Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (2)

1.
Майчинство, или инджера^[1]

 

Необходими продукти:

300 г брашно от теф

250 мл вода

щипка сол

Начин на приготвяне на керамично могого^[2]:

Смесете брашното от теф с водата и солта и го оставете да почива в съд, покрит с парче плат. Изчакайте да ферментира в продължение на един до три дни.

Намажете с олио могогото и го загрейте на средно силен огън. Сложете малко от тестото върху могогото и го оставете да се опече. Инджерата се пече само от едната страна.

* * *

Свечеряваше се. Безмилостен вятър фучеше в най-горещото и затънтено място на планетата — пустинята Данакил в Североизточна Етиопия. Само сол, пясък и сяра в това безкрайно пространство на Африканския континент, където температурите стигат до шейсет градуса и където нищо не подсказва, че е възможно да има живот. И там, сред тишината и пустотата, приютена в малка бяла бетонна къща, Марина се оставяше на ласките на Матиас, след като се бяха любили.

— Bäckerei^[3] — прошепна Матиас.

— Само за това мисля — каза Марина, преплитайки пръсти с неговите. — Защо на нас? Защо на Анна и на мен? Никой не подарява къщата и бизнеса си на непознати.

— Не е ли оставила писмо заедно със завещанието?

— Изглежда, не. Сестра ми продължава да проучва фамилните имена, но засега нищо не ни свързва с тази жена.

— Мелницата работи ли?

— Развалина е. Но пекарната работи. Беше единствената във Валдемоса.

Марина се замисли за момент.

— Мария Долорес Моли… Колкото и да повтарям това име, не ми говори нищо…

— Долорес^[4] на немски… е Schmerzen, нали? — попита Матиас.

Марина кимна с глава.

— Странно е да кръстиш дъщеря си Долорес, все едно да я наречеш мъка или меланхолия — продължи той.

— Долорес е много разпространено име в Испания — поясни Марина.

— Бих се радвал да дойда с теб… Сигурно съм единственият германец, който не познава Малорка — каза Матиас сред прозевки.

— Майорка, с двойно „л“ — усмихна се тя нежно.

Звукът на двойното „л“ не съществува в немската азбука и колкото и уроци по испански да му преподаваше, Матиас винаги допускаше същата грешка. Също като Марина, която все така не можеше да произнесе буквите Ä и Ö. Общуваха винаги на английски и понякога се учеха взаимно на майчините си езици. Две години по-рано, в една книжарница на летище „Барахас“ купиха един бележник „Молескин“ с черни корици, който бяха превърнали в собствен речник. В него записваха на двата езика думите, които им се струваха важни. В лявата колона — думите на испански, в дясната — превода на немски.

Марина протегна ръка и взе бележника от нощното шкафче. Отвори калъфката и извади черна химикалка.

— С трема?

— Върху „А“.

Марина написа „хлебарница“ и до нея bäckerei. Остави отново бележника на нощното шкафче и въздъхна.

— От десет години не съм се връщала в Майорка — каза Марина с лека тъга.

Матиас угаси голата крушка, която висеше от тавана.

— Лека нощ, наследнице, и не си блъскай повече главата, защото те познавам. Оттук не можеш да решиш нищо.

Марина се обърна с гръб към него и той я прегърна.

Матиас се унесе в сън след няколко минути. Марина винаги заспиваше късно. Прехвърляше в ума си служебните проблеми от деня и планираше решенията за следващия. Съзнаваше, че през нощта нищо не може да се реши, и често се сърдеше на себе си, когато минаваше един часът, а тя още не спеше. И тази нощ, като всяка друга, се замисли за живота си. Само че не, разбира се, за работата, както обикновено правеше, а за онова пътуване, което не искаше, но трябваше да предприеме до Майорка. Спомни си последните думи от имейла, който й бе изпратила Анна.

„В крайна сметка това тайнствено наследство ще бъде повод да се срещнем отново, да се завърнеш най-после у дома.“

Това последно изречение бе раздразнило Марина. „Майорка не е моят дом — каза си тя, когато го прочете. — Това е мястото, където съм родена и където прекарах част от детството си. Където живяха родителите ми и където сега остана само Анна. Не, вече не е моят дом. Нищо не ме свързва с този остров.“

Защото Марина нямаше къща, която да е нейна, нито място, където да се върне за Коледа. Място, където да прекара дните, отбелязани на календара на нормалните семейства. Вярно, имаше пари да си купи къща. Никога обаче не бе изпитвала желание да притежава такава. Веднъж психоложката й, парафразирайки някакъв писател, чието име не си спомняше, й каза: „Домът е място, където човек е очакван“. И тази фраза се промъкваше в мислите й в продължение на дълги дни и нощи. Родителите й бяха починали. Имаше далечни роднини, с които почти не поддържаше връзка. И разбира се, там беше по-голямата й сестра, Анна. Анна и обстоятелствата, които ги бяха отдалечили една от друга за твърде дълго време.

Това отчуждение на Марина започна по време на пубертета. Потегли на път на четиринайсет години и сега, на четирийсет и пет, продължаваше да върви по него. Работата й беше свързана с пътувания. Но защо бе избрала този скитнически живот? Винаги от едно място на друго. Без желание да пусне корени. Къде е домът ти, Марина? Кой те чака? Не можеше да намери отговор на този толкова прост въпрос и това я тревожеше. И в продължение на години търсеше искрен отговор. След дълги умувания заключи, че къщата й, истинският й дом, е целият свят заедно с Матиас. Отговор, който я успокои и който освен това беше верен, защото във всички места по света, където отиваха, колкото и малки, затънтени и отдалечени да бяха, жителите им винаги ги посрещаха с отворени обятия.

Въпреки че бе намерила този задоволителен отговор, не можеше да отрече, че понякога й тежеше липсата на това физическо място, на тази Итака, която имаха приятелите й, колегите й и каквато, разбира се, имаше и Матиас в апартамента на родителите си на „Бергманщрасе“ номер 11 в берлинския квартал „Кройцберг“.

