Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (5)

4.
Любов, или „с теб и в бедна колиба“

Необходими продукти:

1 кг брашно (Няма значение какво. Може да е пшенично, царевично, оризово, ръжено, от спелта, камут. Всякакво.)

500 мл хладка вода. (Също няма значение каква вода, може да се използва и морска вода, ако няма друга.)

2 ч. л. мая или квас

1 с. л. сол (Стига да не се използва морска вода.)

1 ч. л. захар (Може и без нея, ако финансите не го позволяват.)

Начин на приготвяне:

Докато ти загряваш фурната предварително, аз ще смеся брашното с водата. Ще месим постепенно, без да бързаме, заедно. Ще оставим тестото да втаса в продължение на няколко часа и докато аз отварям фурната, ти ще поставиш тестото в нея. Ще затворим и ще чакаме, наблюдавайки как тестото се надига вътре и бухва.

Ще ми е достатъчно само малко от този хляб, малко лук и твоята любов, за да оцелея с теб във всяко място на света, до края на живота ми.

* * *

Последва с колата си аудито на мъжа си до изхода на селото. На кръстовището, където трябваше да поемат по шосето за Палма, Армандо увеличи скоростта, без да я изчака. Един трактор и няколко коли минаха, докато Анна успя да натисне педала на газта на старото си беемве.

Беше изминала едва трийсетина метра, когато моторът започна да се дави. Знаеше, че рано или късно това щеше да се случи. От седмици забелязваше нещо странно в колата. Но сега не беше нито моментът, нито мястото да се дави.

Опита се да запали няколко пъти, но безуспешно. Какъв лош късмет. Опита да се обади на мъжа си, макар да знаеше, че няма да вдигне, но не защото шофираше в момента, а защото на нея никога не й вдигаше. Тя оставяше съобщение и той се обаждаше, когато можеше. Така че му изпрати гласово съобщение, макар че сигурно щеше да го изслуша чак привечер.

Отвори жабката на колата. Извади книгата на застрахователната агенция, потърси телефона за пътна помощ и се обади.

Както се очакваше, запис на нежен женски глас я уведоми, че всички линии са заети и да не затваря. Веднага след това се разнесоха оферти за застраховки.

Пет минути по-късно телефонистката отговори, извинявайки се за чакането. Поиска й името, фамилията, адреса, номера на колата и пак я остави да чака. Отново се появи на линия и обясни, че паякът ще пристигне след около четирийсет минути до час и половина.

— Час и половина?! — повтори смаяна Анна. — Какво ще правя повече от час сред поле с бадемови дървета? Студено е, госпожице, а отоплението в колата не работи. За това ли плащам застраховка?

— Съжалявам, госпожо. Всички коли са заети.

Анна отново се развика на телефонистката, която, явно свикнала да й повишават тон, повтори като робот „съжалявам“ още пет пъти.

— Не ми казвайте отново „съжалявам“, а ми изпратете веднага кола!

Хвърли мобилния телефон на седалката до себе си, изненадана от собствената си агресивност. Агресивност, към която прибягваше рядко, и то към хора, които не я заслужаваха.

Час и половина… Можеше да се върне пеша до селото, да изчака при сестра си и да се опита да я разубеди, но тя беше инат като магаре, както казваше майка им. Беше заявила, че ще даде отговор след месец, и нямаше да промени мнението си. Освен това истинската причина да предпочете да чака насред полето и да мръзне беше друга — отново се бе почувствала засрамена. Марина не можеше да разбере защо търпи съпруга си. Разбира се, тя никога не е била омъжена, нито имаше деца. Как можеше да я разбере? Съжителството не беше лесна работа за никоя двойка, а една жена е длъжна да търпи, пък било то и само заради децата си. Марина никога нямаше да разбере това. Не беше майка, а на тази възраст вече нямаше шансове да стане…

След двайсет минути получи съобщение на мобилния. Взе го от седалката до нея. Погледна екрана. Дъщеря й. Прочете съобщението: „Ще се прибера късно“.

— Как така късно? — каза тя на глас.

А и защо мобилният на Анита беше включен по време на училищните занятия? Това беше абсолютно забранено. Звънна й. Ана не вдигна. Отново й звънна. Нищо. Анна написа съобщение на мобилния си: „Вдругиден имаш изпит. В пет и половина да си вкъщи“.

Защо й се бе паднала толкова трудна и толкова груба дъщеря? Понякога я наблюдаваше и ако не беше сигурна, че я бе носила девет месеца в собствената си утроба, би си помислила, че не е нейно дете. В Анита нямаше нищо от Анна. Нищичко.

Очакваше я напрегната вечер между мъжа й и дъщеря й. Само като си го помисли, стомахът я присви.

Трийсет минути по-късно видя паяка, който се приближаваше по шосето. Паркира пред беемвето. Анна излезе от колата и тръгна към камиона. Шофьорът слезе, беше по риза с къси ръкави. На Анна й стана студено само като го видя. Беше приблизително на нейната възраст, силен, не много висок, мургав, като повечето местни жители. Анна беше ядосана и имаше желание да го скастри, но докато се приближаваше, си помисли, че той може да се ядоса и да я остави да чака още два часа.

Шофьорът на крана взе една кърпа и се опита да изчисти греста от ръцете си.

— Здравейте. Добро утро. Най-после — това беше единственият укор от нейна страна. — Мисля, че е акумулаторът — добави тя.

— Добро утро — каза механикът, поглеждайки с безразличие собственичката на беемвето, докато оставяше кърпата в страничния джоб на вратата.

На Анна бе достатъчен този бегъл поглед, тази частица от секундата, в която очите им се срещнаха, за да усети как по тялото й пробягва тръпка. Механикът отново я погледна и също трепна.

— Антонио — прошепна Анна.

Анна позна черните му очи. Загорялата кожа. Решимостта и увереността, които винаги бе излъчвал и които времето не бе успяло да огъне. Гледаха се мълчаливо, установявайки щетите, които годините бяха нанесли върху всекиго от тях. И докато Анна откриваше следите от неумолимия ход на времето върху мъжа, който бе истинската любов на живота й, пулсът й се ускори и тя забрави студа, дълговете на съпруга си, необуздания пубертет на дъщеря си, току-що пристигналата си сестра, наследството.

