ме изненадано, с любов, възбуда, искреност. После нещо се промени и в очите му се настани хлад. Отклони поглед.

— Децата са важна крачка — каза той.

Усетих как ме обзема смут въпреки замъгленото от рома съзнание. Мат обожаваше децата и бяхме планирали да имаме поне две, даже три.

— Женени сме вече цяла година — отбелязах.

— Още сме много млади.

Сведох поглед към розовия коктейл и разбърках със сламка полуразголените кубчета лед. Не очаквах подобна реакция.

— Какво има?

— Мисля, че е излишно да бързаме. Можем да изчакаме още няколко години, да се съсредоточим върху кариерата си.

— Кариерата ли? — Откога искаше да правим кариера?

— Аха — отбягна погледа ми той. — Да вземем твоята например. — Той сниши глас, наведе се към мен и ме погледна настойчиво. — Африка. Наистина ли искаш да работиш върху тази част на света?

Извърнах очи. Чувствах се напълно щастлива в секция „Африка“. Имах достатъчно задачи и ми беше интересно. Смятах, че върша нещо значимо, макар и не особено мащабно. Не исках повече. Африка не беше важна колкото някои други зони, но аз бях доволна.

— Защо не?

— Няма ли да ти е по-интересно да работиш в друга секция… примерно „Русия“?

Отпих през сламката. Естествено, че щеше да ми е по-интересно. И по-напрегнато. Щеше да се налага да работя до късно. А там имаше толкова много служители, че надали моята работа щеше да е от значение.

— Предполагам.

— Няма ли да е по-добре за кариерата ти? За издигането ти?

Откога се интересуваше от издигането ми? И защо мислеше, че държа да се издигна? Ако исках да печеля пари, нямаше да се хвана на държавна работа. Топлото чувство в гърдите ми започна да се изпарява.

— Разбира се, всичко зависи от теб, скъпа. Работата си е твоя — сви рамене той. — Просто си мисля, че би се чувствала по-щастлива, ако правеше нещо по-… съществено. Или не?

Думите му ме жегнаха. За пръв път изпитах чувството, че Мат не смята работата ми за достатъчно значима. Че може би не смята и мен за достатъчно значима.

Изражението му омекна. Сложи длан върху моята, погледна ме в очите. Извинително, сякаш знаеше, че ме е засегнал.

— Просто… ами… Нали най-добрите анализатори се насочват именно към Русия?

Защо изобщо водехме този разговор? Чувствах се напълно объркана. Прав беше, секцията беше престижна и повечето анализатори искаха да работят в нея, но работата в по-маловажна секция също не беше за подценяване. Да внимаваш нищо да не се промуши незабелязано, да не пропуснеш някоя подробност. На сегашната си позиция виждах реални резултати от усилията си.

— Ти си от хората, които се стремят към най-доброто. Точно това обичам в теб.

Точно това ли? Комплиментът му ми подейства като шамар.

— А когато имаме деца, ще ти е по-трудно да направиш тази крачка — не млъкваше Мат. — Може би е по-добре първо да постигнеш каквото искаш и чак тогава да имаме деца.

Той разбърка питието си, избягвайки погледа ми.

Пресуших остатъка от коктейла, без да усетя сладостта му. Усещах само горчивина.

— Добре — отвърнах.

И усетих как ме побиват хладни тръпки.

 

 

Влизам вътре веднага щом стоповете на колата се скриват зад ъгъла. Проверявам Ела, която още седи пред телевизора, и тръгвам към складовото помещение под стълбището. Трябва да разбера какво има в компютъра.

Пространството е тясно, задръстено със сини пластмасови кошове. Дръпвам връвчицата на лампата и оглеждам пода, тясната гола ивица. Не забелязвам нищо необичайно. Заставам на четири крака и започвам да опипвам пода. Струва ми се, че една от дъските е понадигната. Опитвам се да я повдигна. Не помръдва.

Оглеждам се и зървам отвертка върху капака на един от кошовете. Успявам да отместя дъската и надниквам в пролуката. Отдолу нещо отразява светлината. Пъхам ръка и измъквам малък сребрист лаптоп.

Сядам с кръстосани крака и включвам лаптопа. Той светва бързо и на черния екран се появява бяла ивица и примигващ курсор. Не пише нищо, но е ясно, че е защитен с парола.