Разбира се, Марина можеше да избере по-традиционен живот. По-сигурен. По-стабилен. Можеше да остане на онова парче суша, заобиколено от вода, широко сто километра от север на юг и седемдесет и осем от изток на запад. Ако се бе върнала в Майорка, може би сега щеше да е омъжена като сестра си за едно от момчетата от Кралския яхтен клуб в Палма, както предложи майка й. Или пък, както искаше баща й, щеше да работи в отделението по акушерство и гинекология в Университетската болница „Сон Дурета“, разположена в район Пониенте в рамките на община Палма.

Само че не остана. Вместо това беше там, на седем хиляди осемстотин четирийсет и три километра от родното си място, в пустинята Данакил, притисната до мъжа, когото обичаше.

Все така не можеше да склопи очи. Обърна се към Матиас и го загледа как спи блажено. Бяха толкова различни. Той — толкова бял, толкова висок, чистокръвен германец. Тя — мургава, с черна коса, спускаща се по гърба й, нисичка, силна, чистокръвна испанка. Погали бузата му, обрасла с винаги рошава кестенява брада. Отдръпна косата, която падаше върху лицето му, и докосна нежно с пръсти гладката млада кожа около очите му. Докато повтаряше жеста, си помисли за фините бръчици, които започваха да се появяват около нейните очи. Той беше на трийсет и пет. Тя щеше да навърши четирийсет и шест през август. Тази мисъл я разтревожи за момент. Веднага обаче я пропъди от съзнанието си. Обгърна с ръка кръста му и се почувства спокойна и щастлива, че прегръща този невероятно добър мъж, с десет години по-млад от нея, който я обичаше и й се възхищаваше. Марина затвори очи и най-после се унесе в сън. А той несъзнателно я притисна към тялото си. Нейният дом. Нейната къща.

* * *

Рязко почукване. Беше минал само час, откакто Марина бе заспала. Отвори очи. Надигна се стресната. Чу отново почукване. Ударите идваха отвън. Отправи се по коридора към едно малко прозорче. Погледна навън. Беше твърде тъмно. Не видя никого. Отново заудряха по вратата, този път по-слабо.

Отиде при вратата и я отвори. На земята лежеше бременна млада етиопка. Беше в полусвяст.

— Матиас! — извика Марина.

Клекна до момичето, което едва ли беше на повече от петнайсет години.

— Спокойно — каза й Марина на английски.

Постави върховете на пръстите си на китката на момичето. Притисна ги. Пулсът беше твърде учестен.

Матиас излезе тичешком от спалнята и вдигна момичето на ръце. Кървав кръг бе очертан на сухата земя под тялото й. Изтичаха до съседната къща и Матиас постави момичето да легне на кушетката в помещението. Марина взе един стетоскоп от металната маса, на която имаше хирургически инструменти и прибори. Матиас разряза морскосиния плат, който покриваше тялото на момичето. Действаха бързо и без да говорят. Всеки знаеше какво трябва да прави. Младата етиопка, също мълчалива, лежеше със затворени очи и се оставяше на грижите им.

Марина доближи стетоскопа до корема на момичето и установи, че сърдечните тонове на плода се чуват. Бебето беше живо. Марина си сложи латексови ръкавици. Разтвори краката на младата етиопка и седна на малка дървена табуретка, за да прегледа вагината. Като всички жени от племето афар, гениталиите й бяха обрязани и малкият отвор, който й бяха оставили при извършването на инфибулацията, затрудняваше излизането на плода.

Пъхна пръсти във вагината и я опипа. Шийката на матката бе изтъняла и имаше разкритие от седем сантиметра. Раждането бе започнало, вероятно преди повече от дванайсет часа, и бебето бе престанало да си пробива път.

Можеше да извърши дезинфибулация, като разреже зарасналите белези. Така вагиналните тъкани щяха да се разширят и да изпълнят функцията си, която би трябвало вече да са изпълнили, ако момичето не бе осакатено. Трябваше да реши. Опипа я. Плодът беше твърде нагоре, а момичето бе изгубило много кръв.

— Цезарово сечение, бързо. Няма време — каза на Матиас.

Матиас хвана ръката на етиопката, потърси вените и й сложи абокат.

— Sëmëwot man nô? — попита я Матиас на езика кушита.

Момичето не отговори.

— Sëme Mathias nô.

— Sëme Marina nô.

Момичето затвори очи. Изглеждаше на края на силите си.

— Дръж я будна на всяка цена.

Матиас я изправи. Марина застана зад нея с инжекцията новокаин. Преви напред гърба й. Натисна с ръка последните прешлени на гръбначния стълб. Инжектира й упойката и двамата внимателно я поставиха да легне отново на кушетката. Трябваше да чакат двайсет дълги минути, докато упойката подейства. Като не преставаха да й говорят на смесица от английски и кушита, за да я държат будна, покриха оперативното поле на корема с кърпи и го заляха с йод. Приготвиха скалпел, пинсети за дисекция, хемостатични пинсети, игли и конец за шиене.

Капки пот се стичаха непрекъснато по челото на момичето. Температурата вътре беше най-малко трийсет и пет градуса. Марина намокри една кърпа, избърса с нея челото й, после повдигна главата й и намокри устните й. Попита я отново за името й, дали живее в най-близкото село, дали има мъж… Не отговори.

— Как ще кръстиш бебето? — попита я Марина с жестове, за да я разбере.

Отново не отговори, едва успяваше да държи отворени очите си на уплашено девойче.

— Губи много кръв — отбеляза Матиас загрижено.

Оставаха десет минути, докато анестезията подейства. Марина постави ръцете си върху косата на момичето. Прокара бавно ръка по четирийсетте катраненочерни плитчици, които покриваха главата й. Застана пред нея, за да я види добре, и като правеше жестове с двете си ръце, все едно че сплита плитка, й даде да разбере, че когато бебето се роди, тя трябва да му сплете косата по същия начин. Младата етиопка разбра милите жестове на тази бяла жена и на устните й се появи лека усмивка.

