Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (7)

6.
Племето, или пържените филийки на св. Тереза

Необходими продукти:

1 хляб от предния ден

½ ч. червено вино

1 л мляко

2 пръчици канела

3 яйца

3 с. л. захар

зехтин

Начин на приготвяне:

Кипнете прясното мляко с пръчиците канела и захарта. После извадете пръчиците и добавете чашата с вино. Нарежете хляба на филии с дебелина около един сантиметър. Потопете ги в млякото. Разбийте яйцата и потопете филиите в тях. После ги изпържете в предварително загрятия зехтин.

* * *

От: [email protected]

Дата: 30 май 2010 (преди един ден)

До: [email protected]

 

Купих билет за Испания. Пристигам на 15 юни. Зигфрид каза, че ако го пуснеш да спи в мелницата, ще дойде на острова за рождения ти ден. Ще остана в Майорка до септември, вече уведомих „Лекари без граници“. Не знам как ще възстановят това място тук, ще са нужни години… Ще ти обясня всичко, когато дойда. Връзката е ограничена, както винаги.

Копнея да спя, опрял глава на гърдите ти.

Матиас

Самолетът на Матиас пристигаше в десет вечерта. Марина се огледа гола в огледалото на гардероба. Разпуснатата й коса стигаше до кръста. Самала беше отрязала връхчетата й в Етиопия дни преди да се роди Наоми. Огледа краката си, подмишниците. Приличаше на хипи от Уудсток. Знаеше, че на Матиас му е абсолютно все едно, а и я бе виждал в много по-плачевно състояние. Сплете косата си, обу дънките и се отправи към фризьорския салон.

Фризьорката се зарадва много, когато я видя да влиза за пръв път в салона й.

— Една секунда — каза й фризьорката, разтваряйки бележника си. Обади се на полицая, който щеше да идва за редовното си подстригване с машинка, и му премести часа за по-късно. Потърси отново в бележника и се обади на вдовицата, за да отложи боядисването.

— Много исках да пооправя тази грива — призна й фризьорката, докато я покриваше с розова пелерина.

Изми й косата с плодов шампоан. Подстрига връхчетата на косата й. Епилира я от горе до долу. (Искаше да й епилира и триъгълника, но Марина отказа категорично.) Убеди я да й оформи леко веждите. Марина никога не ги беше епилирала, но й стана неудобно да откаже и се съгласи. Поиска да я гримира, но Марина не й позволи.

— Хайде, на мъжа ти ще му хареса много. Маноло обожава да се гримирам и се възбужда, когато си сложа яркочервено червило на устните и си лакирам ноктите в същия цвят — каза тя, като й намигна.

Само че Маноло, любимият й шофьор на камион и баща на децата й, нямаше нищо общо с Матиас.

Взе шишенце с тъмночервен лак и го разтърси.

— Поне ноктите.

Марина любезно й напомни, че пекарките не могат да си лакират ноктите, но фризьорката изглеждаше толкова въодушевена, че й позволи да лакира ноктите на краката й.

— Разпусната коса.

— Ниска плитка, както винаги.

Не поиска да й вземе никакви пари. На улицата срещна Габриел, който водеше група японци, които щяха да отседнат в хотела му.

— You should make a photo now — каза той, сочейки Марина. — This is the typical beautiful woman from Spain.^[1]

Марина му се усмихна закачливо и японците се възползваха от този момент, за да защракат с апаратите си.

* * *

Любиха се бавно, мислейки един за друг. Матиас познаваше тялото на Марина като собственото си тяло и я милваше, без да бърза, чакайки търпеливо да стигнат заедно до края. Тя беше все така със затворени очи, изпитвайки удоволствие след толкова месеци. Той доближи устни до ухото й и прошепна: „Обичам те“.

Ich liebe dich auch, Mathias.

Беше летял почти двайсет и четири часа от Латинска Америка с прекачвания в Маями, Франкфурт и Мадрид.

Най-после положи глава върху гърдите на любимата си и заспа.

* * *

Достатъчно бе да отвори капаците на прозореца, за да се влюби мигновено в Майорка. Марина беше станала, както винаги, в пет сутринта. Облече се тихо, за да не го събуди, и слезе да меси хляб.

