Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (8)

7.
Животът ми без теб и късче хляб

ОБИКНОВЕН ХЛЯБ БЕЗ МЕСЕНЕ

Необходими продукти:

500 г пшенично брашно

300 мл вода

5 г суха мая

3 г сол

10 мл зехтин

Начин на приготвяне:

Сложете всичките продукти в купа. Смесете ги добре с шпатула. Покрийте купата с кърпа и оставете да почине цяла нощ. Ако на сутринта тестото е останало леко воднисто, добавете брашно, докато добие подходяща плътност. Сгънете го няколко пъти и го оформете по ваш вкус. Загрейте предварително фурната и сложете тестото да се пече в продължение на 40 минути на 220°С. Извадете го. Обърнете хляба с долната част отгоре и го поставете отново във фурната за 10 минути. След като извадите хляба, леко го чукнете няколко пъти. Ако ударите звучат на кухо, значи, вече е изпечен.

* * *

Калеб ги чакаше нетърпеливо на летището. Когато ги видя да излизат, се хвърли към тях. Винаги имаше мили думи за любимите си сътрудници. Не позволи на Марина да носи раницата си. Свали я от раменете й и се отправиха към колата. Веднага ги информира за всичко. Ариц и Она се върнали в Мундака, а Маноло и превзетата френска сътрудничка споделяли една стая през трите месеца, които прекарали в къщата на „Лекари без граници“. Самала станала баба за десети път… Марина гледаше през прашното стъкло на джипа кипящия от живот Адис Абеба. Пъстроцветният пейзаж, който й беше толкова познат. Преди девет месеца бе минала по същия път с бебе в ръце. Как ли беше Наоми? Може би бе имала късмет и я бяха осиновили. А може би не.

* * *

— Закъсня — каза Каталина и хвърли запалена кибритена клечка в пещта.

Анна погледна ръчния си часовник, който показваше пет и трийсет и една. Една минута закъснение. Не отговори нищо и си сложи престилката. Армандо се опита да й забрани да работи в пекарната само защото принадлежеше на сестра й. Заплаши, че ще я остави без месечна издръжка, която бе намалил на петстотин евро. Щом вече щяла да получава заплата, нямало защо да й дава повече пари. Анна отново събра смелост. „Прави каквото искаш, Армандо. Все ми е едно. Но не смятам да отивам отново в Швейцария.“ И след тези думи Анна излезе от вкъщи и на своите почти петдесет години се отправи към първата работа в живота си.

— Кати, не бързай толкова — каза Урсула, влизайки в пекарната.

И започна обичайната рутина — месене, втасване и печене…

Беше септември, работата в пекарната бе намаляла и минаха на зимно работно време — от осем до два. Камбаната на църквата удари един часа.

— Сигурна ли си, че ще се справиш сама? — обърна се начумерено Каталина към Анна.

— Доверете ми се, Каталина, сметките не са толкова сложни.

Излезе, мърморейки недоволно. Предпочиташе Марина… но какво да се прави.

Когато Анна остана сама в пекарната, неволно се усмихна.

Не се замисли особено за този свой пръв работен ангажимент в живота си, но забелязваше, че се чувства добре. Изчисти грижливо пещта отвътре, както й бе показала Каталина. Когато разтреби помещението, излезе и седна на каменната пейка. Ниебла, както винаги, се припичаше на слънце. Урсула отново бе поела грижата за нея. Кучката стана и постави вечно олигавената си муцуна върху пейката. Анна погледна старото куче и с лека погнуса го почеса с показалеца си зад ухото.

* * *

Марина беше забравила колко бързо се изнизват дните в Африка. Работата беше толкова напрегната, че човек изпадаше в състояние, в което часовете се усещаха като секунди. Можеше да прегледа сто жени и деца на ден. Въпреки деветчасовия работен ден тя не си тръгваше, без да приеме всеки, който беше дошъл в центъра. Някои жени чакаха, без да се оплакват, в продължение на шест часа с децата си. И отново започнаха нощите, в които спеше малко в търсене на невъзможни решения за болестта на любимия си етиопски народ.

След шест дни настъпи неделя, първият й почивен ден.

 

 

— Това ли е пътят за сиропиталището? — попита Марина, загледана в нивите с теф, които й се стори, че бе видяла преди девет месеца.

— Мисля, че да.

— Може би Наоми е още там.

— Да отидем, ако искаш.

След пет минути намериха розовата къщурка, в която бяха оставили момиченцето. Приближиха се до входната врата. Както и миналия път, беше полуотворена. Марина почука с кокалчетата на пръстите си и надникна вътре.

— Ëndemën aderu — каза Марина, повишавайки глас.

Веднага се появи жената с добрите очи и с бебе в ръце, което хранеше с биберон.

— Здравейте — отговори етиопката на английски.

Марина я позна.

— Помните ли ни?

Тя ги изгледа мълчаливо. Малцина бели идваха в сиропиталището. Осиновителите взимаха деца от държавните домове.

— Да, спомням си. Вие донесохте Наоми, нали?

— Да.

Бебето, което носеше в ръце, се разплака.

— Още ли е тук?

— Да. Там, където я оставихте. В същото легло. Идете да я видите. Ще се опитам да приспя това бебе, което донесоха днес.

Марина и Матиас тръгнаха по тесния коридор. В стаите няколко жени хранеха сираците. Марина пожела несъзнателно Наоми да я познае и отиде при желязното легълце.

Наоми седеше в леглото, хванала с ръчички железните пръчки, и гледаше към вратата, откъдето влизаше светлина.

— Здравей, миличка — каза тя нежно, като се приближи до нея.

Наоми не вдигна очи, нито помръдна. Гледаше втренчено слънчевите лъчи, нахлуващи през вратата. Марина протегна ръце към нея и я вдигна.

— Здравей, Наоми — повтори тя нежно.

Момиченцето обгърна с крачета кръста на Марина. Мълчаливо, без да издаде никакъв звук. Без да я погледне.

— Hallo, schönes Mädchen^[1] — каза Матиас, милвайки бузата й.

Всеки един продължи да говори с нея на своя език, както бяха направили, когато това момиченце бе влязло в живота им. Наоми обаче не реагираше на нито една дума. Не ги гледаше. Не правеше никакъв жест. Нищо.

Детегледачката мина зад тях.

— Искаш ли да я нахраниш?

— Да. С удоволствие.

Даде й едно от четирите шишета, които носеше в ръка.

— Може ли да я нахраня навън?

Излязоха и седнаха на желязната пейка срещу фасадата.

Наоми отвори устица, очаквайки вечерната си доза мляко. Без да погледне нито веднъж Марина. Дори когато пъхна биберона в устата й, не установи визуален контакт с нея. Изпи бавно млякото, беше се научила да не бърза. Тялото й се нуждаеше не само от храна, но и от допира на друго човешко същество. Бе се научила несъзнателно да пие бавно, защото до следващото мляко я очакваха само пръчките на леглото.

— Наоми — каза тихичко Марина.

— Странно е, че не реагира. Да не би да не чува? — попита Матиас.

Чуваше и не беше странно. Никой не поглеждаше тези деца и те не поглеждаха никого. Детегледачките не бяха в състояние да им отделят достатъчно време. Даваха им млякото, за да задоволят жизненоважната потребност от храна, но не и вниманието и обичта, от които се нуждаеше всяко дете.

— Ще се поразходя с нея. Имаш ли нещо против да отида сама? — попита Марина.

Тя се изправи и я притисна до гърдите си. Потупа я лекичко по гърба, за да се оригне, и тръгна по шосето, по което бяха пристигнали. Бяха сами. Сигурно никога не се бе отдалечавала толкова от вратата на сиропиталището. Забеляза, че Наоми е опряла главица върху рамото й, и продължи да върви с нея, докато стигна до нивата. Спря и си спомни думите на Лаура: „Децата, дори новородените, трябва да чуват гласа на възрастен, който да им говори с нежен тон. Свикват с тембъра на този глас и той им вдъхва сигурност и спокойствие. Трябва да им се говори, няма значение какво…“

— Знаеш ли, Наоми, там, където съм родена, в Майорка, също имаме ниви, като тази пред нас, но не са ниви с теф, а с жито. И понякога сред житото поникват прекрасни червени цветя, диви цветя с наситен червен цвят… наричат се макове.

Усети, че Наоми се раздвижва. Сякаш искаше да промени позата си. Свали я лекичко надолу и тя обгърна с крачета талията на Марина. Но не поиска да я погледне.

— Наоми, погледни ме, миличка, моля те.

Помисли, че може би е уплашена. Но не изглеждаше уплашена. Само ако можеше да разбере какво минава през главицата на това осеммесечно бебе, което й изглеждаше най-тъжното бебе, което бе виждала през живота си. Не й хрумна какво друго да й каже. Само усещаше как я обхваща огромна тъга. Започваше да се смрачава, може би беше по-добре да я сложи да спи в легълцето й. Тръгна бавно и отново, както бе направила в първите дни след раждането й в пустинята на Афар, прошепна в ухото й: „Нани, нани, детенце мило, клепките тежат, вече се е свечерило…“.

И тогава Наоми за пръв път вдигна главица и я погледна, разпознавайки тази мелодия, която бе чула в първите дни от живота си. Кафявите й очи се изпълниха с тъга и мълчаливо, както се бе научила да го прави през тези осем месеца, заплака.

* * *

В понеделник Анна пристигна в пет и петнайсет. Отвори вратата на пекарната и влезе в работилницата. В този ден тя щеше да зареди пещта с маслиновите клони и дъбовите и бадемови цепеници. Запали ги. Каталина влезе точно в пет и половина. Изненада се, че вече всичко е подготвено, но не каза нищо. Анна направи закачлива гримаса и след като поздрави сърдечно тази сприхава жена, започна да меси. Работеше вече втора седмица в пекарната. Знаеше имената на жителите на селото, на свещеника, на кмета, на фризьорката и на петте й деца. Всички тъгуваха за Марина и за мъдрите й съвети, които, както твърдяха те, бяха подобрили здравето на обитателите на Сера де Трамунтана. И както винаги, Анна беше горда, че е сестра на тази жена, която всички възхваляваха.

В един часа Каталина си тръгна. Когато Ниебла я видя да се отдалечава по уличката, влезе в работилницата, както правеше винаги. Анна нежно я подкани да излезе и й даде парче твърд хляб. Двете бързо се бяха сприятелили. Върна се в работилницата и се приготви да я почисти. Чу, че вратата се затваря. Изненада се. Избърса изцапаните си с брашно ръце в престилката и излезе да види кой е. Когато го видя, забрави за трийсетте години, които бяха пропуснали да бъдат заедно.

Антонио тръгна към нея. Обгърна със силните си ръце лицето й и без да чака позволение, я целуна. Сложи я да седне на масата и свали престилката й.

— Антонио, аз…

— Мълчи — заповяда той тихо, докато й разкопчаваше сутиена.

Целунаха се страстно. Антонио спря и видя желанието в очите на Анна. Тя срамежливо сведе поглед, без да знае какво да каже. Затвори очи и се остави той да я целува и да поеме инициативата. Тя не се осмеляваше. Целуна шията й, после раменете, прокара език по гърдите й, разпознавайки малките им зърна и усещайки как набъбват постепенно, също както първия път, когато ги докосна. Оперираните й гърди го накараха да се усмихне, нищо повече. Усети, че получава ерекция, но изчака. Анна се възбуждаше и усещаше как сърцето й бие бясно. Антонио погали бедрата й, докато й вдигаше полата. Накара я да легне на изцапаната с брашно маса и внимателно вдигна краката й. Без да свали бикините й, я помилва по пубиса. Анна стенеше тихо със затворени очи. Знаеше, че той я гледа, и изпитваше странно чувство, смесица от удоволствие и срам, но толкова силно го желаеше… Усети как желанието й я пронизва цялата и стига дълбоко в нея. Антонио целуна колената й и ближейки бедрата й от вътрешната страна, се приближи постепенно до слабините й. Поигра си с бикините й с езика и с ръцете си, възбуждайки Анна все повече. Спираше, не бързаше… и тя преставаше да стене. Тогава той започваше отново и отново. Анна се заизвива, вкусвайки насладата.

— А ти? — попита го свенливо.

Антонио не отговори и свали бикините й. Забеляза влажния й пубис и го заблиза, докато чуваше как стене от върховно удоволствие. Антонио се изправи. Видя я гола, пред него, за пръв път. Разкопча панталона си, приближи тялото на Анна към члена си и проникна в нея с желанието, което бе сдържал цял живот. Анна изстена от удоволствие, надигна се и прегърна този мъж, когото толкова бе обичала и когото чувстваше, че отново обича.

— Толкова копнеех за този момент — каза й Антонио тихичко, докато прокарваше ръце по гърба й. — Погледни ме, Анна, моля те.

Анна го погледна и Антонио отново проникна в нея, този път по-нежно.

— Никога не съм те забравял, Анна.

Анна сведе поглед. Той доближи ръце до лицето й, погали я и я целуна.

— Погледни ме… никога, Анна.

— И аз не…

Целуна я, без да я остави да довърши фразата. Бяха се желали толкова години един друг и се бяха чакали търпеливо, защото никой от двамата не си бе представял, че любовта им ще свърши в младостта. И докато годините неумолимо минаваха, всеки от тях си бе мислил как ще се срещнат отново. Приемаха го като неосъществима мечта. Може би Анна повече, отколкото Антонио. Но в редките случаи, когато той се бе връщал на острова, си бе представял как би протекла срещата им, ако изобщо това се случеше. Бяха се разделили не защото любовта си бе отишла, а защото съдбата бе пожелала така.

Антонио се възбуждаше все повече. Затвори очи и се опита да изчака Анна, но не успя и прегръщайки я силно, свърши. Усещайки все още последните секунди удоволствие, той излезе от Анна… целуна я по устата, по шията и внимателно я накара отново да легне; целуна я по корема и отново слезе надолу, към пубиса й.

* * *

— Не мога да я оставя тук, Матиас. Не мога. Не съм спала цяла нощ. Не мога.

— Марина, успокой се. Какво каза? — отвърна й Матиас, докато търкаше очите си, и погледна ръчния си часовник.

Марина седна до него с чаша горещ чай в ръка. Беше пет сутринта. Бе изчакала този час, за да събуди Матиас.

— Аз… — въздъхна. — Никога не съм изпитвала потребност да бъда майка, Матиас. Говорили сме за това. Никога, Матиас, а съм на четирийсет и шест. Но чувствам, че това момиче е част от мен. Изпитвам вина, че я доведох в този скапан свят, в който живеем.

Матиас се надигна в леглото, без да иска да разбере думите на Марина.

— Не говори така.

— Но е вярно. Какъв живот я очаква? Вчера изпитвах желание да прекарам при нея цялата нощ… да я доведа тук. Когато я оставих да спи в леглото, се почувствах ужасно! За нея щеше да е по-добре да умре, прегърнала майка си. Колко хиляди сираци има в тази страна? И колко още ще има? Толкова ли е трудно да се спре това? Няма да я оставя тук.

— Но, Марина, какво искаш?

— Не знам, Матиас… Да я осиновя.

— Да я осиновиш? — повтори невярващо той.

Марина издържа погледа му.

— Да.

Матиас се надигна в леглото. Отговори й след няколко секунди.

— Не разбирам какво ми говориш и не знам какво да ти кажа.

— Не искам да ми казваш нищо.

— Да, но ние сме двойка, Марина. И внезапно ми съобщаваш нещо, което аз не искам.

Матиас погледна Марина. Познаваше я добре и знаеше, че макар да не му го казва, изпитва нужда да я прегърне. И въпреки че не одобряваше това, което му бе съобщила, я прегърна.

Когато Марина усети ръцете на Матиас да я прегръщат, тя изведнъж рухна и се разплака.

— Виждали сме хиляди деца в много по-лоши условия. Какво ти става? — попита я той, бършейки сълзите й.

— По-лоши може би, но не са били толкова самотни. Не знам какво ми става, Матиас. Може би е… не знам.

Не посмя да му каже причината. Срамуваше се, чувстваше се егоистка… припомняйки си усещането за самота в юношеството си. Сама, плачейки мълчаливо на осем хиляди километра от семейството си. Душата й се късаше, когато се раздели с тях завинаги, но тези четиринайсет години бяха изпълнени с ласките на баба й, с прегръдките на баща й и с компанията на сестра й. Съзнаваше, че й бе липсвала обичта на майка й, но въпреки че това й тежеше, невидимият багаж, който носеше в сърцето си във всички страни, където отиваше, беше все така пълен със спомена за тези години, прекарани с тези три човешки същества. И мисълта, че това момиченце, което тя бе довела на бял свят, нямаше да има нищо по нейна вина, изпълваше с тъга сърцето й.

