Карън Кливланд
Трябва да знам (4)

3

Имам чувството, че подът рязко се накланя под краката ми. Пропадам, нося се, вися в пространството и сякаш наблюдавам себе си отстрани, наблюдавам ситуацията, но не участвам, защото това не е истина. Ушите ми звънят със странен метален звук.

Не очаквах потвърждение. Когато го попитах така директно, когато го обвиних в най-голямото прегрешение, мислех, че ще признае нещо дребно. Ще каже например: „Да, срещнах се с един човек, но кълна се. Вив, не работя за тях!“.

Или пък ще се възмути: „Как можа да си помислиш такова нещо?!“.

Не очаквах потвърждение.

Двайсет и две години. Съсредоточавам се върху цифрата като единственото конкретно нещо в този момент. Трийсет и седем минус двайсет и две. Бил е на петнайсет. В гимназията в Сиатъл.

Нещо не се връзва. На петнайсет Мат е играл бейзбол в младежкия отбор. Свирел е на тромпет в училищния оркестър. Косял е моравите на съседите за джобни пари.

Не разбирам.

Двайсет и две години.

Притискам с пръсти слепоочията си. Звънтенето в главата ми не спира. Вътре сякаш има нещо, някакво прозрение, но толкова ужасно, че не го проумявам, не признавам, че е истина, защото ще разруши целия ми свят.

Двайсет и две години.

А аз очаквах, че алгоритъмът ще ме насочи към руски отговорник на спящи агенти в САЩ.

Двайсет и две години.

И тогава се сещам за едно изречение от стар доклад. На наш човек от СВР, запознат с програмата, вербуват дори петнайсетгодишни хлапета.

Затварям очи и притискам още по-силно слепоочията си.

Мат не е човекът, за когото се представя.

Съпругът ми е руски агент под прикритие.

 

 

Чиста случайност. Винаги съм мислела, че сме се срещнали напълно случайно. Като по филмите.

Случи се в деня, в който се преместих във Вашингтон. Понеделник сутрин през юли. Потеглих от Шарлотсвил на разсъмване, натъпкала целия си багаж в старата хонда акорд. Паркирах на забранено, на аварийни, пред стара тухлена сграда, опасана с разнебитени противопожарни стълби, толкова близо до зоологическата градина, че долавях миризмата на животни. Новият ми апартамент. Правех трети курс от колата до апартамента, нарамила огромен кашон, когато се блъснах в някого на тротоара.

Мат. С джинси и светлосиня риза с навити до лактите ръкави. Заляла го бях със собственото му кафе.

— Мили боже! — ахнах и побързах да оставя кашона на тротоара.

Мат държеше капещата чаша в една ръка, пластмасовото капаче се търкаляше в краката му, а другата тръскаше, пръскайки капки кафе. Лицето му беше сгърчено от болка. По ризата му имаше няколко мокри кафяви петна.

— Ужасно съжалявам!

Протегнах безпомощно ръце към него, като че можех да направя нещо.

Той тръсна ръка още няколко пъти и чак тогава ме погледна. Усмихна ми се обезоръжаващо и тогава, кълна се, сърцето ми спря. Идеални бели зъби, кафяви очи, които направо блестяха.

— Не се притеснявайте.

— Мога да донеса салфетки. Имам в някой от кашоните…

— Няма нужда.

— Или да ви дам нещо да облечете? Някоя от тениските ми може да ви стане…

Той огледа ризата си и сякаш се замисли.

— Няма нужда, наистина. Но благодаря за предложението.

Усмихна ми се отново и си продължи по пътя. Останах като вкаменена на тротоара. Наблюдавах как се отдалечава, надявах се да се обърне, да размисли, обзета от огромно разочарование и неудържимото желание да разменим още няколко думи.

Любов от пръв поглед, обяснявах по-късно.

Не спрях да мисля за него цяла сутрин. Очите, усмивката. По-късно същия следобед, след като подредих багажа в апартамента, излязох да се поразходя из квартала и отново го видях. Разглеждаше книга пред малка книжарница. Същият мъж, но с друга риза, този път бяла. Напълно погълнат от книгата. Не мога да опиша чувството, което ме прониза — възбуда, прилив на адреналин и странно усещане на облекчение. Ето, предоставяше ми се втори шанс. Поех дълбоко въздух и се приближих.

— Здрасти — усмихнах се.

Той ме погледна безизразно, но в следващия момент явно се сети коя съм. Отвърна на усмивката ми, разкривайки прекрасните си бели зъби.

— Охо, здравей.

— Този път съм без кашон — изтърсих и ми се дощя да си прехапя езика. Само това ли успях да измисля?

