Карън Кливланд
Трябва да знам (3)

2

Чувам стъпки въпреки бученето в ушите си. Мъглата в съзнанието ми мигновено кристализира в една-единствена мисъл: скрий го. Насочвам курсора към хиксчето в ъгъла на снимката и кликвам. Лицето на Мат изчезва.

Обръщам се по посока на звука, към входа на кабинката. Към мен крачи Питър. Дали е видял? Поглеждам пак екрана. Няма снимки, само отворената папка с няколко реда текст. Успях ли да я скрия навреме?

Една натрапчива мисъл не ми дава мира. Защо се почувствах длъжна да я скрия? Та това е Мат. Съпругът ми. Не трябваше ли да хукна към отдел „Сигурност“, да настоявам да разбера защо руснаците имат негова снимка? Започва да ми се повдига.

— Идваш ли? — казва Питър.

Едната му вежда се повдига над очилата с дебела рамка. Спира пред мен, обут с мокасини, с прилежно изгладен панталон в цвят каки и закопчана догоре риза. Питър е старши анализатор по проекта още от времето на Съветския съюз и мой наставник през последните осем години. Няма човек, който да знае повече от него за руското контраразузнаване. Мълчалив и сдържан, вдъхва уважение.

Не долавям нищо необичайно в изражението му. Просто пита дали ще присъствам на сутрешната оперативка. Май не е видял нищо.

— Няма да успея — отговарям с изтънял глас. Опитвам се да говоря нормално, да потисна треперенето. — Ела е болна. Трябва да я взема.

Той кимва леко. Изражението му не се променя.

— Дано се оправи бързо.

Той се отдалечава към заседателната зала — куб със стъклени стени, по-уместен за някоя технологична компания, отколкото за централата на ЦРУ. Проследявам как се отдалечава, за да се уверя, че не поглежда към мен.

Обръщам се към компютъра, към празния екран. Краката ми се омекнали, дишам учестено. Снимка на Мат! В компютъра на Юри! И първосигналният инстинкт да я скрия. Защо?

Чувам как колегите се отправят към залата. Кабинката ми се намира точно до нея, затова всички минават покрай мен. Обикновено в тази отдалечена част е тихо, освен когато някой тръгне към заседателната зала или към стаята с ограничен достъп зад нея — мястото, където анализаторите разглеждат най-секретната информация, толкова ценна, толкова труднодостъпна, че руснаците със сигурност биха проследили и ликвидирали източника й, ако знаеха, че разполагаме с нея.

Поемам си дъх на пресекулки. Обръщам се едва когато стъпките се приближават. Първо Марта. След нея Трей и Хелън, погълнати в тих разговор. Рафаел, след него Бърт, шефът на клона, който всъщност само проверява докладите. Истинският бос тук е Питър и всички го знаят.

Ние седмината сме екипът, търсещ спящи агенти. Странна група сме, понеже нямаме нищо общо с останалите екипи от Центъра за контраразузнаване, секция „Русия“. Те разполагат с повече информация, отколкото могат да използват, а ние на практика нямаме нищо.

— Идваш ли?

Марта спира до кабинката и се обляга на една от преградните стени. Лъхва ме аромат на ментова дъвка и вода за уста. Опитала се е да заличи торбичките под очите с дебел слой фон дьо тен. Явно пак е попрекалила предишната вечер. Марта е бивш оперативен служител, обича уискито и спомените за славните дни на полевите акции. Веднъж ми показа как да отключа врата с кредитна карта и обикновена фиба, изровена от дъното на чантата — от онези, с които прикрепям кока на Ела за балет.

Поклащам глава.

— Ела е болна.

— Гадни вируси.

Тя маха ръка от преградата и продължава. Усмихвам се на останалите колеги, за да им внуша, че всичко е наред. Когато всички се събират в стъкления куб и Бърт затваря вратата, отново се обръщам към компютъра. Файлове, букви на кирилица. Треперя. Поглеждам часовника в ъгъла на екрана. Трябваше да съм тръгнала преди три минути.

Стомахът ми се свива на топка. Не мога да тръгна точно сега. Но нямам друг избор. Закъснея ли за Ела, ще ми бъде второто нарушение. При третото Ела изхвърча от училището — без да им мигне окото, имат си цял списък с чакащи. А и какво мога да направя, ако остана?