Всеки ден, до декември, отиваше да й дава последния биберон. Започваше работа в седем сутринта, а в четири Калеб, който живееше близо до сиропиталището, я закарваше там. Разбра се с детегледачките, които се радваха, че имат помощничка, като преди това взе разрешение от служителя, който управляваше местното сиропиталище и когото видя само три пъти през тези три месеца. Беше висок и слаб мъж на средна възраст, надменен и възпитан, който сам предложи съдействието си на европейската лекарка, която помагаше през следобедите. Обясни й процедурата за осиновяване, която Марина трябваше да изпълни. Беше сложно, понеже, като европейка, трябваше да извърши всичките формалности по осиновяването от Испания. Матиас я придружаваше в неделните дни, без да приема сериозно желанията на жена си.

След два дни Наоми вече разпознаваше Марина и щом чуеше гласа й, я поглеждаше. След седмица се хващаше с ръчички за пръчките, изправяше се в леглото и приклякваше, за да я вземе. След три седмици плачеше, когато я оставяше в леглото, и тя отново я взимаше в ръце и я разхождаше по черния път до нивите с теф…

* * *

Любовници. Не беше трудно да запазят в тайна връзката си. Имаха на разположение къщата над пекарната, а Марина щеше да се върне чак в края на декември. Антонио излизаше всеки ден от сервиза в два без една минута, с каска и пълна газ, и в два и четвърт вече беше във Валдемоса, като преди това поздравяваше местния полицай, който също беше моторист и се правеше, че не забелязва превишената скорост, с която караше Антонио… В това село се глобяваха чужденците, и точка. Анна винаги го посрещаше с готов обяд. Хранеха се спокойно — когато Антонио искаше, разбира се. Защото Антонио беше палав като деветнайсетгодишен хлапак. Да. Как да го опиша, без да изглежда вулгарно — беше мръсник, но мръсник в положителния смисъл на думата. От онези мъже, които — докато например си ядеш спокойно ябълката за десерт — ненадейно пъхат ръка в деколтето ти и те сграбчват за гърдата, вдигат те от стола, опират те до стената, докато те целуват страстно, свалят ти грубо бикините и те чукат, без да забравят за теб, разбира се. Стараят се този дивашки секс да те възбуди колкото тях. Също както го направи първия път върху масата, покрита с брашно, с Анна, но все по-невъздържано с всеки изминал ден. Бяха счупили две чинии, бутилка вино, а за малко и прозореца…

Не беше трудно да излъже Армандо. Анна му каза, че остава в пекарната, за да приготви тестото за следващия ден, и че втасването е важно и трябва да се наглежда, така че тестото да бухне правилно. На Армандо вече всичко му беше безразлично.

Септември, октомври, ноември, декември… бяха най-истинските, най-забавните, най-страстните месеци в живота на Анна. Наистина бяха.

На 22 декември Марина и Матиас се връщаха на острова…

— И сега какво, Анна? Цял месец няма да те виждам? Какво ще правиш на Нова година? Ще ядеш гроздовите зърна^[2] с мъжа си, сякаш нищо не се е случило, и ще си пожелаете весела година? — попита я Антонио. — Не мога да понеса това, Анна.

Анна не отговори. Бяха избягвали темата и живееха в тази къща, сякаш бяха нормална двойка.

— Спиш ли с него?

Анна се ядоса. Току-що се бяха любили. Моментът не беше подходящ да задава такива въпроси. Надигна се и го погледна в очите.

— Не, Антонио. Не спя с мъжа си. Вече ти казах. Никога — заяви тя искрено, гледайки го в очите, които за пръв път й се сториха неуверени.

И не лъжеше, нямаше никаква връзка с мъжа си. Бе направила онзи злощастен опит, който продължи два месеца, но противно на това, което очакваше, вместо да го почувства по-близък, изпита отвращение… и повече никога.

— От години не спя с него. Повярвай ми, моля те.

И Антонио й вярваше, но със задълбочаването на връзката им самият факт, че мъжът й спи в същото легло с нея, го дразнеше.

— Искам… искам да съм с теб завинаги, Анна.

Замълчаха. И Анна желаеше същото. Но какво можеше да направи? И не беше само Антонио. Ами Анита? Анита и търсенето й на идентичност, защото, откакто учебната година бе започнала, тя отново стана предишното начумерено и самотно момиче, което в някои дни се държеше добре, в други — зле, или се изолираше, или крещеше, или споделяше.

— Но какво да направя, Антонио? Да изхвърля мъжа си от вкъщи, когато в момента няма къде да отиде, а ти да дойдеш да живееш при нас?

— Ела при мен в Естака. Знам, че къщата е малка и влажна… но ни стига.

— А дъщеря ми? Тя е голямо момиче, с една глава по-висока от мен. Няма да дойде да живее с нас. Няма да иска.

— Единствено знам, че не искам повече да крия връзката си с теб. Не искам, Анна. И двамата вече не сме първа младост. И още нещо, Анна. Трябва да се научиш да бъдеш себе си. Да взимаш собствени решения. Да не се боиш от хорското мнение. Да не ти пука какво ще кажат приятелките ти от Яхтения клуб — каза той с твърд и леко рязък глас, без да повишава тон.

Анна не знаеше какво да отговори на всичко това. Съзнаваше, че е прав и че спазването на благоприличие й беше втълпено още от малка.

— Извинявай, не исках да кажа това — добави Антонио, като се доближи до нея и я целуна по устата. — Просто си помисли, моля те. Разбирам, че това, което ти предлагам, не е лесно, и знам, че наближава Коледа и че човек трябва да е със семейството… аз също трябва да видя братовчедите си и децата им, и чичовците, и лелите, чакат ме обеди, вечери, подаръци… Като всички. Ако дъщеря ми беше тук, и аз щях да искам да прекарам празника с нея, но, Анна — каза той, като я целуна — макар да не е никак лесно да осъществим мечтата да живеем заедно, нека започнем, като прекараме края на годината в Естака, с приятелите и съседите ми, и да спим за пръв път в къщата ми, без да бързаме и без да се крием. На следващия ден ще ядем печена прясна сардина. След всичко, което преживяхме, заслужаваме това, не мислиш ли, Анна?

* * *

— Кука и Куро организират празненство в дома си на 31-ви — каза й Армандо на 25 декември по време на коледния обяд, докато си отрязваше парче пуйка.

Анна не отговори нищо. Армандо също не чакаше отговор. Просто щяха да отидат.

— Приготви ли си куфара? — обърна се Анна към Анита.

— Да — каза Анита, като се усмихна. — Татко, трябват ми малко пари.

— Нямам — отвърна той, без да я погледне.

— Аз имам. Не се тревожи — каза майка й. — С баща ти сме пътували доста, но никога не сме ходили в Германия.

— Пипа ми каза, че Хайделберг е един от най-красивите градове в страната.

— Гордея се с теб. На твоята възраст не смеех да отида сама до ъгъла — каза Анна, милвайки косата на дъщеря си. — Тази прическа много ти отива.

* * *

Когато Марина влезе в стаята си във Валдемоса, първото, което направи, бе да постави в рамка една снимка, която Калеб бе направил на тримата. На нея Матиас бе прегърнал през рамо Марина, която държеше Наоми в скута си.

Родителите на Матиас, брат му с бременната си турска приятелка и синът му от първата му жена пристигнаха от Берлин в Майорка на 25 декември. Щяха да останат във Валдемоса до 6 януари. Родителите на Матиас отседнаха в хотела на Габриел, а брат му, приятелката му и синът му се настаниха в килера, превърнат в спалня.

Декември беше топъл и слънчев, температурата не падаше под дванайсет градуса. Семейството на Матиас очакваше с огромно нетърпение да посрещне Нова година, участвайки в испанската традиция с гроздовите зърна. В началото мислеха да я отпразнуват вкъщи, но Марина прецени, че ще е много по-добре да отидат в бара на Томеу, заедно с всички жители на Валдемоса, поглъщайки по едно гроздово зърно пред телевизора при всеки удар на часовника на площад Пуерта дел Сол и прекарвайки последните минути като всички испански семейства — дали да не обелим зърната, на мен пък ми харесват небелени, това е най-скъпата реклама в годината, това са четирите удара преди дванайсет, не, още не, млъкнете, деца, ще пропуснем ударите на часовника…

Винаги е за предпочитане да прекараш 31 декември сред приятели или, разбира се, с истинската любов в живота ти.

И настъпи 31 декември… и празненството на Кука и Куро.

Армандо си връзваше вратовръзката. Анна облече черна прилепнала рокля с гол гръб, която си бе купила в „Кортана“ преди няколко години, но изглеждаше като нова и й стоеше добре. Влезе в банята. Затвори вратата, огледа се в огледалото и си пое въздух. Антонио щеше да я чака след един час при ротондата на Палма и оттам щяха да отидат в Естака.

Не бе посмяла да каже на мъжа си, че няма да присъства на празненството в дома на приятелите им. Реши, че е по-добре да му съобщи в последната минута. През изминалата седмица прехвърли през ума си стотици лъжи, които би могла да каже на Армандо, докато намери най-подходящата.

— Анна, побързай, ще закъснеем — каза Армандо, чукайки на вратата на банята.

Анна се обърна и усети как сърцето й започна да бие по-бързо. Да мълчи за връзката си с Антонио, беше едно, а съвсем друго — да лъже. Анна отвори вратата на банята и се усмихна насила на мъжа си. Армандо взе ключовете на колата и заедно излязоха от спалнята. Слязоха по стълбата. Той гасеше лампите след себе си. Взеха палтата и ги наметнаха на раменете си.

— По-добре да отидем с твоята кола. Ще има полицаи на всеки ъгъл.

— Армандо.

Погледна мъжа си.

— Няма да дойда.

— Как така няма да дойдеш? Къде няма да дойдеш?

— Няма да дойда на празненството у Кука и Куро.

— Но какво говориш? — каза Армандо с презрителен тон.

— Ще посрещна Нова година със сестра ми във Валдемоса.

— Какво?

— Да. Покани ме да отида и… може и ти да дойдеш, ако искаш — каза Анна колебливо, свеждайки поглед.

Армандо се изсмя иронично.

— Не говори глупости и се качвай в колата.

— Знаех, че ще се ядосаш и… Покани ме вчера. Затова не ти казах по-рано.

— Виж, Анна. Ще дойдеш на празненството и след полунощ върви, където искаш — каза той, повишавайки глас.

— Не. Съжалявам — отвърна му тихо Анна.

— Анна, ако обичаш, качи се в колата — заповяда й той.

Армандо отвори вратите на колата си. Анна не мръдна от мястото си.

— Анна, качи се.

— Добре. Но ще си тръгна веднага след дванайсет. Тогава ще вземем двете коли — отвърна му Анна и извади ключовете на беемвето от чантата си.

— Ще вземем двете коли и после ще видим дали ще ходиш някъде — каза Армандо, като влезе в колата си и тръшна вратата.

Анна се качи в своето беемве. Подкара нервно след мъжа си, мразейки се. Стигнаха до къщата на Кука и Куро. В градината вече имаше над двайсет коли. Фасадата беше украсена с червен неонов надпис на английски: „Happy New Year“.

Армандо паркира и слезе. Анна паркира след него. Угаси фаровете на колата. Видя как Армандо поздравява Шеска и мъжа й, които бяха дошли заедно с учителя по йога на Кука и новото му гадже, една млада чужденка, облечена с оранжево сари, която й се стори позната.

Анна понечи да извади ключовете от контакта. Помисли си, че Антонио вече сигурно я чака на ротондата на Палма. Изпита ярост към себе си. Съжали, че е страхлива, както е била винаги, цял живот. Отново погледна към мъжа си. Жестикулираше прекомерно, усмихнат, опитвайки се да прикрие тревожното си състояние, което, без съмнение, беше известно на всички на острова. Армандо и Шеска махнаха с ръка на Анна да слезе от колата. И тогава тя си даде сметка за цялата фалшивост на усмивката на мъжа си и за цинизма в жеста на приятелката си.

„След всичко, което преживяхме, заслужаваме това, Анна. Не мислиш ли?“ Думите на Антонио пронизаха съзнанието й.

Даде на заден ход. Въздъхна и натисна газта. Колата потегли и без да мисли, тя завъртя волана и излезе от къщата на приятелите си. Антонио вече я чакаше от четвърт час. Караше възможно най-бързо, докато стигна до площад „Еспаня“, където имаха среща. Видя го да седи на мотора и да гледа ръчния си часовник. Анна натисна клаксона. Той се изправи и се усмихна. Паркира беемвето зад мотора. Без да угаси светлините, слезе от колата, остави вратата отворена и се хвърли към него. И този път тя го целуна по устата, без да я интересуват чуждите погледи.

* * *

— Марина, не искам да ставам баща. Не изпитвам нужда. Още по-малко — на бебе, което не е мое — призна той. — Чувствам се като глупак, защото знам, че не говорим за теб, говорим за Наоми. Но искам да съм честен с теб. Не искам. Съжалявам.

Марина се бе обадила в Института за социални дейности, за да се информира за процедурата за международно осиновяване. Даде си името, за да участва в първата разяснителна беседа, която щеше да се проведе в средата на януари в Палма.

— Какво да направя? Да остана в Майорка и да дойда на беседата за осиновяване? Няма да бъда щастлив. Харесвам живота, който имаме, Марина. Обичам професията си. И според мен тя е несъвместима с отглеждането на дете. Ти наистина ли си наясно с това? Ще напуснеш „Лекари без граници“.

Марина кимна утвърдително с глава. Беше напълно наясно. Бе взела това решение без капка колебание. И истината беше, че в момента, вместо да е в Майорка и да прекарва празниците с приятелите си във Валдемоса и със семейството на Матиас, желаеше да е в онова бедно сиропиталище при Наоми.

Това беше първата им криза като двойка и щеше да е трудно да я преодолеят. Бяха добър екип. Обичаха се. Уважаваха се. Животът обаче ги поставяше пред първото изпитание. След като разговаряха дълго, решиха, че ще продължат връзката си, но Матиас щеше да се върне към работата си на сътрудник, а Марина щеше да направи постъпки като самотна майка за осиновяване на етиопското момиченце, на което бе спасила живота.

* * *

Анна отвори очи. Антонио продължаваше да спи безгрижно, несмущаван нито от слънцето, което проникваше в бедната рибарска къщурка, нито от вълните, които се разбиваха в брега на няколко метра от тях. Загледа се в него… влюбено.

Чантата й беше на пода. Извади мобилния телефон, на който бе изключила звука. От мъжа й нямаше ни вест, ни кост, имаше само съобщение от Анита: „Честита Нова година, мамо. Благодаря ти, че ме пусна да дойда в Германия. Харесвам тази страна. Обичам те много“.

„Обичам те много“ — това бе написала дъщеря й. Никога не й бе казвала тези думи и те бяха най-хубавият подарък в първия ден от годината.

Ръцете на Антонио обгърнаха тялото й.

— Оттук няма да избягаш никога — заплаши я той шеговито, целувайки гърба й и в ерекция (без да искаме да сме вулгарни, защото „в ерекция“ беше естественото състояние на Антонио).

— Днес командвам аз — каза му Анна нежно, като се обърна към него и го целуна по устата. — Днес ще го правим бавно… както ми харесва на мен.

И на този 1 януари 2011-а те се любиха бавно, желаха се, прегръщаха се и се гледаха в очите, и се обичаха с всяка секунда все повече, и се заклеха във вечна любов…

Животът обаче не е какъвто искаме да бъде, а е такъв, какъвто е, и понякога може да е много гаден. Точно в този ден Антонио откри в гърдата на Анна смъртоносната бучица, която щеше да я отнесе в гроба година по-късно.

* * *

Беседата за осиновяването щеше да се проведе в Института за социални дейности в Майорка, който се помещаваше в същата сграда, където беше Имотният регистър.

Марина влезе решително с личната си карта в ръка и я подаде на охранителя с глуповатото лице от миналия път.

В малкото преддверие чакаше една безлична двойка и една жена, която излъчваше тъга от всяка пора на тялото си. Поздрави лаконично и в отговор получи задружен шепот за добре дошла, но никой не я погледна.

Появи се една служителка, която се представи и ги заведе в малко функционално помещение с десет индивидуални чина, разположени в кръг, бяла дъска, бюро и проектор.

Казваше се Марта. Беше психолог и педагог и от десет години отговаряше за осиновяванията в Института за социални дейности в Майорка. Тя щеше да им помага в процедурата по осиновяването, която щеше да бъде много дълга, както тя ги предупреди от първата минута на беседата.

Беше повтаряла тази беседа стотици пъти, откакто постъпи на работа в общината на Палма. Говореше любезно, но ясно и бързо. Приближи се до дъската, взе един маркер и написа:

— Международно осиновяване

— Национално осиновяване

— Осиновяване на деца със специални нужди

Обясни им, че това са три много различни процедури на осиновяване, и попита присъстващите какъв вид осиновяване желаят. Безличната двойка искаше да осинови бебе от чужбина, за предпочитане от Китай, поясни жената. Пълничката самотна майка обясни, че би взела дете и със специални нужди. Марина каза, че ще осинови дете от Етиопия, без да обяснява каква е връзката й с Наоми.

