Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (1)

Анна бе планирала грижливо погребението си. Всъщност любовникът й, докато си играеше с гърдата й, откри смъртоносната бучка, която щеше да я отнесе в гроба година по-късно. И през тази последна година Анна най-после пое контрол над живота си.

Написа всичко в писмо, което изпрати на сестра си Марина няколко дни преди да умре. На погребението й щяха да присъстват само дъщеря й, мъжът й и няколко близки приятелки. Щяха да се съберат на един скалист бряг на Сера де Трамунтана, на остров Майорка. Щяха да прочетат думите, които бе написала за всички тях, и заедно щяха да разпръснат праха й в морето.

Никой от присъстващите на погребението не знаеше защо Анна ги бе събрала на това отдалечено от света място. Всички обаче бяха там, на скалистия бряг на Са Форадера, изпълнявайки последното й желание. Изглежда, че дори вятърът я бе чул и духаше лекичко, както тя би желала. Морето беше спокойно, гладко като тепсия.

Дъщеря й взе урната от ръцете на баща си и измина сама няколко метра, сякаш искаше да я задържи още няколко секунди до себе си. Седна на ръба на скалата и обгърна с ръце урната. Затвори очи и сълзите й се стекоха върху праха на майка й.

Марина тръгна към племенницата си, но спря. Сведе поглед и отново прочете, този път за себе си, думите, които сестра й бе написала за нея, преди да умре:

Скъпа сестричке, скъпа приятелко,

Бих искала всеки път, когато мислиш за мен, за нас двете, да заличиш последните трийсет години от живота ни и да се върнеш назад, до деня, в който ни разделиха. Защото ти беше моята малка сестра, моята приятелка, моята довереница и в деня, когато ти си тръгна почти завинаги, почувствах, че душата ми се разкъсва. Наскоро беше навършила четиринайсет години. Никога не разбрах защо го направи.

Когато замина, с носталгия си припомнях разходките с лодката на татко. Спомняш ли си колко много беше привързан баща ни към тази стара дървена лодка? Обичаше я дори повече, отколкото нас…

Очите й обходиха морето, същото това море, което ги посрещна, когато се родиха, и което ги видя как растат. Паметта й бавно заплува към спомените от детството сред заливите в северната част на острова, в онази стара лодка. Винаги търсеха заливчетата, защитени от вятъра. Видя Анна, седнала на носа на лодката — млада, крехка, със светла кожа, облечена с бяла ленена рокля с тънки презрамки, които разкриваха деколтето и изящната й фигура. С русата й коса, разрошвана от лекия ветрец през летните месеци на острова. Обичаше да протяга ръце и да си играе с малките вълни, които се плискаха в корпуса на лодката. Събираше в шепата си вода, после я разтваряше лекичко и водата изтичаше през пръстите й. После отново и отново.

Там, в онази стара дървена лодка, си разказваха случки, смееха се, караха се, сдобряваха се или просто прекарваха часовете в мълчание, приспивани от морския бриз, докато баща им се върнеше с някое съкровище… както той казваше.

Марина пъхна писмото в плика и си спомни за последната им разходка с лодката. Не беше нищо особено, нищо забележително, нищо уникално. Просто изрекоха на глас онези две думи, които обикновено сестрите не си казват. Първи изкараха лодката от пристанището Валдемоса. Потърсиха най-пустия залив, където нямаше летовници. Пуснаха котва в залива Дея, прекрасно място, обградено от планини. Нестор хвърли котвата в морето и след секунди се гмурна във водата. Двете заедно разгънаха бялото платнище, за да се предпазят от слънцето.

— Ще ми сплетеш ли косата?

Марина седна на палубата на носа. Махна ластика, с който бе събрала буйната си черна коса. Анна я среса с пръсти. Раздели я на три кичура и я напръска с морска вода. Сплете я бавно. Наслаждаваше се на всяко движение всеки път, когато кръстосваше кичурите, и тогава, без да иска, си помисли, че никога повече няма да й сплита косата, че никога повече няма да излязат да плават заедно. Уплаши се, че никога повече няма да я види. И морските пръски се сляха със сълзите й в косите на сестра й. Погледнаха се с тъга в очите с лешников цвят, които и двете бяха наследили от баща си. Поглед, който щяха да запазят в спомените си завинаги. А накрая Анна й каза онези две думи, които обикновено не се изричат между сестри. Седна до нея, опря глава върху рамото на Марина и й каза:

— Обичам те.

Марина пъхна писмото в джоба на сакото си. Погледна уплашеното създание, което все така прегръщаше праха на майка си, плачейки неутешимо.

„Моля те, грижи се за дъщеря ми — продължаваше писмото. — Като изгубена е в търсене на себе си. Бъди до нея, моля те, в тази трудна възраст.“

Отиде при племенницата си и седна до нея на ръба на скалата.

— Да я пуснем да си отиде? — каза Марина нежно.

Племенницата й кимна с глава, милвайки бавно урната за последен път.

Ревът на мощен мотор наруши тишината. Марина се обърна. Мъжът с мотора извади ключовете от контакта и слезе. Свали каската си и се опря на седалката на мотора. Изглеждаше неуверен и колеблив в жестовете си. Явно никой не го познаваше.

Марина веднага разбра кой е този мъж, когото никой не очакваше там, единственият, който знаеше защо Анна бе избрала това място, за да се сбогува с хората, които обичаше. Със света. С него.