Марина вкара скалпела под пъпа и натискайки навътре, сряза подкожните тъкани и направи вертикален разрез до ръба на пубиса. Ножици. Сряза извънредно внимателно фасцията. Пъхна пръстите си и отстрани тъканите, докато стигна до мускулите. Пинсети. С точен разрез разкъса перитонеума. Перфорира стената на матката, докато стигна до торбичката с амниотична течност, която се смеси с бликащата кръв. Вмъкна ръката си в матката и усети, че плацентата е разположена близо до шийката. Опипа телцето на плода. Постави го в правилна позиция. Дърпайки го за крачетата, с бързо движение го извади от вътрешността на матката и от корема на майката. Матиас сряза пъпната връв. Не реагира, когато прекъснаха притока на кислород от майката.

Марина го постави по лице. Плесна го няколко пъти по дупето. Тишина. Марина отново направи опит. Хвана го за врата, повдигна го и после отново го наведе. Остана неподвижно, мълчаливо. Марина свали ръкавиците си. Сложи го да легне на масата и наведе леко главата му назад. С другата ръка повдигна брадичката му. Постави средния и безименния си пръст на едната ръка върху гръдната кост и направи леко и ритмично пет бързи компресии. Помисли, че вероятно е вдишало мекониум, докато е било в матката, и дихателните му пътища са задръстени.

Марина погледна загрижено Матиас. Той вече бе извадил плацентата от матката и зашиваше тялото на младата етиопка, която лежеше на кушетката, без да издаде нито звук, и гледаше бебето си. Първата дъщеря, която беше родила.

Марина взе неподвижното телце в ръце и се приближи до етиопката. Седна до нея. Положи бебето в скута си и като хвана ръката на майката, двете заедно започнаха да масажират областта на сърцето.

Вече беше изминала повече от една минута, откакто беше извън утробата, без приток на кислород. Марина знаеше, че няма да издържи още дълго. Матиас погледна Марина. Марина погледна него и той сведе поглед. Още два смъртни случая от толкова много, които се бяха опитали да предотвратят през петте години, прекарани заедно като сътрудници на неправителствената организация, за която работеха. И въпреки че бяха станали свидетели на толкова смърт, човек никога не може да обръгне на шока, който предизвиква чуждата смърт в собствените му ръце. Марина, положила длан върху дланта на етиопката, натисна отново, този път по-силно, телцето на бебето.

Внезапно младата етиопка взе с последни сили дъщеря си от скута на Марина и я постави върху гърдите си. Бебето чу, както го бе правило в продължение на девет месеца, ударите на сърцето й. Майката въздъхна дълбоко. Каза няколко думи на своя език и обгърна дъщеря си с ръце. И момиченцето, сякаш бе чуло молбите на майка си, най-после отвори дробовете си и изплака.

Чу плача на дъщеря си и се усмихна блажено. Младата етиопка погледна с безкрайна благодарност бялата жена, която бе довела дъщеря й на този свят, затвори очи и издъхна.

* * *

„Международно сътрудничество“ — това бяха думите, използвани от доктор Шърман на последната лекция по акушерство, която изнасяше пред студентите по медицина в университета „Пърлман“. Прожектира им диапозитиви, където лекари, облечени в бели престилки с червено лого MSF^[5] се грижеха за пациенти в извънредни ситуации на Африканския континент. Дотогава Марина само знаеше онова, което бе известно на по-голямата част от студентите в Пенсилванския университет — че светът е несправедлив и че медицината е привилегия за малцина.

Бяха изминали деветнайсет години от онази лекция в един от най-престижните университети в света и сега, с африканското момиченце в ръце, разбра напълно думите на доктор Шърман, когато той заяви, че има нужда от благородни хора, способни да се откажат от удобството на Западния свят, за да спасяват живот в най-далечните и негостоприемни кътчета на планетата.

Матиас изнесе от лечебницата тялото на момичето, което лежеше безжизнено на кушетката, покрито със зелен чаршаф. Марина остана сама с бебето. Вече виждаше не плода, а човешкото същество, което беше пред очите й. Тъмнокожото, лепкаво и твърде мъничко бебе, което току-що бе останало сираче.

Беше извършила безброй израждания през десетте години, в които работеше като сътрудник, но за пръв път една майка умираше при раждане пред нея. Ситуацията я уплаши и докато гледаше бебето, почувства огромната самота на това момиченце в африканската пустиня. Почисти с мокра кърпа телцето от остатъците от кръв, амниотична течност и плацента. Уви го в чаршаф, зелен като този, който покриваше тялото на мъртвата майка, и го взе на ръце. Бебето отвори устица, търсейки гърдата, търсейки зърното на майка си, за да го засмуче. Марина отвори хладилника. Извади от една картонена кутия с логото на „Лекари без граници“ приготвено шише с вода и мляко на прах. Опря го на прозореца, за да се стопли на първите лъчи на слънцето.

Поигра си за части от секундата с биберона, но изпи съдържанието с неприсъща на новородено бързина, сякаш бе правило това още в утробата на майка си. Продължаваше да мърда устните си, искайки още. Марина обаче сметна, че вече е изпило достатъчно. Залюля го в ръцете си и постави главата му близо до гръдта си, за да може да чува ударите на сърцето. Ударите, които бе чувало девет месеца в утробата. Момиченцето изглеждаше неспокойно и Марина го изнесе извън лечебницата. Зазоряваше се при четирийсет и осем градуса по Целзий. Небето се обагряше в оранжеви и розови цветове — красивият пейзаж на всяко утро. Бебето заплака. Марина го погали и докато го галеше, тихичко му запя:

Нани, нани, детенце мило,

клепките тежат, вече се е свечерило,

ручеят, който ромоли звънливо

и славеят, който в гората жално пее,

млъкват, докато люлката се люлее.

Нани, нани, детенце мило.

Приспивната песен, която баба Нерея й пееше през меките нощи в Майорка.

Момиченцето заспа. И двете останаха сами сред пустинята Данакил, сред пясък, сол и сяра.

* * *

Отдавна бе престанала да упреква света. Също като жена, която през първата година от брака упреква мъжа си, че не е изпълнил дадените обещания, през първите години като сътрудник Марина упрекваше света, че не е изпълнил своите.