Има само един начин да разбера защо снимката на Мат е в компютъра на Юри и той не предполага тършуване във файловете. Преглъщам, за да не повърна, и изключвам „Атина“, после и компютъра. Грабвам чантата си и се втурвам към вратата.

 

 

Искат да го вербуват.

Когато се качвам в колата с премръзнали пръсти, а от устата ми излизат бели облачета пара, вече съм сигурна.

Не е за пръв път. През последната година руснаците са по-агресивни от всякога. Започнаха с Марта. Някаква жена с източноевропейски акцент се сближила с нея в спортната зала. Отишли да пийнат в „О’Нийл“. След няколко питиета жената я попитала дали иска да задълбочат „приятелството си“, като поговорят по работа. Марта отказала и повече не я видяла.

След това дойде ред на Трей. По онова време все още криеше сексуалната си ориентация и идваше на служебните мероприятия със „съквартиранта“ си Себастиан. Веднъж го видях да върви към отдел „Сигурност“ разтреперан и пребледнял. След време чух, че получил пратка по пощата компрометиращи снимки на тях двамата и заплаха, че ако не се съгласи на среща, снимките ще бъдат изпратени на родителите му.

Така че е логично руснаците да знаят коя съм. А щом знаят коя съм, лесно могат да установят самоличността на Мат. И кое е слабото ни място.

Завъртам ключа в стартера и королата издава обичайния си задавен звук.

— Хайде — подканвам я и отново въртя ключа, докато накрая двигателят се събужда с въздишка.

Секунди по-късно от таблото ме блъсва леден въздух. Протягам се, завъртам копчето на най-силна степен и разтривам ръце, за да ги стопля, преди да дам на заден. Хубаво би било да я оставя да загрее малко, но няма време. Никога не стига.

Королата е на Мат, купил я беше още преди да се запознаем. Вече буквално издиша. Когато забременях с близнаците, заменихме старата ми кола с миниван втора употреба. Семейният автомобил. Мат го кара, защото обикновено той води децата и ги взема.

Шофирам машинално, като в мъгла. Топката в корема ми расте все повече. Не ме притеснява фактът, че искат да го вербуват. Притеснява ме думата „приятели“. Това не предполага ли някаква степен на съучастие?

Мат е софтуерен инженер. Няма представа какви професионалисти са руснаците. Колко безскрупулни могат да бъдат. Как биха се възползвали и от най-малката възможност, от най-незначителния сигнал, че е склонен да работи с тях, за да го впрегнат и манипулират. И да го оплетат.

Стигам до училището две минути преди крайния срок. Отварям вратата и отвътре ме лъхва топъл въздух. Директорката, вечно смръщена жена с остри черти, демонстративно поглежда часовника на стената и ме пронизва с поглед. Не съм сигурна дали погледът й изразява: „Какво ви забави толкова?“, или „Щом идвате толкова рано, значи, когато я оставихте, сте знаели, че е болна“. Минавам покрай нея и се усмихвам извинително, макар вътрешно да крещя. От каквото и да е болна Ела, пипнала го е именно тук, за бога!

Вървя по коридора с детски рисунки по стените — полярни мечета, блестящи снежинки и ръкавички, изрисувани с водни бои, — но мислите ми са другаде. „Приятели“. Възможно ли е Мат да е направил нещо, което ги кара да смятат, че е склонен да им съдейства? Биха се хванали за най-малкия знак, най-незначителната дреболия.

Влизам в стаята на Ела — столчета, шкафчета и кошове с играчки, истинска експлозия от ярки цветове. Тя е в най-отдалечения ъгъл на стаята, седи сама на червено детско кресло, а на коленете й лежи книжка с твърди корици и картинки. Отделили са я от останалите деца. Облечена е с лилав клин, който не съм виждала — смътно си спомням как Мат каза, че щял да й купува дрешки. Естествено. Расте с такава бързина, че всичко й е омаляло.

Приближавам се с протегнати ръце и широка усмивка. Тя ме поглежда предпазливо.

— Къде е тати?

Вътрешно трепвам, но усмивката не слиза от лицето ми.

— Тати е с Кейлъб на лекар. Затова днес те вземам аз.

Тя затваря книгата и я връща на етажерката.

— Добре.

— Няма ли да получа прегръдка?

Продължавам да протягам ръце, макар вече не така уверено. Тя ги поглежда колебливо и идва да я прегърна. Притискам я силно, заравям лице в меката й косица.