Той продължаваше да се усмихва. Изкашлях се. За пръв път правех такова нещо. Кимнах към съседното кафене.

— Да те почерпя кафе? Дължа ти едно.

Той погледна тентата на кафенето, после мен. Очевидно се колебаеше. О, господи, има си гадже, помислих си. Не трябваше да го каня, какъв срам.

— Или да ти купя риза? Май и риза ти дължа — постарах се да прозвуча шеговито.

Точно така, Вив, дай му шанс да се измъкне. Сега може просто през смях да отклони предложението ти и толкова. За моя изненада, той наклони глава и каза:

— С най-голямо удоволствие.

Заля ме облекчение, нетърпение, чувствах се буквално зашеметена.

Седяхме в дъното на кафенето, докато над града се здрачаваше. Не млъквахме, имахме толкова много общи неща: и двамата бяхме единствени деца, католици, но само по традиция, аполитични в този политизиран град. И двамата бяхме обиколили Европа сами, с по няколко долара в джоба. Майките ни бяха учителки, и двамата бяхме гледали голдън ретривъри като малки. Толкова много съвпадения, че чак не беше за вярване. Сякаш съдбата ни беше събрала. Той беше забавен и чаровен, умен, възпитан и невероятно привлекателен.

Отдавна бяхме изпили кафето, а сервитьорката вече забърсваше съседните маси, когато Мат ме погледна смутено и попита дали може да ме заведе на вечеря.

Отидохме в малко италианско ресторантче на съседната улица, където си поръчахме огромни порции домашна паста, кана вино и десерт, който не бихме могли да погълнем, но все пак поръчахме, за да имаме извинение да останем още малко. Темите ни за разговор бяха неизчерпаеми.

Говорихме, докато ресторантът затвори, а след това той ме изпрати до вкъщи, държеше ме за ръка и имах чувството, че никога не ми е било толкова приятно, толкова леко, толкова щастлива. Целуна ме за „лека нощ“ на тротоара, на същото място, където сутринта се бяхме сблъскали. И докато заспивах, бях сигурна, че съм срещнала мъжа, за когото ще се омъжа.

 

 

— Вив?

Примигвам и споменът изчезва. Дочувам откъслечно мелодията на предаването за гигантски камиони от всекидневната. Бърборенето на децата. Потракването на пластмасови играчки.

— Вив, погледни ме.

Едва сега виждам, че е уплашен. Лицето му вече не е безизразно. Челото му е набраздено, а вълнистите бръчки, които се появяват, когато е притеснен, са по-дълбоки от всякога.

Пресяга се през масата, слага ръка върху моята. Дръпвам я и стискам юмруци в скута си. Изглежда истински изплашен.

— Обичам те.

Не мога да го погледна, не мога да понеса настойчивия му поглед. Впервам очи в масата. Забелязвам петно от червен маркер и се втренчвам в него. Проникнало е дълбоко в дървото, отпечатък от някое домашно по рисуване. Как не съм го забелязала?

— Това не променя чувствата ми към теб, Вив, кълна се. Ти и децата сте всичко за мен.

Децата. О, господи, децата. Какво ще им кажа? Надниквам към всекидневната, макар да не ги виждам от кухнята. Чувам, че близнаците си играят. Големите мълчат, явно погълнати от предаването.

— Кой си ти? — прошепвам.

Нямам намерение да шепна, но така се получава. Гласът ми не се подчинява.

— Който съм бил винаги, Вив. Кълна се. Ти ме познаваш.

— Кой си? — повтарям и този път гласът ми пресеква.

Мат ме гледа с огромни очи, с набръчкано чело. Аз също го гледам, опитвам се да разгадая изражението му, но не съм сигурна, че успявам. Дали някога изобщо съм успявала?

— Роден съм във Волгоград — започва тихо, равно. — Казвах се Александър Ленков.

Александър Ленков. Не може да бъде. Сигурно е сън. Филм, книга. Не и моят живот. Пак се вторачвам в масата. Виждам цяло съзвездие дупчици, където някое от децата е удряло с вилица.

— Родителите ми се казваха Михаил и Наталия.

Михаил и Наталия? А не Гари и Барб. Свекърът и свекървата ми, хората, които децата ми наричат баба и дядо. Гледам втренчено миниатюрните кратери в масата.

— Загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях на тринайсет. Нямах други роднини. Настаниха ме в дом за сираци, а след няколко месеца ме преместиха в Москва. По онова време не осъзнавах какво се случва, но се оказа, че са ме включили в програма на СВР.

Пронизва ме болезнено състрадание към уплашеното осиротяло момче, но бързо угасва, притъпено от смазващото усещане за предателство. Стискам ръце по-силно.