Антонио се приближи, за да я целуне, и докато го правеше, подсъзнанието му го подведе за частица от секундата и той почувства неволна лека ерекция. Целунаха се по бузите.

— Колко си хубава — каза Антонио, отдръпвайки се от нея.

Анна се усмихна срамежливо.

— Пораснала съм — уточни тя.

— Аз също — отвърна той.

Замълчаха, без да знаят какво да си кажат.

— Върнах се чак след трийсет години на острова — продължи Антонио, впивайки очи в нейните.

Когато произнесе тази фраза, осъзна, че подсъзнанието му отново го подвежда. Защото тя съдържаше горчив упрек за случилото се, което не бе успял да забрави.

Анна сведе поглед миг след това. Помнеше много добре неизпълнените обещания в младостта си, знаеше, че му бе отказала да сбъднат мечтата си и че една вечер, излегнати на пристанището на Валдемоса, той й прошепна в ухото: „Да избягаме оттук и да се махнем от скапания остров заедно. Завинаги, ти и аз“.

И двамата си спомниха тази фраза, сякаш той току-що я бе произнесъл.

— Ще вдигна колата и ще поговорим в камиона, преди да си премръзнала — каза той, прекъсвайки този изплъзнал се от контрола им момент.

Анна стъпи с крак на стъпалото, засили се и се качи в камиона. Антонио завъртя волана и погледна в огледалото за обратно виждане. Анна се загледа в ръцете му, които разпозна веднага. Силни ръце. Винаги мургави. Първите ръце, които докоснаха голото й тяло.

— Ветровете ни изоставиха насред Атлантика… беше трудно — каза й Антонио с усмивка.

Той наистина го направи. Наистина осъществи мечтата, която двамата имаха на седемнайсет години. Наистина се осмели да напусне острова, както бяха планирали, за да опознае света отвъд водите на Средиземно море. Наистина се качи на „Лорд Блек“, един старинен, дълъг петдесет и четири фута платноход, собственост на сър Питър Блек, който ги нае като част от екипажа, за да прекосят водите на Атлантика. Защото това беше шансът да избягат от острова, на който и двамата се бяха родили.

Още от раждането си Антонио бе люлян от водите на Средиземно море. Беше син на рибар от Естака, селце с четиринайсет къщички между пристанището на Валдемоса и Са Форада. Бе научил рибарския занаят от баща си, а баща му — от своя баща. Риболовът беше единствената професия в семейството. Но Антонио още от малък, докато се учеше на рибарския занаят в скромната лодка с латинско ветрило, съзерцаваше с възхищение прекрасните и внушителни яхти с огромни платна, с които пристигаха чужденци от целия свят и които пускаха котва близо до рибарските им къщички.

Един от тези чужденци, английски аристократ, слезе от яхтата си и се приближи до брега на Естака с малка лодка. Сър Питър Блек поназнайваше испански и обясни на рибарите, които в момента печаха сардини на скара, че търси екипаж за приключението си. Антонио пристъпи напред и му стисна ръката. Беше млад, но знаеше много за морето. Убеди английския аристократ, че годеницата му може да работи като готвачка на борда. И в една ранна октомврийска сутрин на 1980-а я чакаше, за да избягат заедно с платнохода, с който щяха да опознаят света.

— Разкажи ми това, което пропуснах — отвърна му Анна почти засрамена. — Моля те.

Разказа й подробно как, след като напуснали пристанището на Валдемоса, пристигнали в Пуерто Банус, в Малага. Оттам — в пристанището Санта Мария в Кадис, три дни по-късно — в Пуерто де Исла Канела в Аямонте, Уелва. После във Фуерте Вентура, Сенегал, Кабо Верде. В Кабо Верде трябвало да чакат три седмици, докато задуха североизточният вятър, и плавали три седмици в Атлантическия океан с издути платна, докато накрая настъпило безветрие. Прекарали две седмици, без почти да мръднат от място. После ги връхлетял безпощаден ураган и накрая пристигнали в Доминиканската република. Анна слушаше Антонио, без да го прекъсва.

Цялата тази история щеше да я преживее и тя, ако се бе качила на борда на платнохода.

— А когато пристигнахте там?

— Вече ти казах. Беше лесно да си намеря работа. Само трябваше да попитам на пристанището. Пристигат стотици кораби и всички търсят екипаж. Така прекарах трийсет години като моряк из Карибите. Плавах до Бразилия, Аржентина, Уругвай. И после обратно на Карибите.

Погледна в огледалото за обратно виждане и продължи:

— Срещнах една доминиканка и… роди ни се дъщеря, която сега е на двайсет години. Разделихме се и ето ме отново тук. — Той я погледна в очите и се усмихна. — На острова.

Той зави.

— А как е твоят живот, Анна?

— Не съм пътувала много. Само по някоя екскурзия, организирана от „Алкон“.

Двамата се разсмяха.

— Омъжи ли се?

— Да. Имам четиринайсетгодишна дъщеря — отвърна лаконично Анна.

В този момент нямаше никакво желание да си припомня нищо от живота си, нито да споделя с него нещастията си.

— А как се озова на тази работа? — попита тя, за да смени темата.

— Когато пристигнах, опитах да си намеря работа в пристанището на Палма. Но периодът от януари до април е неблагоприятен, а в сервиза на мой познат имаха нужда от човек… корабен механик… автомеханик. И ето ме тук. През април ще си потърся отново работа на пристанището. Но печеля добре от ремонта на коли. Хубавото на Карибите е, че там винаги има работа за един моряк, докато тук работим само през летния сезон. Освен това на тази възраст не възнамерявам да се върна към риболова като баща ми.

Настъпи моментът да се сбогуват. Целунаха се отново по бузите. И се усмихнаха почти срамежливо.

— Винаги ми се притичваш на помощ. Ако не са таралежите, ще е акумулаторът на колата.

Антонио сведе очи към земята, после отново я погледна. Сякаш искаше да каже нещо, но я остави да си тръгне. Би искал да я попита само едно нещо. Нещо, което го бе наранило повече от това, че не бе предприела онова пътуване, което бяха планирали заедно.

