Карън Кливланд
Трябва да знам (15)

14

Думите на Мат продължават да се въртят в главата ми на следващия ден, а също и на по-следващия.

За такова нещо направо ще ме пенсионират.

Вив, повече няма да ни закачат.

И всеки път се опитвам да прогоня тия думи, тази мисъл. Точно за това копнея, да не ни закачат повече. Но как да направя онова, което искат? Да заредя програмата. Да стана причина руснаците да научат тайните ни, да навредят на агентите ни. Не мога. Просто не мога.

Затова се заравям в работа. Пиша имена в полето за търсене, едно след друго. Чета всичко, което успявам да намеря за всеки от заподозрените. Търся за какво да се хвана, каквото и да било, нещо, което да загатва, че един от тях може да е ръководителят. Или нещо, което да ми позволи да извадя някого от списъка, да намаля купчината.

Към края на седмицата обаче съм отметнала само най-горните листове, зачеркнала съм само едно-две имена, не съм набелязала нито един човек, който може да е ръководителят.

Положението е безнадеждно.

Пристигам у дома. Децата спят, Мат е буден, чака ме. Седи на канапето, а по телевизията тече предаване за домашни ремонти. Щом ме вижда, се прицелва с дистанционното и картината изчезва.

— Здрасти — казвам, пристъпвам в стаята и спирам до телевизора.

— Здрасти.

— Децата добре ли са?

— Аха.

Държи се особено. Не мога да кажа защо така мисля, но нещо не е наред. Не е на себе си.

— Какво става? — питам.

— Не се тревожи.

Понечвам да отговоря, да възразя, но се сдържам.

— Добре. — Имам си достатъчно тревоги, а и съм останала без сили. Добре.

В продължение на няколко неловки секунди се гледаме един друг, после Мат се изправя, взема бебефона от шкафа и тръгва към стълбите. На първото стъпало се спира и се обръща.

— Реши ли вече дали ще го направиш?

— Дали ще пъхна флашката?

— Да.

Наблюдавам го внимателно. Определено не е на себе си. Нещо го гризе.

— Не мога да го направя. Знам, че според теб е редно да се подчиня, но не мога.

Той ме гледа дълго и челото му се набраздява.

— Добре — казва и в тона му има нещо толкова особено, толкова примирено, толкова окончателно, че се улавям да гледам след него дълго след като се е скрил от погледа ми.

 

 

Следващият работен ден е точно толкова безплоден, колкото и всички други преди него, затова решавам да не стоя до среднощ. Прибирам се рано, но когато влизам в къщата, вътре е тихо.

Наближава време за вечеря. Би трябвало Люк и Ела да се карат, Чейс и Кейлъб да пищят, да блъскат. Мат да е в кухнята, да готви, да въдворява ред, някак да се справя с всичко едновременно.

Вместо това цари тишина. Обзема ме страх. Нещо не е както трябва.

— Ехо? — провиквам се в празнотата.

— Здрасти, мамо — чувам.

Пристъпвам навътре и виждам Люк, седнал край кухненската маса, разгърнал тетрадки и учебници пред себе си. Оглеждам се, но не виждам Мат. Нито останалите дена.

— Здравей, миличък. Къде е татко?

— Няма го.

Люк не вдига очи. Погледът му е сведен към листа на масата, държи молив.

— Къде е?

Паниката ме завладява с пълна сила. Люк е едва на седем. Не може да стои вкъщи сам. А и къде са останалите?

— Не знам.

Паниката преминава в истински ужас.

— Не те ли взе от спирката?

— Не.

Не мога да дишам.

— За пръв път ли се случва да не те вземе?

— Аха.

Сърцето ми блъска. Ровя в чантата за телефона, вадя го, намирам името на Мат в списъка. Чувам свободен сигнал и си поглеждам часовника. Училището затваря след деветнайсет минути. А дали децата са там? Включва се гласова поща. Затварям.

— Добре, миличък — старая се гласът ми да не издава паниката, — да идем да вземем сестра ти и братята от училище.