— Съжалявам, че си болна, миличка.

— Добре съм, майко.

Майко ли? Дъхът засяда в гърлото ми. Сутринта бях „мамо“. Моля те, не спирай да ме наричаш „мамо“. Не съм готова за това. Особено днес.

Поглеждам я и пробвам поредната усмивка.

— Хайде, да идем да вземем брат ти.

Ела седи на пейката пред яслите, докато вземам Чейс. Днес стаята ми се струва точно толкова потискаща, колкото преди седем години, когато за пръв път оставихме Люк. Масичките за смяна на пелени, креватчетата с решетки, редиците столчета за хранене.

Чейс играе на земята. Една от учителките, онази младичката, го вдига, преди да успея да се приближа, прегръща го, целува го по бузката.

— Такова сладко момченце — усмихва ми се тя.

Пронизва ме ревност. Това е жената, пред която е направил първите си стъпки, жената, към чиито протегнати ръце се е затичал за пръв път, докато аз съм била на работа. Държи се толкова естествено с него, толкова спокойно. Та нали е с него по цял ден.

— Така си е. — Думите ми прозвучават странно.

Децата са с дебели якета и шапки — днес е необичайно студено за март. Настанявам ги в столчетата, достатъчно твърди и тесни, за да се поберат три на задната седалка на королата. Хубавите столчета, по-безопасните, са в минивана.

— Какво правихте сутринта, миличка?

Поглеждам Ела в огледалото, докато излизам от паркинга. Тя мълчи, после казва:

— От момичетата само аз не отидох на йога.

— Много съжалявам — казвам и в същия момент осъзнавам, че думите ми са неуместни, че е трябвало да кажа нещо друго.

Настъпва тягостна тишина. Пресягам се и пускам детски песнички по уредбата. Поглеждам я пак в огледалото — гледа мълчаливо през прозореца. Редно е да я попитам нещо, но не го правя. Не мога да прогоня мисълта за снимката. За лицето на Мат. Като че ли е скорошна. От последната година. Откога ли го наблюдават, откога ни следят?

Пътят до вкъщи е кратък, лъкатуши из квартали, които са самото олицетворение на противоречивостта: модерни нови имения сред по-стари къщи като нашата, възтясна за шестима души и на толкова години, че родителите ми спокойно можеше да са отраснали в нея. Предградията на Вашингтон са пословично скъпи, а Бетесда е от най-скъпите. Училищата обаче са сред най-добрите в страната.

Паркирам пред къщата, спретната, четвъртита, с двоен гараж. Предишните собственици са достроили малка веранда отпред, която не съответства по стил на сградата и която използваме доста по-рядко, отколкото очаквах. Бях бременна с Люк, когато я купихме. Тогава близостта на хубавите училища ни се стори достатъчна причина да преглътнем огромната цена.

Поглеждам американското знаме до входната врата. Мат го окачи на мястото на старото, избелялото. Никога не би се съгласил да работи срещу родината си, сигурна съм. Възможно ли е обаче да е направил нещо, заради което руснаците да смятат, че би поддал?

Едно знам със сигурност. Насочили са се към него заради мен. Заради работата ми. Нали точно затова скрих снимката му? Защото, ако Мат е изложен на опасност, вината е моя. И съм длъжна да направя всичко възможно, за да го предпазя.

 

 

Оставям Ела на канапето да гледа анимационни филмчета едно след друго. Обикновено й разрешаваме само един епизод след вечеря, но днес е болна, а аз не мога да мисля за нищо друго, освен за снимката. Докато Чейс спи, а тя гледа телевизия като хипнотизирана, се захващам да чистя кухнята. Бърша сините плотове, които с удоволствие бих сменила, ако можехме да си го позволим. Търкам петната по печката около трите работещи котлона. Подреждам шкафа с пластмасовите кутии — намирам капака на всяка кутия и ги пъхам една в друга, когато е възможно.

Следобед обличам децата и отиваме до спирката на училищния автобус да посрещнем Люк. Първите му думи са същите като на Ела: „Къде е тати?“. Отговарям, както и на нея: „С Кейлъб на лекар“.

Приготвям му следобедна закуска и му помагам с домашните. Задачи по математика, събиране на двуцифрени числа. Не знаех, че са стигнали до двуцифрените. Обикновено Мат помага с домашните.