„Защо, Анна? Защо никога не отговори на писмата ми?“

* * *

Пасаж от сардини, дълъг повече от петдесет метра, минаваше под лодката на Антонио, който заедно с баща си държеше търпеливо мрежата. Беше краят на август, но до този ден не бяха имали късмет, защото през това лято на 1979-а водата не бе достатъчно топла, както очакваха, и женските сардини бяха предпочели да хвърлят хайвера си във водите на юг. Този рибен пасаж обаче бе решил да го направи във водите на Майорка и бе сгрешил, защото беше уловен с радост от двама бедни рибари от Естака. Така че бащата на Антонио отиде с над петнайсет кила прясна сардина в борсата на Палма. Синът му Антонио остана в пристанището на Валдемоса, за да почисти лодката и да изчака баща си, за да се върнат заедно в селото.

Антонио хвърли кофа сладка вода в лодката, докато слушаше разговора, който едно момиче водеше с баща си. Заключи, че е богаташко момиче от Палма, заради леката предвзетост, присъща на богаташките момичета, толкова различни от дъщерите на рибарите в селото му.

— Ще остана тук, татко. Духа северен вятър, а освен това какво ще правя, докато ти търсиш съкровища? — Направи присмехулна гримаса и продължи: — А и ми е скучно без Марина. Освен това днес не би трябвало да излизаш. Опасно е.

— Ела, скъпа. Ще отидем до залива Порт дʼес Канонжа, ще обядваме в някое ресторантче и ще се върнем. Хайде, ела — каза баща й, като отвърза въжето, с което лодката бе привързана към кея.

— Не, татко не ми се ходи. Ще те чакам тук.

— Добре, както искаш, скъпа. Ще се върна след два часа.

Лодката се отдалечи. Докато махаше за сбогом на Нестор, Анна си помисли, че баща й е голям инат и че няма нито една лодка, която да е излязла при това бурно море. Помисли също колко любов и щастие даваше това море на баща й, а също и на нея.

Събу сандалите и като запретна роклята си, нагази във водата и тръгна навътре. Беше краят на май и водата все още беше студена. Антонио я наблюдаваше крадешком, докато миеше лодката. На около деветнайсет, истинска жена, и то каква. Стори му се толкова фина, толкова хубава, толкова крехка… първия път тя хвърли кос поглед към младежа, който, гол до кръста и по дънки, миеше лодката, но не видя в него нищо друго, освен млад, силен и мургав рибар. Продължи да навлиза бавно в морето. Обичаше да усеща камъчетата, масажиращи ходилата й, и затова не бързаше.

— Ай! — изпищя Анна.

Антонио, който не бе отделил поглед от нея, изтича към брега. Анна се намираше на около десетина метра.

— Добре ли си? — попита я Антонио от брега.

— Убодох се на нещо — отвърна Анна.

Антонио нагази във водата, без да се замисли. Дънките му се измокриха.

— Хвани се за врата ми — каза младият рибар.

— Не се тревожи — отвърна Анна.

— Хвани се — заповяда й той.

Анна обгърна стеснително с ръка раменете на Антонио и той я вдигна на ръце.

Анна се чувстваше неловко в обятията на това момче. Погледна го и той й се усмихна. Не си казаха нищо. Стигнаха до брега и той внимателно я постави да седне на скалите.

— Нека видя — каза той, хващайки я за глезена.

— Срам ме е.

Антонио хвана крака й, без да й обърне внимание. Сигурно се бяха забили бодлите на някой таралеж. На него му се бе случвало толкова пъти! И наистина, в ходилото й имаше двайсетина бодли. Той отиде до лодката и взе пинсети от черен пластмасов несесер. Върна се, седна до нея и извънредно внимателно заизважда един по един бодлите. Тя изохкваше, когато Антонио трябваше да човърка в кожата, за да ги извади, а той спираше за момент, мокреше крака й с морска вода и продължаваше. Анна се срамуваше и не смееше да промълви нито дума. Освен това винаги се притесняваше от момчетата. Антонио, от своя страна, би могъл да пусне в ход характерното си остроумие, защото беше забавен и притежаваше улично, или по-скоро моряшко красноречие, и казвам улично или моряшко, защото не бе прочел нито една книга през живота си — причина, поради която изостави учението на четиринайсет години. Имаше обаче бърз ум и умееше да разсмива приятели, гаджета и близки. Благодарение на дар словото, с което бог го бе благословил, имаше огромен успех сред жените. С майоркските момичета не му беше толкова лесно, защото трябваше да се държи почтително с тях, бяха католички и трудни за сваляне, но с русокосите чужденки, които щъкаха из целия остров през лятото, беше неотразим. Избърборваше няколко думи на лош английски, хващаше ги през кръста и с цялото си умение и с малко вино с кока-кола ги отвеждаше на плажа. Изгуби девствеността си на четиринайсет с една много освободена шведка, която стърчеше с една глава над него. През двата месеца, които тя остана на острова, го научи кои са ерогенните зони на женското тяло. Оттогава му вървеше като по вода, както се хвалеше пред колегите си, и не лъжеше, защото нямаше вечер да не излезе и да не си хване момиче.

Само че това момиче, на което вадеше бодлите от крака, бог знае защо го смущаваше и не му хрумна нито една шега, за да я разсмее, както би направил с всяка друга.

На следващия ден Анна и баща й отново дойдоха на пристанището на Валдемоса. Когато Анна затвори вратата на колата, погледна дискретно към кея, очаквайки Антонио да е там, но на брега имаше само група англичани, които пускаха каяците си във водата. Морето беше спокойно, небето синьо — идеален ден за плаване. Анна заяви, че раната на крака я боли, освен това беше в месечния си цикъл, така че остана на сушата, в очакване той да се появи. И той, разбира се, не закъсня. Седна до нея и я целуна по бузата. Приказваха си, както си приказват хората, които се харесват взаимно — стеснително и опитвайки се да запълнят мълчанията. Така мина денят, и следващият, и по-следващият, и всичките дни в края на лятото, защото Анна не поиска да се качи повече на лодката, под предлог, че се чувства самотна без Марина в нея, и Нестор уважи това нейно решение. Предпочиташе да го чака на сушата и да се пече на слънце. И така, Анна и Антонио прекараха летните утрини на 1979-а, споделяйки неща от живота си.