Матиас стана в два следобед. Тръгна в полумрака към прозореца и когато отвори капаците, пред него се откри красивият пейзаж — кроткото лятно слънце, лекият бриз откъм морето и зелената планина, и всичко това придружено от непрекъснатата песен на щурците, които се връщаха през юни. За пръв път тази година не бързаше заникъде. Седна на перваза на прозореца и остави острова да завладее сетивата му. Мислите му несъзнателно го отведоха в Хаити. Завръщането му в Европа винаги беше синоним на покой и почивка, но бе невъзможно да се откъсне от всичко, което бе оставил зад себе си. Помисли си за стотиците хора, които в продължение на години щяха да се опитват единствено да оцеляват в този странен свят…

Огледа стаята, където бяха прекарали нощта — жълтеникавите стени, старите мебели. Предната вечер видя кухнята, която служеше и за всекидневна — беше неуютна и студена. Натрупаните в килера торби с дрехи на покойната пекарка. Марина беше такава.

Матиас се облече и слезе в пекарната. Марина беше сама в работилницата и добавяше вода към брашното. Стоеше с гръб към него и не го чу, че влиза. Приближи се до нея и я прегърна. Тя обърна лице към него и без да престава да меси, го целуна. Матиас постави ръцете си върху нейните.

— Марина, това място е възхитително — каза й той, като я целуна по бузата.

— Меси се с кокалчетата.

— Покажи ми.

Започнаха да месят мълчаливо. Той плъзна пръсти по ръцете на Марина, оставяйки по тях следи от брашно и вода. После я целуна по бузата, по шията, по рамото… и помесиха още малко, затворили унесено очи.

Заедно пъхнаха дъбовите и бадемовите цепеници в пещта. Марина запали клечка кибрит и я хвърли вътре. След пет минути се издигна огромен пламък. Гледката на горящата пещ винаги беше впечатляваща, когато човек я видеше за пръв път, и Матиас остана прехласнат пред нея, докато Марина приготвяше лимоновия сладкиш.

— Мислех си — каза Матиас — че трябва да се занимавам с нещо през тези месеци. Не се виждам да лежа по цял ден на плажа, без да правя нищо.

Беше вярно. Всеки път, когато отиваха в Берлин и отсядаха в къщата на родителите му, Матиас си намираше каквото и да е занимание, за да се разсейва — поправяше тостера, почистваше от дървояди стара мебел на майка си, помагаше на брат си да монтира мебелите в новия си дом на разведен и дори сглобяваше с племенника си конструктора му „Лего“… каквото и да е. Никога не го бе виждала да стои пред телевизора или да чете книга на дивана. Марина обаче не бе предполагала, че не може да се излегне безгрижно на някой плаж, както правеха сънародниците му из всички кътчета на острова.

— Можеш да ни помагаш в пекарната. Скоро островът ще се напълни с туристи и трябва да печем два пъти повече хляб, отколкото сега.

— Знаеш ли какво си мислех? Ако нямаш нищо против, да оправя къщата, преди да дойдат Лаура и Зигфрид. Може ли?

— Матиас, можеш да правиш каквото искаш — отвърна тя и го целуна по устата.

Пъхнаха черния хляб и лимоновия сладкиш в пещта, а през това време Матиас обмисляше промените, които можеше да се направят в къщата. Помисли си, че килерът е излишен, че може да бъде превърнат в студио или още една спалня и да сложат само най-необходимото от него в бюфета в кухнята, който беше пълен с безполезни вехтории. Или дори да изхвърлят бюфета, който заемаше доста място. Стените в бяло щяха да се съчетаят добре с дървените греди…

Томеу влезе, за да вземе хлябовете за деня.

— Добро утро.

Марина го запозна с Матиас.

— Каталина ми каза, че мъжът ти ще дойде — каза й Томеу.

— Той ми е партньор — отвърна Марина.

— Какво искаш да кажеш с партньор? Работите заедно?

— Да, това също. Той ми е гадже.

— А, не сте женени.

— Не, не сме женени.

Томеу потупа грубичко, но сърдечно Матиас и повишавайки глас, му каза:

— Е, младежо, добре дошъл във Валдемоса.

(Томеу, също като Каталина, смяташе, че ако говори испански високо и отчетливо на чужденците, те ще го разберат.)

В пекарната влезе фризьорката — по-скоро от любопитство, отколкото заради нещо друго.

— Но моля, моля, моля — възкликна фризьорката, поглеждайки крадешком Матиас, но обръщайки се към Марина. — Това ли е мъжът ти? Разбира ли испански?

— Малко — отвърна Марина.

— Много е готин — прошепна тя на Марина.

Симпатичната фризьорка се приближи до Матиас и се представи, повишавайки с три тона гласа си. Отново се обърна към Марина.