Малко след като прехвърли двайсетте и с онази прекрасна наивност, присъща на младостта, помисли, че човечеството ще се промени. На трийсет беше пламенна активистка за човешки права, съчетавайки работата си като лекар с борбата срещу глобалната несправедливост. И най-вече с борбата за правата на жените. Жени като тази, която току-що бе издъхнала в ръцете й, и като другата, която държеше в ръцете си.

Само че с годините наивността на двайсетте и силата на трийсетте постепенно бяха отстъпили място на хладнокръвието, на сдържаността и сега Марина беше зряла, отдадена на професията си жена, която работеше всеотдайно за всеки човек, когото лекуваше. Без други претенции, освен желанието да подобри живота на тези хора. Съзнаваше, че е много по-важно да помогне на това етиопско момиченце, отколкото всяка борба, искане, настояване или молба към наднационалните организации, които управляваха света.

Ръчният й часовник показваше седем и двайсет сутринта. Горещината започваше да става нетърпима и тя влезе отново в лечебницата със заспалото момиченце в ръце. Погледна го — прекрасно, черничко, слабичко и без коса. Спеше блажено. Седна, без да откъсва поглед от него, и усети покоя, който излъчват спящите новородени бебета. Изтощена, опря глава на стената и се отпусна.

През вратата видя смътни силуети на жени, изплуващи от мъглявината от червена пръст. Сигурно близките на момичето, помисли си тя с облекчение. Погали бузата й. И си представи как я дава на друга жена. Тя щеше да махне зеленото чаршафче и щеше да я увие в онези красиви яркоцветни платове, които носеха африканските жени. Замисли се за живота, който я очакваше. Знаеше, че ще бъде обичана. Афарите бяха мили и добродушни хора, които обожаваха децата си. Въпреки че нямаше майка, щеше да е обградена от обичта на цялото племе, на баща си, на безбройните си братовчедки, на бабите, на приятелките на майка й. Защото в Африка грижата за децата се споделяше от всичките жени в племето. Помагаха си едни на други.

Марина нямаше деца, но често бе мислила за майчинството на европейските жени, изолирани в стерилните си апартаменти в града, превръщайки отглеждането на децата в синоним на самота. Като майчинството на сестра й Анна и дъщеря й в онази къща от петстотин квадратни метра, покрита с бял мрамор и с басейн с изглед към морето. Марина се бе научила да не съди другите, но съзнаваше, че европейските и африканските жени имат какво да научат едни от други.

Докато галеше бузата на това африканско момиченце, което държеше в ръцете си, си помисли също, че го очаква суров живот Номадският живот. Тази суха земя щеше да е единственият пейзаж, който щяха да виждат очите й. Никога друг. Винаги при четирийсет градуса горещина. Подобно на вятъра, щеше да се мести през целия си живот в търсене на вода. Носейки на гръб рогозките, които щяха да бъдат нейният дом на което и да е парче земя. Сигурно нямаше да се научи да чете и да пише, щеше да дои кози, да събира съчки за огрев, да мели брашно, да меси хляб, но преди да започне да върши всички тези домашни задачи, когато навършеше две години, една сутрин, следвайки хилядолетната традиция, четири жени щяха да я отведат под едно дърво. Щяха да я поставят да легне по гръб. Две от тях щяха да я държат за раменете, другите две щяха да разтворят крачетата й и щяха да я държат здраво, за да може акушерката на племето да разкъса с нож клитора й. Затвори очи, мислейки за това. Притисна телцето на бебето към тялото си, сякаш искаше да го предпази.

— Заспа ли? — попита я Матиас от прага.

Марина кимна утвърдително.

— Самала дойде. Аз ще остана.

Подаде му бебето внимателно. Отдалечи се към вратата и чу Матиас да произнася думи на немски — тихичко, за да не я събуди.

— Wilkomen zum leben, meine lieblich Mädchen.

Марина се обърна към тях. И тази толкова красива гледка отново я трогна. Матиас — толкова едър и толкова европеец, прегърнал нежно малкото чернокожо момиченце и вперил огромните си зелени очи в него.

— Мисля, че сме записали някои от тези думи в бележника — каза му Марина от прага.

Матиас изчака жена му да ги преведе:

— Добре дошла на този свят, мое хубаво момиче.

* * *

— Сигурно имат джипиес в хипоталамуса — каза Марина, когато видя африканските жени да се приближават през пустинята.

Всяка сутрин си задаваше този въпрос. Как беше възможно да се ориентират в продължение на километри в това обширно пясъчно море, което в нейните очи изглеждаше едно и също, накъдето и да погледнеше? Мобилните клиники на неправителствената организация се местеха от място на място и се инсталираха близо до афарските села. Идваха обаче и жени от далечни племена, които бяха вървели в продължение на часове, като се ориентираха — според думите им — по утринните звезди и пясъчните вълни.

Марина ги видя да се приближават бавно към нея с бебетата си, завързани за гърба им, и с група деца от две до осем годинки, които подтичваха край тях. Жените афари бяха стройни, притежаваха вродена елегантност и умееха да покриват слабите си тела с големи кърпи на ивици в ярки цветове, контрастиращи с черния цвят на кожата им. Марина се приближи до тях.

— Ëndemën aderu — каза им тя.

Жените се засмяха, когато чуха да ги поздравява на кушита. Бяха невероятно простодушни и винаги благодарни. Някои бебета обаче въртяха главичките си и пищяха. Сигурно за пръв път виждаха бяла жена. Никоя от тях не попита за бременната жена и Марина с жестове и с елементарни думи на английски им обясни за случилото се през нощта.

— Знаете ли коя е? Познавате ли я? — ги попита.

Не знаеха нищо за момичето. Нито една жена от селото, където живеели, не била изчезнала. Въпреки това ги помоли да отидат зад бетонната къща, където Матиас бе оставил носилката с мъртвата млада жена, покрита със зелен чаршаф. Може би я бяха виждали. Преди да прегледа тези жени и многобройните пациенти, които щяха да дойдат през деня, Марина имаше нужда да закуси, да си вземе душ и най-вече — да пие вода.