От колата звъня отново на Мат. Пак гласова поща. Къде ли е? Прелитам покрай останалите коли на шосето, кракът ми тежи като олово върху педала на газта. Дали децата още са в детската градина? Не знам защо ми се върти тази мисъл, но не мога да се отърся от нея. Моля те, Господи, нека са там!

Не мога да чакам да стигна, за да разбера. Хващам пак телефона, набирам друг номер. Канцеларията на детската градина. Секретарката вдига на първото позвъняване.

— Обажда се Вивиан Милър — казвам. — Не успявам да се свържа със съпруга си и се чудех дали е взел децата.

В главата ми отеква мълчалива молитва, отново и отново. Моля те, Господи, нека са там!

— Изчакайте да проверя — казва секретарката. Чувам шумолене на хартия и се досещам, че проверява списъците, закачени на стената пред канцеларията — онези, които подписваме, когато водим децата и когато ги вземаме. — Май не — казва накрая.

Очите ми се затварят за миг, залива ме облекчение, а също и нов страх.

— Благодаря ви — извиквам. — Пътувам към вас.

Децата са там. Слава богу, децата са там, но ще се почувствам хиляди пъти по-добре, когато ги видя със собствените си очи. Защо още са там? Всеки момент ще затворят детската градина. Мат е наясно с правилата. А няма как да знае, че ще се прибера у дома достатъчно рано, за да ги взема. Напротив, ако се съди по последните седмици, би трябвало да предположи, че ще закъснея.

Ужасът се стрелка през тялото ми като електрически ток. Люк сам на спирката, сам у дома. И другите ми деца, останали сами в детската градина дълго след обичайния час, в който ги вземаме.

Мат го няма.

О, боже! Мат го няма.

— Мамо! — сепва ме гласът на Люк от задната седалка. Поглеждам в огледалото. Люк ме гледа с ококорени очи. — Зелено е!

Примигвам, поглеждам напред. Зеленото вече преминава в жълто. Зад мен някой буквално се е облегнал на клаксона. Настъпвам газта и прелитам през кръстовището.

Замислям се за последните думи, които си разменихме предишната вечер. Отказът ми да се подчиня на руснаците. И онова „добре“ на Мат, особеното му изражение. Дали най-после е осъзнал, че няма да ме убеди да кача програмата, че няма смисъл да остава с нас? Но това би означавало, че съзнателно е зарязал децата сами, че не му пука какво ще се случи с тях. Мат не е такъв човек.

 

 

Спирам пред детската градина, като закачам бордюра с гума. Паркирам, макар че едва уцелвам линиите, натискам спирачката рязко и чантата ми се плъзва от седалката и пада на пода. Дръпвам ключовете от стартера, пришпорвам Люк да излиза и сама хуквам към входната врата. С периферното си зрение виждам часовника — закъсняла съм с две минути, случва ми се за втори път и ме чака глоба, по пет долара на минута на дете, — но не ми пука. Виждам и тримата още щом влизам, наредени пред рецепцията, чакат с директорката.

Залива ме облекчение, сама не знам защо. Не проумявам защо чак толкова се радвам да ги видя. Нима съм мислела, че руснаците ще им сторят нещо? Или подсъзнателно съм решила, че Мат ги е отвел? В момента не мога да подредя обърканите си мисли и не се и опитвам.

Разпервам ръце, притискам ги към себе си, без да ме интересува колко налудничаво изглеждам в очите на директорката, колко странна й се струва тази семейна прегръдка във фоайето, която навярно ще ми струва още една минута, още петнайсет долара. Единственото, което ме интересува, е, че са тук, при мен.

Никога повече няма да ги изпусна от очи.

 

 

С Мат се забавихме с изготвянето на завещание. Редно беше да го направим още преди Люк да се роди. В крайна сметка едва след второто дете се озовахме във Вашингтон, в адвокатската кантора, заемаща високите етажи на сградата на Кей стрийт. Седнахме с адвоката.