— Представи си Маноло до този мъж. Сигурно е с две глави над него. Това за латино любовниците е надценено.

Марина се усмихна. Наложи се и на нея да обяснява, че не са женени. Влезе кметът и отново му обясниха същото, но след като видяха, че това за партньорите не е възприето в селата, престанаха да дават обяснения и на четвъртия път се обявиха за мъж и жена.

— Матиас, ще се кача за момент в спалнята. Ще останеш ли тук, в случай че влезе някой клиент? Черният хляб е едно евро. Този сладкиш — каза, сочейки лимоновия сладкиш — е подарък за редовните клиенти.

Марина се качи, за да се преоблече. Установи, че започва онази гадна седмица, която всички жени преживяват един път в месеца.

Веднъж в един бежански лагер в Судан, при четирийсет и четири градуса, когато усети болките, предшестващи месечния й цикъл, пресметна, че всяка жена има цикъл в продължение на хиляда деветстотин и двайсет дни през живота си, и намери това за напълно абсурдно.

Матиас седна на една табуретка, в очакване да влезе някой клиент. Скоро се появи свещеникът.

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Матиас.

— Ти мъж Марина?

(Свещеникът беше от хората, които смятаха, че ако говориш с три тона по-високо и като туземец, чужденците те разбират по-добре.)

Матиас излезе иззад щанда.

— Да, аз мъж на Марина — каза той, стискайки ръката на свещеника. — Приятно ми е, господине.

— Аз иска черен хляб и парче лимонов сладкиш.

Матиас взе с едни щипки лимоновия сладкиш и го уви в хартия. Подаде го на свещеника, който се сбогува любезно. Веднага щом взе сладкиша, отхапа от него, както правеше винаги. Още преди да излезе от пекарната и без да повярва на вкуса, който небцето му усети, се обърна към Матиас.

— Ммм…

Отново отхапа. Дъвчеше бавно, издавайки звуци на наслада, усмихвайки се на Матиас, който, облещил очи, наблюдаваше издаващия странни звуци испански свещеник.

— Да, този път най-после да — промърмори той на себе си, а после повиши тон и поясни: — Истинският вкус на лимоновия сладкиш с маково семе.

Излезе от пекарната, без да се сбогува. Марина слезе.

— Свещеникът е доста странен, нали? — каза Матиас.

— Влюбен е в една вдовица.

Излязоха и седнаха на пейката пред пекарната. Легналата пред нея Ниебла стана и замаха с опашка, за да получи първите ласки от новия обитател на къщата. Матиас погледна Марина, после планината и морето в далечината. Прегърна я през раменете. Тя хвана ръката му и той я погледна. Доближи устни до ухото й. „Толкова ми липсваше.“

Гласището на племенницата й наруши този момент на интимност. Анна беше с нея. Анита изтича към леля си. Марина, леко изненадана, се надигна и Анита я прегърна.

— Взех всичко, лельо! С тройки, но всичко.

Анна, която стоеше зад нея, й каза тихо: „Благодаря“.

— Ти сама се справи, Ана. Аз само ти обяснявах.

— Не, лельо. Без теб нямаше да успея. Благодаря ти.

Анита погледна майка си и се усмихна. Направи го по-скоро заради Марина, отколкото заради себе си. Но го направи. Приближи се до майка си и за пръв път от много години я прегърна.

* * *

Матиас се качи зад Анита на „Веспино“-то, за да отидат в секцията „Направи си сам“ в „Алкампо“ и да купят необходимите материали, за да превърне тази мрачна къща, която Марина бе наследила, в малко по-уютно място. Бои, кофи, валяци, ленти, четки, маджун…

Двете сестри останаха в пекарната.

— Искам да ти покажа нещо. Да отидем горе.

Качиха се в спалнята. Анна седна на леглото, а Марина отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади японското списание.

— Това е тя.

Анна разгледа снимката внимателно.

— Когато тази жена е дошла да работи в къщата ни, е била петнайсетгодишна. Ако знаех колко време е работила у нас… но Каталина не иска да ми каже — обясни Марина, като се приближи до сестра си и се взря в снимката. — Лицето й нещо да ти говори? Защото на мен сякаш ми е познато.

— Никога не съм виждала тази жена — отвърна сестра й.

Продължиха да се взират в снимката. Телефонът на Анна издаде звук. Тя връчи списанието на Марина, която отново разгледа внимателно лицето на покойната пекарка.

Анна отвори чантата си и извади мобилния си телефон. Съобщение от Антонио. Отвори го.