Влезе в къщата. Самала приготвяше инджера, етиопския хляб, с който закусваха всяка сутрин. Самала беше част от местния персонал, нает от „Лекари без граници“. Чистеше спалните, переше дрехите, купуваше храна и готвеше за сътрудниците. Децата й вече бяха големи и преди пет години бе овдовяла. Живееше зле в един от най-бедните кебели^[6] на Адис Абеба, където всичко се разпространяваше от уста на уста, и научи, че някакви европейски лекари наемат местен персонал, който да работи за тях. Търсеха главно логистици, мъже с шофьорски книжки и знания по строителство, електричество и водопроводи, за инсталирането на мобилни клиники из цялата страна. Тя обаче отиде — умееше да готви и чисти, нещо, което бе правила цял живот. Всеки ден в продължение на два месеца сядаше при вратата на офиса в очакване белите лекари да имат нужда от нея. И един понеделник една от жените, които организацията бе наела, просто престана да идва и Самала стана част от голямото семейство на „Лекари без граници“. Това се случи преди година. И заедно с Калеб, местния логистик, придружаваше Марина и Матиас в проекта за майчино и детско хранене в Данакил.

Марина предположи, че Матиас вече е обяснил за случилото се на Самала, така че не я попита нищо и след като я поздрави сърдечно и й благодари за закуската, отпи дълга глътка вода и отиде в спалнята си.

Душът се състоеше от тънка струйка вода. Не повече от две минути. Тези две минути обаче й доставяха такова удоволствие, че понякога Марина броеше мислено сто и двайсетте секунди, за да се застави да не мисли за нищо друго, освен за това толкова рядко съкровище в пустинята, което обливаше тялото й. Но умът е странно нещо и въпреки нежеланието й, не можа да пропъди внезапно появилата се мисъл за полет LH2039 на авиокомпания „Луфтханза“, с който след три дни щеше да замине от Адис Абеба обратно „у дома“.

* * *

Седнали на земята и опрени на стената на лечебницата, етиопките и децата им чакаха да бъдат прегледани от лекарите. Обясняваха си една на друга за случилото се и отиваха до носилката, на която лежеше мъртвото момиче. Повече от шейсет жени минаха да огледат трупа. Никоя не я разпозна.

На свечеряване вонята на разлагаща се плът беше непоносима.

Докато хранеше с биберона момиченцето в кухнята, Марина видя през прозореца как Калеб поставя безжизненото тяло на жената на задната седалка на джипа, собственост на организацията.

Той затвори вратата, запали мотора и се отдалечи през пустинята. Щеше да изкопае дупка на няколко километра оттам и щеше да постави тялото, като го ориентира към Мека. Щеше да запълни гроба, да сложи малка купчина камъни върху него, както повеляваше афарската традиция, и щеше да се помоли на Аллах.

Прахът, вдигнат от джипа, се беше разнесъл напълно. Този толкова незначителен факт разтревожи Марина. Усети как сърцето й започва да бие по-бързо и й се стори, че за няколко секунди температурата се е повишила с няколко градуса. През тези дванайсет часа, през които трупът бе престоял в къщата, малкото човешко създание, което тя държеше в ръцете си, принадлежеше на мъртвата жена и така бе и съобщено на хората, дошли в лечебницата. Сега, без това тяло, момиченцето вече беше ничие. Никого не го беше грижа за него. Дали плаче, дали е жадно, дали е гладно, дали е мръсно, дали иска да се движи — никой друг, освен нея нямаше да му се притече на помощ. И усети дълбока тъга заради огромната самота на това дете без име в Африканския рог. После чувството на тъга бе изместено от чувството на вина. Беше направила това, което всеки друг лекар на нейно място щеше да направи. Но не това я тревожеше, а един въпрос, който вече си бе задавала при други подобни обстоятелства през годините, докато бе работила в неправителствената организация.

— Дали животът беше най-добрият избор за това човешко създание?

Видя се отстрани — горда лекарка от Запада, спасяваща живот в бедните страни от Третия свят. Но може би всичко беше грешка и всъщност законът на природата трябваше да определи кой да живее и кой не. И може би момиченцето, което тя държеше в ръцете си, би трябвало да е до майка си, под земята, и да почива в мир.

Марина прокара ръка по челото си и се опита да пропъди тази мисъл от ума си.

— Странно е, че никой не дойде за нея. Сигурно това момиченце не е желано и е плод на изнасилване — заяви Калеб.

Марина и Матиас не очакваха този отговор, който ги обезпокои.

— Мога да я заведа в сиропиталището в Адис Абеба — продължи Калеб.

— Нека изчакаме още няколко дни, може някой да дойде да я потърси — отвърна Марина. — Ако никой не се появи, ние ще я оставим в сиропиталището, преди да отидем на летището.

* * *

Вятърът отново зашиба бетонната къща, където спяха Марина, Матиас и момиченцето. То отново заплака отчаяно, както плачат новородените бебета, когато са гладни.

— Това не може да е нормално. Искаш да кажеш, че нищо й няма? — каза Матиас объркан, отворил широко очи.

Момиченцето се събуждаше за трети път през тази нощ. Марина отново го взе на ръце.

Матиас се надигна. Негово беше задължението да донесе биберона.

— Сега разбирам защо по-големият ми брат се раздели с жена си година след като се роди синът им.

— Племенницата ми плачеше денонощно — каза Марина. — Веднъж в четири часа сутринта толкова се отчаяхме, че я изведохме с колата, за да заспи.

— И заспа ли? — попита Матиас.

— Да. Заспа. До момента, в който паркирахме колата и извадихме ключа от контакта.

Така минаха още два дни и две нощи. Без почти да мигнат. Редувайки грижата за стотиците жени и деца, които идваха в лечебницата, с грижите за това момиченце без име, което никой не бе дошъл да потърси.