— През следващите две години интензивно изучавах английски. Когато станах на петнайсет, ме вербуваха официално. Дадоха ми нова самоличност.

— Матю Милър — продължавам да шепна.

Той кимва и се навежда към мен с настойчив поглед.

— Нямах друг избор, Вив.

Поглеждам пръстените на лявата си ръка. Замислям се за първия ни разговор. Когато открихме, че ни свързват толкова много неща. Тогава всичко ми изглеждаше истинско. А се оказва измислица. Изфабрикувал бе цялото си детство.

Всичко е лъжа. Целият ми живот е лъжа.

— Самоличността ми е фалшива казва Мат, сякаш прочел мислите ми, — но всичко останало е истинско. Чувствата ми са истински, кълна се.

Диамантът на дясната ми ръка улавя светлината и неволно се вглеждам в шлифовката. Смътно долавям шум откъм всекидневната. Нови звуци, по-силни. Люк и Ела се карат.

Вдигам поглед. Мат ме наблюдава, но е проточил врат и се ослушва.

— Веднага да се сдобрите, вие двамата — провиква се, без да отделя очи от мен.

Гледаме се един друг и слушаме децата. Спорът се разгорещява. Мат бута стола назад и отива да ги разтърве. Дочувам откъслечни фрази, всеки се опитва да се оправдае, Мат им обяснява, че трябва да отстъпят. Мислите ми са замъглени. Сигурно от виното.

Той се връща с Кейлъб на ръце и сяда. Кейлъб ми се ухилва и пъхва мокро юмруче в устата си. Не успявам да му се усмихна дори насила и се обръщам към Мат.

— Тогава кой е истинският Мат Милър? — питам.

Сещам се за акта за раждане на дъното на огнеупорния сейф. Картата за социална осигуровка, паспорта.

— Не знам.

— Ами Барб и Гари?

Изникват в съзнанието ми: понатежалата жена с вечните си блузи в пастелни цветове, които ми приличат на бабешки, и мъжът с издутия над колана корем, изгладената риза и неизменните бели чорапи.

— И те са като мен — отвръща Мат.

Чейс се разплаква — съвсем навреме, понеже имам нужда да мисля за нещо друго. Отивам във всекидневната да проверя какво става. Чейс е на пода, а синята му топка се е заклещила под канапето, на което седят Люк и Ела. Изваждам я и го гушвам. Намествам го на единия си хълбок и той се успокоява, когато топката се озовава в ръцете му.

Мислите ми се въртят хаотично. Каква глупачка съм била! Особено по отношение на Барб и Гари. Около тях определено имаше нещо съмнително. Запознахме се едва на сватбата. Гостувахме им в Сиатъл само веднъж, а те на нас — никога. Разбира се, имаше си причини, които ми звучаха логично, а сега ми изглеждат скалъпени. Барб се страхуваше да лети. Отпуските ни все бяха кратки. Децата се родиха с малка разлика, как да летим на такова разстояние с пищящи бебета?

Чувствах се виновна, че с моите родители се виждаме доста по-често. Веднъж дори се извиних, а Мат с усмивка ми отвърна, че животът обикновено разстройва плановете на хората. Вярно, усмивката му беше тъжна, но не изглеждаше притеснен. Предложих му да общуваме по скайп, но те не бяха наясно с новите технологии и затова се чувахме по телефона през две седмици. Това сякаш напълно го устройваше.

Аз също не настоявах. Дали защото тайно се радвах, че не се налага да гостуваме ту на едните, ту на другите за Коледа, да харчим излишни пари за самолетни билети до другия край на страната, да се съобразявам с властен свекър и свекърва? Вероятно се радвах и че не деля любовта на Мат с тях, че цялото му внимание е насочено към мен и децата.

Връщам се в кухнята и сядам с Чейс в скута.

— Ами гостите на сватбата?

Имаше поне двайсетина негови роднини: лели, чичовци, братовчеди.

— Те също.

Невъзможно. Тръсвам глава, сякаш това ще ми помогне да подредя чутото и да го осмисля. Излиза, че съм се бракосъчетала в компанията на повече от двайсет и петима спящи агенти. Колко ли хора имаха руснаците тук? Очевидно много повече, отколкото смятахме.

Дмитрий Маневриста. Странно, но в момента съм в състояние да мисля единствено за него. Предупреди ни, че в САЩ има десетки мрежи от спящи агенти, наговори ни толкова неща, които не се връзваха с нашата информация, че го сметнахме за лъжец. Твърдеше, че отговорниците непрекъснато носят у себе си информацията за самоличността на спящите агенти, макар нашите сведения да сочеха, че я съхраняват електронно. Даде ни код за разшифроване, който нямаше нищо общо с подадения от нашите източници. Освен това твърдеше, че и в правителството има внедрени агенти, които бавно напредват в йерархията, че в САЩ има десетки такива клетки, докато ние бяхме убедени, че са само няколко.