Ела първа чува ключа в ключалката и се изстрелва от канапето като куршум. „Тати!“, крещи, докато той прекрачва прага с Кейлъб в едната ръка и торба с покупки в другата. Въпреки товара Мат някак успява да приклекне и да я прегърне, да я попита как е, докато съблича якето на Кейлъб. И усмивката на лицето му изглежда истинска. Искрена е.

Той се изправя и се приближава до мен. Целува ме леко по устните.

— Здравей, скъпа.

Под якето е с джинсите и кафявия пуловер с цип, които му подарих миналата Коледа. Оставя торбите на плота и намества Кейлъб на хълбока си. Ела се е вкопчила в крака му и той я погалва по главата със свободната си ръка.

— Как мина?

Протягам ръце към Кейлъб и почти се изненадвам, че той с удоволствие се гушва в мен. Прегръщам го силно, целувам го по главичката, вдишвам сладостния аромат на бебешки шампоан.

— Всъщност мина доста добре. — Мат си съблича якето и го оставя на плота. Отива при Люк и разрошва косата му. — Как си, хлапе?

Люк го поглежда усмихнат. Зървам дупката на мястото на първото паднало зъбче, пъхнато под възглавницата, преди да се върна от работа.

— Тате, искаш ли после да похвърляме топка?

— След малко, първо трябва да поговоря с мама. А ти работи ли по проекта по природознание?

Проект ли?

— Аха — отвръща Люк, после ме стрелва с поглед, сякаш е забравил, че съм там.

— Не лъжи — обаждам се по-рязко, отколкото ми се иска.

Мат повдига озадачено вежди, но не казва нищо.

— Обмислях проекта — измърморва Люк.

Мат се обляга на шкафа.

— Доктор Мизраги остана много доволна. Ехографията и електрокардиографията са добри. Вика ни пак след три месеца.

Притискам силно Кейлъб. Най-после нещо хубаво. Мат започва да вади покупките от торбите. Кутия мляко. Пакет пилешки гърди, пакет замразени зеленчуци. Курабии от пекарната, за които непрекъснато му повтарям да не купува, защото можем да си ги приготвим сами за една десета от цената. Тананика си непозната мелодия. Изглежда доволен. Винаги си тананика, когато е доволен.

Навежда се, вади тенджера и тиган от долното чекмедже и ги слага върху котлоните. Целувам Кейлъб, но гледам Мат. Как успява да се справи с всичко, да носи толкова много дини под мишница?

Откъсвам поглед от него и го насочвам към Ела, която отново се е настанила на канапето.

— Добре ли си, миличка?

— Да, майко.

Мат застива.

— Майко ли?

Обръщам се и зървам загриженото му изражение. Свивам рамене, но съм сигурна, че е видял болката в очите ми.

— Явно денят настъпи.

Мат оставя кутията с ориз, прегръща ме и вълната от емоции, която се надига в мен, внезапно заплашва да се отприщи. Долавям туптенето на сърцето му, усещам топлината му. Иска ми се да го питам какво е станало, защо не ми е казал, но вместо това преглъщам, поемам си въздух и се откъсвам от прегръдката му.

— Да ти помогна ли с вечерята?

— Ще се справя.

Той се обръща и включва котлона, след това се пресяга и дръпва бутилка вино от металната поставка на плота. Вади тапата, взема чаша от шкафа, налива внимателно до половината и ми я подава.

— Ти пийни.

Само да знаеш колко имам нужда от питие. Усмихвам му се и отпивам.

Измивам ръцете на децата и закопчавам близнаците в столчетата им в двата края на масата. Мат сипва от запърженото месо със зеленчуци в купички и ги слага на масата пред всеки. Двамата с Люк обсъждат нещо, а аз кимам и се преструвам, че участвам, но мислите ми са другаде. Мат ми се струва особено щастлив днес. Като че ли напоследък е по-щастлив от обикновено.

Представям си снимката. Името на папката. „Приятели“. Сигурна съм, че не се е съгласил да им съдейства. И все пак става дума за руснаците — веднага ти се нахвърлят, само да забележат колебание.