— Ако сте решили окончателно, че искате да осиновите дете от Етиопия или от Китай, може да напишете само една страна. Но имате възможност да изберете две страни. Аз лично ви съветвам да посочите две.

Отправи поглед към омъжената жена и продължи:

— В Китай липсва цяло едно поколение жени… тези, които бяха дадени масово за осиновяване преди десет години, но правителството вече прекрати улесненията, които предлагаше преди време.

Марта се спря на някои от двайсет и шестте страни, с които Испания имаше договор за осиновяване. Процедурата по осиновяване на китайско бебе беше много по-различна от тази за осиновяване на етиопско дете.

Взе маркера и отново започна да пише на дъската:

НЕОБХОДИМИ ДОКУМЕНТИ:

Молба за осиновяване.

Избор на страна за осиновяване.

Ксерокопие от последния фиш за заплата.

Декларация за доходите.

Документ за здравословното състояние.

Документ за съдимост (Министерство на правосъдието в Палма).

Когато Марта постави крайната точка след думите „документ за съдимост“, Марина и останалите присъстващи се изненадаха. Никой обаче не посмя да попита и изчакаха обясненията на психоложката.

Марта се спря на всяка от точките, написани на дъската. Съобщи какъв е изискваният минимален доход за осиновяване — двойките без деца трябваше да печелят чисти двайсет и четири хиляди евро на година; двойките с дете — чисти двайсет и осем хиляди евро на година; с две деца — трийсет и две хиляди, а самотен осиновител — осемнайсет хиляди евро. Марина стигаше до тази цифра. Задиша по-спокойно.

Трябваше да си направят пълен медицински преглед за физическото и психичното си здраве. Накрая, за да получат свидетелство за съдимост, трябваше да се обърнат към Министерството на правосъдието и да поискат формуляр 790. Никой не попита нищо. Щяха да изпълнят изискванията. Щом се налагаше да докажат, че не са престъпници… щяха да го направят.

— След като ми връчите цялата документация, ще започнем групов обучителен курс за осиновители. После ще преминем към индивидуално обучение и накрая — към лична среща в дома ви, където ще приемете детето. След края на курса ще се издаде тъй нареченото удостоверение за годност. Цялата процедура трае около девет месеца.

Марта отпи вода от малка пластмасова бутилка.

— Ако получите положително заключение за годност, ще трябва да чакате между две и девет години, за да вземете детето.

Сърцето на Марина застина. Не погледна никого от присъстващите, но бе сигурна, че всички изпитват същата дълбока покруса, каквато изпитваше тя в момента. От две до девет години? Това нямаше никакъв смисъл. Ако имаше късмет, Наоми щеше да пристигне в Майорка през 2014-та. Какво щеше да прави през всичкото това време в сиропиталището?

— Трябва да бъда искрена. Не мога да ви лъжа… — каза Марта любезно.

Раздаде по един кафяв плик на четиримата присъстващи.

— Това е молбата и останалите документи, които ни трябват, за да започнем обучителния курс.

В четири без една минута се сбогува и излезе бързо от помещението. След двайсет минути трябваше да вземе биологичната си дъщеря от детската градина. Марта влезе в асансьора тъкмо в момента, в който от него излизаше охранителят с оранжевия елек и глуповатото лице, сърбайки кафе от пластмасова чаша. Двамата се сблъскаха и кафето се разля по костюма на Марта. Тя погледна блузата си, а после охранителя с убийствен поглед и без да повишава тон, му каза: „Ти да не си идиот? Видя ли какво петно ми направи?“.

* * *

Седна на леглото и намести възглавниците. Отвори кафявия плик, който й бе дала психоложката, и извади стоте листа, които имаше в него. Заглавието на първия лист гласеше:

МОЛБА ЗА МЕЖДУНАРОДНО ОСИНОВЯВАНЕ

Страна 1 …

Страна 2 …

Спомни си думите на психоложката: „Съветвам ви да посочите две страни за осиновяване“.

На другия лист бяха написани по азбучен ред двайсет и шестте страни, с които испанското правителство бе подписало договор за осиновяване: Боливия, България, Бразилия, Бряг на слоновата кост, Виетнам, Доминиканска република, Еквадор, Етиопия, Индия, Колумбия, Китай, Казахстан, Мадагаскар, Мали, Мексико, Никарагуа, Перу, Полша, Румъния, Русия, Салвадор, Сенегал, Тайланд, Филипините, Хондурас, Шри Ланка.

Прегледа изискванията на всяка страна. Не всички разрешаваха осиновяване от самотни майки. Като семейство от един родител, тя можеше да осинови дете в Русия, Китай, Перу. Престана да гледа списъка. За какво? Тя искаше единствено да бъде майка на момиченцето, което бе довела на този свят.

Взе химикалка и написа:

МОЛБА ЗА МЕЖДУНАРОДНО ОСИНОВЯВАНЕ

Страна 1 Етиопия

Страна 2 X

На последния захванат с телче лист се посочваше сумата, която трябваше да бъде изплатена на страната по произход. За осиновяването на руско дете трябваше да се платят на руското правителство трийсет хиляди евро. За китайско дете — пет хиляди. Латиноамериканските страни се движеха между седем и девет хиляди евро. Марина би трябвало да плати на Етиопия десет хиляди евро. „Евтино — скъпо“ — тези две прилагателни, които отекнаха в съзнанието й, й се сториха неприлични, но това беше суровата действителност — осиновяването на русначе беше три пъти по-скъпо от това на етиопско дете и шест пъти по-скъпо от това на китайче.

Попълни данните и пъхна отново листовете в кафявия плик. Отвори чекмеджето на нощното шкафче и го остави върху бележника и стетоскопа.

Излегна се на леглото и се зави с вълнените одеяла на Лола; угаси лампата на нощното шкафче и погледна през прозореца. Перест облак минаваше през луната. „От две до девет години…“ А толкова лесно беше да вземе самолета до Адис Абеба и след три дни да прегърне Наоми.

* * *

Компресорът притисна дясната гърда. Силиконовата протеза пречеше да се види добре млечната жлеза. Медицинската сестра вдигна компресора. Опъна гърдите й, сякаш искаше да ги изтръгне от тялото, и компресорът отново се спусна. Анна усети болка.

— Не дишайте, ако обичате.

* * *

Марина влезе в Териториалното управление на Министерството на правосъдието в Палма. Осем служители потракваха на клавиатурите пред мониторите. Само пред един от тях имаше гражданин. Марина се доближи до полицая, седнал зад една маса.

— Добро утро. Идвам за — тя несъзнателно сниши глас — свидетелство за съдимост.

— Личната ви карта, ако обичате.

Марина извади личната си карта от чантата и му я подаде.

Полицаят написа нещо на компютъра си. Почака и после й подаде листче с отпечатан номер.

— Изчакайте в залата.

Марина седна в чакалнята. Секунда след това на екрана се появи номерът й. Седна пред една служителка, на която обясни накратко историята си. Служителката затрака по клавиатурата и се вгледа в монитора.

— Тук пише, че сте живели в САЩ в продължение на петнайсет години.

— Да.

— Тогава трябва да се обърнете към американското посолство в Мадрид и да поискате да ни изпратят досието ви за този период. Оттук не можем да направим нищо.

* * *

Беше сама в работилницата и почистваше попадналото в цепнатините брашно. Беше раздразнена, ядосана от всички тези формалности, които смяташе за абсурдни. Трябваше да отиде в Мадрид… Процедурата по осиновяването дори не беше започнала, а тя вече губеше търпение. Какво означаваха всички тези документи, които искаха от нея? И не само удостоверение за съдимост, но и психиатричният преглед, на който трябваше да се подложи, болестите, от които бе боледувала през живота си, еврото, което имаше в банката… Нима питаха за всичко това майките, които зачеваха децата си в утробата? Като лекар гинеколог тя можеше с чиста съвест да твърди, че бе изваждала деца от утробата на жени, напълно непригодни за майчинството. Не бе очаквала това нахлуване в личния й живот. Дори през ум не й бе минавало до каква степен служителите на Института за социални дейности в Майорка ще се намесят в личния й живот, за да подсигурят живота на Наоми.

— Ехо? — чу се откъм входната врата.

— Анна? — каза Марина, разпознавайки гласа на сестра си.

Бяха се чули по телефона на 2 януари. Анна се обади в къщата на Урсула, за да честити новата 2011 година на сестра си. Бяха разговаряли в продължение на половин час. Този път обаче Марина не спря да говори за бъдещото си майчинство и за плановете си да се установи — може би — за постоянно в Майорка.

Анна влезе в работилницата. Марина се приближи до нея и я целуна.

— Анита върна ли се?

— Да. И смята да ходи в Берлин всяко лято, за да учи немски, и има странни идеи… иска да стане дисководеща и че в Германия можело да учи за техник по звукови ефекти… само за това говори. — Анна повдигна вежди и продължи: — Ти представяш ли си ние да бяхме казали на майка ни, че искаме да учим за дисководещи?

— Не мога да си го представя — отвърна тя, забелязвайки, че сестра й говори бързо и много. — Добре ли си?

— Може ли да отидем горе и да поговорим на спокойствие?

На Анна й беше приятно да влезе отново в тази всекидневна. Седнаха на дивана.

— Разказвай — каза й Марина загрижено.

Анна извади мамографията от чантата. Марина я разпозна и усети как я обхваща тревога.

— Вдругиден ще ми направят биопсия.

Марина взе мамографията и веднага видя светлия възел.

— Може да е киста. Успокой се. Изчакай първо резултатите — отвърна тя.

Марина погледна по-голямата си сестра. Винаги беше така. Тези роли бяха изпълнявали в тази сестринска връзка. Разбра думите на Анна, без тя да ги изрече: „Моля те, грижи се за мен, ако ми се случи нещо“.

— Може да се окаже нещо незначително. Успокой се, изчакай да видим какво е.

— Hello! — разнесе се глас откъм пекарната.

Марина погледна часовника.

— Два и половина е. Пекарната е затворена, няма нужда да слизаме.

— Hello! Anyone there? Loula! Cata! Are you there?^[3]

— Да вървим. Вече ти казах всичко. Аз ще го обслужа. Домъчня ми за занаята на пекарка. А чужденците винаги ме развеселяват.

— Анна, идвай да ни помагаш. Никога не съм казвала да не идваш.

Двете станаха. Марина обгърна с ръка раменете на сестра си.

— Аз съм насреща. Но не се тормози, преди да си видяла резултатите.

— Благодаря ти, Марина — тя отново сведе очи.

— Hello!!! Anyone there? Maruja Doloures! Catalaina! Houla, houla. Are you there?^[4]

— Досаден янки от Източния бряг — обяви Марина, разпознавайки акцента на клиента.

Когато видяха американеца пред себе си, онемяха. Бяха смаяни. Поразени. Слисани и едновременно се изчервиха.

— Здравейте, приятелки, аз търси Лоула и Каталайна… Госпожите вече не работи тук? — попита изпълнителят на главната мъжка роля в „Първичен инстинкт“.

Реагираха с няколко секунди закъснение, защото в този момент единственото, което сестрите Вега де Вилальонга виждаха, беше сцената, в която въпросният господин изпиваше с очи една секси Шарън Стоун, седнала в зала за разпит и разтваряща краката си без бельо отдолу.

Ана преглътна слюнката си и забрави за момент за мамографията.

— Мария Долорес почина — отвърна Марина.

— I am sorry^[5] — каза той учудено. — Аз не знае нищо. Лоула беше млада. Вие сте дъщери на Лоула? Дъщери на Каталина?

— Не, не сме техни дъщери.

Анна стоеше все така прехласната пред еротичния идол на младостта си. Целият остров знаеше, че Майкъл Дъглас и Диъндра, първата му жена, прекарваха лятото в една къща в Естака. Целият остров научи за приятелския му развод, за пристигането на Катрин и за края на добрите отношения с бившата му (що за глупост да делиш лятна вила с бившата си жена); целият остров знаеше тази пикантна история, но почти никой майоркец не бе успял да го види. Не се знае как го правеше, но успяваше да остане незабелязан през месеците, които прекарваше в Естака.

— Може ли да ви помогнем с нещо? — осмели се да попита Анна в пристъп на смелост.

— Аз искал черен хляб и клиент приятел Лола, малко лимонов сладкиш и… Как се казва poppy seeds?… О, да, мисля… маково семе, ако обичате — отвърна Майкъл.

Анна хвана едни щипци, обърна се и взе един черен хляб от тавата. Марина извърши същото действие с щипците и взе парче лимонов сладкиш. Докато стояха с гръб към Майкъл, двете се спогледаха и Анна извади език и сладострастно облиза с език устните си. Марина се усмихна. Двете се обърнаха към него и му връчиха поръчката, като преди това я увиха в хартия.

Майкъл остави двете евро на масата, отви лимоновия сладкиш с маково семе и отхапа от него. Задъвка бавно, търсейки познатия вкус от летните месеци… Те го гледаха очаквателно.

— Вкус на лимонов сладкиш не същият — каза, отхапвайки отново от сладкиша.

Хвърли им прелъстителна усмивка и на излизане, спомняйки си една фраза на испански, която бе научил от приятеля си Арнолд Шварценегер в „Терминатор 2“, каза:

— Аста ла виста, бейбис.^[6]

* * *

Поиска от посолството да й изпратят необходимите документи по пощата, но й отказаха. Една седмица по-късно взе самолета до „Барахас“ и пристигна в Мадрид. Беше си уговорила предварително среща със секретаря на посланика. Изгуби цял месец, докато чакаше да получи проклетия американски документ, който удостоверяваше, че не е престъпница. През този месец събра последните данъчни декларации, удостоверението за имотното й състояние, което потвърждаваше, че е собственичка на мелница, на къща във Валдемоса и на търговско заведение (пекарната), както и банково извлечение за годишните й доходи и последната й заплата. Направи си медицински преглед и отиде при психиатъра на Сон Дурета, препоръчан от Института за социални дейности, за да удостовери, че е психически стабилна.

След един месец успя да събере всички документи, пъхна ги в плика, който й бе дала служителката по време на разговора им първия ден, и го отнесе в Съвета на Балеарските острови.

Сега отново трябваше да чака.

* * *

От: [email protected]

Дата: 27 януари 2011

До: [email protected]

 

Здравей, Матиас,

Пиша от компютъра вкъщи! Миналата седмица отидох с жената на Габриел до центъра и купихме огромен настолен компютър, а тази сутрин дойдоха хората от Телефонната централа… + (34) 971 456723. Моля те, обади ми се при първа възможност.

Как си? Пиши ми за проекта в Палестина. Она и Ариц още ли са заедно? Тук всичко си е постарому. Черен хляб, сладкиш с маково семе… Разходки с Урсула. Ниебла започва да ослепява, вчера се блъсна в един уличен стълб, горката, май трябва да я заведа на ветеринарен лекар.

Не знам защо, Матиас… но те чувствам далечен. По-далечен от всякога. Струва ми се, че ще мине цяла вечност, докато дойдеш през юли и те видя.

Обичам те.

Марина

* * *

Анна седна на брега с лице към морето. Привечер. Сама. Преди по-малко от час онколожката й бе съобщила лошите резултати от биопсията. От силния вятър косата й се рошеше и закриваше лицето й. Прибра я зад ушите. Усети студени тръпки. Загърна се с жилетката и се загледа във вълните, надигащи се в морето под действието на вятъра.

Мобилният телефон иззвъня. Пъхна ръка в чантата, извади го и прочете името на Антонио на дисплея. Остави го да звъни.

Мислеше единствено за петнайсетгодишната си дъщеря. Представи си какво ще бъде ежедневието на Армандо и Анита без нея. Как вечерят с наведени глави, без почти да си разменят дума. Помисли си, че свекърва й сигурно ще се премести у тях и ще вечерят тримата заедно. Тази въображаема сцена я изпълни с мъчително безпокойство. Беше търпяла години наред майката на мъжа си и не искаше да е близо до дъщеря й. Не можеше да позволи това да се случи.

Помисли си, че има още по-лоша вероятност. Ами ако след смъртта й Армандо реши да продаде къщата и да изплати, както той искаше, част от дълговете си? Щяха ли да наемат апартамент? Не. Армандо нямаше да отиде да живее в апартамент с подрастващата си дъщеря. Нямаше да знае откъде да започне. Тази вероятност беше невъзможна. Ако един ден Армандо продадеше къщата, сигурно дъщеря й Анита щеше да отиде да живее при свекърва й, а той бог знае къде щеше да се запилее… Или и тримата щяха да живеят в къщата на свекърва й. Обхващаше я все по-голямо безпокойство, докато мислеше за бъдещето на дъщеря си. Пое си дълбоко въздух. „Ракът се лекува, Анна. Отпусни се. Дишай. Изчакай.“

„Какво да чакаш, Анна? Да умреш? Живя живота, който другите искаха да живееш. Животът, който искаше майка ти, Ана де Вилальонга. Животът, който искаше мъжът ти, Армандо Гарсия. Животът, който искаше свекърва ти. Какво реално решение си взела ти?“

И докато се упрекваше за всичко, което не бе сторила, Анна най-после, на своите петдесет години и болна от рак, който я разяждаше, осъзна какво трябва да направи.