Анна му обясни, че й остава една година до зрелостния изпит в „Сан Кайетано“ и че после ще учи за секретарка. Антонио смяташе да се запише на курс по корабоплаване в Палма, организиран от Главната дирекция на търговския флот, за да стане капитан на кораб. Не искаше да бъде рибар. Мечтаеше да е моряк и да пътува из целия свят.

През всичките тези дни, които прекараха седнали на кея, не се целунаха нито веднъж. Той не си спомняше да е желал по-силно друга жена, но чувстваше, че това бяло и крехко момиче от висшето общество е твърде голям залък за един беден рибар, чието семейство има само скромна къщичка на брега на морето.

Тя никога не се бе целувала с мъж, но всяка целувка по бузата и всяко докосване до кожата й събуждаха в нея непознато усещане, физическо усещане, сякаш душата й слизаше надолу, стигайки постепенно до интимните й части. То пронизваше тялото й и тя затаяваше дъх, като се опитваше да прикрие това непознато удоволствие, което присъствието му предизвикваше у нея.

На 15 септември учебните занятия в „Сан Кайетано“ се подновиха. Понеделник, вторник, сряда… Анна броеше дните, часовете на дните, секундите на часовете, хилядните частици на секундите до настъпването на края на седмицата, когато можеше да се срещне отново със своя рибар.

— Баща ми изважда лодката от водата в края на октомври — Анна погледна морето — вече няма да можем да се виждаме.

Анна пъхна ръка между камъчетата на плажа, загледана в морето. Той видя тъгата в очите й и най-после разбра, че Анна го желае толкова, колкото и той желае нея. Хвана лицето й с ръце и я накара да го погледне. И тя отново усети онази странна тръпка да пробягва по тялото й. Тогава той се доближи до нея, знаейки, че няма да го отблъсне. Положи устните си върху нейните и изчака търпеливо тя да ги полуотвори и да му позволи да пъхне езика си в устата й. Той направи това бавно, нежно, вкусвайки всяко ново ъгълче, което откриваше в тази уста, която толкова силно бе желал. Прокара език по зъбите, по венците и поигра бавно с езика на Анна. После го извади. Очите й бяха затворени, а полуотворената й уста искаше още. Отново пъхна език, сега по-бързо, и тя му отвърна и се отдаде за пръв път на ласките на този, който завинаги щеше да остане голямата й любов.

В края на октомври Нестор извади лодката от водата. Както всяка година, щеше да я остави в една барака на пристанището на Валдемоса до края на април. Само на 1 януари, спазвайки ритуала, независимо колко студено щеше да бъде и стига да нямаше вятър, щеше да я пусне във водата, за да поздрави настъпващата година.

— Ще идвам да те виждам всеки ден с мотора — каза й Антонио.

И така и направи. Срещаха се след края на часовете в една съседна уличка, далече от погледите на съученичките й. Убеди майка си да й позволи да се връща един-два часа по-късно от обичайното, нали вече беше на седемнайсет. Ана де Вилальонга се противопостави — не било благоприлично една госпожица да скита из селото с приятелките си.

— Мамо, малката ти дъщеря е на седем хиляди километра оттук, а мен не ме пускаш да отида сама дори до ъгъла. Моля те, искам да прекарам няколко часа с приятелките си след училище — помоли я тя.

Майка й се съгласи едва когато Нестор се намеси.

Качваше се на мотора с ученическата униформа и с каска на главата и се притискаше към гърба на Антонио, докато той даваше газ по нанадолнището. Понякога Анна носеше вкусни сладкиши, приготвени от самата нея, и двамата отиваха да ги изядат на някой от плажовете на Палма. Когато застудя, търсеха отдалечени от центъра кафенета, където ядяха енсаймади^[1], оставящи в ъгълчетата на устата им захар, която те облизваха един на друг. Антонио си бе купил уокмен и заедно слушаха музика, излегнати на някой плаж. Както всички влюбени, избраха една песен, в която се говореше за осемте вятъра на света и която една млада певица от Майорка, Мария дел Бар Бонет, беше направила популярна. Друг път той й обясняваше колко тежка е зимата за едно рибарско семейство, но винаги изпъстряше обясненията си с присъщото си чувство за хумор. Анна се чувстваше щастлива, все по-влюбена в този млад рибар… Имаше обаче нещо, което й тежеше и й пречеше да се отдаде спокойно на първата любов в живота си. Знаеше, беше сигурна, че майка й никога няма да одобри връзката й с момче като него. Никога.

Октомври отмина, после ноември, декември, а любовта на тези двама млади се разгаряше все повече.

В края на декември Марина пристигна от американския пансион, за да прекара коледните празници вкъщи. Най-после Анна имаше с кого да сподели всичко, което пазеше в сърцето си и което никога не се осмели да признае на приятелките си от „Сан Кайетано“, въпреки че някои си имаха гаджета и вече излизаха с момчета, които, разбира се, принадлежаха към каймака на обществото в Майорка.

На 1 януари слънцето се бе показало. Беше много студено, но за пръв път Анна и Марина помолиха баща си да отидат с него на пристанището във Валдемоса — те също искаха да поздравят морето с настъпващата година. Знаеха, че на майка им й прилошава в лодката и че хипохондрията й ще улесни плана, който бяха скроили заедно.

Обути с гумени ботуши и облекли анораци, те пуснаха лодката във водата. Пристанището на Валдемоса беше много близо до рибарските къщи в Естака. След като тримата се качиха в лодката, заплаваха под слънцето и в силния студ натам.

— Татко, погледни! — каза Анна, сочейки към Естака.

Дим от скара се виеше към небето. Група рибари празнуваха настъпването на новата година, печейки прясна риба на кея в селото.

— Да отидем там!

Нестор искаше да продължи плаването, да обиколи острова, докъдето зимата му позволеше, но двете му дъщери настояха и той насочи лодката към кея.