* * *

Старата й черна раница беше пълна. Пет бели тениски, три бежови панталона със странични джобове, бельо, анорак, несесер и африкански плат на зелени, жълти и лилави ивици, който купи с Матиас в Конго и който й служеше за покривка на легло, където и да отидеше. Отвори бележника, сложи вътре билета и паспорта и го пъхна в страничния джоб на раницата. Извади от гардероба стетоскопа на баща си. Бе пътувала с него в над трийсет страни, в които бе упражнявала професията си. Винаги същият. Никога не поиска друг. Изглеждаше безсмислено да го носи в Майорка, защото щеше да се върне след по-малко от седмица, но Марина не отиваше никъде без този стар стетоскоп. Тя прехвърли гъвкавата тръба през тръбата на слушалките, внимателно сложи амулета си в раницата и я затвори.

Момиченцето лежеше на леглото и макар да беше само на два дни, следеше с очи движенията на Марина. Миришеше на инджера. Марина тръгна към вратата, за да вземе закуската си. Бебето издаде звук. Марина се обърна към него и го погледна. Момиченцето отново издаде звук. Марина се усмихна — викаше я. Тръгна към него. Даде си сметка, че вече ги разпознава. От три дни беше при тях двамата. Слушаше гласовете им. Смеховете им. Всекидневните им спорове. Марина седна до него и взе ръчичката му. Бебето стисна в юмруче показалеца й и издаде звук, сякаш искаше да й каже нещо… „Остани тук с мен.“

— Ще си взема кафе и парче инджера с масло и веднага се връщам — каза му тя на испански.

Бебето избъбли нещо.

— Няма да се бавя. Ще донеса и твоя биберон.

Момиченцето отново й отговори.

Марина го погали и бебето стисна по-силно пръста й. И този толкова лекичък, толкова дребен жест, който правят всички бебета на света, я покърти.

* * *

Джипът навлизаше в пустинята със сто и петдесет километра в час. Калеб познаваше пътя като дланта на ръката си и докато шофираше, говореше с гордост за корените си в провинция Кафа, откъдето произлизаше кафето; етимологията на думата била ясна — кафа, кафе, уверяваше той, като поглеждаше твърде често към седналия до него Матиас, който, леко разтревожен от високата скорост, кимаше утвърдително, като с едната ръка се държеше за арматурното табло, а с другата — за дръжката под прозореца.

Марина, седнала на задната седалка със заспалото бебе в ръце, безучастна към разговора, гледаше през прозореца нижещите се километри пясък. В далечината керван камили, натоварени с блокове сол, вървяха успоредно на хоризонта.

Минаха през едно село, където номадски жени строяха колибите си. Едни редяха камъни на земята за основа, други държаха плетената конструкция от пръти, която щяха да поставят върху тях, а през това време бебетата им седяха на рогозките, които щяха да послужат за покрив.

Джипът прекоси селото. Децата се втурнаха към колата, която намали ход.

— Hello, hello! — Викаха те усмихнати. — Doctor, doctor!^[7]

Марина им се усмихна. Радваше се, че я бяха познали. Пясък в продължение на километри. Джипът навлезе в гореща падина. Видя купчинка камъни във формата на кръг — знак, че там има заровено тяло, и Калеб потвърди — под тези камъни лежеше тялото на майката на момиченцето, което спеше в ръцете й.

Марина го погледна. Беше се събудило пет пъти през тази нощ и сега, вероятно заради бръмченето на мотора, спеше блажено. Оставаха им около пет часа път. Минаха през планини от сол, през серни езера, по склона на вулкана Ерта Але, докато стигнаха до зона, близка до границата със Сомалия.

Група етиопци с военни униформи държаха в ръце автомати „Калашников“. Един от тях вдигна ръка. Калеб спря джипа и свали прозореца. Военният се приближи, оглеждайки страничните врати на колата, където имаше огромно червено лого, което гласеше: „Лекари без граници“. Размениха няколко думи на амхарски и Калеб му подаде банкнота от десет бира. Военният се усмихна любезно на лекарите и ги пусна да си тръгнат. През тези кратки минути, през които бяха спрели, бебето усети отсъствието на движение. Събуди се. Марина го погледна и погали брадичката му с пръст. Момиченцето се усмихна. Отново го погали и то отново се усмихна. Раздвижи ръчичките си, протягайки се по онзи особен начин, по който го правят бебетата. Марина се замисли. Нещо я притесни. Наведе се към предната седалка.

— Няма име — каза им.

— Какво? — попита я Матиас.

— Момиченцето. Няма име — повтори Марина.

— Ще й дадат в сиропиталището — намеси се Калеб.

Марина отново се облегна назад. Момиченцето заплака и Матиас машинално отвори раницата си и й подаде биберона.

„В сиропиталището? Кой ще й даде име? Важно е какво име ще получи човек“ — каза си тя.

Помисли за причината, поради която родителите й я бяха кръстили Марина. Никога не ги попита. В гимназията по време на един час по латински откри, че „Марина“ означава „жена, родена в морето“, и заподозря, че баща й, който твърдеше на шега, че е лекар и моряк, е избрал името й. „Аз съм истински морски вълк“ — казваше той разпалено, застанал прав в лодката, разсмивайки дъщерите си.

Така заключи, че името й се дължи на любовта, която е изпитвал Нестор, баща й, към водите на Средиземно море. Марина беше дъщеря на морски човек, на морски вълк.

Сестра й носеше името, което даваха на всички първородни дъщери на семейния матриархат, в който се роди — Ана. Само че с още една буква „н“, Анна, както се наричаха всички Анни в Майорка. И Анна бе продължила семейната традиция и кръсти дъщеря си със същото име като на прапрабаба си, прабаба си, баба си, майка си и на нея самата. Но този път без другото „н“.

Галейки момиченцето, Марина се усмихна. Спомни си разговора, който имаха с Анна, докато лежаха на плажа в Майорка, относно името, с което щеше да кръсти дъщеря си. Анна имаше огромен корем. Влизаше в трийсет и осмата седмица на бременността и обясняваше разпалено причината, поради която дъщеря й щеше да се нарича Ана, с едно „н“.