Пробвам обичайните пароли на Мат, онези, които използва за всичко, после различни варианти с имената на децата и рождените им дати. Пробвам и паролите на общите ни сметки. Нищо. В съзнанието ми изникват други комбинации — Александър Ленков. Михаил и Наталия. Волгоград. Няма как да предположа какво се е въртяло в главата му, когато е измислил паролата, и дори дали я е измислил самият той. Няма смисъл.

Ядосано затварям лаптопа и го прибирам на мястото му. Връщам се при Ела.

— Добре ли си, миличка? — питам.

— Аха — измърморва тя, без да отлепя очи от телевизора.

Завъртам се още малко из стаята и се качвам в спалнята. Отивам до нощното шкафче на Мат и отварям чекмеджето. Смачкани касови бележки, дребни монети, рисунки на Ела. Нищо подозрително. Поглеждам под леглото, издърпвам пластмасова кутия, пълна с летните му дрехи: бански, шорти, тениски. Затварям я и я пъхам обратно.

После отварям горното чекмедже на скрина му. Размествам купчините боксерки и чорапи, търся нещо, чието място не е там. Продължавам със следващото чекмедже. И следващото. Нищо.

Влизам в дрешника. Прокарвам ръка по висящите на закачалки дрехи. Ризи, панталони, тениски. Дори не знам какво точно търся. Доказателство, че не е човекът, за когото го смятам. Или липсата на такова доказателство ще бъде ли достатъчно, за да го оневини?

На един от горните рафтове забелязвам стар брезентов сак. Пресягам се и го свалям на пода. Дърпам ципа и ровя из съдържанието му. Цяла колекция вратовръзки, неизползвани от години, и няколко стари бейзболни шапки. Проверявам всички джобове. Празни са.

Връщам сака на рафта, свалям купчина кутии за обувки и коленича на пода до тях. Първата е пълна със стари касови бележки, втората — с бележки за платени сметки. В третата са официалните му обувки, лъскави и черни. Присядам на пода с отворената кутия в скута. Какво правя? Как стигнах дотук?

Тъкмо понечвам да сложа капака на кутията, когато нещо привлича вниманието ми. Нещо черно, пъхнато в едната обувка. Осъзнавам какво е, преди пръстите ми да се свият около него.

Пистолет.

Изваждам го. Черен метален плъзгач, широк спусък. „Глок“. Дърпам плъзгача и виждам вътре олово.

Зареден е.

Мат държи зареден пистолет в дрешника ни.

Чувам, че Ела ме вика отдолу. С разтреперани ръце пъхам пистолета обратно в обувката, затварям капака и връщам кутиите на рафта. Поглеждам ги още веднъж, гася лампата и слизам долу.

 

 

Мат се прибира след три часа. Втурва се вътре, съблича якето, усмихва ми се виновно, извинително. После ме прегръща и прошепва в косата ми:

— Съжалявам.

Премръзнал е. Ръцете и бузите му са ледени. По тялото ми пробягва трънка.

— Не биваше да говоря така. Не е честно да ти се сърдя. За всичко съм виновен аз.

Отдръпвам се да го погледна. Прилича ми на непознат, чувствам го като чужд човек. Не ми излиза от главата мисълта за пистолета в дрешника.

— Направи ли каквото трябваше?

Той отпуска ръце и се дръпва, но все пак успявам да зърна изражението му. Напрегнат е.

— Да.

— Значи… всичко е наред?

Отново се сещам за пистолета. Минаха часове, а още не знам как да тълкувам присъствието му. Беше ли доказателство, че Мат не е човекът, за когото го смятах? Че е опасен? Или го държеше, за да предпази семейството си от наистина опасните типове?

Той застива с гръб към мен. Виждам как раменете му се повдигат и смъкват, сякаш си поема дълбоко въздух и после издиша.

— Надявам се.

 

 

На следващата сутрин, когато сядам на бюрото, виждам червената лампичка на телефонния секретар да примигва. Гласовата поща. Прослушвам я набързо. Три обаждания от Омар — две вчера и едно тази сутрин. Затварям очи. Знаех, че ще се стигне дотук. Или поне трябваше да се досетя, ако бях премислила нещата.