Антонио ги чакаше. Направи им знак с ръце да се приближат.

Анна поздрави стеснително.

— Познаваш ли ги? — попита изненадано баща й.

— Да, татко. Запознах се с тях през лятото.

Използва множествено число, не се осмели да бъде напълно искрена.

Стигнаха до брега. Антонио събу обувките си, запретна крачолите на дънките си и помогна на Нестор да откара лодката до кея. Бе поискал да му подарят за Коледа бяла риза с конче отпред, като на богаташките момчета в Палма. На Анна той се стори по-хубав от всякога.

— Приятно ми е, господин Вега — каза Антонио, стискайки ръката на Нестор с известна нервност, но с присъщата си симпатична усмивка.

— Здравей, Марина — каза й той, целувайки я по бузите. — Много съм чувал за теб. Имах желание да се запознаем.

На кея дядо му и баба му, родителите му, чичовците и лелите, племенниците и съседите се трупаха около скарата в очакване на закуската — пресни сардини, за да отпразнуват новата година. Родителите на Антонио се приближиха до тях.

— Добре дошли в Естака. Синът ми ме предупреди, че ще дойдат негови приятели — каза бащата на Антонио, предлагайки им чиния със сардини. — Пресни са, от тази сутрин.

Нестор веднага завърза разговор с бащата на Антонио, стар и опитен моряк. Анна нямаше да планира тази среща, ако не знаеше, че баща й е мъдър и искрен човек, който ще се държи еднакво както с херцозите на Палма, с които поддържаше контакт, така и с всеки човек, когото срещнеше, пък бил той беден и неграмотен рибар.

Всички седнаха на скалите, хранейки се с ръце и слушайки историите на морския вълк, патриарха на семейството.

— Някой ден двамата ще дойдем да те видим в Америка — прошепна Антонио на Марина и намигна скришом на Анна.

— Ще се радвам много — каза Марина с тъжна усмивка.

Марина имаше нужда от баща си и Анна знаеше, че може да изчезне за известно време, без да усетят отсъствието й. Извини се и се смеси с рибарите, после двамата с Антонио тръгнаха към края на селцето. Последната къща беше неговата. Влязоха. Беше много малка, влажна и от тъмен камък. Толкова беше студено, че Анна се учуди как могат да живеят там, но не каза нищо. Хванал я за ръката, Антонио я поведе към малката си стая. Дюшек с купчина одеяла. Много стара карта на света, залепена на камъка, служеше за табла. От прозореца срещу леглото се виждаше морето. Морето, което водеше към всички морета, за които мечтаеше Антонио.

Той я целуна. За пръв път бяха между четири стени, само те двамата. Погледна я. Помилва лицето й.

— Обичам те, Анна.

Анна вътрешно се разтопи, но не отговори. За пръв път чуваше тези думи от мъж, който не беше баща й.

Остави го да съблече анорака й. Въпреки студа усети как тялото й гори. Обгърна я с ръце през кръста и бавно ги плъзна по гърба й. Целуна я, докато ръцете му милваха тила й. Свали бавно ръцете си към гърдите й. Погали ги нежно с върховете на пръстите си. Бяха малки. Твърди като камък. Без да престава да я целува, той докосна зърната и усети как се уголемяват. Поигра си бавно с тях и Анна отново усети как душата й слиза към слабините, докато зърната й пулсираха. А той плъзна ръцете си отново към мястото, където го водеше собствената й душа. Погали бедрата й и ги притисна към себе си. Разкопча копчето на дънките й, свали бавно ципа и плъзна ръката си към влажния пубис на жената, която обичаше. Анна изстена.

— Спри, моля те.

— Извинявай, скъпа. Извинявай… Просто…

Той закопча панталона й и я целуна отново по устата.

— Когато ти поискаш — прошепна.

Тя кимна срамежливо с глава и сведе поглед.

— Баща ми ще заподозре нещо.

Нестор спокойно пиеше бадемова ракия заедно с близките на Антонио и дори не беше забелязал отсъствието на дъщеря си. Седнаха зад тях. Анна погледна сестра си, която, обгърнала с ръце коленете си, седеше сама на една скала и ги наблюдаваше. Марина леко се усмихна, когато я видя да идва. Анна й върна усмивката, като й направи жест с ръка да дойде при тях.

Рибарите бяха запалили огън и бащата на Антонио, за срам на сина си, пееше заедно с другите моряци народни песни от Майорка. Нестор, за срам на своята дъщеря, пееше припевите, които току-що бе научил.

После отплаваха отново към живота си.

— Всичко ще остане между мен и теб, скъпа. Не се притеснявай — каза Нестор на по-голямата си дъщеря.

Защото погледът на Анна беше достатъчно красноречив. Нямаше нужда да обяснява нищо на баща си. Нестор веднага разбра, че дъщеря му се е влюбила за пръв път. Жена му никога нямаше да приеме тази невинна връзка, но той щеше да остави Анна да я изживее, макар да знаеше, че тази любов е обречена, също като онази, която той бе изпитал веднъж. Предвиди тъжния й край, какъвто имаше и неговата, но знаеше, че каквото и да се случеше, струваше си човек да я изживее.

Марина се върна в Съединените щати. След празниците Анна и Антонио подновиха разходките с мотора, споделянето на домашните сладкиши на брега на морето, на захарта в ъгълчетата на устните и бавното изследване на всички кътчета на тялото на Анна.

Най-после настъпи април, хубавото време, лодката бе пусната на вода и малко по-късно заприиждаха туристите с огромните си яхти, а с тях и мечтите на Антонио, сега неразривно свързани с Анна.

Една неделя, когато баща й и Марина се отдалечаваха с лодката и им махаха с ръка, Антонио я заведе на любимото си място на острова — скалистия бряг на Са Форада. Оттам погледът се губеше в безкрая. Слязоха от мотора и той я заведе до най-далечния край на брега. Бяха само те двамата. Седнаха на скалата, провесили крака над морето. Той извади от раницата картата, която му служеше за табла на леглото в стаята му, и я разгъна. Анна хвана единия край, а Антонио другия. Той взе другата й ръка и я постави върху остров Майорка. После поведе пръстите й по Средиземно море до Гибралтар, от там до Кабо Верде, продължиха през водите на Атлантическия океан до Карибските острови и после надолу. Венецуела, Бразилия, Уругвай, Чили, Перу. Ръцете им се плъзнаха до долния край на картата и стигнаха до Азия.

