Карън Кливланд
Трябва да знам (17)

16

Притискам телефона към ухото си дълго след като разговорът приключва. Накрая го пускам на възглавницата и се втренчвам в него. Последните думи на Мат кънтят в главата ми, тонът му, страхът в гласа му. Нещо не се връзва.

Може би трябва да ги послушам. Обещанията се умножават: това ще е последното нещо, което ще ме накарат да направя. Ще ми платят добре. Ще мога да издържам децата. Да бъда до тях. Трябва само да пъхна флашката в компютъра — нещо, което вече съм правила.

Обаче не мога. Не мога съзнателно да навредя на агентите ни, на страната си. А и не вярвам, че са искрени, че няма да ми възложат друга задача, щом им се яви възможност.

Знам, очакват да се чувствам притисната, лишена от избор. Лишена от подкрепа и твърде слаба, за да се справя сама.

Грешат. Имам избор.

А когато става дума за децата ми, съм далеч по-силна, отколкото предполагат.

 

 

Бях точно в двайсетата седмица, когато ми се обадиха. По мобилния, докато шофирах към къщи след работа. Местен номер, вероятно от кабинета на гинеколожката. Сутринта ми бяха направили поредния ултразвук — феталната анатомия, която чаках с нетърпение от седмици.

На седалката до мен лежеше дълга ивица неясни черно-бели снимки. Личица, които най-после се очертаваха, ръчички и крачета, миниатюрни пръстчета. Апаратът беше хванал едно от бебетата да се усмихва, другото — да смуче палче. Нямах търпение да ги покажа на Мат.

Пликът също. Обикновен бял плик с думата „Пол“ отгоре. Запечатан, защото не бях сигурна, че ще се сдържа да не надникна. Ще го отворим заедно, когато се прибера: Мат, децата и аз.

— Ало? — казах.

— Госпожо Милър?

Непознат глас. Не беше рецепционистката, която се обаждаше обикновено да каже, че всичко е наред. Стиснах волана. Мина ми мисълта, че може би не е зле да отбия. Каквото и да се канеше да ми каже, сигурна бях, че не искам да го чуя. Почти бях започнала да вярвам, че всичко ще е наред.

— Да? — успях да кажа.

— Обажда се доктор Джонсън от педиатричната кардиология.

Педиатричната кардиология. Усетих как ме затиска непоносима тежест. След ултразвука направиха и фетална ехокардиография. „Не се тревожете — прошепна ми сестрата, докато ме водеше по коридора. Понякога при близнаци искат да се презастраховат“. И аз й повярвах. Повярвах й, че е излишно да се тревожа. Повярвах, че операторите чисто и просто са сдържани, че не им е позволено да казват нищо, повярвах, че всичко е наред.

— При единия от фетусите не отбелязахме аномалии — продължава гласът на доктор Джонсън.

При единия от фетусите. В периферията на мозъка ми бавно се оформи неясна мисъл. Това означава, че при другия има.

— Добре — едва прошепнах.

— Госпожо Милър, налага се да ви съобщя неприятна новина. Другият фетус има критичен вроден сърдечен дефект.

Не помня как съм спряла, но в следващия момент се озовах в аварийната лента, с пуснати аварийни светлини, а отляво фучаха автомобили. Все едно някой ме ритна в корема.

Лекарката не млъкваше, но до мозъка ми достигаха само откъслечни фрази: „… пулмонална клапа… цианоза, затруднения в дишането… операция непосредствено след… и все пак има варианти… ако прецените… два мъжки фетуса… селективно прекъсване…“.

Два мъжки фетуса. Ето това запомних, това се загнезди в съзнанието ми. Две момчета. Значи нямаше да се скупчим развълнувани около илика. Люк и Ела нямаше да се надвикват възбудено. Всъщност и бездруго нямаше да се развихрят радостни вълнения. Какво значение имаше полът при такава новина?

— Госпожо Милър? Там ли сте?

— Да.

Мислите ми препускаха. Щеше ли да живее като другите деца? Да тича, да спортува? Щеше ли изобщо да оцелее?