Явно твърденията му не бяха толкова невероятни. Внезапно проумявам нещо друго.

— Ти си шпионин — казвам тихо.

До този момент единствената ми мисъл беше, че съпругът ми ме е лъгал, че не е човекът, за когото се представяше, а не бях осъзнала очевидното.

— Не искам да бъда като тях. Искам да съм Мат Милър от Сиатъл. Да се измъкна от хватката им.

Чувствам тежест в гърдите, едва си поемам въздух.

— Само че съм в капан.

Изглежда искрен, нещастен. Разбира се, че е в капан. Не може просто да напусне. Прекалено много са вложили в него.

Чейс се върти в скута ми и се опитва да слезе. Пускам го на земята и той изчезва, пълзейки и с весели крясъци.

— Лъгал си ме.

— Нямах избор. Ти най-добре знаеш…

— Не смей! — прекъсвам го, понеже ми е ясно накъде бие.

Сещам се за онази първа среща в кафенето на ъгъла, с чашите кафе на масата пред нас.

— Какво работиш? — попита ме тогава той.

— Току-що завърших — отвърнах, като хем се надявах да не задълбава повече, хем бях сигурна, че ще попита.

— Успя ли вече да си намериш работа?

Кимнах и отпих от кафето в опит да отложа неизбежното.

— Каква? — настоя той.

Втренчих се в чашата, в облачетата пара, които се издигаха от кафето.

— Консултант. В малка фирма — отвърнах и лъжата ми загорча в устата. Нямах намерение да разкривам на непознат мъж, че започвам работа в ЦРУ. — А ти? — попитах на свой ред и за късмет, разговорът се насочи към софтуерни продукти.

— Не се сравнявай с мен — казвам сега. — Имал си на разположение десет години. Десет години!

— Така е — отвръща той разкаяно.

Кейлъб също започва да се извива. Върти се в скута на Мат, усмихва ми се и несъмнено се чуди защо не отвръщам на усмивката му. Протяга ръчички към мен и Мат ми го подава през масата. Синът ми се успокоява веднага щом го намествам в скута си.

— И ти ли се преструваш на нечий роднина?

Не знам защо питам точно това. Нима има някакво значение?

Мат клати глава.

— Предпочитат да не поемам подобни рискове.

Естествено. Защото е твърде ценен. Защото е женен за мен. А аз работя в ЦРУ.

О, боже, руснаците са извадили голям късмет с него. Сигурно потриват доволно ръце. Какъв късмет само — спящ агент се жени за анализатор в контраразузнаването на ЦРУ!

И тогава ме пронизва ледена тръпка.

Спомням си сцената в апартамента ми няколко седмици след като се запознахме. Ядяхме пица от картонени чинии на сгъваемата масичка, седнали един срещу друг.

— Знаеш ли, не бях напълно откровена с теб — казах и закърших пръсти от притеснение как ще реагира на признанието ми, но и се радвах, че най-после нещата ще се изяснят и повече няма да ми се налага да го лъжа. — Работя за ЦРУ.

Прекрасно си спомням изражението му — първоначално не се промени, сякаш изобщо не се изненада. После нещо проблесна в очите му и аз реших, че май не е схванал веднага какво казвам.

А той е знаел през цялото време.

Усещам неприятно стягане в гърдите. Затварям очи и си спомням как стоя в университетската зала и слушам презентацията на представителя на ЦРУ. Спомням си как осъзнах, че именно това искам да правя, че точно така мога да променя света, да служа на страната си и семейството ми да се гордее с мен. Като на лента виждам целия процес по кандидатстването, проучванията, десетките тестове и проверки. Също и деня, цяла година по-късно, когато, почти изгубила надежда, получих писмо от държавната администрация. Обикновен бял лист, без лого, само с датата, на която започвах работа, заплатата ми и кратки инструкции. Също и отдела, в който бях назначена Център за контраразузнаване.

Писмото пристигна две седмици преди да се преместя във Вашингтон. И да се запозная с Мат.

Дишам учестено. Мислено се връщам в онова кафене, спомням си първия ни разговор, когато открихме колко си приличаме. Не се е преструвал, не е градял образа си в хода на разговора. Пръв каза, че е католик, че майка му е учителка, че имал голдън ретривър. Казал го е, защото вече е знаел всичко за мен.

Ръката ми полита към устата и усещам, че трепери.

Руснаците не са извадили късмет. Напротив, били са отлично подготвени. Всичко е било преднамерено, планирано. Нямало е никаква щастлива случайност.

Аз съм била целта му.