— Искам да направя всичко това с теб.

— Как? — усмихна се тя, мислейки, че това е само мечта.

— С кораб.

— С лодката на твоя баща или на моя? — засмя се Анна добродушно и леко насмешливо.

— На пристанището търсят моряци. Братовчед ми е моряк на търговски кораб и замина за Куба. Отива и се връща веднъж в годината.

— А аз? Какво ще правя на кораба? Мен няма да ме наемат.

— Ще измислим нещо. Искам да се махна от този остров, Анна, но заедно с теб. Родителите ми цял живот са прекарали тук. Цял живот, Анна — каза й той и я хвана за ръката. — Всеки ден излизат в морето. В едно и също море. Никога не са напускали острова. Никога, Анна. Никога. — Погледна я в очите със сериозно изражение, с което много рядко я бе гледал. — Не желая такъв живот за себе си. Не желая. Искам да видя света. Искам друг живот, на друго място, заедно с теб.

Целуна я по устата.

— Скоро ще навършиш осемнайсет. Вече няма да се налага да се крием. Нестор ще ни разбере, а майка ти ще трябва да се примири.

— И от какво ще живеем?

— Моряците получават добра заплата. А когато стигнем до някое пристанище, ще си намеря работа. Няма да е трудно. Всичко съм обмислил. Казват, че в пристанището на Доминиканската република търсят хора. Ще останем там, колкото време искаме. Година, две. Когато ни омръзне, ще отидем другаде. На мен не ми трябва много, за да живея. Имам теб. Имам морето и имам ръцете си, за да изкарвам прехраната ни.

Анна замълча. Разбра, че Антонио говори със сърцето си. Не беше някоя от забавните истории, които разказваше. Тези думи бяха сериозни.

— Знам, че е лудост, Анна. Но поне можем да опитаме. Ако не се получи, този остров, на който живеем, винаги ще е тук.

Двамата се засмяха.

Антонио се излегна на земята и тя се облегна на гърдите му, представяйки си този простичък живот, който двамата искаха да изживеят. Лежаха мълчаливо, със затворени очи, под топлите лъчи на пролетното слънце.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза Анна. — Във всички пристанища търсят моряци… но също и пекари. А аз това умея да го правя.

За пръв път, откакто ходеше на училище, Анна прочете жадно всички книги по география, а Антонио взе от малката библиотека на стария кей в Палма една книга по морска картография и друга за ветровете в морето. Прочетоха за северозападните ветрове, които са толкова важни за прекосяването на Атлантика, за тропическите бури, които трябваше да избягват на всяка цена, за азиатските мусони. За географски ширини, мили и възли. Анна взе без разрешение една книга от библиотеката на баща си. Бе привлякла вниманието й още когато беше малка, но не защото искаше да я прочете, а заради вдъхващата страх илюстрация на корицата, където един огромен кит се блъскаше в малък кораб с уплашени моряци. Заглавието беше „Моби Дик“ от някой си Херман Мелвил. Извади я измежду стари книги по медицина и преди да я сложи в чантата, прочете първия абзац, за да се увери, че е книга за морски приключения:

„Именувайте ме Ишмиъл. Преди няколко години — не е важно точно кога — останал почти без пари и без особено привлекателни занимания на сушата, намислих да направя едно пътешествие по море, да видя водните пространства на земята.“^[2]

Да. Това беше книгата за Антонио. Същия следобед след училище отидоха на един уединен плаж и докато ядяха лимонов сладкиш с маково семе, започнаха да четат „Моби Дик“. Първата книга, която двамата прочетоха жадно.

Ана купи един бележник и преписа на чисто всичките рецепти за хляб и сладкиши на баба си. Получаваше сто песети на седмица и със спестяванията, които държеше в касичката, би могла да събере десет хиляди. Антонио пестеше от години, имаше малко над двайсет хиляди песети, но бе чул, че с шейсет хиляди в джоба човек е истински богаташ в Латинска Америка.

Най-добрият период за прекосяване на Атлантическия океан е от ноември до февруари. В началото на септември Антонио започна да разпитва в пристанището на Палма. Качи се на много кораби, но на никой от тях не се съгласиха да наемат Анна като готвачка. Имаше мъже готвачи, които предлагаха услугите си, и предпочитаха тях, защото мъжете бяха по-издръжливи на неблагоприятните условия в морето. Един ден, когато вече се бе отказал да пита, в Естака се появи сър Питър Блек с класическата си, дълга петдесет и четири стъпки ветроходна яхта от дърво. В младостта си бе участвал в регати и силните преживявания все още го привличаха. Плаваше заедно с жена си. Само двамата. Смяташе да пътува, без да бърза. Имаше достатъчно пари, за да акостира в което и да е пристанище и да остане където си поиска или където поиска жена му, която винаги го придружаваше, стига да я оставяше да се наслаждава на живота в пристанищата, на плажовете и на летните пазари, из които обичаше да се разхожда и да купува сувенири. Мразеше тази част, свързана с пазаруването, така че му се стори страхотна идея да наеме друга жена, която, освен че щеше да готви, щеше да придружава съпругата му, за да си купува гривни и обици.

— Заминаваме, Анна. Вдругиден — съобщи й възбудено Антонио, като я вдигна от земята и я завъртя три пъти около себе си.

Целуна я пет пъти подред, изпълнен с въодушевление, и Анна се усмихна насила, защото противно на това, което си мислеше, когато чу думите на любимия си, изпита страх. Силен страх. Защото дотогава всичко бе изглеждало като игра. Като невъзможна мечта, с която се подхранваше всеки ден, като човек, който храни рибка в аквариум. Малка рибка, която мечтае да отплува в морето, в едно огромно и непредсказуемо море, което не познава и за което не е подготвена след толкова години, прекарани в овалния аквариум.