* * *

— Уважение към произхода на осиновеното дете. Към семейството му по произход. Към културата му по произход. Уважение към расата — повтаряше Марта като заклинание.

Марина въздъхна, докато слушаше служителката.

— Нашият приоритет са те, а не вие. Целта на осиновяването не е да запълни празнота в живота ви. Знам, че всички вие искате да станете родители, но над всичко стои детето, което се нуждае от подходящо семейство и трябва да се превърне в здрав възрастен човек.

Марта взе пластмасовата чаша и отпи от кафето. Беше спала малко тази нощ. Дъщеря й имаше остър бронхит.

— Каквото и да стане, това ще бъдат децата ви за цял живот. За цял живот — повтори натъртено. — Връщат ни деца. Повече, отколкото предполагате — каза тя, за да оправдае тона си. — Каквото и да стане, това е вашето дете и ние трябва да сме сигурни, че сте в състояние да се грижите за него.

Четиримата присъстващи я слушаха едновременно обидени и раздразнени. Никой от тях не можеше да си представи, че би могъл да върне детето си. Марта, която сякаш бе прочела мислите им, добави:

— На човек понякога му иде да върне и биологичните си деца, когато са в пубертета, но не ги връща. Нито осиновените. Случва се обаче, особено в юношеството, да ни ги довеждат тук, да, тук, в тази сграда. При последното дете, което ни върнаха, бащата се извини с думите: „Още като ми го дадохте, не беше в ред“. А го взе, когато беше на три години. Това е едно русначе, което сега е на шестнайсет. В момента живее в приемен дом. Аз дадох на тази двойка удостоверение за годност.

Марина имаше чувството, че психоложката иска да ги уплаши и да ги накара да се усъмнят в благородното желание, което имаха всички присъстващи в студената зала на Института за социални дейности. Всяка фраза, която изричаше тази жена, беше болезнена.

След беседата прожектираха документален филм, в който възрастни хора, които са били осиновени, излагаха своята гледна точка за осиновяването. По-голямата част от тях обясняваха без проблеми положението си на осиновени, други упрекваха донякъде пасивното отношение на родителите си към тяхната страна по произход. Всички интервюта бяха интересни. Имаше обаче нещо, което направи впечатление на Марина. Всички интервюирани във филма изразиха известно огорчение от факта, че трябва да се чувстват вечно благодарни на родителите си за това, че са ги осиновили. Беше бреме, което всички носеха. Една от осиновените жени заяви: „Изпитват ли биологичните деца благодарност, че са били обгрижвани от родителите си? Трябва ли да им благодарят вечно, всеки ден, че са ги довели на този свят?“.

Излезе от срещата със списък на книги, достатъчни за цялата година. Книги, написани от жени от целия свят, които бяха минали през процедурата на осиновяване и които имаха опит като майки осиновителки. Романи, написани от осиновени деца, вече възрастни. Един графичен роман, озаглавен „Кожа с цвят на мед“, автобиография на самия художник, южнокореец, осиновен през седемдесетте години от белгийско семейство. Марина го купи и го прочете от край до край през нощта. Беше първият комикс, който купуваше през живота си. Никога не бе предполагала, че тези рисунки ще я трогнат по такъв начин. Беше пет сутринта. Угаси лампата и си спомни думите на приятелката си Лаура, когато постави ръка върху корема й преди година: „Ти си способна да обичаш едно дете. Никога не се съмнявай в това“.

* * *

— Започвам химиотерапия след няколко седмици — съобщи Анна на Кука.

— Какво? — попита тя разтревожено.

— Имам рак на гърдата — обясни й Анна студено.

Кука машинално я хвана за ръката.

— Не търся съчувствие. Трябва ми помощта ти.

— Разбира се, Анна. Ще ти помогна с каквото мога — побърза да отвърне Кука.

— Искам да продам къщата. Да намеря купувач. Най-добрия. И знам, че мъжът ти е специалист в това.

— Но, Анна, какво ще каже Армандо?

— В момента изобщо не ме интересува какво ще каже Армандо. И те моля да не му казваш за този разговор. Нека си остане между нас двете. Нали?

— Да, Анна.

— Погледни ме в очите и ми обещай, че това ще си остане между нас.

— Обещавам ти — отвърна искрено Кука. — Но къде смяташ да живееш?

— С парите от продажбата ще купя малък апартамент, около осемдесет квадратни метра, в центъра на Палма. Светъл и с изглед към морето. С три стаи. Каквото остане, ще го вложа в банкова сметка на името на дъщеря ми, до която ще има достъп само сестра ми, докато тя навърши осемнайсет. Кажи ми какво ще му трябва на Куро.

Кука, стресната, смилаше информацията, която тази жена, нейна приятелка от почти четирийсет години, й съобщаваше, и в този момент Анна й се стори най-смелата жена, която някога е познавала.

— Снимки на къщата и данъчна оценка. Имаш ли ги?

— Ще ти изпратя снимките днес. Но документите сигурно са в сейфа на Армандо.

— Не се тревожи. Куро сигурно има копия от всичко. Ще потърся в кабинета му.

— Няма да започна химиотерапията, докато не продам къщата и не купя апартамент за дъщеря ми и мен. Не знам дали мога да те смятам за своя приятелка, Кука, но заради годините, през които се познаваме, те моля да ми помогнеш.

— Анна, ще ти помогна с каквото е необходимо. Разчитай на мен. Но, моля те, успокой се. Ракът на гърдата се лекува.

Анна стана от стола в бара, където се бяха срещнали, остави пет евро за напитките на двете и й отвърна:

— Надявам се.

* * *

От: [email protected]

Дата: 15 януари 2011

До: [email protected]

 

Здравей, Матиас,

Не знам дали си прочел мейла ми. Лаура ми каза, че връзката с Палестина е много затруднена и че сте добре. Пиши ми или ми се обади по сателитния телефон, моля те. Искам да знам как си.

Обучителният курс приключва в края на март. Остават две седмици до индивидуалните интервюта с психолога. Ще отида в Етиопия, за да видя Наоми.

Обичам те.

Марина

* * *

Кука се оказа на висота. Прие задачата като нещо лично и използва всичките контакти на Куро, за да намери най-добрия купувач. Куро вече познаваше няколко германци, които можеха да се заинтересуват. Кука обаче се прицели по-нависоко, отказа се от германците, които вече се бяха научили да се пазарят, и се обърна към руснаците. Само след две седмици намери Димитри Булгаков, който беше на осемдесет и второ място в класацията на „Форбс“ и освен че беше купил един европейски футболен отбор, трупаше милиони от някакъв съмнителен фармацевтичен продукт. Жената на Димитри щеше да дойде на острова, за да огледа къщата, и в случай че я харесаше, сделката щеше да се извърши на момента.

Кука беше добра приятелка, по неин си начин, но беше.

Следващата стъпка беше да говори с мъжа си. Когато Анита излезе от вкъщи, за да отиде на училище, Анна я прегърна и й каза колко се гордее с нея. Анита я изгледа учудено, сложи си каската, метна се на „Веспино“-то и потегли. Анна я проследи с поглед, после затвори вратата на къщата. Огледа я. Въздъхна. Разговорът, който й предстоеше, нямаше да е лесен.

Изпразни препълнения с угарки пепелник. Дръпна пердетата, за да влезе слънце. Погледна сватбената снимка, сякаш беше на двама непознати. Чу, че Армандо слиза по стълбата. Обърна се към него.

— Здравей — каза Армандо начумерено.

— Здравей. Може ли да дойдеш за момент? Трябва да поговорим.

— Ще си направя кафе.

Армандо влезе в кухнята и Анна седна на дивана. Докато го чакаше да се върне, си представяше със страх това, което щеше да се случи след малко. Трябваше да действа бързо и да говори без заобикалки. Армандо се появи, сърбайки кафе от една малка чаша. Седна на дивана до нея.

— Слушам те — каза и запали едно марлборо. — Защо си дръпнала пердетата? Влиза много слънце.

Анна си пое въздух и каза бързо:

— Искам развод.

— Моля?

— Искам развод, Армандо — повтори тя по-тихо.

Армандо се усмихна иронично. Изчака няколко секунди, после отговори:

— Всички сте еднакви. Власт. До това се свежда всичко. Когато престанеш да имаш власт, вече не струваш нищо.

— Какво говориш, Армандо? — прекъсна го тя.

— Какво говоря? Истината. Когато има луксозни хотели, добра храна, разходки с яхта, кредитни карти, за развод нито дума. Сега, когато изгубих всичко и нямам пукната пара, не ти трябвам… Всички сте еднакви — каза той на себе си, спомняйки си за младата си панамска любовница, която, след като му изсмука и последното евро, го изрита най-безцеремонно. — Всички сте еднакви. Кучки — заключи с въздишка.

— Армандо, нашата връзка е приключила от много години.

— Само че аз, скъпа, не искам развод — отвърна й той с ожесточение.

— Не можеш да се противопоставиш.

— Напротив, мога. Щом искаш война, ще я имаш. Няма да ти е толкова лесно. Това е семейното ни жилище. Толкова е твое, колкото е и мое — каза той, смачка фаса в пепелника и се изправи, слагайки край на разговора.

Армандо тръгна към стълбата, без да дочака отговора на жена си. Анна го гледаше с ярост откъм дивана.

— Армандо!

— Остави ме на мира.

— Погледни ме, ако обичаш.

Армандо се обърна към жена си, гледайки я с презрение. Мразеше този поглед, който й беше до болка познат и с който искаше да я унизи. Тогава, без да очаква и капка съчувствие, му го каза:

— Имам рак.

* * *

— Ти си глупачка — каза Имелда със суров глас на дъщеря си, когато видя изпъкналия й корем на летището „Ниной Акино“ в Манила.

Дъщеря й беше скрила от нея за бременността си. И не защото детето, което носеше в утробата си, нямаше баща. Бе се омъжила дискретно за момчето, което обичаше, когато разбра, че е бременна. Уличен продавач на филипински питки с поръска, който всеки следобед обикаляше кварталите на Манила с велосипеда си.

Но не за това майка й бе жертвала петнайсет години от живота си в Испания. Не. Не за това. Не за да остане в тази помийна яма, където се бяха родили. В това мизерно човешко поселище с колиби от етернит и пластмаса. Имелда беше кроила по-добри планове за дъщеря си. И си бе представяла живот далече от този квартал, където винаги бе живяло семейството й. Имелда пожертва майчинството си, за да види дъщеря си в университета в Манила, превърната в жената, която тя не бе могла да бъде.

Животът обаче, както вече казахме, не е какъвто човек иска да бъде, а е какъвто е. А и това бяха нейните планове, а не тези на дъщеря й, която се бе влюбила в този добродушен продавач на питки и се примиряваше с живота, който й беше отреден да изживее. Имаше обаче нещо, с което дъщерята на Имелда бе напълно наясно и за което трябваше да благодари на майка си. Беше напълно наясно, че тя никога няма да изостави дъщерята, която носеше в утробата си, както майка й бе постъпила с нея. Би предпочела да я храни с питки и сурови яйца цял живот, отколкото да я изостави четиригодишна на грижите на друг, независимо че този „друг“ е баба й.

Бе коленичила на брега на река Пасиг и переше дрешките на бъдещата си внучка. Бяха същите дрешки, които бе носила дъщеря й като бебе и които бе прибрала в една пластмасова кутия в къщичката от тухли и етернит, където живееха. Не беше лесно да се приспособи отново към живота във Филипините. И не само заради удобствата, които бе имала в Испания. Там бе разполагала със собствена стая, с баня с топла вода, с телевизор, със свое пространство. Сега делеше стая с майка си. Дъщеря й и мъжът й спяха в другата стая на къщата. Скоро Имелда установи, че дъщеря й няма никаква нужда от нея. Бе я оставила, когато беше на четири. Връщаше се след четиринайсет години, какво друго да очаква? Дъщеря й не я питаше за нищо, винаги се обръщаше към баба си, която винаги се бе грижила за нея. Понякога даже имаше чувството, че им пречи.

Погледна ръчния часовник, който бе купила от пакистанеца в телефонната централа в Майорка. Пресметна, че в Испания е с шест часа по-рано. Госпожата сигурно беше сама по това време. Още не й бяха платили трите месечни заплати, които й дължаха. Бе се обадила два пъти на господин Армандо, който обещаваше да ги преведе, но така и не бе го направил. Надяваше се госпожа Анна да вдигне телефона.

Изстиска дрехите, просна ги на едно въже, увесено на колибата, и се отправи към Кавали Манила бар, в центъра на квартала, откъдето можеше да телефонира.

— Госпожо!

— Имелда!

— Как сте, госпожо?

— Добре, Имелда, а вие?

— Добре, госпожо. Не мога да говоря дълго, много е скъпо.

— Кажете, Имелда.

— Мъжът ви още не ми е платил.

— Как така? Каза ми, че го е уредил.

При последното си пътуване до Швейцария бе планирал да й прати пощенски запис в Манила, след като изтегли пари от банката.

— Ще се погрижа лично, Имелда. Извинявам се.

— Моля ви, госпожо. Внучката ми ще се роди този месец. Исках да се роди в болница, а не вкъщи. А и ехографията струва хиляда долара, госпожо.

— Не се тревожете. Още днес ще ви ги пратя.

— Благодаря ви, госпожо.

— Няма защо, Имелда. Надявам се всичко да мине добре.

Без да знае защо, Анна усети, че гласът й затреперва, и изпита желание да заплаче с тази азиатска жена, която й бе правила компания в продължение на толкова години.

— Пазете се, Имелда — каза тихо, сбогувайки се с нея.

— И вие, госпожо… Госпожо!

— Кажете.

И тя не разбра защо й каза това. Беше обаче нещо, което се въртеше в главата й още от първите месеци след завръщането й в родния град.

— Ако имате някоя приятелка, която търси домашна помощница, обадете ми се. Дъщеря ми вече е голяма. И се грижат добре за нея тук.

* * *

Анна отиде при Антонио в Естака. Не му се бе обаждала през цялата седмица. „Ще ти звънна веднага щом мога“ — прати му съобщение Анна. Когато Антонио отвори вратата, веднага я прегърна нетърпеливо.

— Не ми причинявай отново това, Анна. Не ми го причинявай — каза й той, без да я пуска, и в очите му бликнаха сълзи.

— Съжалявам — отвърна му Анна. — Не плачи, глупчо — добави тя, бършейки сълзите му. — Мислех, че не умееш да плачеш…

Антонио се засмя, докато се извиняваше, защото самият той не бе предполагал, че ще реагира така при появата на тази жена, която отново бе обикнал, както в младостта си.

— И още не ме пращай в гроба, може да се излекувам.

— Разбира се, че ще се излекуваш. Но от цяла седмица нямам вести от теб. Не ми го причинявай втори път.

Анна го целуна по устата. „Прекрасно е, когато един мъж те обича истински“ — помисли си.

— Заведи ме на разходка с мотора. На най-хубавото място. Което избереш…

Качиха се на мотора. Решиха да не си слагат каските и да се наслаждават на вятъра, на слънцето, на морето, докато се движат по криволичещия път край брега. Анна се притисна към него и го прегърна през кръста.

Стигнаха до скалистия бряг на Са Форада, същия, на който бяха седели преди повече от трийсет години и бяха обиколили света с пръстите си по картата. Слязоха от мотора и се хванаха за ръце. Тръгнаха. Знаеха къде ще седнат. Стигнаха до края на скалата. Само двамата. Седнаха на ръба, провесили крака над морето. Анна погали ръката му и се заигра с пръстите му. Той я целуна по косата и я прегърна. Тя опря глава на рамото му.

— През лятото, когато се излекувам, бих искала да заминем някъде с теб. За един месец. Само двамата.

— Наистина ли? — попита недоверчиво Антонио.

— Да. Наистина. Може да отидем в Доминиканската република, ако искаш. Тъкмо ще видим дъщеря ти. А после ще обиколим острова. И ще прескочим до Куба. Много искам да посетя Куба.

— После да не се отметнеш. Знаеш, че приемам тези неща сериозно.

— Не. Обещавам ти, че този път няма…

Антонио я целуна.

— Само едно нещо — продължи Анна.

— Видя ли? Вече започваш да увърташ.