— Знам, че не е лесно човек да осмисли такава информация. Особено по телефона. Бих искала да насрочим среща, възможно най-скоро. Елате в клиниката и ще обсъдим вариантите…

Вариантите. Сведох очи към снимките, усмивката на едното личице, палчето в устата на другото. Стиснах клепачи и си припомних как се въртяха и подскачаха на екрана. Чух отново едното сърчице: туп-туп-туп-туп, и другото — туп-туп-туп. Сложих ръка на корема си и усетих как се размърдва — двамата вътре се боричкаха за пространство.

Нямаше варианти. Това си беше моето бебе.

— Госпожо Милър?

— Ще го задържа.

Настъпи пауза, кратка, но все пак достатъчно дълга, за да усетя неодобрението й.

— В такъв случай няма да е зле да се видим и да обсъдим какво бихте могли да очаквате…

Мразех я. Мразех тази жена. Знаех с абсолютна сигурност, че никога няма да седна да обсъждам с нея каквото и да било.

Ставаше дума за сина ми! Щях да се погрижа да достигне пълния си потенциал. Щях да се грижа за него, да му вдъхна сили. Щях да направя всичко необходимо.

Гласът й проникна през пелената на мислите ми: „… поредица от операции в бъдеще… възможно забавено развитие…“.

Сякаш отново ме сритаха. Операции. Рехабилитация. Всичко това струваше пари. Сериозна сума, която щеше постоянно да нараства. Нужна беше солидна здравна застраховка, каквато получавах в момента. За да не се налага да плащаме от джоба си и да се разорим в старанието си да подсигурим нужните грижи.

Ето как планът да си остана у дома с бебетата отиде по дяволите.

Но аз щях да направя всичко необходимо. Ставаше дума за сина ми.

 

 

Продължавам да се взирам в телефона на канапето. В главата ми започва да се оформя подобие на план.

Или ще сработи, или зрелищно ще се провали. В момента обаче не разполагам с друг вариант. Трябва да открия Юри. И най-после имам втора следа.

Вадя батерията от телефона и вземам другия, с предплатената карта. Набирам, вдигам апарата до ухото си и чувам изщракване. Омар вдига.

— Трябва да поговорим — казвам тихо. — Насаме.

Кратка пауза, после той казва:

— Добре.

— Езерото пред Линкълн Мемориъл? Утре сутринта в девет?

— Става.

— Само аз и ти, нали? — добавям след миг.

Очите ми неволно скачат към снимката над камината — аз и Мат в сватбения ни ден. Чувам дишането на Омар.

— Добре — отвръща той.

 

 

Пристигам преди него и сядам на пейка близо до средата на езерото. Паркът тъне в тишина, дърветата са съвсем неподвижни. Въздухът е прохладен, но крие обещание за топлина. Край паметника на Линкълн обикалят туристи, малки цветни точици, но тази част от парка е пуста, с изключение на някой и друг бягащ за здраве.

Три патици в редичка диплят водата около себе си. Колко щеше да е хубаво, ако бях тук с децата и те хвърляха залчета хляб във водата, за да гледаме как патиците бързат да ги излапат.

Забелязвам Омар едва когато сяда в другия край на пейката и не ме поглежда веднага, затова за момент сякаш съм във филм, сякаш това не се случва наистина. После се обръща към мен.

— Здрасти.

— Здрасти.

Срещам очите му за миг. Долавям известно подозрение в погледа му, но не колкото преди месеци, когато влязохме в компютъра на Юри. Извръщам очи към водата. Една от патиците се е отделила от групата, плува в обратна посока.

— Какво става, Вивиан? Защо се срещаме тук?

Завъртам годежния си пръстен около пръста. Веднъж, втори, трети път. Така ми се иска да не предприемам тази крачка.

— Трябва ми помощта ти.

Омар мълчи. Стреснала съм го. Няма да се получи.

Преглъщам.

— Искам да проследиш едно обаждане. Да видиш какво ще откриеш за номера.

Той се поколебава за миг.

— Добре.