Едни араби ме наеха да плаваме до Гърция. Няма да ме има юли и август. През септември, когато се върна, Анна, не искам повече есемеси, ще те потърся лично…

Защо едно обикновено съобщение от трийсетина думи успяваше да я развълнува по този начин? При всеки есемес, който получаваше от Антонио, имаше чувството, че нещо я пронизва и я изпълва с малки капки наслада. Започваше от гърдите и слизаше до слабините й… Бяха само думи. Вдиша дълбоко, опитвайки се да избегне това усещане, което обземаше тялото й, като се ядосваше на себе си заради тази липса на контрол.

— Анна, добре ли си?

* * *

— Трябва да се обадим на доставчика на брашно. На привършване е. През лятото използваме двойно повече чували — каза Каталина.

— И къде трябва да се обадим?

— Лола имаше една много стара червена папка с телефоните на всички доставчици. Държеше я в чекмеджето на нощното шкафче в спалнята си.

— Нямаше никаква папка. Никаква хартия. Никога не е имало — отвърна Марина.

— Тогава е в кухненския шкаф.

— Никога не е имало такава папка.

— Може би мъжът ти я е изхвърлил.

— Още не сме изхвърлили нищо. Всичко е в торби в килера, но няма никаква папка.

Марина беше сигурна, че в къщата няма нито стари червени папки, нито телефонни бележници, нито тефтери, нито снимки, нито фактури. Но щеше да се възползва от тази възможност, за да се опита да намери нещо, колкото и дребно да е то.

— Ела да огледаме заедно — каза Марина, качвайки се по стълбата.

Каталина я последва. Стигнаха до горния етаж. Ниебла се доближи до пекарката, махайки с опашка. Матиас миеше в умивалника чашите от закуската.

— Какви спомени — въздъхна Каталина с носталгия, виждайки кухнята на старата си приятелка.

— Добро утро, Кати — поздрави я Матиас на майоркски, докато плакнеше чашите.

— Добро утро, Матиас. Ти спал добре днес? Във Валдемоса се спи добре, нали, хубавецо? — извика Каталина.

— Да. Хубавец спал много добре днес — отвърна Матиас и взе метлата.

— Колко са сръчни тези германци — добави Каталина, поглеждайки Марина. — Толкова спокоен… С парцала, метлата и препарата. Сякаш това е съвсем нормално…

Матиас погледна Марина, чакайки да му преведе. Думите „сръчен“ и „парцал“ му бяха непознати. Марина направи гримаса, която означаваше: „Нищо важно“.

— Тукашните мъже знаят думата „метла“. Може би им говори нещо… но парцалът… — уточни Каталина, докато отваряше чекмеджето на бюфета. — Тук държеше фактурите — каза, оглеждайки празното чекмедже.

— Нямаше нищо вътре. Вече ти казах. Само салфетки, и то несгънати.

Учудена, Каталина последва Марина в спалнята. Отвори чекмеджето на нощното шкафче. Вътре бяха стетоскопът и бележникът на Марина.

— Тук държеше папката.

— Имаше ли нещо друго?

Каталина повдигна вежди… приятелката й отново подемаше атака. Каква упорита жена.

— Държеше малък албум със семейни снимки и снимките от празника на света Каталина. Беше една от главните танцьорки и винаги я снимаха.

Каталина млъкна за момент. Замисли се.

— И аз не разбирам как всичко това е изчезнало. Защото Лола се спомина ненадейно. Разделихме се с нея и си беше много добре. На следващия ден Ниебла дойде да лае пред вратата на къщата ми. Дойдохме веднага и я намерихме тук, спокойна, със затворени очи. И всичко си беше на мястото. Някой сигурно е влизал. Попитай сестра си. Но както и да е. Имам вкъщи телефона на доставчика. Ще му се обадя днес следобед.

Слязоха долу. Матиас изнасяше торби с боклук навън.

Каталина видя тънката червена жилетка, която приятелката й обличаше, когато понякога заблуденият северен вятър се разхождаше из Валдемоса.

— Може ли да я взема? — попита, като я извади от торбата с боклук.

— Вземи каквото искаш, Кати.

Не поиска да вземе нищо повече и проследи с тъжен поглед Матиас, който се отдалечаваше надолу по улицата със седем торби, пълни с тигани, тенджери, стари вещи, долни фланелки, поли и еспадрили… торби, пълни с живота на Лола.