Вдигам слушалката и набирам номера му. Колкото по-бързо приключа, толкова по-добре.

— Вивиан — чувам гласа му.

— Омар, съжалявам, че съм те изпуснала. Вчера си тръгнах по-рано, а сега тъкмо влизам.

— Няма нищо. — Той замълчава.

— Слушай, относно компютъра на Юри… — забивам нокти в дланта си. Нещата не изглеждат обещаващи. Опасявам се, че вътре няма нищо съществено.

Неприятно ми е да го лъжа. Спомням си как двамата седяхме един до друг преди много години и си съчувствахме, когато Бюрото отряза програмата му. И как всеки път после — в „О’Нийл“, в офиса, на гости у тях или у нас — продължавахме да коментираме колко сме разочаровани, че не успяваме да открием нещо ценно. Убедени бяхме, че спящите агенти са реална заплаха, а бяхме неспособни да ги спрем. Приятелството ни се подхранваше от споделеното чувство на безсилие. А сега, когато най-накрая бях открила нещо, единственият вариант беше да го излъжа.

Той не казва нищо.

Затварям очи, сякаш така ще излъжа по-лесно.

— Трябва да изчакаме преводите и анализа, разбира се, но за момента не откривам нищо интересно.

Отново мълчание.

— Абсолютно нищо?

Забивам нокти още по-надълбоко.

— Възможно е да има нещо вградено във файловете, примерно стенографски записи, но засега няма.

— Винаги успяваш да откриеш нещо.

Мой ред е да замълча. Разочарован е, разбирам, но има и нещо друго, което ме притеснява.

— Така е.

— Ти намери информация във всеки от другите четири компютъра. Достатъчно, за да изискаме спешен превод.

— Помня.

— Но в този не откри нищо — заключава той и аз безпогрешно долавям подозрението в гласа му.

Сърцето ми препуска.

— Е, поне за момента — казвам и отчаяно се опитвам да прикрия издайническото треперене на гласа си.

— Хм, Питър каза друго.

 

 

Сякаш някой ме удря в корема и ми изкарва въздуха. Без съмнение става дума за снимките. Намерил е снимките. Каквото и да е направил Мат, очевидно не е било достатъчно. Внезапно долавям нечие присъствие и когато се обръщам, виждам Питър. Стои мълчаливо зад гърба ми, наблюдава ме, слуша.

— Не знаех, че е открил нещо казвам в слушалката, без да изпускам Питър от очи, знам, че ме чува. Устата ми е пресъхнала.

Питър кимва. Изражението му е непроницаемо.

Омар продължава да говори, обяснява, че смята да дойде до централата, да организира среща, но аз не го слушам. Мислите ми препускат. Видял ли е снимката на Мат? Вероятно не, иначе вече щеше да е отишъл в отдел „Сигурност“. Разбрал ли е, че съм изтрила файла? Пак щеше да иде при тях. Нямаше да стои тук и да си говори с мен.

— Вивиан?

Примигвам, опитвам се да се съсредоточа върху разтвора, чувам гласа на Омар в телефона.

— Доскоро.

— Да, доскоро — измърморвам и когато затварям телефона, мушвам ръце между бедрата си, за да не види Питър колко силно треперят.

Обръщам се към него и чакам да заговори, защото не мога да пророня и дума. Той мълчи известно време, после казва:

— Говореше по телефона и не успях да ти кажа, че тази сутрин влязох в „Атина“ и поразгледах. Реших да ти помогна.

О, боже, трябваше да предположа.

— И открих един файл, беше изтрит.

Дечицата ми. Лицата им изникват пред очите ми — усмихнати, щастливи и невинни.

— … със заглавие „Приятели“…

Люк е достатъчно голям, за да разбере. Колко пъти му бяхме повтаряли, че не бива да лъже? Сега щеше да разбере, че целият живот на баща му, бракът на родителите му, всичко е било лъжа.

— … пет снимки…

А Ела? Тя боготвори Мат. Той е нейният герой. Това ще я съсипе.

— … среща в десет с ръководството на Бюрото…

Чейс и Кейлъб. Прекалено са малки, за да разберат, за да запазят спомен за семейството ни отреди катастрофата.

