Карън Кливланд
Трябва да знам (21)

20

Вратата се затваря след Мат. Настава тишина. Цялата треперя от страх и гняв, и отчаяние. Ужасът няма да приключи, дори да вкараме Юри в затвора. Присъствието на онзи мъж пред училището на Люк е достатъчно ясен знак. Още някой знае. Още някой ни заплашва.

Дори да се обадя в полицията, няма да мога да защитя децата си.

Ще успея ли изобщо да ги защитя?

Юри ме наблюдава с развеселено изражение. Доближавам лице до неговото и го поглеждам в очите.

— Кой заплашва сина ми? — просъсквам с тон, който звучи заплашително дори в собствените ми уши.

Как е възможно да сгреша така? Ако има нещо, което са ми втълпили в службата, то е никога да не правя предположения. А ето че направих точно това. Разбрах, че мъж с акцент е заговорил Люк, и веднага допуснах, че е Юри. С акцент. Така беше казал Люк, нали? Именно затова реших, че е Юри. Напъвам се да си припомня разговора, да се сетя за точните думи на Люк. Звучеше странно. Господи, дори не знам със сигурност дали е имал руски акцент.

Дали не е вътрешният човек, за когото спомена Юри? Никой от хората, които познавам и които имат достъп до „Атина“, не говори с акцент. Може ли да е някой на по-високо ниво или някой от отдел „Информационни технологии“?

Или друг руски спящ агент?

— Кой заплашва сина ми? — изсъсквам отново.

Юри не отговаря, само ме гледа подигравателно. В този момент ме завладява първичен инстинкт. Халосвам го здраво с дръжката на пистолета по челото. Изненадата му е точно толкова голяма, колкото и моята. Никога в живота си не съм удряла човек.

— Ще те убия! — заплашвам го напълно сериозно.

Ако съм сигурна, че така ще предпазя децата си, ще го убия начаса.

Той се усмихва присмехулно. На челото му се появява алена резка. От силата на удара и отмятането на врата разкопчаната му риза се е разкривила отпред. Висулката на златната верижка се е показала и улавя светлината. Безвкусно кръстче.

— Защо не? — обажда се той. — Нямаш какво да губиш.

Кипвам.

— Кой? — повтарям и го мушвам с цевта в слепоочието.

Който и да е, вероятно ще си е тръгнал, преди Мат да пристигне. Как ще го открием, за бога?

— Може да са много хора. Имам много приятели, на които мога да разчитам — ухилва се Юри.

Буквално си играе с мен. Извръщам се, за да не вижда лицето ми, за да не прочете отчаянието и ужаса, които изпитвам.

Много приятели. В главата ми се върти някаква мисъл и бавно се прояснява. Който и да е човекът на Юри в Управлението, със сигурност знае за Мат. Не трябва ли да крият самоличността му от всички, ако мрежата действително функционира на отделни самостоятелни нива?

Ами спящите агенти на сватбата ми — на едно място едновременно? Може би отделните нива не са толкова самостоятелни, колкото си мислим. Може би грешим за програмата. Може би…

Дмитрий Маневриста. Името му внезапно изплува в съзнанието ми и изтиква всичко останало. Дмитрий, доброволецът шпионин, който твърдеше, че в Щатите има десетки клетки от спящи агенти. Човекът, когото взехме за двоен агент, изпратен от руснаците, за да ни подава фалшива информация. Бил е прав, нали? Ако на сватбата ми е имало толкова много агенти, значи е бил прав.

Казвал е истината.

Напрягам се да се сетя какво друго беше казал. Какви други сведения ни беше дал, които не съответстваха на информацията ни и затова ги пренебрегнахме, заклеймихме ги като лъжливи следи.

Казал беше, че имената на спящите агенти винаги са у отговорниците. Винаги.

Поглеждам Юри. Мозъкът ми работи на пълни обороти, напасва части от пъзела, за чието съществуване дори не съм подозирала. Отговорниците винаги носят имената у себе си. А според нашите сведения имената се съхраняваха в електронен формат. Нещо ми прищраква.

Възможно ли е? Впивам очи в лицето му и дъхът ми секва. Напипала съм истината. Виждам го в изражението му. Долавям безпомощност, същата безпомощност, която аз изпитвам от седмици насам. Вързан е за стола, не може да го скрие, не може да го опази. Наглата му усмивка е изчезнала.

Правя крачка към него, после още една, надвесвам се над него и той няма друг избор — гледа нагоре към мен, беззащитен. Виждам как в очите му се прокрадва страх. Сграбчвам висулката, оглеждам ръбовете на златния кръст, преценявам размера му. Обръщам го и виждам четири миниатюрни винтчета.

Стискам го в юмрук. Поглеждам Юри в очите и дръпвам висулката с рязко движение. Вратът му се отмята напред, после назад, верижката се скъсва и се усуква около ръката ми.

— Това е, нали? — казвам, но преди да продължа, чувам изщракване зад гърба си.

Револвер.