* * *

Марина и Матиас отидоха в „Икеа“ и купиха разтегателен диван, гардероб и две лампи за стаята, където щяха да спят Лаура и дъщеря й. Както и едно татами за Зигфрид.

Матиас веднага се захвана за работа, като следваше точно инструкциите в брошурата, където едно усмихнато човече, държащо френски ключ, придружаваше обясненията. Шест часа по-късно и след като изруга многократно шведите, успя да сглоби гардероба и разтегателния диван в стаята за гости.

— Труп съм — каза той, като се излегна на дивана в единайсет часа вечерта.

— Защото не спираш да си починеш. Но, Матиас, честно казано, не знам дали си заслужава да оправяме толкова къщата.

— Не можем да ги оставим да спят в килера, без да го боядисаме и да поставим нормално легло. Освен това така ще я продадеш на по-изгодна цена.

— Вярно е — отвърна Марина.

— Тук се чувствам добре — каза Матиас, като я хвана за ръка.

— Аз се почувствах добре още първия ден, когато дойдох. Още като слязох от таксито. Това село има особена атмосфера. Знаеш ли? Мисля си за тази папка. Сигурна съм, че я е взел Армандо.

— Когато Зигфрид дойде, можем да го посплашим — каза той с лукава усмивка, правейки се на корав. — Как се казва на испански ashloch?

— Гадняр — преведе Марина. — Знам, че има нещо повече, Матиас. И той сигурно го знае. В тази къща има нещо, което ми се изплъзва. Очевидно Лола е имала нужда от пари, за да плати данъка върху наследството. Поискала е заем от Томеу и както подразбрах от жена му, е поискала и от други хора във Валдемоса. Докато е стигнала до баба ми. Но е странно.

— Няма нищо странно в това, че жена като баба ти, която е имала пари, е помогнала на болногледачката си. Или на жената, която се е грижила за нея. Има милионери, които лишават от наследство децата си и оставят всичко на „Лекари без граници“. Или на грижовната латиноамериканка, която ги е гледала през последните години от живота им. Нерея е помогнала на Лола. Освен това не й е подарила парите. Нерея е станала съсобственичка.

Марина не отговори. Беше й обаче ясно, че сама трябва да притисне зет си и да провери дали не е взимал нещо от къщата.

— Истината е — продължи Матиас — че тази добра жена ти е направила невероятен подарък. Само от два дни съм тук, но вече разбирам защо германците купуват имоти на острова ви. Мястото е чудесно за пенсионери.

Марина се засмя. Матиас се обърна към нея и я целуна по устата. Погали лицето й и отново я целуна. И сред целувки и ласки тя си представи на шега как Матиас и Зигфрид пердашат Флавио Бриаторе. Стана й смешно, а той отново я целуна и разпусна плитката й.

— Но нали беше уморен?

* * *

Първата седмица на юли. Вълна от туристи заля Майорка. Привечер, след като напуснеха плажовете, се разхождаха замаяни, като тътреха джапанките си по улиците на Валдемоса и купуваха сувенири, фигурки на танцьори на фламенко made in China, билкови ракии, плетени гривни и пепелници с надписи от рода на „Обичам Майорка“. Без да пропуснат задължителното посещение на картезианския манастир — любовното гнездо на Шопен и на арогантната френска писателка, нито последната спирка за почивка — пекарната „Кан Моли“. Матиас скова две пейки от дънери и там сядаха, за да се насладят на коката с картофи, на тази със зеленчуци и понякога на парченце лимонов сладкиш с маково семе, когато Каталина благоволеше да им даде. Тук трябва да отворя скоби, преди да продължа с месец юли в Майорка. Възможно е читателят да си помисли, че пекарките най-после бяха открили истинската рецепта на лимоновия сладкиш. Нищо подобно. За тяхно огорчение, на следващия ден свещеникът и останалите селяни отново се заоплакваха от вкуса на сладкиша…

Работната ръка в „Кан Моли“ не достигаше. Марина попита племенницата си дали иска да припечелва заплата. На следващия ден момичето се озова точно в пет сутринта пред вратата на пекарната. Докато я учеше как да меси хляба, Урсула й разказа за Пипа, петнайсетгодишната й внучка, която пристигаше на острова на следващия ден и която също щеше да работи в пекарната сутрин.

— Мисля, че двете ще си прекарате добре заедно — каза й старата аржентинка. — Ще си допаднете.

Анита знаеше, че обикновено не допада на никого, и не прояви никакъв интерес да се запознае с внучката.