Прокашлям се. Идеята определено е рискована. Не мога да преценя дали постъпвам правилно, но не ми хрумва нищо друго, това е единственият ми шанс да издиря Юри. И мога да се обърна само към Омар.

— Обаждането беше до моя телефон, вчера вечерта от неизвестен номер. Пренасочен през Русия.

Устата му леко се отваря и оформя кръгче, после бързо се затваря.

— Мога да говоря с шефа…

— Не. Не бива да казваш на никого.

Изражението му помръква. Вдига вежда. Прочитам въпроса по лицето му, без да се налага да казва и дума.

Усещам как по челото ми избива пот.

— Преди време ми каза, че в контраразузнаването има къртица. Е, в твоя отдел също има къртица. Управлението го разследва.

Опитвам се да докарам открито, искрено изражение. Омар познава кога го лъжат. Не бива да се издам.

Той извръща поглед, размърдва се, видимо смутен.

— Само на теб мога да се доверя, но трябва да си остане между нас.

Омар гледа право напред, към езерото. Заглеждам се и аз. Патиците са възстановили редичката и бързо се отдалечават.

— Искаш да направя нещо незаконно — да проследя обаждане към телефона ти, без да го документирам.

— Имам нужда от помощ. Не знам към кого друг да се обърна.

Той клати глава.

— Ще трябва да ми обясниш по-подробно.

— Знам.

Пак въртя годежния си пръстен. Обзема ме дълбок смут, имам чувството, че не постъпвам правилно. Думите на Мат отново и отново се въртят в главата ми. Направи каквото трябва. Забрави за мен и мисли само за тях.

— Става дума за мрежата. Мисля, че съм на път да я разкрия.

— Какво? — прошепва Омар.

— Въвлечен е един човек. — Поколебавам се. — Човек, който е важен за мен.

— Кой? — Очите му се впиват в моите.

Клатя глава.

Първо трябва да съм сигурна. Още е рано да говоря.

Не и преди да унищожа всичко, което биха могли да използват, за да ме изнудват.

По алеята приближава тичаща жена с яркорозови шорти и слушалки в ушите. Наблюдаваме как подминава, стъпките й се чуват отчетливо в отъпканата пръст, после заглъхват в далечината. Обръщам се към Омар.

— Ще ти кажа всичко, обещавам. Само ме остави да стигна до дъното на нещата.

Той прокарва пръсти през косата си и когато вдига ръка, забелязвам долната част на кобура му под ръба на ризата. Впивам поглед в него.

— Не мога да те оставя да действаш сама — казва.

Вдигам очи към лицето му, като се старая да докарам най-искреното си изражение, мълчаливо да изразя цялото си отчаяние.

— Моля те.

— Няма да кажа на никого. Само аз и ти, Вив. Можем…

— Не — отсичам и млъквам. — Нали сме приятели? Затова се обадих на теб. Каза, че ако някога имам нужда от помощ…

Омар отново прокарва пръсти през косата си и се взира в мен. Погледът му е непреклонен и същевременно тревожен. Ще го направи, нали? Не може да не го направи.

Колебае се. Твърде много се колебае, сякаш се кани да откаже. Трябва да използвам още нещо, достатъчно важно за него, че да се съгласи да заобиколи правилата заради мен. Сещам се за разговора в асансьора отпреди месеци.

В контраразузнаването има къртица.

Ако си загазила, знаеш къде да ме намериш.

Гърлото ми се стяга.

— Прав беше за къртицата. — Налага се да му дам нещо. Да спечеля време. — Ще науча повече, ако проследиш номера.

— Номерът е свързан с къртицата, така ли? И с мрежата?

Кимвам. Очите му се взират настойчиво в моите, виждам нетърпението му, жаждата. Размахала бях стръв под носа му и той захапа. Захапа достатъчно, че да направи всичко, и то още сега.

— Дай ми малко време — моля го аз.

Омар въздъхва.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

Все пак ще провери номера, без да каже на никого. Сигурна съм, че ще го направи, изобщо не се съмнявам. Задвижила бях механизма, включила бях таймера, който щеше да ми осигури кратък отрязък от време, за да се добера до Юри, преди Бюрото да стегне примката. Трябва само да намеря доказателствата преди тях.