Същата вечер, докато вечеряше с родителите си, се разплака. Плака неутешимо, без да посмее да каже какво я измъчва. Нестор веднага разбра, че този плач на дъщеря му има нещо общо с младия моряк, но след като я попита какво й е и получи отговор: „Нищо ми няма, татко“, предпочете да не настоява. Анна се затвори в стаята на сестра си, единствената с резе. Страхът завладя мислите й, прониза тялото й и нахлу в душата й, докато майка й блъскаше настойчиво по вратата, търсейки обяснения.

Антонио щеше да я вземе с мотора в пет призори на следващия ден. Щяха да отидат в пристанището на Палма, където ги чакаше ветроходната яхта на англичанина, а оттам… навън, в света.

Заспа в стаята на Марина. Събуди се на развиделяване. Надигна се зашеметена. Вдигна резето и отиде в кухнята.

Оставаха двайсет часа до заминаването, когато щеше да напусне острова, където се бе родила, за да плава из света. Наля си чаша мляко, но при първата глътка й се догади. Прилоша й и легна на дивана. През целия ден се местеше неспокойно от дивана на леглото и от леглото на дивана. Броеше минутите, броеше секундите.

Петнайсет часа до заминаването. Майка й я накара да си премери температурата. Съвсем леко повишена. Нищо сериозно, но веднага й даде да изпие един ибупрофен. От време на време се разплакваше, твърдейки, че има болки в стомаха.

Ана де Вилальонга се обади на мъжа си в болницата. Тревожеше се за дъщеря си, никога не се бе държала така. Нестор, който поназнайваше нещичко за болките в сърцето, успокои жена си. Анна не поиска да вечеря и скоро се прибра в стаята си.

Седем часа до заминаването. Изчака родителите й да заспят и сложи в една черна раница, подарък от Марина, панталони, тениски, два пуловера, бельо и анорака. Избърса сълзите, стичащи се по бузите й, докато слагаше паспорта, спестените песети и бележника с рецептите за хляб и сладкиши в една непромокаема чанта с херметическо затваряне, която й бе купил Антонио. Постави чантата в раницата и изчака будна сто и осемдесетте минути, които оставаха до пет сутринта.

Ридаеше, свита във фетална поза в леглото, с глава върху събраните си длани. Чу стъпките на баща си в коридора. Анна скри раницата под леглото.

— Какво ти е, дъще? — попита той тихо, когато влезе в стаята й.

Нестор седна до нея и погали лицето й.

— Случило ли се е нещо с Антонио?

Нестор изчака търпеливо. Анна сякаш искаше да говори, но не се осмеляваше.

— И аз веднъж се влюбих в жена, която беше много различна от мен.

Анна го прекъсна. Имаше нужда да му обясни и го направи… Призна му за плана, който бяха замислили с Антонио. Майка й, разбира се, скрита зад вратата, слушаше разярена.

— Каква глупачка си. От какво ще живеете? — каза Ана де Вилальонга, показвайки се на прага. — Ти си лъжкиня, както и ти, Нестор, си лъжец. Не си ми казал нищо. Откога знаеш за тази история?

— Ана, успокой се. Отиди да си легнеш — заповяда Нестор на жена си.

— Ако излезеш оттук, повече не се връщай — каза Ана де Вилальонга на дъщеря си и излезе от стаята.

Майка й остана да дебне зад вратата, слушайки как истеричната й дъщеря говори за безусловната си любов към този беден рибар, за бъдещите планове за сватба, за парите, които печели той и които тя би могла да печели, като меси хляб в пристанищата из света, но търсейки несъзнателно одобрението на родителите си и най-вече тласъка, който да й вдъхне смелост, за да излезе от аквариума.

— Слушай, момиче. Ти да не си повярвала на това „с теб и в бедна колиба“? Този голтак иска парите ни, нищо друго.

— Престани, Ана! Остави ни сами, ако обичаш — каза властно Нестор на жена си.

Тя отиде в стаята си, без да каже нито дума повече. Баща и дъщеря останаха сами. Анна гледаше с невиждащ поглед. Нестор я погали.

— Сигурна ли си, дъще? Наистина ли това искаш? — попита я той, като й хвана ръката. — Скоро ще навършиш осемнайсет години. Свободна си да заминеш, ако искаш… Не знам дали си подготвена да прекосиш Атлантика. Не е едно и също да чакаш северния вятър, за да обиколиш Майорка, и североизточните ветрове, за да прекосиш океана. Опасно е, дъще. Сигурна ли си, че това искаш?

— Обичам го. Но… — тя сведе поглед. — Не искам да заминавам. Не искам да напускам Майорка.

Погледна ръчния си часовник. Беше пет без четвърт. След петнайсет минути Антонио щеше да я чака с мотора отвън. Отново се разплака. Страхът я парализираше. Сега от очите на Анна бликаше морето — море, причиняващо болка, море, което никога преди това не е било толкова яростно, никога преди това не е било толкова малодушно.

— Излез ти, татко. Аз не смея да го погледна в очите… Кажи му да ми пише всеки ден, моля те. Ще го чакам, докато се върне, ще го чакам цял живот.

* * *

Марина се обади на Матиас от хотела. Съобщи му решението си да остане един месец на острова. Щяха да се срещнат в Хаити в средата на март. Върна се в къщата. Беше прибрала дрехите на Мария Долорес в една торба в килера. Взе влажен парцал и се качи в спалнята да почисти гардероба. Окачи панталоните, няколкото тениски и двата пуловера на закачалки. Постави стетоскопа и бележника „Молескин“ на нощното шкафче. Накрая застла леглото с африканския плат на зелени, жълти и лилави ивици, който бе купила с Матиас в едно село в Демократична република Конго. И докато го изглаждаше с длан, си спомни първия път, когато се срещнаха.

Марина затваряше ципа на костюма от полиетилен с висока плътност. До нея стоеше един лекар конгоанец, двама мъже медицински сестри, също местни, един американски антрополог и един новопристигнал млад лекар — Матиас. Всички обличаха костюма за биологична защита в пълно мълчание, докато местният специализиран персонал следеше да спазват строгия ред на поставяне на ОЛЗ, както го наричаха на лекарски жаргон, или облекло за лична защита — асептичен гащеризон, гумени ботуши, предпазни очила, двойни ръкавици, непромокаема престилка и маска за лице.