На следващия ден, както Урсула й бе съобщила, в пекарната влезе втората помощница пекарка, Пипа — яка червенокоса амазонка, висока метър и осемдесет и пет и със същия ясен поглед, какъвто имаше баба й.

— Днес има много работа, момиче — каза й Каталина и й подаде една престилка.

— Ана, защо не й обясниш какво трябва да прави? — каза Урсула на Анита. — Хайде. Така ти ще упражняваш немски, а тя испански.

Пипа погледна Анита, а после баба си. Беше полуразбрала думите, които баба й бе отправила към испанското момиче, и като видя, че то реагира без никакъв ентусиазъм, я помоли:

— Oma… bitte. Lass sie in Ruhe.^[2]

— Oma означава баба, нали? — попита Анита.

Пипа погледна отново Анита и потвърди с усмивка.

— Вземи една шпатула и прави каквото аз правя. Mach wie ich mache^[3] — каза й Анита, докато разрязваше тестото и оформяше топки с ръце.

Когато чу смесицата от испански и немски от устата на това яко момиче, което беше на нейната възраст, Пипа се усмихна и се захвана за работа. От тази секунда повече не обърна внимание на баба си през цялото лято. Тийнейджърките са странни същества. Достатъчно е ти да им предложиш нещо, за да се начумерят и да ти откажат. Ако това същото нещо идва от тяхна връстница, в повечето случаи им се струва фантастична идея.

* * *

Миришеше на тютюн. Пердетата бяха спуснати, за да спират слънчевите лъчи. Почти нямаше вятър. Къщата от детството й й се стори по-тъмна от всякога. Марина последва Анна навътре.

— Какво има, Марина? Защо идваш, без да ме предупредиш? Защо искаш да говориш с Армандо? Ще му кажа да слезе — прошепна Анна с треперещ глас, опасявайки се от най-лошото при срещата между сестра й и мъжа й.

— Да, моля те.

Анна се качи бързо по стълбата, без да успее да скрие нервността си. Защо сестра й не й се бе обадила, преди да дойде?

Марина седна на дивана. Не поиска да предупреди сестра си, защото предпочиташе да изненада Армандо и да види реакцията му. Огледа хола, разпознавайки отново претрупаната и рококо декорация на майка си. Наистина, сестра й беше продължение на Ана де Аростико… в добродушна версия. На полицата над камината още стоеше снимката на Анна, позирайки като лейди Ди, докато младият й завоевател я целуваше. Погледна скрина, студения мраморен под. Помисли си, че бе постъпила добре, като даде своята част на Анна. Тази къща вече нямаше нищо общо с нея.

Армандо слезе с цигара червено марлборо в ръка, стъпвайки тежко по стъпалата. Марина се обърна към него. Анна вече й бе казала, че мъжът й е отслабнал много, но когато го видя, стори й се, че е остарял с десет години за няколко месеца. Анна вървеше почти невидима след него.

— Здравей, Марина.

— Здравей, Армандо.

Никой от двамата не понечи да целуне другия.

— Зает съм, кажи — каза, без да я кани да седне.

— Ти пръв влезе в къщата, нали?

Армандо кимна утвърдително.

— Друг влизал ли е?

— Аз. На следващия ден — каза неуверено Анна.

— Знам, че е имало папка с фактури и няколко албума със снимки.

— Не съм взел нищо. Вече казах на Анна — заяви той с категоричен тон.

— Сигурен ли си?

Армандо отново кимна утвърдително с глава. Марина усети как нещо стегна гърдите й. Зачерви се, знаеше, че трябва да се изправи срещу него. Въоръжи се със смелост и реши да бъде директна.

— Лъжеш ме, Армандо.

Марина познаваше добре погледа на зет си. Гневът тутакси избухна в очите му.

— Щом ти казвам не, значи е не. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Марина? Смяташ се за много умна. Важна докторка, завършила в Америка, но в действителност, скъпа, си една нещастница без личен живот. Дори те изпратиха далече още като беше на четиринайсет… за да престанеш да пречиш. Пречиш, Марина. — Усмихна се леко и завърши: — Дори собствената ти майка не те понасяше.

Беше подъл удар, който Марина не очакваше и на който не можа да отговори. Усети, че очите й се навлажняват, докато зет й я предизвикваше с поглед. Успя да сдържи сълзите си. Трудно, но успя. Тогава, за пръв път в двайсет и четири годишния си живот на омъжена жена, невидимата й сестра реагира.

— Как можеш да си толкова жесток, Армандо?

— Ти не се меси.