— Аз ще пътувам със самолет. Ако ти искаш да отидеш с кораб, ще те чакам там.

— Ще видим. Може да се кача на някой кораб един месец по-рано, така ще спестим пари за разходите там.

Антонио я целуна четири пъти подред, придружавайки всяка целувка с едно „обичам те“.

Прекараха повече от час, седнали срещу морето. Антонио й обясни въодушевено кои места ще посетят — плажа Баяибе, плажа Макао, Залива на орлите…

Когато се свечери, се върнаха в къщата на Антонио. На Анна не й се наложи да казва нищо и правиха любов, както на нея й харесваше, гледайки се в очите, бавно, и за последен път.

* * *

От: [email protected]

Дата: 17 февр. 2011

До: [email protected]

 

Здравей Марина,

Чак сега успях да прочета мейлите ти. Извинявай. Имаше израелска въздушна атака. Сателитната връзка прекъсва често и продължава не повече от трийсет секунди.

Объркан съм, Марина. Липсваш ми, но също те чувствам много далече. Решението, което взе, беше едностранно. Знам, че го обсъдихме и се споразумяхме, че ще осиновиш сама Наоми и ще продължим връзката си. Но когато дойдох тук, осъзнах, че ми липсваш и че искам да си до мен, да продължим да упражняваме професията си заедно, както сме го правили досега. А не така, като те виждам три пъти в годината. Обмисли го добре, моля те. През юни ще дойда в Майорка и ще поговорим на спокойствие.

Пази се много,

Матиас

„Пази се много“ — тези думи не й се понравиха.

Не отговори. Угаси компютъра и се качи в стаята си. Легна на леглото и взе снимката от нощното шкафче, която Калеб им беше направил в сиропиталището няколко дни преди да се върнат. Докосна с пръсти стъклото върху лицето на Матиас. После върху лицето на Наоми.

* * *

Генетичното наследство на осиновеното дете, неяснотата около болестите на този непознат генетичен код, психичните последици от изоставянето, проблемите с ранната афективна връзка, родителската гъвкавост, придобитите вредни навици, синдромът на хиперактивност с дефицит на вниманието, импулсивността, ниското самоуважение, трудностите при интегрирането в институционализирана среда, дезориентацията и излизането извън контрол на осиновителите, конфликтите в двойката и т.н., и т.н. В края на март, когато интензивният обучителен курс за бъдещи осиновители завърши, всички бяха със замаяни глави.

Четиримата бъдещи осиновители слязоха заедно с асансьора на Института за социални дейности. Осмели се да говори единственият присъстващ мъж в металната кабина, в която бяха затворени: „Не знам за вас, но тази психоложка ме стресна“.

Марина не беше стресната. Единственото й желание бе да излезе от излъсканата правителствена сграда, в която се намираха, и да вземе самолета за хаотичния Адис Абеба.

* * *

Калеб я заведе направо в сиропиталището. Имаха насрочена среща със служителя. Веднага щом влезе, видя Наоми в желязното креватче, както винаги, с поглед, втренчен в същото място, към слънчевата светлина, проникваща през вратата на сиропиталището.

— Прости ми, миличка, прости ми — каза й Марина, като я взе в ръце. — Няма да мръдна оттук цели две седмици.

Седна в кабинета на етиопския служител с Наоми в скута си. Той говореше лош английски и разговаряха с помощта на Калеб. Той я осведоми, че трябва да изпрати удостоверението за годност в Министерството по въпросите на жената в Адис Абеба с копие до него. После Марина трябваше да наеме етиопски адвокат за делото, което щеше да се състои месеци по-късно.

— Ами ако я дадат на друго семейство?

— Не. Аз подписвам международните осиновявания. Всичко минава през мен.

Марина му каза, че познава двама етиопски адвокати, които се занимаваха с всички дела на „Лекари без граници“, но той й предложи юристи, специализирали се в международно осиновяване. Марина познаваше добре начина, по който се вършеха нещата в африканската страна, така че веднага прие предложения й адвокат.

Настани се в един двузвезден хотел близо до сиропиталището. Всяка сутрин ставаше в седем, за да даде първия биберон на Наоми, и прекарваше целия ден при нея. С всеки изминал ден намираше все по-малко смисъл в дългата процедура по осиновяване, която трябваше да изтърпи.

Двете седмици минаха бързо. Калеб щеше да я вземе от сиропиталището. Самолетът й излиташе в девет вечерта. Щеше да остави Наоми заспала в креватчето и щяха да тръгнат за летището. Целуна я по бузката с натежало от мъка сърце. Наоми щеше да я чака на следващия ден, но Марина щеше да се върне след месеци.

Качи се в колата. Изпита дълбока тъга. Калеб затвори вратата на джипа. В този момент служителят почука с кокалчетата на пръстите си по прозореца. Калеб го свали. Сбогува се отново с Марина на английски и се обърна на амхарски към Калеб. Калеб го изслуша внимателно и му отговори. Марина не разбираше нито дума от това, което си говореха двамата мъже, но по тона на разговора разбра, че се карат. Калеб питаше нещо ядосано, а служителят отговаряше с твърд и строг глас. Калеб пъхна ключа в контакта, без да произнесе дума. Изглеждаше по-сериозен от обикновено. Натисна педала на газта.

— Какво има?

Без да я погледне в очите, Калеб отговори засрамено:

— Иска десет хиляди евро.

* * *

Рускинята бе очарована от декорацията на къщата в стил рококо. Щеше да добави килим от леопардова кожа в тон с шезлонга и няколко големи ексцентрични скулптури, които щеше да поръча да й докарат от Москва.

Анна взе само една мебел от къщата — сандъка на баща им. Не за себе си, а за сестра си. Знаеше, че е привързана към тази стара вещ, пълна със спомени. И щеше да се радва да е при нея във Валдемоса. Възползва се от едно пътуване на Армандо до Швейцария и се обади на Антонио, който веднага намери един пикап от свой приятел, и двамата отидоха в пекарната във Валдемоса.

Марина увиваше лимонов сладкиш. Едно парче за вдовицата и друго за свещеника, които след празненството по случай рождения ден на Марина идваха заедно всяка сутрин в пекарната.

— Анна!

— Здравей, Марина.

Свещеникът и вдовицата излязоха, коментирайки: „Много лимон? Да, много“.

— Помниш ли Антонио? — продължи Анна. — От Естака.

Марина почти веднага го позна.

— Разбира се. Как си? Запознахме се преди трийсет години. На един първи януари, нали?

— Все същата си — поздрави я Антонио, целувайки я по двете бузи.

— Ела — каза Анна, хвана сестра си за ръка и я изведе от пекарната.

Антонио отвори багажника на пикапа.

— Къде искаш да го поставим?

Странно е как една вещ може да развълнува душата само като я видиш. Без да го е отворила, тя си представи гривните от мидени черупки, морската звезда от залива Ратжада, металната кутия с размазаните снимки от детството им. Изпита радост и носталгия при вида на този стар моряшки сандък на скъпия си баща.

— Ще стои добре в стаята ми, пред леглото — отвърна тя, прегърна през рамо сестра си и й прошепна: „Благодаря!“ в ухото.

Беше много тежък и твърде широк, за да го вдигнат по стълбата. Антонио извика един свой приятел, местния полицай, да им помогне. Той взе една количка от бара на Томеу и тримата успяха да го пренесат, изправен вертикално.

След като го качиха, Анна помоли Антонио да я остави насаме със сестра й. Той отиде с полицая и Томеу да изпият по бира в бара.

— Значи, вече я продаде? — попита Марина.

Анна кимна утвърдително и сведе поглед.

— Туморът е злокачествен и е пет сантиметра. Трябва да се смали.

— Анна, откога знаеш това?

— От един месец, но знаех, че искаш да отидеш в Етиопия да видиш момиченцето, и не исках да те спирам.

— Анна, как си могла. Трябвало е веднага да ми кажеш.

— Мислиш ли, че ще се излекувам?

— Разбира се — каза тя и я прегърна със свито сърце, докато мислеше за майка им, която бе умряла от същата болест.

* * *

Анна излезе от пекарната и отиде при Антонио в бара на Томеу. Имаше желание да се разходи и отидоха с пикапа до плажа Ес Тренк. Събуха се и тръгнаха боси по пясъка, газейки в бистрата вода на този райски плаж в южната част на острова. Антонио говореше спокойно. Разбира се, че ще е до нея през цялото лечение. През уикендите, които Анита прекарва при баща си, ще остава в новия й апартамент. Анна го слушаше, без да възрази на нито един от плановете му. Кимаше с глава, без да изрече нито дума, погълната изцяло от страха от това, което я очакваше.

Същата вечер Анна влезе в стаята на дъщеря си. Обясни й внимателно и спокойно, че са й открили бучка в гърдата и трябва да я извадят. Избегна думата „рак“, но Анита се досети. Каза й за развода и за свободата, която това й даваше да избере с кого да живее. Армандо засега щеше да се премести при майка си. Тя вече бе намерила купувач и щеше да потърси апартамент в центъра на Палма. Анита я прегърна силно — разбира се, че щеше да живее при нея.

Същата седмица пропусна всичките часове по вероучение и двете отидоха да оглеждат апартаменти. Посетиха осем, докато накрая влязоха в една мансарда с изглед към морето в квартал „Льотжа“. Таванът бе покрит с дървени греди, наскоро боядисаните в бяло стени искряха от нахлуващата през прозорците светлина. Спогледаха се и без да разменят нито дума, взеха решение. В края на същата седмица отидоха в Икеа, за да купят мебели. Откакто се бе върнала от Германия, Анита непрекъснато гледаше сериали и помоли майка си да купи плазмен телевизор и ново дивиди. След три дни новият им дом бе изцяло обзаведен. Анита се бе заела да монтира сама мебелите, тъй като вече бе помагала на Матиас при монтирането на тези в спалнята. Когато покри поставения до стената диван с белия калъф, седна изтощена на него. Майка й направи същото.

Седяха мълчаливо в новия си дом… Беше голяма промяна. Всяка потъна в мислите си. Анна вече бе счупила своя стъклен балон. Къщата на живота си. Вече не бе нейна. Въздъхна. Не изпитваше физическа болка. Понякога забравяше, че има рак. Само преди месец й бяха поставили диагнозата. Анна хвана ръката на дъщеря си.

— Анита — веднага се поправи — Ана, трябва да направя нещо и имам нужда от помощта ти.

Анита се обърна към майка си.

— Ела — каза тя и стана, без да пуска ръката й.

Влязоха в банята. Анна извади картонена кутия от една найлонова торбичка. Анита все още не разбираше какво иска от нея майка й, която махаше с нокът целофана на кутията.

— Какво е това, мамо?

Отвори кутията, пъхна ръка в нея и извади машинка за подстригване. Погледна уплашено дъщеря си. Анита пребледня, когато разбра какво иска от нея майка й. Знаеше колко е кокетна и каква мъка и унижение ще изпита, когато прокара машинката по главата й.

Анна включи апарата. Звукът на мотора на тази малка машина прозвуча като свредел в главите им. Тя се погледна в огледалото и я обзе паника. Анита взе машинката от ръцете й и прегърна майка си.

— Каква гадост, скъпа — прошепна Анна, притисната към дъщеря си.

— Ще се справим, мамо. Ще ти помогна.

Анита погледна майка си и избърса сълзата, която се стичаше по бузата й.

— Направи го ти, дъще — помоли я тя, поемайки си въздух.

Анна седна на една табуретка пред огледалото в банята. Погледна към земята и въздъхна. Свределът забръмча. Не поиска да вдигне очи. Затвори ги. И отново си пое въздух, опитвайки се да сдържи сълзите си.

Анита, с включената машинка в ръце, погледна майка си — слабичка, по-крехка от всякога — и едва сдържа сълзите си.

— Хайде, скъпа — подкани я Анна, опитвайки да се усмихне.

— Започваме — отвърна Анита, гледайки се в огледалото.

Анита допря машинката до челото си, натисна и я прокара до тила.

— Анита! Какво правиш? — възкликна майка й, когато видя как косата на дъщеря й пада върху пода.

Анита се усмихна в огледалото и отново прокара машинката. В крайна сметка винаги бе искала да си обръсне главата.

— Утре фуклите в „Сан Кайетано“ ще хлъцнат от изненада — каза тя, намигайки на майка си, която не можеше да повярва на очите си. — Ще видиш как следващата година Майли Сайръс ще въведе модата на бръснатите глави.

* * *

Мускулите на стомаха й се свиха. Усети как жлъчта се надига в гърлото й и тя повърна. Трябваше да послуша онколожката и да не отива сама. Но така поиска. Достатъчно бе зависила от другите в продължение на петдесет години. Седна на бетонния зид, на който бе закрепена металната ограда на паркинга на болницата. Извади мобилния си телефон от чантата и позвъни на Антонио.

Той почти мигновено й отговори.

— Анна. Здравей, момичето ми. Всичко наред ли е? Ще изляза по-рано от работа. След два часа ще бъда при теб.

— Антонио, не искам да идваш.

— Какво?

— Не искам да ме виждаш така…

— Все ми е едно как изглеждаш.

— Моля те, Антонио, умолявам те.

— Ще бъда до теб, Анна, каквото и да ми казваш! — каза той, повишавайки тон.

— Срам ме е, Антонио — отвърна тя, усещайки как една сълза се стича по бузата й. — Аз съм… плешива. Остави ме да го направя по моя начин. Моля те. Обичам те. Обичам те, Антонио, и искам да продължа живота си с теб. Но не така. Остави ме да се лекувам сама. Шест месеца. Изчакай шест месеца. Моля те. Ще ти се обадя, когато мога. Обичам те повече от живота си.

* * *

Имелда завари Анна със зелена кърпа на главата, с жълтеникаво лице и по-слаба от всякога. Стана й жал и я прегърна, както не бе го правила досега.

— Не се тревожете, госпожо, ще се грижа за вас.

Имелда отиде в кухнята да приготви чай.

Анна седна на дивана и позвъни по телефона на сестра си. Марина отново й се скара, че не й бе позволила да я придружи. Отново настоя. Искаше да идва при нея всеки следобед, след като затвореше пекарната. Анна обаче отново отказа. Не искаше да я подлага на това мъчение и да я превърне в своя болногледачка през тези шест месеца. Не искаше да е товар за никого. Нито за мъжа си. Нито за Антонио. Нито за дъщеря си. Нито за приятелките си. Нито за сестра си. Щеше да преживее това отвратително изпитание сама. Без да зависи от никой друг, освен от Имелда, на която плащаше за грижите й.

— Ела в неделя на обяд — каза Анна на Марина. — Ще дойде Анита, а Имелда има свободен ден. Ще бъдем само трите в новата ми къща. Не искам да се грижиш за мен, Марина, просто искам да сме отново сестри.

В неделя майка и дъщеря приготвиха печено агнешко и картофена салата, която Анита се бе научила да прави от Пипа. На въпроса „Как се чувстваш?“ Анна отговори: „Добре“, но й беше омръзнало разговорът да се върти все около едно и също.

— Разкажи ни за африканското момиче, което ще осиновиш.

— Щом ще ти е дъщеря, ще бъде моя братовчедка — усмихна се Анита.

— Разбира се — отвърна Марина на племенницата си — ще бъдете роднини.

Марина разкри душата си пред тях. Каза им, че й е писнало да чака. Писнало й е да говори с Марта, психоложката, която изобщо не познаваше, но на която винаги трябваше да прави мили очи. Тя беше в крайна сметка лицето, което щеше да отсъди дали е годна за майка, или не. Обясни им, че дори я бе накарала да се усъмни в способността си да стане майка. И да се пита дали друга жена няма да е по-добра майка за това сираче.

— Марина, ще бъдеш чудесна майка. Не се съмнявай в това.

Нахраниха се и седнаха на дивана с по чаша филипински чай, който Имелда винаги правеше, преди да излезе. Анна си свали кърпата. Когато я носеше повече от два часа, кожата започваше да я сърби. Марина я погледна и остра болка прободе сърцето й. Взе чантата си и извади найлонова торбичка, в която имаше някакви зелени листа. Отвори я. Племенницата й я погледна.

— Но, лельо Марина, това е…

— Марихуана — отвърна тя, вадейки една връзка от торбичката.

Анна погледна сестра си, без да разбира добре какво смята да прави.

— Откъде взе това? — попита я племенницата й втрещено.

— Един приятел, шофьор на камион от Валдемоса, я купи в Амстердам. Донесе ми и инхалатор.

— Трева ли пушиш, лельо?

— Помага срещу повръщане и гадене, Анна — обясни тя на сестра си.

Анна не отговори нищо.

— Довери ми се.

— Може ли и аз да пуша? — подхвърли уж между другото Анита.

— Не. Ти не — отвърнаха в хор майка й и леля й.