Усещам прилив на адреналин, сякаш съм извършила предателство. Тази мисъл изобщо не би трябвало да ми минава през ум. И все пак се загнездва в съзнанието ми. Парите не ни достигат. Ами ако Мат е направил нещо с мисълта, че го прави заради семейството, за да ни осигури допълнителни приходи? Опитвам се да си спомня последния ни скандал за пари. На следващия ден той се прибра вкъщи с билет от лотарията и го закачи на хладилника под магнитната дъска, а на нея написа „Съжалявам“ с усмивчица отдолу.

Ами ако са го вербували, а той си въобразява, че е спечелил от лотарията? Ами ако въобще не знае, че е вербуван? Може да са го подмамили, да са му внушили, че се е захванал с напълно законна странична работа, за да връзваме двата края?

Господи, всичко опира до пари. Мразя парите!

Ако знаех, щях да му кажа да потърпи още малко. Ще се оправим. Вярно, че сме на червено, но догодина Ела ще е в детската градина, скоро и близнаците ще минат във втора група, така че ще успеем да заделим нещо. Догодина ще сме по-добре. Много по-добре. Просто тази година е тежка, но ние си го знаехме.

Ела му казва нещо и тънкото й гласче пронизва мъглата в съзнанието ми.

— От момичетата само аз не отидох на йога — оплаква се и на него, както на мен в колата.

Мат дъвче внимателно, като не сваля поглед от нея. Затаявам дъх, чакам реакцията му. Той преглъща и пита:

— И как се почувства?

Тя накланя глава на една страна.

— Ами не много зле. Но пък седнах на първия ред, докато ни четяха приказки.

Гледам я изненадано, със застинала вилица в ръка. Не е разстроена. Няма нужда от съчувствие. Как успява Мат да намери точните думи, да каже точно каквото трябва?

Чейс събаря остатъците от вечерята си на пода с пухкави изпоцапани ръчички, Кейлъб прихва да се смее и удря с ръце по таблата на столчето си, пръска сос навсякъде. Двамата с Мат скачаме едновременно, грабваме салфетки и се захващаме да бършем оплескани със сос лица и ръце. Вече толкова сме свикнали, че действаме в тандем.

Пускаме Люк и Ела да станат от масата и двамата се втурват към всекидневната. Приключваме с близнаците, настаняваме и тях при големите и се залавяме с кухнята. Наливам си още вино и прибирам остатъците от храна в пластмасови кутии. Мат бърше масата и ме поглежда въпросително.

— Кофти ден, а?

— Може да се каже.

Замислям се как бих отговорила на същия въпрос вчера. Щях ли да добавя още нещо? Не че споделям с Мат секретна информация. Шегички за колегите — да. Понякога намеквам за нещо, за някой проблем като например огромното количество информация в днешно време. Ама това са дреболии. Не биха заинтригували руснаците. Те не биха платили за тях.

Кухнята най-сетне е разтребена. Изхвърлям последната салфетка и се отпускам на стола до масата. Забивам поглед в стената, празната стена. Живеем тук от толкова години и още не сме закачили нищо на нея. От всекидневната долита звукът на телевизора, предаването за големи камиони, което Люк обича да гледа. Чува се и тиха мелодия от някоя играчка на близнаците.

Мат се приближава, дърпа стол и сяда. Гледа ме загрижено, изчаква първа да започна. Трябва да кажа нещо, трябва да узная. Другият вариант е да ида право при Питър, в отдел „Сигурност“, и да им кажа какво съм открила. Да им позволя да започнат да разследват съпруга ми.

Сигурно има логично обяснение. Сигурно още не са се свързали с него. Или са се свързали, а той не е разбрал. Не се е съгласил. Убедена съм, че не се е съгласил. Пресушавам последната глътка вино. Ръката ми трепери, когато оставям чашата на масата.

Поглеждам го, не знам какво да кажа. През всичките тези часове трябваше поне да измисля как да го попитам.

Той ме гледа открито. Явно усеща, че става въпрос за нещо важно. Вероятно е изписано на лицето ми. Той обаче не изглежда притеснен. Държи се съвсем нормално.

— Откога работиш за руснаците? — питам.

Думите са сурови, неукрасени. Но вече са изречени и аз го гледам изпитателно, защото изражението му е по-важно от думите му. Ще се озадачи ли? Ще се възмути ли? Ще се засрами?

Нищичко. Никаква емоция. Лицето му не се променя. Внезапно ме обзема страх.

Той ме гледа спокойно. Отговорът се забавя само със секунда:

— От двайсет и две години.