Може би сбърках, като се обърнах към Омар, но истината е, че съм в невъзможно положение. Обаждането на Юри е единствената реална следа, с която разполагам. Длъжна съм да го използвам.

В офиса се улавям, че не откъсвам очи от телефона, чакам да звънне. С усилие на волята се съсредоточавам върху папката с потенциални ръководители, която е изтъняла съвсем леко. Подскачам при всеки звън на телефон, но уви, не е моят. Гадая какво ли прави Омар в момента, моля се да не говори с началниците си, моля се началниците му да не се обаждат на моите, защото все някой ще ме накара да говоря, все някой ще издири Юри и тогава какво ми остава? Затворът.

Отново иззвънява телефон и този път е моят. Сграбчвам го и вдигам насред поредното иззвъняване.

— Ало?

— Имам каквото искаш — казва Омар. — В „О’Нийл“ след час?

— Ще бъда там.

 

 

Точно шейсет минути по-късно влизам в „О’Нийл“. Бутам вратата и над главата ми издрънчава звънче, но никой не ми обръща внимание. Барманката се е облегнала на бара и пише съобщение на телефона си с палци. В средата на бара седи самотен мъж, прегърбен над чаша с кехлибарена течност. На масичката под предния прозорец се е настанила двойка, потънала в разговор.

Пристъпвам по-навътре, изчаквам очите ми да привикнат с полумрака. Оглеждам помещението — неонови реклами на марки бира, стари автомобилни номера и всевъзможни предмети от отминали десетилетия — и го забелязвам в дъното, седи сам на маса за двама и ме наблюдава.

Приближавам се и сядам срещу него. Пред него има чаша. Нещо безцветно, с мехурчета. Тоник или газирана вода. Омар не пие. И определено не е от хората, които пият в работно време.

Гледа ме съсредоточено, но не мога да разгадая погледа му. Все пак ми се струва, че долавям недоверие. Стисвам ръце под масата. Дали не е капан? Възможно ли е да е казал на някого от Бюрото за разговора ни?

— Какво откри? — питам.

Той продължава да ме гледа, мълчи. После бърка в чантата до крака си, вади лист хартия, сгънат на две, и го слага на масата пред себе си. Зървам номер на телефон, написан на ръка. Кодът е местен.

— Предплатена карта — казва, което не ме изненадва, макар донякъде да ме разочарова. — Само обаждането до теб.

Кимвам. Моля те, нека има нещичко. Нещо, което да използвам.

— Купен е в града преди седмица. От „Селфоунс плюс“ в северозападната част. В магазина няма камери, а и счетоводството им куца. Никога не успяваме да проследим техни карти.

Усещам как възбудата ми се изпарява. Как се очаква да намеря Юри с тази информация?

Омар ме наблюдава с неразгадаемо изражение. После побутва листа през масата към мен. Вземам го и го разгъвам. Карта, очертан с червено участък. Поглеждам го въпросително.

— Ако се съди по клетката на мобилния оператор, обаждането е направено оттук.

Навеждам се над картата, разглеждам я по-внимателно. Северозападната част на града. Очертаният участък обхваща около дванайсет преки. Юри е бил наблизо. Поглеждам Омар.

— Благодаря.

Той продължава да ме гледа, после въздъхва.

— Какво смяташ да правиш с информацията? Защо не ми позволиш да ти помогна?

— Обеща да ми дадеш време — напомням му. — Потърпи малко, моля те.

Той кимва примирено, без да откъсва очи от мен.

— Внимавай, Вивиан.

— Внимавам. — Сгъвам листа на две, после още на две и го пъхам в чантата в краката ми. Бутам стола назад и се изправям. — Благодаря ти още веднъж. Наистина.

Той не се изправя, наблюдава ме. Премятам чантата през рамо, обръщам се и тъкмо правя първата крачка, когато гласът му ме спира.

— Още нещо. За обаждането.

Обръщам се. Той поклаща глава.

— Нямало е пренасочване през Русия.