— … и Омар ще дойде…

Омар. Омар познава Мат. Запознах ги, когато двамата започнахме да работим заедно. Идвал ни е на гости, ходили сме у тях. Възможно е Питър да не е разпознал Мат, но Омар със сигурност ще го познае. А ако съм в стаята, когато отворят снимката му…

Ще трябва да се престоря на изненадана.

— Вивиан?

Примигвам. Питър ме гледа с вдигнати вежди.

— Извинявай, какво казваше?

— Ще дойдеш на срещата, нали?

— Да, да, разбира се.

Той се поколебава за момент със загрижено изражение, но после се обръща и тръгва към кабинета си. Гледам втренчено екрана и се мъча да си спомня какво изпитах, когато видях снимката на Мат за пръв път, защото сега ще трябва да изиграя същите чувства. Смайване. Объркване. Страх.

А после първата ми мисъл: руснаците искат да го вербуват.

Бих могла да помоля Питър да ми покаже папката още сега. Да се престоря, че я виждам за пръв път. Но май ще е по-добре повече хора да видят реакцията ми, да видят как се боря с емоциите си.

Ако успея да се престоря убедително.

Не „ако“, а „когато“. Трябваше да съм убедителна. Защото, ако забележат и най-малкия знак, че съм знаела за папката, бързо ще се досетят, че не я е изтрил Юри.

Че съм била аз.

 

 

Питър се връща в десет без пет. Тръгваме заедно по коридора към кабинетите на ръководството.

— Добре ли си, Вивиан? — поглежда ме той над очилата си, докато вървим.

— Да — отговарям, но мислено съм вече в залата и се взирам в снимката на Мат.

— Ако ти е нужно повече време заради Кейлъб…

Поклащам глава. Не мога да говоря. Трябваше да постъпя, както ми каза Мат. Трябваше да го предам. И бездруго щяха да го разкрият, а сега и аз бях загазила. Защо не го послушах?

Секретарката ни насочва към заседателната зала. Идвала съм тук и преди и всеки път се чувствам ужасно. Мрачно помещение с тежки полирани дървени мебели и скъпи кожени кресла. На стената са закачени четири часовника, които отмерват времето във Вашингтон, Москва, Пекин и Техеран.

Омар вече седи до двама агенти от Бюрото с тъмни костюми. Вероятно шефовете му. Кимва ми без обичайната си усмивка, не откъсва очи от мен.

Сядам от другата страна на масата и чакам. Питър включва компютъра си и големият екран на стената оживява. Наблюдавам как насочва курсора към иконката на „Атина“ и зарежда програмата. Откъсвам поглед от екрана и поглеждам часовника, който показва местното време. Съсредоточавам се върху потрепването на секундарника, защото, ако се замисля за Мат и децата, ще рухна. Всичко ще рухне и няма да се справя. Трябва да се справя.

След секунди в залата влиза Тина, следвана от Ник, шефа на секция „Русия“, заедно с двама асистенти с черни костюми. Тина кимва сухо на всички и сяда начело на масата. Изражението й е неприятно. Неприятно и застрашително.

— Значи се намираме в лаптоп номер пет — казва тя. — Надявам се да имаме повече късмет, отколкото с останалите четири.

Тя обхожда стаята с поглед и го спира върху Питър. Той се прокашля.

— Да, госпожо.

Посочва екрана, началната страница на „Атина“. Кликва два пъти на иконата с името на Юри и секунди по-късно виждам екрана на Юри, познатите сини мехурчета. Очите ми се стрелват към последния ред иконки, където трябваше да се намира онази папка. Не е там.

Питър казва нещо, но аз не го чувам. Мисля как ще се престоря на изненадана и се опитвам запазя самообладание, защото усещам, че Омар ме наблюдава. Гледам как екранът се превръща в поредица от знаци: Питър е пуснал програма за възстановяване на данни. След секунди се появява папката. „Приятели“.

Край. Животът ми приключи.

Опитвам се да прогоня лицата на децата от съзнанието си. Вдишвам през носа, издишвам.

Питър кликва два пъти и аз виждам списъка с петте снимки. Премества курсора в горния край, променя изгледа от текст на големи икони. Петте снимки се появяват едновременно на екрана. Смътно различавам кръглите очила от първата, яркочервената коса от втората. Очите ми са впити в третата. В Мат.

Само че това не е Мат.