— Дъщеря ми ще се казва Ана. Ана без двойно „н“. Твърдо съм го решила. Цял живот поправям името си на черни дъски и официални документи, така че предпочитам да й го спестя. Само Ана. Анита — настояваше убедено Анна.

— Анита. Ще я наричаме Анита.

Момиченцето притваряше очи и правеше странни гримаси заради слънцето, което нахлуваше през прозореца.

— Трябва ти име, мъничката ми, красиво име, за цял живот — каза му тя.

Марина запрехвърля наум буквите на името си. М, А, Р, И, Н, А. Направи същото упражнение с буквите на името на сестра си. А, Н, Н, А. И с тези на името на М, А, Т, И, А, С. Заключи, че името й има четири общи букви с това на Матиас и че последната сричка е същата като на името на сестра й Анна. И така, играейки си с азбуката, намери името, което момиченцето в ръцете й щеше да носи до края на живота си. Наоми.

* * *

Най-после в далечината се очерта силуетът на Адис Абеба. Луксозните небостъргачи в подножието на планината Ентото. Марина въздъхна с облекчение. Беше капнала. Тялото я болеше, а ръцете й се бяха схванали от държането на бебето в продължение на седем часа. Влязоха в града по идеално асфалтираното шосе, минаха край един строеж, където стотици работници се трудеха над бъдещата ослепителна сграда на Африканския съюз, после край „Хилтън“, „Шератон“, императорския дворец, стадиона по атлетика и поеха по булевард „Чърчил“, където един възпълен регулировчик ръкомахаше, опитвайки се да организира уличното движение. Клаксони. Таксита. Коли. Мотори. Африканци, облечени с дрехи на „Армани“. Красиви етиопки с елегантни костюми и остри токчета. Магазини за сувенири. Витрини с манекени, облечени с „Найк“. Туристи. Просяци. Истински европейски булевард, мираж от Африканския рог, към който никога не оставаше безразлична, независимо че го бе виждала много пъти. В съседство с този разкош се простираше мизерията на Африка — стотици колиби от кирпич и етернит без течаща вода, без електричество, без никакво бъдеще.

Колата закриволичи по тясна уличка сред стада кози и гъмжащи от хора пазарчета на открито, докато стигнаха до един черен път. Пътуваха в продължение на километър и половина, отдалечавайки се от градския център и навлизайки отново в истинската Етиопия. Пътят водеше до ниви, където жени събираха реколтата. Продължиха още километър и половина, докато стигнаха до разнебитена къща с боядисани в бледорозово стени. Държавното сиропиталище в Адис Абеба.

Калеб паркира колата. Марина наблюдаваше през прашното стъкло скромната къща, в която се помещаваше домът за сираци. Матиас й отвори вратата на колата. Марина изчака няколко секунди, оглеждайки мястото, което й се стори твърде безрадостно. Погледна момиченцето, което спеше спокойно в скута й.

— Каква тишина — каза тя учудено.

Слезе от колата, като се стараеше да не събуди бебето. Тръгнаха към вратата на сиропиталището. Матиас почука. Една етиопка с добродушен вид им отвори.

— Говориш ли английски? — попита я Марина.

Тя кимна утвърдително. Марина й обясни кои са и как се бе родила Наоми. В същото време несъзнателно оглеждаше струпаните в коридора железни креватчета, в които лежаха мълчаливи бебета. Някои бяха будни и гледаха с блуждаещи очи. Разнасяше се миризма на урина, на вкиснато мляко и бебешки изпражнения. Тишината в това място я потисна. Беше твърде тихо за къща, дала подслон на деца без родители. Беше най-мрачното място, което бе виждала през всичките години, през които бе работила като сътрудник на организацията. Ръцете й бяха лекували осакатени деца в Конго, заразени с ебола бебета, изтощени до смърт момичета бежанки в Судан. Но винаги под зоркия поглед на майките им или на някоя баба, брат, роднина. Не и такова място, където децата не плачеха, не искаха нищо, не установяваха визуален контакт с никого…

Жената им показа креватчето, където трябваше да оставят Наоми. Беше със счупени железа, с надуваем дюшек без чаршаф, до друго момиченце, също само на няколко дни. Марина погледна креватчето, а после обърна очи към Матиас. Наоми започваше да се протяга с все още затворени очички. Матиас доближи ръка до личицето й и я погали. Погледна я за няколко секунди, целуна я по бузата и я сложи да легне върху дюшека на счупеното креватче. Тогава Марина усети как душата й се разкъсва на хиляди парчета.

Обърна се и тръгна към вратата с наведена глава. Без да погледне назад. Наоми издаваше звуци, докато се протягаше, чакайки ръцете на жената, която я беше приласкавала през трите дни на живота й. Наоми издаде по-остър звук. Още един. Извика. Веднъж и още веднъж. Докато накрая се разплака, търсейки познатите ръце. Марина затвори очи. Душата й се разкъса на още хиляди парчета. Усети дълбока мъка в сърцето си. Мъка, примесена с гняв, срам и тъга. Чу силния плач на момиченцето, докато излизаше от сиропиталището. Нещо притисна гърдите й и от тях се изтръгна въздишка, примесена с ридание. Пое си дълбоко въздух, докато вървеше бързо към джипа. И точно в този момент разбра защо е толкова тихо в сиропиталището. Нямаше достатъчно персонал, който да се отзове на плача на петдесетте бебета, които лежаха в креватчетата. През първите дни те плачеха до изтощение, докато накрая свикваха с празнотата и постепенно онемяваха.

Калеб пъхна ключовете в контакта. Матиас, който вече се бе настанил на седалката до него, я погледна с тъга. Марина се качи в колата, затвори вратата и отвори прозореца. Плачът на Наоми беше толкова силен, че го чуваше от колата. Калеб потегли и Марина отново обърна поглед към розовата къща с напукани стени.

— Спри колата.

— Какво? — попита Калеб недоумяващо.

— Моля те, спри колата, Калеб.

— Остават по-малко от два часа до полета, Марина — каза Матиас.

— Спри, моля те — настоя тя.

