Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (9)

8.
Хлябът и пишещата ми машина

Именно онази съставка в лимоновия сладкиш, която така и не намериха, беше движещата сила, която я подтикна отново да пише.

Урсула завлече чамовата маса до големия прозорец на всекидневната. Крехките й стари ръце успяха да се справят със свръхусилието, което това изискваше от нея.

Помилва грамофона на мъжа си, поставен до старата й пишеща машина. Взе я и я премести на масата. Бутна към нея ергономичния стол, който бяха купили с Габриел от един магазин в Палма, и седна на него. Въздъхна… Да. Мястото беше напълно подходящо да прекара следващата година на него. Ако изостреше поглед, в далечината, зад житните ниви, отвъд маслиновите и бадемовите дървета, можеше да съзре късче от морето.

Предната седмица почти не бе излизала от къщи. Беше твърде студено за старица, страдаща от артрит. За да запълни времето, потърси убежище във вече прочетените романи, наредени в библиотеката. Помисли си, че едва ли ще намери по-добра компания, и плъзна пръсти по гръбчетата на стотиците книги, докато стигна до романите от младостта й. Там бяха и старите издания на нейните латиноамерикански учители, които бе чела, когато бе в изгнание.

На нейната възраст все още имаше един невзет изпит. В цялата си литературна кариера имаше нещо, което никога не се бе осмелила да направи. Никога не се бе осмелила да експериментира с магическия реализъм, от който бе научила толкова много. Бе се опитала, но германските й корени, търсещи отчаяно съвършенството, винаги я бяха спирали. На нейната възраст вече нямаше от какво да се страхува, ако се опреше със смирение върху тези свои учители…

Препрочиташе бавно, подчертаваше и записваше в един бележник, като същевременно изграждаше скелето на романа си. Историята щеше да се развива между четирите стени на пекарна, намираща се на неизвестен остров във водите на Средиземно море. В пекарната се приготвяше сладкиш, който съдържаше магическа съставка, изпълваща с дълбоко блаженство островитяните. Първите редове на романа щяха да бъдат посветени на главната героиня, смугла девойка, яка и здрава, но красива, с пищни гърди и черна гладка коса, винаги сплетена на плитка. Всяка сутрин тази млада пекарка смесваше брашното, захарта, млякото, лимона и маковото семе; тогава… се случваше. Докато тялото й се изпълваше с миналото, тя затваряше очи и си припомняше онези минути, в които бе прегърнала новороденото си бебе, което след няколко часа бе изоставила с пълното съзнание, че това ще й тежи цял живот… И тогава, докато тези мисли минаваха през ума й, тя затваряше очи и сълзите се стичаха и падаха в тестото, което ги поемаше и ги разпръскваше сред жителите на малкия остров, които още при първата хапка усещаха обичта, вложена в тези сълзи.

Урсула имаше цяла година на разположение, за да сътвори герои, невъзможни любовни истории и неочаквани обрати. Винаги, без да губи от поглед края, който вече бе намислила. Край, с който завършваше историята и който оставяше тази малка пекарна в ръцете на прекрасно момиче с къдрава коса и шоколадова кожа.

Въздъхна. Погледна пишещата машина с опасение. Петнайсет години осъдена на бездействие. Може би сега тя на свой ред щеше да откаже да съдейства. Опита се да заглуши страховете и съмненията си, които я връхлитаха през първите дни. Не успя. Ще бъде ли в състояние да запълни триста страници? А тези страници, които в крайна сметка бяха мастило върху хартия, щяха ли да заинтересуват някого?

Погледна ръцете си. Направи всекидневните сутрешни упражнения, за да раздвижи пръстите си.

Първо, както винаги, заглавието. Ако се наложеше, щеше да води битка с издателите, за да го запази. Постави внимателно пръстите си върху клавиатурата и на своите осемдесет и пет години започна да пише последния си роман — „Лимонов сладкиш с маково семе“.