Марина сплете косата си на плитка и я прибра в ОЛЗ. Вдигна ципа до брадичката си и прокара ластика на маската през врата си.

Приближи се до младия германски лекар. Тя беше ръководител на този проект и по изпълнения му с въодушевление поглед отгатна, че е за пръв път на терен.

— Благодаря, Матиас. Вече ме уведомиха, че ще дойдеш днес — каза му тя с усмивка. — Знаеш, че сме герои, нали? — добави тя с мек глас, гледайки го в очите.

Каза тези думи на Матиас не защото се смяташе за героиня, нито мислеше, че работата на доброволците може да се издигне до категорията на героичен подвиг, а защото този млад лекар с наивен поглед щеше да присъства на нещо, което не очакваше. Щеше да бъде тежък удар. Марина вече от пет години работеше за неправителствената организация и знаеше, че включването му в тази опустошителна мисия щеше да заличи мигновено този ентусиазиран поглед.

Покриха устите си с маските и подобно на група астронавти влязоха в Изолационния център с висок риск за зараза от ебола. Адът. Четирийсет и един градуса. Полуголи деца лежаха на кушетки без чаршафи. Жени повръщаха кръв в кофи. Екскрементите на възрастните преливаха от леглата. Местен персонал търчеше насам-натам и почистваше непрекъснато. Нямаше ваксина, нито лечение за еболата. Всеки лекар отговаряше за една редица легла и те вървяха от пациент на пациент, приближаваха се до умиращите, даваха им смес от вода и минерални соли, парацетамол и антибиотици и установяваха, че температурата не спада.

В Изолационния център не се издържаше повече от четирийсет минути. Горещината беше непоносима и капките пот замъгляваха погледа на доброволците. Марина видя, че Матиас излиза пръв, последван от останалите членове на екипа. Тя издържа още няколко минути, за да се погрижи за една бременна конгоанка, която я гледаше с умоляващи очи.

Лекарите направиха почивка от половин час, без почти да разговарят. Пиха вода и отново влязоха.

В късния следобед санитарните специалисти обляха Марина, Матиас и останалите членове на екипа с хлорен разтвор, следвайки стриктния протокол за дезинфекция. После съблякоха защитното облекло по установения ред. Първо престилката, ботушите — без да ги пипат, гащеризона и ръкавиците, обърнати с вътрешната страна навън, предпазните очила и накрая маската, също обърната наопаки.

— Моля ви да не забравяте, че не може да се докосвате един друг. Не може да си подавате никакъв предмет. Нито дори химикалка, солта, пастата за зъби. Нищо. Понякога забравяте. Моля ви да внимавате. Докато не се върнете в Европа, не може да се докосвате — напомни на Матиас конгоанецът медицинска сестра.

Марина погледна Матиас и видя това, което вече бе предположила — очите му сега приличаха на потъмнели изумруди; погледът му беше отнесен и уплашен. Погледът от първия път. Първия път, когато очите не гледат чуждата болка на екрана на телевизора, а се сблъскват директно с реалността.

Всяка привечер един джип ги взимаше и ги закарваше в базовия лагер, където живееха всички чужденци. Всеки разполагаше с мъничка спалня и имаха обща кухня. Изяждаха заедно вечерята, приготвена от една симпатична конгоанска готвачка, наета от „Лекари без граници“. Беше мълчалива мисия, почти не разговаряха помежду си. Сядаха около масата, съкрушени физически и психически от ужаса, на който ежедневно ставаха свидетели, и най-вече от чувството за безпомощност, което ги обземаше, когато виждаха как седемдесет и пет процента от болните, които те лекуваха, умираха от смъртоносния вирус, без да могат да направят почти нищо. Освен това трябваше да седят на един метър разстояние един от друг, така че тялото им да не докосва тялото на друг сътрудник. Никой не беше в безопасност от еболата.

Една вечер, докато Матиас, свел глава, ядеше с нежелание кашата от брашно от маниока и вода, която им приготвяха всеки ден, Марина го попита за живота му, преди да започне да работи в организацията. Бе завършил Свободния университет в Берлин и още от първия ден, в който влязъл във факултета по медицина, единствената му цел била да работи за „Лекари без граници“. Мечтаел да стане лекар алтруист, способен да промени света. Способен да направи света по-добър и да помага на най-нуждаещите се. Когато се дипломирал, работил три години в университетската болница „Шарите“ в Берлин с единствената цел да придобие необходимия опит, за да бъде приет в организацията. И ето го в Африка, осъществил мечтата си. Мечта, която бе станала на пух и прах секунда след като бе стъпил на Африканския континент.

И така прекараха три месеца в това изпълнено със зараза място, където смъртта покосяваше живота безпощадно.

В нощта преди заминаването за Европа Марина не успя да заспи. Излезе да пие вода. Уви се с плата на ивици, който бе купила същия следобед заедно с Матиас. Тръгна към кухнята и през прозореца го видя да седи на една пейка. Изглаждаше цигарена хартия в дланта на ръката си. Марина излезе.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Матиас кимна утвърдително с глава, докато поставяше филтъра в листчето си за цигара. Сложи тютюн и уви хартията. Марина тръгна към пейката и седна до него.

Матиас извади запалка от джоба на дънките си и запали цигарата. Марина видя как вдишва и бавно изпуска дима.

— При други обстоятелства щях да те помоля да ми дадеш да си дръпна — каза му тя с лека усмивка.

Никога не забравяха протокола, който им забраняваше да се доближават един до друг. И така бяха прекарали деветдесет и пет дни, като единствения физически контакт бе през защитното облекло.

— При други обстоятелства щях да те помоля да ме прегърнеш — отвърна й Матиас, без да я погледне. Една сълза се отронваше бавно от прекрасните му зелени очи.

Марина доближи ръката си до неговата и с върха на показалеца докосна нокътя на кутрето му, под луната и милионите звезди.