Самото завещание беше лесна работа, не ни отне почти никакво време. Посочихме родителите ми като изпълнители, в случай че нещо се случи с двама ни. Също и за настойници на децата. Не беше идеалното решение, но и двамата нямахме братя и сестри. Нямахме достатъчно близки приятели, нито пък други роднини.

В колата на връщане към къщи реших да се пошегувам:

— Не знам как ще се справят с гневните изблици на Люк — казах с усмивка и се обърнах да погледна виновника спеше дълбоко на задната седалка. — Трябва да се постараем поне единият от нас винаги да е на линия.

Мат така и не отмести очи от шосето, не ме погледна. Загледах го и усмивката ми угасна.

— Добре ли си? — попитах.

Мускулите на челюстта му се стегнаха. Пръстите му се впиха във волана.

— Мат?

Той ме стрелна с поглед.

— Да, да. Добре съм.

— Какво има? — настоях.

Държеше се странно. Заради завещанието ли? Защото моите родители бяха настойници?

Той се поколеба.

— Мислех си какво ще стане, ако ми се случи нещо.

— Какво?

— Само на мен. Ако вече не съм с вас?

Засмях се смутено. Той ме погледна. Очите му блестяха от напрежение.

— Сериозно говоря.

Извърнах се, загледах се през предното стъкло, към колите, които ни изпреварваха отляво. Истината бе, че никога не се бях замисляла за това. За децата — да. Още от самото начало, още като новородени, когато постоянно се привеждах над креватчетата им да се уверя, че дишат. По-късно, когато минаха на твърда храна и постоянно се давеха. Неизменният ужас, колкото и ирационален да беше, че ще ги изпусна. Струваха ми се толкова крехки, толкова уязвими. Никога обаче не си бях представяла, че бих могла да изгубя Мат. Той беше моята скала, неизменното присъствие в живота ми, човекът, който винаги щеше да бъде до мен.

Замислих се. Представих си как телефонът звъни, как полицай ми съобщава, че съпругът ми е загинал в катастрофа. Или как от операционната излиза хирургът и ми казва, че Мат е получил инфаркт, че са направили всичко по силите си. Огромната бездна, в която ще се превърне животът ми, усещането, че съм половин човек. И отговорих съвсем искрено:

— Господи, не знам. Не мисля, че бих могла да живея без теб.

А после самият факт, че съм го изрекла, фактът, че съм си го помислила, ме разтърси дълбоко. Какво стана с момичето, което обиколи четири континента сам-само, което работеше на две места, докато следваше, за да си позволи апартамент без съквартирантки? Как така само за няколко години бях станала толкова зависима от друг човек, че не можех да си представя да живея без него?

— Ще трябва — отвърна той тихо. — Заради децата.

— Да, знам. Исках да кажа…

Погледнах го. Взираше се право напред, а мускулите на челюстта му потрепваха нервно. Изгубих нишката на мисълта си, млъкнах, загледах се пак през стъклото.

— Ако нещо се случи с мен, Вив, направи каквото трябва, за да са добре децата.

Погледнах го, сбърченото му чело, отпечатаната на лицето му тревога. Нима не вярваше, че съм в състояние да се грижа за децата ни и сама? Толкова ниско мнение ли имаше за мен?

— Естествено, че ще го направя — отвърнах отбранително.

— Каквото трябва. Забрави за мен и мисли само за тях.

Нямах представа какво иска да каже, защо го казва, защо изобщо му минава през ума. Нямах представа как да реагирам. Исках разговорът да приключи.

Мат ме погледна, откъсна очи от шосето за стряскащо дълго.

— Обещай ми, Вив. Обещай ми, че ще направиш всичко заради децата.

Стиснах дръжката на вратата. Защо беше нужно да обещавам такова нещо? Естествено, че ще направя всичко. В този момент се почувствах не просто посредствена, а напълно некадърна.

— Обещавам — прошепнах аз.