— Ще се меся. Ако си взел нещо, върни й го. Всичко, което е имало в онази къща, е нейно.

— Оставете ме на мира — каза той презрително, обърна се и излезе от стаята.

* * *

Марина не повтори пред Матиас точните думи на зет си, но все пак му каза някои неща. По неспокойното й държане той усети, че разговорът не е бил приятен. След няколко ругатни на немски по адрес на този мъж, когото не бе виждал, а и не искаше изобщо да вижда, той я посъветва да престане да търси отговори. Щом след седем месеца издирване не бе успяла да научи нищо, беше по-добре да се откаже.

— Лола е искала да се отплати на баба ти заради парите, които й е дала. И понеже баба ти е била мъртва, оставила е имота на вас. Това е, Марина. Скъпа, вманиачаваш се с тази история. Забрави я.

Урсула ги извика от улицата. Матиас се показа на прозореца. Анна ги търсеше по телефона. Марина излезе неохотно. По-голямата й сестра плачеше неутешимо и я помоли за извинение. Отново.

* * *

Лаура и дъщеря й пристигнаха и се нанесоха в новата спалня. Само няколко часа по-късно петте деца на фризьорката взеха момичето и го отведоха в градините на картезианския манастир, където то прекара целия август в игри на криеница, на пускане на сапунени мехури и на прескочикобила.

Зигфрид нае един джип на летището на Палма и пристигна във Валдемоса като Индиана Джоунс, с кожена шапка с перо и готов да открие най-дивите плажове на острова. Бяха останали малко, но ги намериха. Вкусна паеля, хубаво вино, Средиземно море и слънце — нищо друго не му трябваше на семейството от приятели, което имаше Марина.

През едно августовско утро Анна се качи отзад на мотора на дъщеря си. Беемвето й отново беше в автосервиза. Когато пристигнаха, Анита влезе в работилницата с Пипа, а Анна се качи да види Марина.

Когато влезе, огледа приятелите на малката си сестра, които нямаха нищо общо с нейните. Матиас, този път без брада и с мокра коса, гол до кръста и препасал африканско парео на кръста, милваше косата на Марина. Смееха се и говореха на английски с едно екстравагантно семейство. Лаура и един рус, небрежно облечен мъж с грозна шапка, който държеше на скута си момиченце. Предположи, че е дъщеря му. Момиченцето беше много русо, сплетено на плитки и с изцапано с „Нутела“ лице. Русият мъж му лакираше ноктите с розов лак, който му бе подарила дъщерята на фризьорката. Ниебла се бе свила в един ъгъл с изплезен от жегата език. Колко различен беше животът им. В тази каменна къщичка, забутана сред планините, всичко изглеждаше изпълнено с живот. Само на няколко километра оттам, в мраморната й къща, всичко сякаш беше мъртво.

Ниебла излая. Марина видя сестра си и се изправи усмихната. Представи я на приятелите си. Вече привършваха закуската си. Дъщерята на Лаура искаше да отиде на плаж. Всички се отправиха с джипа към плажа Ес Тренк и двете сестри останаха сами.

— Как си?

— Меся хляб по цял ден, а и с тези шумни приятели…

— Много съжалявам за…

Марина я прекъсна. Нямаше желание да си припомня сцената със зет си.

— Недей, Анна. Да не говорим за това, моля те.

— Добре. Извинявай.

Анна огледа къщата. Изглеждаше променена. Пълна. Весела. Капаците бяха отворени и вътре нахлуваше приятен ветрец. Диванът беше покрит с африкански плат, който Лаура бе донесла. Имаше детски книги и цветни рисунки на плота, четири чифта обувки четирийсет и шести номер, нарязан тютюн…

— Къщата е станала хубава.

— Мислиш ли? — попита недоверчиво Марина, оглеждайки разхвърляния си хол с кухня.

— Марина, дойдох, за да ти благодаря отново.

Марина седна до нея.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Може да ти изглежда дреболия, но Анита толкова се промени, откакто идва тук. Характерът й, начинът на обличане. Не знам какво си й казала…

— Анна, просто я изслушах. Нищо повече.

— Помоли ме да я заведа при моята фризьорка и да я придружа да си купи дрехи. Преди година това беше немислимо. Сега обаче, откакто идва тук, се облича малко по-женствено. Е — усмихна се тя и сви рамене — мъничко.

— Приносът не е мой — каза усмихната Марина, сочейки практичния си ежедневен тоалет на сътрудничка на неправителствена организация, състоящ се от бермуди и бяла тениска.