* * *

Март, април, май и юни — това бяха най-трудните месеци за двете сестри. Анна — заради изтощителната процедура, на която се подлагаше. Марихуаната й помагаше срещу повръщането, но веждите и миглите й окапаха. Ноктите на ръцете й почерняха, а тези на краката се надигнаха — гъбички. Отслабна още повече и тежеше четирийсет и девет килограма. Антонио не спираше да настоява и да звъни, провеждаха дълги разговори по телефона, но Анна така и не се съгласи да го види. Не и в това състояние.

През тези месеци Марина продължи обучителния курс за кандидат-осиновители. Марта, психоложката, вършеше работата си — от една страна, подчертаваше колко е прекрасно да осиновиш дете, а от друга, даваше за пример най-драстичните случаи за провалени осиновявания. Марина имаше чувството, че целта на всяка среща е да се подложи на изпитание решението, което бе взела. На всяка среща екипът от психолози на Института за социални дейности непрекъснато повтаряше, че тяхната единствена грижа е сигурността на детето. Тази фраза започваше да звучи в главата й като твърде изтъркана плоча. На една от индивидуалните беседи Марина разказа как беше помогнала на Наоми да се роди и за връзката, която има с нея.

И докато всичко това се случваше в живота на Марина, Наоми я чакаше в желязното си креватче, а Матиас беше твърде зает да помага на стотиците палестинци, които лекуваше. Говориха два пъти по сателитния телефон, но разговорите прекъсваха след минута и решиха да си пишат съобщения по електронната поща. Марина му разказваше за жителите на селото или за операцията на сестра си, а в отговор той се възмущаваше от несправедливостите, извършвани срещу палестинския народ. Всеки в своя свят.

* * *

Марина и Анна се виждаха всяка неделя. Анита идваше рано сутринта, въпреки че трябваше да прекара края на седмицата в дома на баба си, където се бе преместил баща й, след като подписаха документите за развода.

— Скъпа, престани да наричаш баба си сврака, моля те — каза Анна със сериозен тон на дъщеря си, която бе започнала да използва този прякор всеки път, когато говореше за баба си по бащина линия.

— Но нали ти го измисли, Анна — подхвърли Марина с усмивка.

— Не. Ти го измисли — отвърна Анна бързо.

— Не, не помниш ли? Ти държеше току-що родената Анита в ръце и я гледаше през прозореца на бабината стая. Тя вървеше по двора с вечната си широка черна пола и събираше листа от земята. И ти каза…

— Както и да е, няма значение кой е бил — прекъсна я Анна. Не искаше да признае, че всъщност тя бе измислила прякора. — Моля те, Анита, тя ти е баба и трябва да я уважаваш. Моля те. Престани да я наричаш така.

— Добре де — отвърна дъщеря й също толкова сериозно. — Следващата седмица ще пропусна посещението при гарвана.

Марина не успя да потисне напушилия я смях. Анна също не се сдържа. Анита се присъедини към смеха им сред дима, който издишваше Анна след всяко всмукване.

И тези недели, въпреки всичко, бяха хубави. Сестрите отново се държаха като сестри, винаги в компанията на някой хубав филм, приятна музика и лекия мирис на канабис…

* * *

— Правила ли си аборт?

Това беше въпрос номер десет от списъка на психоложката, която, седнала на дивана в дома на Марина, си водеше записки в папка, опряна върху коленете й. До нея седеше една социална асистентка, която не бе виждала преди.

— Да — отвърна тя, без да издава раздразнението си.

— Може ли да знам защо?

„Не. Няма защо да знаеш. Това е част от миналото ми — помисли си Марина. — Но ще ти отговоря, защото нямам друг изход.“

— Беше преди повече от десет години. Не беше моментът, нито пък мъжът беше човекът, от когото бих искала да имам дете.

Психоложката записа в папката си. В това интервю беше важно всичко, всеки жест, словесният и несловесният контакт, за да дадат на тази жена правото на майчинство.

— Подлагала ли си се през тези години на оплождане инвитро или на изкуствена инсеминация?

— Не.

— Никога ли не си искала да имаш биологично дете?

— Не.

— Защо?

— Знаеш, че съм работила в продължение на десет години като сътрудник на неправителствена организация и бях отдадена на работата си. Не изпитвах желание да стана майка.

— И защо сега?

— Обясних ти връзката, която имам с това момиче.

— Чувстваш се виновна, че си й помогнала да се роди?

Отговори й след няколко секунди:

— Направих това, което всеки лекар би направил в тази ситуация.

Двете записаха нещо в папките си.

— И ще се откажеш от работата си като сътрудник завинаги?

— Като лекар в конфликтни зони, да. Когато пристигне дъщеря ми… — млъкна и се поправи: — Наоми, повече няма да се върна там. Може би по-нататък ще работя като лекар тук, в Майорка, или в друга неправителствена организация, която има стабилни проекти. Няма значение в коя част на света. За момента — тя се усмихна искрено — ми харесва да съм пекарка и печеля достатъчно, за да живея.

— И как смяташ да се справиш, когато пристигне?

— Пекарната е на долния етаж… Може да бъде с мен денонощно. Докато тръгне на училище.

— Самотното майчинство е трудно. Родителите ти могат ли да ти помагат?

— Те починаха.

„Искаш да научиш повече за мен, Марта? Добре, да си поиграем. Започваме.“

— Баща ми умря, когато бях на шестнайсет години… В злополука с лодка. Преживях го трудно. По онова време учех в Съединените щати и щях да се върна същата година, за да следвам тук медицина. Но когато умря, направих това, което той винаги бе искал за мен — да уча медицина в най-добрия американски университет, където ми бяха отпуснали стипендия. И останах там. Майка ми почина пет години по-късно от рак.

— Какви бяха взаимоотношенията с родителите ти?

— Бях много привързана към баща си. С майка ми имахме малко по-сложни взаимоотношения.

Асистентката си записа.

— Защо бяха по-сложни?

„Започвай да лъжеш, Марина. Не давай на тази жена това, което иска. Има свидетелството ти за съдимост, данъчната декларация, знае какви имоти притежаваш, колко пари имаш в банковата си сметка, разполага с предварителен психологически доклад, знае кръвната ти група и всичко, от което си боледувала… Ще бъдеш прекрасна майка. Ти не обичаше майка си и майка ти не те обичаше… но това е политически некоректно. Излъжи.“

— Връзката с майка ми беше по-трудна, отколкото с баща ми, но се обичахме. Обичахме се много. Сигурно и вие обичате много майките си, но… женските хормони… нали знаете… — каза тя и се усмихна леко.

Двете също се усмихнаха искрено… Вярно е… това за кавгите с майката е класика.

— Значи, си нямаш никого — продължи Марта.

— Имам сестра и племенница.

Асистентката си записа. Марина не спомена за болестта на сестра си и каза, че тя винаги ще й помага.

— Марина — психоложката отклони поглед за секунда — имаш ли чувството, че остаряваш?

— Не — отговори тя уверено на тази жена, която започваше да ненавижда.

— Не смяташ ли, че може би запълваш някаква празнина, като искаш да осиновиш това момиче? Сигурна ли си, че не те е страх да остарееш сама?

Марина изгледа психоложката с твърд поглед. Защо задаваше тези въпроси? Марина бе открила ново кътче в сърцето си, за да дари любов на едно момиченце, което се нуждаеше от майчина любов. Наистина ли беше нужно да нахлува така в личния й живот?

— Кажи ми, Марина — настоя Марта — страх ли те е да остарееш сама?

— Не, Марта. Изобщо не ме е страх да остарея сама. Сама съм от четиринайсетгодишна. Може би тогава наистина се уплаших, че ще живея толкова далече от острова, където съм родена, но те уверявам, че сега, на моите четирийсет и седем години, изобщо не се страхувам. — Направи пауза и продължи: — Ще бъда искрена, страх ме е само от едно нещо. Знам, че има едно момиченце на седем хиляди километра оттук, което ме чака, и се боя, че с отминаването на дните и месеците това момиченце ще се чувства все по-тъжно и раната, причинена от изоставянето, ще става все по-дълбока. Това е единственият ми страх.

Двете жени си записаха, без почти да погледнат жената, която стоеше пред тях и която им се стори най-смелата жена, която бяха интервюирали през всичките години, откакто работеха в Института за социални дейности.

— Трябва да огледаме къщата. Ще ни я покажеш ли?

Първо им показа стаята на Наоми. Вътре имаше бебешка люлка, твърде кичозна за вкуса на Марина, покрита с африкански плат. Беше й я подарила фризьорката, защото последното й дете вече спеше в легло.

Влязоха в стаята на Марина. Огледаха я набързо. Марта се приближи до нощното шкафче и взе снимката, която Калеб бе направил на Матиас, Наоми и нея.

— Това Наоми ли е?

— Да — отвърна Марина с усмивка.

— А момчето, което я държи в ръце?

— Партньорът ми… моят приятел. Ще пристигне след един месец.

Марина ги изпрати до улицата. Видя ги да се отдалечават по улица „Роса“ и затвори вратата след себе си. После се опря на нея, пое си дъх и издиша, освобождавайки напрежението от това последно интервю. След един месец щеше да получи удостоверението за годност, което щеше да й отвори вратите към майчинството.

* * *

Туморът се бе смалил наполовина и й направиха мастектомия. Марина се настани в болницата, макар Анна да й каза, че сестрите се грижат добре за нея. Имелда ходеше всяка сутрин и й носеше чисти дрехи. Анита я посещаваше всеки следобед след училище. Марина не послуша сестра си, пъхна в раницата си четири тениски и малко бельо и не мръдна от болницата, докато не я изписаха. Анна не поиска да види Армандо, нито да говори с него, макар че й звъня няколко пъти. Също не пожела приятелките й от Яхтения клуб да я посетят.

Последната вечер, когато мобилният телефон на Анна иззвъня, Марина го взе и погледна дисплея.

— Антонио е — каза на сестра си.

— Не се обаждай.

— Защо? Днес ти звъня два пъти, вчера също…

— Защото не искам. Вече ти казах. Не искам да ме вижда така.

Марина натисна бутона.

— Здравей, Антонио. Операцията мина добре. Сега ще ти я дам.

* * *

В таксито Марина хвана ръката на Матиас. Знаеше, че тя трябва да започне разговора.

— Имаме два месеца на разположение. Само двамата… Обичам те, Матиас.

— И аз те обичам, Марина. — Той сведе поглед. — Но имам нужда да си до мен. Не искам връзка от разстояние.

Марина вдигна ръката му и я прехвърли през врата си. Сплете пръсти в неговите и опря глава на гърдите му. През прозореца на таксито, което ги откарваше във Валдемоса, съзерцаваха потъналия в лятно блаженство остров, бриза, слънцето, маслиновите и бадемовите дървета, житата и маковете… Матиас погали с върха на пръста си дланта на своята жена.

Марина извади мръсните дрехи от раницата на Матиас и ги сложи в новата пералня, която бе купила. Качи се в спалнята. Чу шума на течащата от душа вода. Влезе в банята. Матиас стоеше със затворени очи под стичащата се по тялото му вода. Марина съблече дрехите си и влезе във ваната. Надигна се на пръсти и доближи устни до неговите…

И отново туристите, и шестстотинте хляба, и двете тийнейджърки, и тайните им целувки. Лаура и дъщеря й трябваше да посетят болната сестра на баба й в Алдеуела дел Ринкон и не можаха да дойдат в Майорка. Зигфрид бе изпратен на спешна мисия в Централноафриканската република. Ариц и Она се появиха без предупреждение един следобед в средата на юли с мотор и останаха цяла седмица. През останалата част от лятото обаче бяха сами. Разговаряха много за връзката си, защото никой не си представяше живота без другия. Обмисляха как могат да продължат да работят заедно, след като Наоми се появеше в живота им. Матиас подхвърли, че би било добре да се преместят да живеят в Берлин, където майка му можеше да им помага в грижите за Наоми, докато те работят като сътрудници в „Лекари без граници“. Беше добра идея. Освен това там беше брат му със сина си и с новороденото момиченце от приятелката му туркиня — бяха се преместили да живеят в „Пренцлауер Берг“. Беше възможност, която Марина не отхвърли. Така или иначе щяха да минат от две до девет години, докато Наоми пристигнеше…

В един горещ августовски ден Марина беше сама в пекарната. Каталина бе отишла да даде обяд на майка си. Урсула приготвяше с Пипа и Анита храна за пикник, защото двете щяха да прекарат останалата част от деня на плажа, а Матиас бе излязъл на разходка с Ниебла. Марина месеше хляб, когато чу, че вратата се отваря. Излезе от работилницата. Беше невзрачният селски пощальон.

— Нося препоръчано писмо от Института за социални дейности. Подпишете тук, ако обичате — каза й той, като опря една разписка върху плика.

Усмихна се. Сърцето й заби силно. Най-после. Приближи се, бършейки изцапаните си с брашно ръце в престилката, и подписа нетърпеливо. Пощальонът се отдалечи по улица „Роса“. Марина изкачи две по две стъпалата и влезе в стаята си. Скъса плика. Съдържаше около стотина напечатани листа. Нервна и щастлива, тя бързо прехвърли страниците, докато стигна до последната фраза, която отсъждаше, че Марина Вега де Вилальонга не е годна да осинови дете.

* * *

Животът не е справедлив към мнозина. Марина знаеше добре това — от десет години виждаше несправедливостите на планетата да се стоварват върху най-слабите. Това писмо, това удостоверение, което треперещите й ръце държаха, беше незначителна несправедливост в сравнение с всичко, което бяха видели очите й.

Въпреки това почувства гняв, болка и тъга, каквито рядко бе изпитвала.

Листовете бяха изпълнени с фрази, които правеха изчерпателен анализ на личността й. Документът я определяше като праволинейна, умна и интровертна жена. Като главна причина за отказа на удостоверение за годност се изтъкваше фактът, че Марина има връзка с мъж, който не е проявил интерес към въпросното осиновяване. Освен това Марина показвала известна обърканост относно работата си, като се колебаела дали да продължи да упражнява професията си на лекар на терен — нещо, което щяло да й пречи да се грижи за едно дете — или да продължи със занаята на пекарка в Майорка.

Погледна снимката на нощното шкафче. Тази снимка бе променила всичко. Усети, че сърцето й бие силно, пое си въздух и го изпусна постепенно. Погледът й се зарея към планинските възвишения. Намрази тази психоложка, тази държавна служителка, придирчива до фанатизъм, която бе отнела толкова време от живота й и от живота на Наоми и която очевидно бе отказала правото и на двете да бъдат щастливи.

Вдиша отново дълбоко, опитвайки се да запази самообладание и да успокои ударите на сърцето си, което сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й. Седна до моряшкия сандък, поставен до леглото.

Изпита нужда да види баща си, баба си… да намери убежище в тях, сякаш като погледнеше снимките, прибрани в сандъка, болката й щеше да утихне. Отвори го. Извади металната кутия. На първата снимка, която тя бе направила, баща й весело бе разперил ръце, качил се на любимата си лодка. На друга снимка беше баба й Нерея до лимоновото си дърво. Колко хубаво щеше да се чувства, ако днес тези двама души бяха до нея. Щяха да я приласкаят и да я успокоят. Разгледа снимките бавно. Разнищвайки всяка подробност, опитвайки се да мисли единствено за хората, спомена за които пазеше в сърцето си.

„Не си годна да бъдеш майка“ — каза й гласът на разума, който тя отказваше да слуша. Марина можеше да намери убежище за няколко минути, за няколко часа в тези стари снимки. Знаеше обаче, че я очакват мъчителни дни. Ударите щяха да болят много, първите месеци щяха да са толкова ужасни, че дори нямаше да може да стане от леглото в продължение на дни. Но постепенно щеше да се съвземе от този несправедлив удар, който животът й бе нанесъл, и раните щяха да болят все по-малко. Дори някой ден би могла да забрави това момиче, което бе искала да осинови. Или пък то щеше да остане завинаги в мислите й, за цял живот.

Ниебла се промъкна през вратата на спалнята. Приближи се до Марина и близна ръката й. Матиас влезе и седна до нея.

— Виж какво ми хрумна — каза Матиас, като отвори чекмеджето на нощното шкафче.

Извади бележника и взе един молив от раницата си. Скицира мелницата, която, както й обясняваше с всеки щрих, смятал да превърне в къща.

— Искам да продам всичко — отговори тя.

— Какво?

— Да — каза, без да го погледне. — Не искам да остана повече тук. Нека се върнем към живота си на сътрудници.

Матиас почти веднага разбра какво става.

— Получила си удостове…

— Да. Не съм годна да бъда майка.

Матиас се доближи до нея и понечи да я прегърне.

— Остави ме, Матиас. Искам да бъда сама.

Отново се опита да я прегърне. Тя рязко се отдръпна.

— Върви си, моля те.

— Марина, нека поговорим.

— Върви си!