 

 

Прибирам четирите деца у дома, стоплям вечеря в микровълновата, слагам чиниите пред тях. Не спират да питат за него. Къде е татко? Кога ще се прибере? Нямам представа какво да отговоря. Не знам. Да се надяваме съвсем скоро.

Люк почти не докосва вечерята си. Ела мълчи. Не се учудвам. Мат е опората им. Човекът, на когото разчитат.

Моето присъствие е непредсказуемо. Неговото не.

Изкъпвам ги и им слагам пижамите, и на четиримата. През цялото време очаквам Мат да влезе, телефонът ми да иззвъни. Непрестанно поглеждам апарата, да не би да съм получила съобщение, без да чуя, макар поне половин дузина пъти да проверих силата на звука. Поглеждам пак електронната поща, нищо че Мат не ми е писал имейл от години.

Все някак трябва да се свърже с мен, нали? Не може просто да изчезне.

Най-после ги слагам да спят и слизам на долния стаж, сама. Измивам чиниите. Подсушавам ги. Къщата е притихнала, потънала е в съкрушителна тишина. Събирам играчки, редя ги по кошовете. Имам чувството, че времето е спряло, че не се е случило нищо особено — просто го чакам да се прибере, да ме прегърне и да се извини, че е закъснял. Макар да допускам вероятността да не се върне, да е заминал, не мога да я осмисля, не мога да повярвам.

Сещам се за разговора в колата отпреди години. Какво ще стане, ако ми се случи нещо? Ако вече не съм с вас? Нима това е било знак? Нима се е опитвал да ме предупреди, че един ден ще изчезне?

Тръсвам глава. Не виждам никаква логика. Не може да си тръгне по този начин. Мат не би оставил децата така.

Интуицията ми подсказва, че нещо му се е случило. Че е в опасност. Но какво да направя? Не мога да се обадя в полицията. Нямам представа как да го намеря, а не мога да кажа на никого. Дори не знам със сигурност дали действително го заплашва нещо.

Разкъсвам се от страх и безсилие.

Замислям се за паниката, която ме беше обзела на път за детската градина. За ужаса, че нещо се е случило с децата. Ако наистина смятах, че Мат е в опасност, че му се е случило нещо лошо, нямаше ли да се страхувам така и за него? Не беше ли редно да се страхувам?

Може би греша. Може би дълбоко в себе подозирам, че ни е напуснал. И изпитвам известно облекчение.

Тогава се сещам. Нещо толкова очевидно, че не разбирам как не съм се сетила досега. Тръгвам към спалнята. Влизам в дрешника и свалям кутията с официалните обувки от рафта. Свличам се на пода. Страх ме е да я отворя. Страхувам се какво ще намеря, макар вече да се досещам.

Вдигам капака, виждам обувките. Празни са.

Пистолета го няма.

Не е истина, не може да бъде. Продължавам да се взирам в празното пространство, като че пистолетът ще се материализира. Тръгнал си е по собствена воля. Думите отекват в главата ми. Неволно вдигам пръсти към слепоочията си, сякаш бих могла да изтласкам мисълта. Не е възможно. Мат не би направил такова нещо. Трябва да има друго обяснение.

Накрая бъркам в задния си джоб, вадя телефона и набирам номер.

— Мамо? — казвам, когато чувам гласа й.

— Какво има, миличка?

Как разбра, че нещо не е наред само от тези две срички? Преглъщам мъчително.

— Ще можете ли с татко да ни погостувате известно време? Малко помощ с децата няма да ми е излишна.

— Разбира се. Наред ли е всичко?

Очите ми се пълнят със сълзи. Не мога да изрека думите.

— Вивиан, мила? Къде е Мат?

Опитвам се да се стегна, да си възвърна гласа.

— Няма го.

— Колко време ще отсъства?

От устните ми излиза задавен вик.

— Не знам.

— О, милата ми! — възкликва мама и в гласа й се долавя болка.

Повече не мога да се сдържам. Разридавам се тихо в тъмната притихнала къща и сълзите замъгляват погледа ми.