Калеб спря. Марина отвори вратата. Изтича към къщата. Влезе и отиде при желязното креватче, където Наоми плачеше неутешимо. Взе я в ръце и я опря до гърдите си.

— Спокойно — прошепна й нежно. — Гладна си, нали, бебчо? Нали, Наоми?

Последното хранене бе преди повече от четири часа. Едно момиченце, което бе твърде голямо, за да лежи в креватчето, я наблюдаваше мълчаливо с тъжни очи.

Прегърнала Наоми, тя се отправи към задната врата. Излезе на малък двор, където имаше бетонна конструкция, откъдето излизаше дим от импровизирано огнище. Вътре една жена слагаше на огъня огромна тенджера с вода и мръсни биберони. Жената чу плача на Наоми и се обърна към тях.

— Моля ви, може ли да ми дадете мляко за малката? — попита Марина.

Без да обърне внимание на Наоми, жената се приближи до дървен рафт с голяма кутия с мляко на прах.

— Когато се изварят, ще ви донеса — каза тя, сочейки тенджерата.

— Amesegënallô — благодари й Марина.

Жената се усмихна на тази проява на уважение от страна на бялата жена, която й бе благодарила на амхарски.

Наоми продължаваше да плаче. Марина смени позата й, като я облегна на гърдите си, за да може да гледа наоколо. Залюля я, разходи се из двора и стигна до едно прозорче, през което видя десетина дечица да лежат мълчаливо в креватчетата си.

Гладната Наоми плачеше все по-силно и сърцето на Марина се свиваше от мъка. Пронизителният плач на бебето проникна дълбоко в душата на европейката. Никога преди това не се бе чувствала толкова необходима за друго човешко създание и една сълза неволно се изтърколи по бузата й. И тя запя тихичко: „Нани, нани, детенце мило“, приспивната песен, която баба й Нерея й пееше през топлите вечери в Майорка.

* * *

Граничният контрол на международното летище на Адис Абеба гъмжеше от хора. Усмихнати стюардеси вървяха редом с горди пилоти, китайски предприемачи се ръкуваха с африкански колеги, туристи, натоварени с куфари, заобикаляха амбулантни продавачи, а чистачките лъскаха неуморно футуристичната сграда на летището. Марина, хванала ръката на Матиас, чакаше на опашката.

Матиас свали раницата от раменете си, а Марина преметна плитката си отпред, за да я постави на нейните рамене.

— Ще ми липсваш.

— Само десет дни — отвърна Марина, вдигна се на пръсти и го целуна по устата.

После се обърна и се отправи към граничния контрол. Матиас тръгна след нея и я извика. Тя се обърна и той я хвана за ръката.

— Обичаш ли ме? — прошепна Матиас.

Марина го погледна учудено. Наистина изглеждаше изненадана, сякаш тези толкова прости думи бяха последното, което очакваше да чуе в този момент. Прегърна го.

— Разбира се.

— Тогава ми го кажи, моля те. Дори да е само понякога.

Марина го погали по бузата. Беше наясно с недостатъците си, не беше жена, която да разкрива често чувствата си. Беше по-скоро сдържана и дискретна във връзките си. Бе чувала този упрек и друг път през живота си. Обичаше като всяка друга жена, може би с по-малко страст, но с цялата искреност, на която бе способна. Беше вярна и открита. Матиас знаеше това, както знаеха и малкото мъже, които бяха минали през живота й. Марина го прегърна силно и му прошепна:

— Това са само думи. Но ако искаш да ги чуваш, мога да ти ги казвам всеки ден, всяка нощ, толкова пъти, колкото искаш.

— Достатъчно е от време на време.

От устните на Марина се отрониха последните думи:

— Ich liebe dich.^[8]

* * *

„Етиопска кухня“ — пишеше на корицата на книгата, която Марина държеше в ръце в безмитния магазин на летището. Купи я. Излезе от магазина и докато търсеше изхода за отвеждане към самолета, прочете огромния плакат с девиза, измислен от етиопското правителство, за да привлече туристи в страната: „Добре дошли в Етиопия, люлката на човечеството“. Така палеонтолозите бяха кръстили Етиопия. Страната, в която бе намерен първият скелет на жена, на първата жена на земята, погребана преди повече от три милиона години. Марина не успя да потисне спомена за младата майка на Наоми, която лежеше под земята.

Стигна до изхода. Беше все още затворен. Седна на модерната прозрачна пейка, дълга няколко метра, до други пътници европейци.

На колко летища бе чакала? Колко самолета бе взела през живота си? И колко още щеше да вземе? Международни полети до пет континента, национални полети, малки самолети до отдалечени места. Така живееше Марина, пътувайки от страна в страна, отдадена на човечеството.

Беше парадоксално, но отиването й в Етиопия й донесе стабилност в живота. „Лекари без граници“ работеше в Етиопия от двайсет години. Това беше единствената страна, в която неправителствената организация имаше редовна мисия, тъй като се смяташе, че е в постоянно извънредно положение заради недохранването на населението. Беше на четирийсет и три години, когато й предложиха да ръководи мисията в африканската страна за една година. А вече минаха повече от две…

Извади книгата за етиопската кухня и плъзна ръка по корицата. Отвори я и я прелисти. Първата снимка беше на африканка, месеща хляб. Към снимката имаше рецепта и начин на приготвяне на тази основна храна на етиопския народ.

Шумът на излитащ самолет я накара да погледне навън. Никакъв облак. Синьо небе.

Анна щеше да хареса книгата. Още от малки двете помагаха на баба си Нерея да меси хляб. Баба им ги чакаше всеки следобед на излизане от училище. Приготвяше предварително на една дълга дървена маса необходимите продукти за онзи черен хляб, който според нея беше толкова питателен, pa moreno amb farina de xeixa^[9]. Усещането на пръстите й в тестото. И мирисът. Онзи мирис на току-що изпечен хляб, който се разливаше из цялата къща и стигаше до сърцето й. Мирисът на дома й.

Your attention, please. This is a boarding announcement for flight number 2039 destination Frankfurt. Please, passengers proceed to gate number eleven.^[10]