* * *

Матиас седна на пейката пред пекарната. Ниебла се просна в краката му. Урсула обслужи едно семейство възпълни руснаци и отиде при него. Усети, че нещо се е случило на тази млада двойка. Неволно бе чула как Марина повишава глас и го изпъжда от къщата.

— Искаш ли да разходим Ниебла? — попита го на немски.

— А пекарната?

— Това е село. Пак ще дойдат — каза тя и затвори вратата след себе си.

Тръгнаха по един стръмен път сред маслинови дървета и дъбове. Ниебла вървеше пред тях и им служеше за водач. Матиас не пожела да сподели с нея за случилото се, вместо това й обясни, че майка му била голяма нейна почитателка и била прочела всичките й книги. И отново задължителният въпрос, който всички задаваха на Урсула въпреки осемдесет и едната й години… „Няма ли да напишеш нов роман?“ И отново категоричният отговор: „Вече нямам какво да разказвам“.

Споделиха някои неща от живота си, докато накрая Матиас почувства нужда да й разкаже всичко. Разбира се, Урсула беше добре запозната с цялата процедура по осиновяването, през която бе минала приятелката й. Знаеше за това писмо, което Марина чакаше от седем месеца, за нахлуването в личния й живот, който бе пазила толкова ревниво в продължение на години и в който бе позволила да се ровят през цялото това време. Говориха за майчинското чувство… за бащинското чувство.

Урсула му призна, че ако е зависело от Гюнтер, сигурно е нямало да имат деца. Той не проявявал особен интерес, бил винаги погълнат от партитурите си, жадувал да стане велик композитор, но така и не успял. Разбрали се да направят опит и скоро тя забременяла с дъщеря си. Веднага щом се родила, Гюнтер се влюбил в нея. Обожавал я и я обичал повече от живота си. Матиас разказа за брат си и за второто му бащинство, което не бе планирал и с което се справяше трудно.

Съществуваше ли желанието за бащинство? Когато един мъж стигнеше до четирийсетте, до петдесетте без деца… страдаше ли? Мъжете изпитваха ли потребност да имат деца?

— Поне опитът ми досега го доказва, Матиас, но разбира се, може да греша. Мисля, че вие, мъжете, не изпитвате нужда да имате деца, а от начина, по който си се отнесъл към това етиопско момиче, мисля, че и ти не изпитваш. Едва ли някога ще разбереш болката, която Марина чувства дълбоко в сърцето си.

Повървяха няколко секунди мълчаливо. Матиас се бе замислил над думите на старата си сънародничка. Урсула обаче подготвяше финалния удар:

— Ти сигурно си доволен, нали?

Матиас усети тази фраза като обида. Погледна Урсула, която продължи:

— В крайна сметка ти не си искал да осиновяваш Наоми. Сега трябва да се държиш като мъж и да изтърпиш бурята.

* * *

Никога преди не бе виждал Марина в състоянието на истерия, в което я завари.

Сновеше от единия до другия край на стаята. В едната си ръка държеше японското списание. В другата — стара снимка. Лицето й беше обляно в сълзи. Говореше си на глас. На пода бяха разхвърляни снимките от детството й, договорът за покупко-продажбата на лодката, удостоверението за годност, рецептата, бележникът „Молескин“.

— Преди да продам това място, искам да знам коя е Мария Долорес Моли. И ще разбера това. Защото нямаше да страдам така, ако не ми беше завещала тази мелница, която сега ми прилича на появила се от ада.

Матиас стоеше на прага на стаята.

— Казах ти, че искам да съм сама, Матиас. Остави ме.

Матиас можеше да слезе отново, но вместо това седна на леглото мълчаливо, докато тя крещеше на майчиния си език бог знае какво.

— Виждаш ли това, Матиас? — каза тя, доближавайки към него една черно-бяла снимка.

Матиас погледна снимката. На нея беше сестра й Анна, седнала в скута на млада бавачка в униформа.

— А сега погледни тази — продължи, показвайки му снимката на Лола в японското списание.

— Какво виждаш? — попита го тя.

— Една и съща жена е — отвърна той — но с около трийсет години разлика.

— Погледни ги хубаво, моля те.

Матиас се вгледа в двете снимки.

— На кого прилича тази жена? — попита Марина изпитателно.

Матиас не посмя да каже нищо, защото мисълта, която мина в този момент през ума му, изглеждаше толкова невероятна, че предпочете да я премълчи.

— Не знам — отвърна тихо.

— Тук съм от една година, а само това открих — че пекарката, която ми е оставила това място, е работила в дома на родителите ми. Но колкото и пари да й е дала баба ми назаем, не вярвам само това да е причината. Не вярвам. Искам да знам истината.

Излезе от стаята, без да каже къде отива. Матиас остана да седи на леглото. Събра снимките и ги сложи отново в кутията от бисквити, после взе удостоверението и се опита да разбере какво пише в него.

Марина излезе от пекарната, като вървеше бързо и бършеше сълзите си. Напълно отнесена. Срещна Габриел, но го подмина. Томеу също я поздрави откъм бара, но тя дори не го погледна. Стигна до къщата на Каталина и потропа с чукчето. Каталина отвори.

— Ще продам пекарната, Каталина. Но преди да го направя, искам да ми обясниш защо Лола ми остави имота си — каза тя с твърд глас.

Каталина забеляза зачервените й от плач очи.

— Дадох дума на единствената си истинска приятелка, която имах, и няма да я наруша, Марина. Съжалявам. Накара ме да се закълна, че никога няма да кажа нищо.

На нея също показа двете снимки — от японското списание и на младата жена в униформа.

— На кого прилича тази жена?

Каталина сведе очи.

— Марина, живей живота си… сега ще дойде това африканско момиче и…

— Няма да дойде, Каталина. Това момиче няма да дойде.

Каталина не разбра добре последната фраза, но Марина я изрече с такава болка, че възрастната жена реши да помогне на тази нова приятелка, предавайки старата… Не можеше да каже нищо, знаеше, че никой от селото няма да го стори, защото никой не знаеше със сигурност истината. Слуховете във Валдемоса се бяха понесли още от първия ден, в който Марина стъпи в селото. Каталина обаче знаеше, че само един човек там ще й каже истината.

— Говори със свещеника. Може би той ще ти помогне.

Марина й обърна гръб, без да се сбогува. Влезе в църквата. Намери свещеника. Завари го да почиства дарохранителницата. Тръгна към него. Свещеникът се обърна, когато чу стъпките й.

— Добър ден, Марина — каза той учудено.

Марина за пръв път влизаше в църквата.

— Добър ден, отче.

Свещеникът се приближи до нея и първото, което забеляза, също като Каталина, бяха зачервените й от плач очи.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Марина седна срещу олтара. Свещеникът също седна.

— Почти от година и половина живея в това село в Майорка. И през цялото това време не успях да открия коя е била Мария Долорес Моли, коя е тази жена, която всички вие наричате галено Лола. Каталина мълчи, цялото село също. И не разбирам защо. Вас никога не съм ви питала, защото не предполагах, че знаете нещо.

— Какво държиш в ръка, дъще?

— Две нейни снимки.

Свещеникът взе снимката с Анна, седнала в скута на младата Лола. Бяха ходили заедно на училище във Валдемоса. Той беше с три години по-голям. Погледна снимката с нежност. И той, също като всички останали в селото, предположи коя е Марина още в момента, в който влезе в пекарната.

— Погледни я добре, Марина.

Марина взе снимката и я доближи до очите си.

— Виж усмивката на Лола. Как се казва на испански clotets? Трапчинките й… и формата на очите. На кого ти напомня?

Свещеникът изчака за момент, после настоя:

— На кого ти напомня, Марина? Ти знаеш най-добре от всеки друг.

— На мен — каза Марина тихичко, докато сълзите се стичаха по лицето й.

* * *

Каталина вървеше бързо по улица „Бланкерна“, гледайки към небето и разговаряйки на майоркски с мъртвата си приятелка. Габриел я проследи с поглед. Томеу я изгледа учудено. „Човек не може да разбере жените.“ Каталина зави по улицата към църквата.

— Виж, Лола, знаеш, че винаги съм ти била добра приятелка. Никога не съм те предавала, макар че досадниците във Валдемоса са ме питали. Но не мога да причиня това на дъщеря ти. Виждала съм те да плачеш ден след ден над лимоновия сладкиш с маково семе. Твърде много сълзи изплака. Сега не е честно дъщеря ти да пролива сълзи. Освен това Марина няма никаква вина. И знаеш ли? Писна ми от лъжи, тайни, да вървят всички по дяволите. По-добре от това, здраве му кажи.

Марина и свещеникът продължаваха да седят пред олтара.

— Не знам дали мога да възприема всичко това, отче — каза Марина, без да гледа свещеника, вперила очи в евхаристията. — И защо са ме оставили да живея четирийсет и шест години с тази лъжа? Защо никой не ми е казал нищо? Защо е трябвало да ме заблуждават?

Помисли си за баща си, за баба си Нерея, за бурната връзка с онази жестока жена, която бе смятала за своя майка. Как са могли да я лъжат в продължение на толкова години? Защо?

— Не мога да отговоря на този въпрос, сама трябва да провериш това. Лъжата никога не е добра. Тайните… Вярно е, тук всички предполагаха, че си дъщеря на Лола, но никой не беше напълно сигурен. Единствено Каталина. И те уверявам, че са я питали стотици пъти, но тя никога не каза нищо. Така постъпва една добра приятелка. Не й се сърди, не се сърди и на тукашните хора, знаеш, че те обожават и че си една от тях още от първия ден. И може би именно защото в сърцата си са знаели, че си дъщеря на Лола, те приеха, все едно че си живяла винаги тук. А те уверявам, че селото е затворено. И не е лесно да си пришълец… Ти вече си част от това голямо семейство на острова.

Свещеникът замълча, после продължи:

— Невероятно е как цялото село съумя да запази тази тайна. Ти нима не знаеш, че шофьорът на камион си вади допълнителни пари, като продава марихуана? Нима не знаеш, че съм влюбен в една вдовица, за което може да ме отлъчат от Църквата, ако това се разкрие? Ти, аз и всички… мълчим, донякъде, за да се предпазим едни други. Без лоши помисли… Не знам дали е така по света, защото съм роден на този остров и не съм го напускал, но в изповедалнята ми разказват всичко и мога да те уверя, че в селата в Майорка лъжите, тайните… са насъщният ни хляб всеки ден.

* * *

На девети януари 1964-та Мария Долорес Моли навършваше седемнайсет години. Играеше си с дъщерята на господарите, която седеше в скута й. Преди две години семейство Вега де Вилальонга я бе наело като домашна прислужница и бавачка на това русо и крехко момиченце, което родителите му бяха кръстили Анна.

Метеше и миеше ежедневно петстотинте квадратни метра на къщата в „Сон Вида“, чистеше прозорците, переше и гладеше дрехите, оправяше леглата, придружаваше майката на господаря, която живееше с тях, и също така се грижеше за новороденото момиченце.

Работеше от понеделник до събота. В неделя, почивния й ден, взимаше автобуса до Валдемоса, за да помага на родителите си в пекарната „Кан Моли“.

На този девети януари 1964-та Нестор се прибра с лекарското си куфарче у дома. В къщата, в която живееха майка му, дъщеря му и веселата и жизнерадостна бавачка, в която се бе влюбил. Селско девойче, което едва умееше да чете и пише, но чиято нежност го опияни още от деня, в който влезе в дома им.

Мария Долорес видя господаря да влиза през желязната врата на оградата. Стори й се елегантен, както винаги. Толкова хубав… Нищо общо с мъжа, с когото правеше сравнение, с баща й, скромен дебел пекар, чието ежедневно облекло бяха стари потници под бели престилки и който беше покрит с брашно от главата до петите.

Мария Долорес се усмихна срамежливо на господин Нестор. Не беше редно да се влюбва в господаря на къщата, но той също беше влюбен в нея, или поне така й каза предната вечер, когато най-после му се отдаде.

Нестор тръгна през градината към тях. Седна и целуна дъщеричката си по бузата.

— Честит рожден ден, Мария Долорес.

— Благодаря. Но вече ви казах, че не харесвам името си. Наричайте ме Лола, господине.

— Ако започнете да ме наричате Нестор вместо „господине“, обещавам да ви наричам Лола.

Тя се усмихна и както винаги, сладките й трапчинки се очертаха на лицето й. Нестор погали бузата й. Смутена, Лола сведе поглед.

— Ако можех, щях да ви целуна — каза Нестор тихичко, хващайки ръката на младата си любовница.

— Държа дъщеря ви на скута си, господине. Може да разбере нещо.

Нестор хвърли поглед към къщата и след като се увери, че жена му не гледа, извади фотоапарат от чантата си.

— Трябва да увековечим тази дата. Не всеки ден човек навършва седемнайсет години… Лола.

На Мария Долорес й хареса да чуе името си от устата на Нестор.

Той се отдалечи на един метър от дъщеря си Анна и от младата си любовница. От тези две жени, които изпълваха целия му свят.

Ана де Вилальонга дръпна пердето от прозореца на спалнята.

„Гледай, слушай и мълчи.“ Думите на майка й рязко отекнаха в ума на Ана де Вилальонга.

Беше умна жена. Мъжът й изпитваше нещо към това селско девойче, което се грижеше за дъщеря им всеки следобед. Само че нито Ана де Вилальонга, нито Нестор, нито Лола можеха да предположат, че в момента в утробата на бавачката започваше да расте нов живот. Живот, който щеше да ги раздели завинаги.

Лола беше простичко момиче и в началото не свърза закъснението на цикъла си с бременност, докато накрая най-добрата й приятелка, Каталина, й отвори очите.

— Баща ми ще ме убие — каза уплашено Лола на единствената си приятелка на острова. — Обещай, че ще запазиш тайната завинаги.

— Обещавам, Лола.

— Погледни ме в очите, Каталина.

— Приятелки сме. Довери ми се.

— Закълни се.

— Никога няма да кажа нищо. Никога през живота си. Каквото и да се случи. — Тя я хвана за ръка. — Заклевам се.

* * *

Каталина влезе в църквата. Свещеникът и Марина продължаваха да седят срещу олтара. Приближи се до тях.

— Ще ви оставя сами — каза свещеникът, като се изправи.

Каталина седна до Марина.

— А Нестор? Нестор мой баща ли беше? — попита я Марина почти с уплаха, без да откъсва поглед от олтара.

— Да. Той беше.

— А сестра ми Анна? И тя ли е дъщеря на Лола?

— Не. Сестра ти не е дъщеря на Лола. Дъщеря е на Нестор и Ана де Вилальонга. Не разбрах защо Лола поиска да остави мелницата и пекарната на двете. От баба ти Нерея знаех, че когато са те довели в къщата, непрекъснато е искала да е при теб и дори всяка нощ лягала в креватчето ти, за да не ви разделят. Сестра ти Анна те обожаваше. Лола, майка ти, я гледаше от бебе и когато в неделя се връщаше във Валдемоса, постоянно говореше за сестра ти… Държала я е в ръце още когато е била само на няколко дни.

Каталина млъкна.

— Продължавай, моля те — подкани я Марина, която не беше плакала така през живота си.

— Лола обичаше много сестра ти. Тя беше единствено дете. Може би си е помислила, че ако остави наследството на двете, никога няма да се разделите.

Каталина млъкна. Погледна олтара срещу нея.

— Лола беше много самотна… и не искаше същото за теб.

— Но какво се е случило в действителност? Какво е направил баща ми?

— На този въпрос не мога да ти отговоря. Само мога да ти кажа това, което знам от майка ти. Любовната история между баща ти и нея знаят само те двамата. Майка ти беше на седемнайсет години, когато забременя с теб, при това от господаря на къщата. Женен мъж, от добро семейство… Представи си скандала, който това можеше да предизвика. В четвъртия месец на бременността Лола отиде в един дом за самотни майки, който държаха едни монахини, и…

Каталина млъкна за момент. Трябваше ли да разкаже цялата истина?

— Продължавай, Каталина, и бъди искрена. Не искам повече лъжи.

— Една самотна майка в онези времена, Марина… В това село… Баща й беше звяр. Ако беше научил, щеше да я пребие от бой. Лола мислеше да те даде за осиновяване. Монахините вече бяха намерили едно заможно бездетно семейство в Майорка, което искаше да те осинови. Но ми каза, че когато те родила, ти изобщо не си плакала. Взела те и ти си се усмихнала. Видяла трапчинките на бузките ти, също като своите, и не намерила сили да те даде на монахините. Не знам какво се е случило, но баба ти Нерея решила да останеш в къщата в „Сон Вида“. Жената на Нестор, която ти си смятала за своя майка, била бясна, но се принудила да го преглътне. Накарала баща ти да се закълне, че ако останеш в къщата им, той повече никога няма да види Лола. И така и направи.

— А Лола? Никога повече ли не ме видя?

— Виждаше те — каза Каталина с тъга. — На всеки 15 август.

— На рождения ми ден? — попита Марина почти шепнешком.

— Да. Издокарваше се, гримираше си очите и сядаше на спирката на автобуса във Валдемоса, за да може да те види. Оставаше секунда, две… Не повече. Знаеше, че Нестор ще ви води на пристанището, за да се качите на лодката… Знам, че Лола е била няколко пъти на лодката с баща ти, преди да забременее, разбира се. И чакаше там, докато минехте. Тримата. Сестра ти, ти и той. — Каталина повтори: — Две-три секунди. Не повече. И се връщаше вкъщи със съкрушено сърце.

Марина не можеше да проумее нищо. Сякаш умът й се бе вцепенил и поемаше несвързана информация, която тя не успяваше да сглоби.

— Едно нещо си спомням добре. Когато още беше бременна, отидох да я посетя в дома за самотни майки. Цяла сутрин умувахме с какво име да те кръстим, макар да знаехме, че осиновителите ти ще ти дадат име. Смяташе, че ако можеше да ти даде име, щеше да е някое весело, не като нейното, което тя никак не харесваше. Но искаше да съдържа нещо от нейното и си помисли за първото си име, Мария. После за името на баща ти, Нестор, и така, играейки си с имената, вмъкна в Мария първата буква от името на баща ти и се получи прекрасно име — Марина, жена, родена в морето.

— Каква беше Лола?

Каталина се замисли за секунди, преди да отговори. Опита се да намери правилните думи. Първото прилагателно, което щеше да я определи и което дъщеря й щеше да чуе за пръв път. Най-хубавата фраза, която да облекчи болката, която Марина изпитваше пред току-що разкритата жестока истина. Не намираше точната дума. Нито една не й се струваше подходяща.

— Каква беше майка ми, Кати? — настоя Марина.

— Майка ти беше…

Хвана ръката й. Марина за пръв път погледна приятелката си в очите. И единственото, което хрумна на Каталина, бе:

— Майка ти беше ангел.

* * *

Изтърпя бурята като истински мъж. Марина изплака всичките си сълзи в прегръдките му. Матиас я притисна силно, изпитвайки чувство на вина. Урсула му прочете причините, поради които й бяха отказали удостоверението за годност, и иронично подхвърли, че Матиас може би е доволен от решението на психолозите от Института за социални дейности. Матиас й предложи да отиде да говори с хората, които подписваха тези документи. Все трябваше да има начин въпросът да се уреди. Начин да поговори с държавните служителки. Марина го помоли да млъкне. В момента се опитваше да проумее това, което се бе случило в живота й.

И сякаш ставаше дума за някоя шега на съдбата, на няколко километра оттам, на един паркинг, където миришеше на изгорели газове, Анна изплакваше сълзите си в прегръдките на Антонио. „Метастази в белите дробове. Три, четири, пет месеца“ — каза й онколожката на последния преглед.

Матиас поиска да остане през септември във Валдемоса, но тя го помоли да се върне в Палестина. Беше най-нещастният момент в живота й. Имаше нужда да остане сама. Наоми щеше постепенно да изчезне от мислите й. Щеше да намери мястото на Лола в живота си. Но в този момент единственото, което я интересуваше, бе да бъде край сестра си до края.

— Обичаш ли ме, Марина? — попита я той на летището, на няколко метра от гишето за граничен контрол.

— Да. Когато мога, ще дойда при теб — отвърна му тя и го целуна по устата.

Тръгна към изхода и взе такси до дома на сестра си. Завари двете да седят спокойно в красивия апартамент с изглед към морето, в който бяха планирали да прекарат живота си.

— Ела. Седни при нас — каза й Анна с усмивка. Марина седна до Анита, която държеше на скута си лаптоп. Не знаеше дали е научила за диагнозата на майка си. Седна до двете жени от семейството й, които в този момент почувства по-близки от всякога. Не им бе казала нищо за Наоми, нито за Лола. Трагедията на Анна изтласкваше всичко на втори план.

Анита превеждаше уебстраницата на Берлинския университет по изкуства.

— Това е мечтата ми, мамо.

Анна погледна дъщеря си с нежност.

— Мечтите се сбъдват, стига човек да го желае. Остават ти още няколко години до университета, така че трябва да залягаш над немския.

— Ще помоля Урсула да ми дава уроци.

— Освен това този университет е в Берлин. Там живеят родителите на Матиас — добави Марина.

Продължиха да сърфират в мрежата. Гледаха видеа в Ютуб, в които германски студенти работеха в зали за миксиране — това бяха бъдещи звукови техници, работещи в театри, на представления, концерти, в киното, при ревюта, като дисководещи. Прекараха дълго време, седнали на дивана и загледани в екрана на лаптопа.

— Мамо! Не ми каза как мина прегледът, какво ти каза лекарят? — попита внезапно Анита.

— Трябва да ми направят още няколко изследвания — отвърна й тя, погалвайки я по бузата.

Марина отново усети как душата й се разкъсва…

* * *

Марина видя, че Антонио сваля каската си и се отправя към тях. Имаше съкрушен и объркан вид. Объркан, както в деня, в който й се обади, за да й съобщи за смъртта на сестра й. Бяха излезли да плават с лодката и Анна бе издъхнала в прегръдките му на борда на тази стара лодка, съзерцавайки залеза.

— Почакай, скъпа — каза Марина на Анита, която галеше урната със зареян в морето поглед.

Марина се изправи и тръгна към него. Той я прегърна и заплака без всякакъв свян. Марина го хвана за ръка и двамата се отправиха към Анита.

Седнаха до нея.

— Ана, това е Антонио. Добър приятел на майка ти.

Антонио бършеше непохватно сълзите си, които не преставаха да бликат от очите му.

— Ако майка ти ви видеше, щеше да се радва, че двамата заедно ще я пуснете да си тръгне.

Анита не попита нищо, хвана ръката на този непознат мъж и я постави върху урната. Изчакаха няколко минути мълчаливо. Северният вятър духаше лекичко, морето все още беше спокойно. После Анита бавно, без да пусне ръката на Антонио, обърна урната и изсипа праха на майка си над водата.

* * *

Марина опря глава на прозореца на автобуса и усети студеното стъкло по кожата на челото си. Опита да опразни съзнанието си, съсредоточавайки се само в това, което виждаше през прозореца. Невъзможно. Взе раницата си от седалката, постави я в скута си и извади стара тъмночервена папка. Същата, за която бе споменала Каталина и която Лола бе държала в чекмеджето на нощното шкафче.

Отвори я и отново разгледа снимките на биологичната си майка. На някои беше сама. На други — с родителите си или заобиколена от хора от селото. Беше ги гледала толкова пъти през цялата седмица и колкото повече се взираше в тях, толкова повече осъзнаваше физическата прилика между непознатата си майка и себе си. Освен това сред снимките беше и документът от дома за самотни майки в Палма, който удостоверяваше, че Мария Долорес Моли Кармона е родила момиченце, тежащо „3,456 кг, на 15 август 1964 г.“. От неизвестен баща и с временното име Марина.

Писмото, което Анна й изпрати дни преди да умре, продължаваше…

Кука намери тази папка в кабинета на Куро сред документите на Армандо.

Марина, снимките, които са вътре, ще преобърнат живота ти.

Очите ми видяха в тях нещо, което не бих посмяла дори да напиша.

Вчера си помислих, че може би е най-добре да ги скъсам и да ги забравя.

Защото ще ти причинят само болка.

Но ти веднъж ми каза, че лъжата никога не е добро нещо.

Знаеш ли? Докато гледах снимките, си спомних как веднъж татко ми спомена за една своя невъзможна любов с много по-млада от него жена от острова. Говореше неясно и не поиска да ми каже подробности, но си спомням тъжния му поглед, когато ме прегърна.

Аз вече знам всичко, което ми е нужно за тази жена, която татко е обичал — тя те доведе отново в живота ми и ще й бъда вечно благодарна за това.

По-нататък в писмото сестра й я молеше, умоляваше я да се опита да поддържа добри взаимоотношения с Армандо заради доброто на дъщеря й. Знаеше, че е негодник, но винаги щеше да е баща на Анита. „Напътствай я. Напътствай я, моля те.“ „Какъв ироничен парадокс“ — помисли си Марина. Само преди няколко месеца й бяха отказали правото да е майка, а сега сестра й я молеше да поеме тази роля. Щеше да го направи. Без да се поколебае. Стига Армандо да й позволеше.

Анита обаче съумя сама да се погрижи за себе си. Беше силна жена и въпреки трудния етап на съзряването беше напълно наясно с това, което искаше от живота. Завърши гимназия и успя да постъпи в Берлинския университет по изкуства. С Пипа скъсаха и едва години след това намери любовта на друга жена. Но я намери. Двайсет години след смъртта на Анна Марина присъства на сватбата на Анита в Сан Франциско. Когато Анита каза с нежна и прекрасна усмивка: „Да, съгласна съм“, Марина погледна към небето и си помисли, че може би оттам, където всички отиваме в края на живота си, Анна е успяла да реши единственото нещо, което я тревожеше истински, преди да умре — да види дъщеря си най-после щастлива.

* * *

Марина слезе от автобуса. Свечеряваше се. Погледна към навеса, тръгна към него и седна на същата пейка, на която майка й е седяла на всеки 15 август, за да я види как минава. Изпълни я тъга, когато пресметна трите секунди, през които успяваше да зърне хората в колите, минаващи пред нея.

Тръгна бавно по улиците на селото и стигна до „Кан Моли“. Извади ключа от чантата си и отключи вратата на пекарната. Отвори я. Ниебла се приближи до нея и близна ръката й. Погали я и следвана от кучето, се качи по стълбата към кухнята. Взе една чаша, отвори крана, напълни я с вода и я изпи. Облегна се на плота, загледана в Ниебла. Единственото, което й оставаше във Валдемоса, бе тази стара кучка с тъжен уморен поглед. И призракът на жената, която я бе носила в утробата си. Пое си въздух и го издиша бавно. Отправи се към компютъра и без да сяда, погледна електронната си поща. Празна. Качи се в спалнята, съблече се и се пъхна в леглото. Очакваше я дълга нощ. Дълга нощ, изпълнена с болка по мъртвата й сестра. Нощ, изпълнена с въпроси без отговори. Какво да прави с племенницата си. С пекарната. С работата си на сътрудник на неправителствена организация. С живота си… Но в съзнанието й отново изплува Лола. Сега обаче мислите й се насочиха към друго — виждаше се в утробата на тази жена, която не бе познавала. Визуализира момента, в който излизаше от тялото й, и първите секунди върху гърдите й…

Заспа към четири сутринта. В седем иззвъня телефонът. Отвори очи в просъница. Погледна часовника и слезе тичешком във всекидневната. По това време можеше да звъни само Матиас.

— Ало?

— Здравей, аз съм — каза Матиас с тих глас. — Как беше вчера?

— Погребението беше хубаво. Както тя искаше. А ти как си?

— Марина… Не съм добре. За пръв път имаш нужда да съм до теб, а мен ме няма.

— Аз ти казах да не идваш — отвърна му тя.

— Няма значение. Трябваше да дойда, без да те питам. Знам, че ти щеше да го направиш за мен. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Марина, от два дни не съм спал… мисля непрекъснато за връзката ни. И…

Матиас замълча за секунда. И тази секунда накара сърцето на Марина да се преобърне. Знаеше, че Матиас се е уморил да я чака. Обхвана я страх, какъвто не бе изпитала нито веднъж през шестте години, през които бяха заедно. Раздялата й с този мъж щеше да я срине. Да я доунищожи.

— Марина, казвал съм ти го много пъти.

Отново замълча. Сякаш изричането на всяка дума му струваше огромно усилие. Сякаш се страхуваше да говори.

— Какво има, Матиас? — попита нетърпеливо. — Ще дойда. Утре ще се обадя на „Лекари без граници“, за да се включа в проекта.

— Никога не съм изпитвал потребност да стана баща. Не знам защо. Сигурно съм егоист.

— Матиас, вече говорихме за това — прекъсна го Марина.

— Остави ме да продължа, моля те. Ако искаш — той отново замълча — можем да осиновим Наоми заедно.

Сърцето й заби силно и една сълза се стече по бузата на Марина. Ако можеха да се видят, щяха да се засмеят, защото и по бузата на Матиас се стичаше сълза.

— Искам да продължа да работя на терен. Не си се представям да ходя всяка сутрин в някоя болница в Берлин, на едно и също място. Няма да съм щастлив там. Но ако искаш, можем да останем в Майорка, в твоята къща, и ако ми позволиш, тя да стане наша. Завинаги. Ще се връщам на всеки три месеца при вас…

Двамата плачеха, съзнавайки колко много се обичат. В края на ноември от Берлин пристигнаха десет сандъка с вещите на Матиас. Дрехи, много книги по медицина, комикси, от които майка му бе решила най-после да се отърве, водолазният костюм, куп огромни обувки, кутия с инструменти, включително бормашина… Когато видя двамата превозвачи да качват десетте сандъка, тя онемя. В тази къща от едва седемдесет квадратни метра нямаше място за толкова неща.

Един месец по-късно Матиас пристигна в Майорка. Влезе в къщата и изпита вълнение при вида на комиксите, поставени до книгите по медицина на рафтовете във всекидневната.

След седмица започнаха заедно обучителния курс за осиновители. Марина почти се зарадва, че Матиас не е в състояние да разбере и половината от това, което казваше психоложката. Наистина можеше да го уплаши. Марта си даде сметка, че тази двойка, която се обичаше от разстояние, е десет пъти по-солидна от нейната собствена, и след два месеца им даде удостоверение за годност.

През тези месеци Матиас се запозна с един германец, пенсиониран архитект и приятел на Урсула, с когото се захванаха да правят чертежи за бъдещия ремонт на мелницата. Станаха добри приятели. Една вечер Урсула ги покани на вечеря и докато двете с Марина готвеха, Матиас разглоби пишещата машина, извади ролките, лентата, валяка и какъвто беше инат, я оправи.

* * *

В Адис Абеба започнаха съдебните процедури по осиновяването на Наоми, плащанията на етиопски адвокати и дългото африканско протакане. След като чакаха много и платиха повече от това, което бе необходимо, животът най-после се смили… и на 1 май 2014 г. Наоми пристигна в Майорка.

Влязоха в пекарната. Тя се изтръгна от прегръдката на Марина и изтича към работилницата. Марина и Матиас я наблюдаваха неспокойно. Беше първият й ден в къщата, която щеше да стане неин дом… Наоми намери чувалите с шейша и пъхна ръчичките си в един от тях. Поигра си с брашното и погледна побелелите си длани, които контрастираха с черната й кожа.

— Инджера? — попита Наоми, гледайки ръчичките си.

— Да, от това приготвяме инджера. Тук се нарича хляб — отвърна Марина.

— Хляб — повтори Наоми, пъхайки отново ръцете си в чувала с брашно.

— Да, хляб — отвърна тя, горда, че дъщеря й е произнесла първата си дума на испански.

Наоми гребна брашно в шепите си и излезе навън. Отвори ръчичките си и вятърът издуха брашното от тях. Есенният вятър бе разпилял стотици макови семена из полята на острова. И както всяка година, бяха пораснали диви.

Наоми посочи към тях.

— Искаш да отидем там?

Момиченцето кимна утвърдително с глава. Марина целуна Матиас, който, леко уплашен и мълчалив, чакаше нареждания от Марина.

— Ще приготвиш ли нещо за ядене?

— Да, отивам — отвърна той и тръгна към кухнята.

— Матиас…

Той се обърна. Тя му се усмихна, погледна го в очите и изрече, най-после на майчиния си език, двете думи, които никога не му бе казвала на испански:

— Обичам те.

Наоми хвана за ръка Марина и я затегли към полетата с макове. После се пусна и се затича сред този красив пейзаж. Пейзаж, сред който от сега нататък щеше да живее.

Тичаше, скачаше и се хвърляше в прегръдките на майка си.

Матиас наблюдаваше от прозореца на кухнята тези две жени, които бяха станали част от живота му. След две седмици заминаваше за Централноафриканската република като ръководител на медицинския екип, който щеше да се бори с нова епидемия на ебола. В началото на декември отново щеше да бъде при тях. Отвори прозореца, погледна тъмнокожото момиченце, което си играеше сред червените цветя заедно с жена му, и неволно му стана мъчно, че ще ги напусне.

Двете седмици отлетяха неусетно. Наоми не спа нито веднъж в стаята си. Опитаха две нощи, но тя се късаше от плач и се отказаха. Така че спеше всяка нощ между родителите си.

В деня на заминаването му тримата вървяха по улиците на Валдемоса. С едната си ръка Матиас придържаше Наоми, опряна на хълбока му, а с другата бе обгърнал раменете на жена си, която съзерцаваше заедно със семейството си това късче от Средиземноморието, което й принадлежеше.