Анна се засмя. Но наистина беше вярно. Дъщеря й се променяше. Все така ходеше с широките панталони от „Алкампо“, които покриваха яките й бедра, и носеше спортни сутиени, които й сплескваха гърдите, които тя толкова мразеше, но сега вместо широки тениски без деколте обличаше малко по-женствени блузки с презрамки. Освен това тази година Анита откри пред огледалото прекрасните си очи с лешников цвят, които бе наследила от дядо си Нестор. Същите очи имаха майка й и леля й Марина. Махна бретона от челото си и за пръв път се хареса.

— Приятелките ми от Яхтения клуб, Кука и останалите, казват, че дъщерите им спят до обяд, че ходят само по купони и постоянно искат пари. Дъщерята на Кука, която изглежда толкова миличка, миналата седмица получи алкохолно отравяне и я заведоха в болница.

Анна сведе поглед към земята. Беше й трудно да говори открито.

— Анита винаги е била особена. Мъжкарана. Чух веднъж да го казват зад гърба ми. И за пръв път през всичките тези години казвам с гордост на приятелките ми, че тя работи по собствено желание от понеделник до неделя и че не ми иска нито стотинка от една година. Всички ме слушат почти със завист.

Анна погледна с нежност сестра си и продължи:

— И всичко благодарение на теб.

Марина я хвана за ръката.

— Ти си прекрасна майка и имаш прекрасна дъщеря. Не съм направила нищо.

— Ако мога да направя нещо за теб, кажи ми, Марина.

— Ще ти кажа. Ела — каза тя и стана, без да пуска ръката й. — Искам да видиш какво правим тук. Ти трябваше да станеш пекарка, не аз. Баба ни казваше, че много те бива.

Влязоха в работилницата, където старата аржентинка, Пипа, Кати и Анита месеха хляб, облени в пот. Термометърът сочеше трийсет и девет градуса, а цепениците в пещта нажежаваха още повече въздуха.

Урсула спореше с внучката си на немски. Никой не разбираше нищо, макар да предполагаха, че ежедневното съжителство на тези две червенокоси жени със силен характер и с почти седемдесет години разлика във възрастта едва ли е винаги лесно, а вече от цял месец бяха заедно.

— Анна, ще останеш ли да ни помогнеш днес? — попита я ненадейно Урсула.

— Ами… дойдох да погледам — отвърна Анна учудена.

— Какво има да гледаш, хващай се на работа! — каза й тя, намигайки й.

На Урсула й беше известна историята за сестринската любов, прекършена от съдбата, която толкова тежеше на Марина и на сестра й. Може би сега беше моментът всичко това да се промени… само че в момента Урсула се нуждаеше от друго — да се отърве от буйната си внучка.

— Знаете ли? Вие двете идете на плаж. Имаме заместничка — каза тя на Анита и на Пипа. — Давам ви свободен ден, защото знаете ли какво? До гуша ми дойде от вас.

— Мен не ме включвай — каза й Анита закачливо, имитирайки акцента й.

— Напротив, включвам и теб. Махайте се и двете, хайде.

Анита свали престилката си и я даде на майка си, после бързо последва Пипа и двете излязоха.

Влязоха в къщата на Урсула и се качиха в стаята на Пипа. Приличаше на джунгла, пълна със захвърлени на пода дрехи, празни чаши и комикси. Анита вече се досети за причината на караниците на Пипа с баба й. Облякоха си банските. Пипа събра дрехите от пода.

— Ще ми отвориш ли гардероба, Ана?

Купчината дрехи бе набутана най-безцеремонно в гардероба. Баба й щеше да е доволна, стига да не ги вижда разхвърляни по пода. Взе петте празни чаши за вода и излязоха. Преди да затвори вратата, огледа вече малко по-подредената стая; комиксите още бяха на земята до леглото, така че ги срита под него.

— Готово, да вървим!

Излязоха от пекарната с изцапани с брашно ръце, метнаха се на „Веспино“-то, както правеха всеки следобед, и се отправиха натам, където ги очакваше животът. Към плажовете. Където щяха да се катерят по скалите. Да се крият сред тях. Да се подиграват на префърцунени момичета, които флиртуваха с момчетата, рошейки косите си с пръсти. Да слушат Пати Смит, Джанис Джоплин, Нина Симон… Да прекарат часовете на брега на Средиземно море и да се къпят в него. Цели два месеца Пипа се опитваше да плува в стил бътерфлай. Анита търпеливо я учеше: „Ръце, крака и вдишване, влизаш във водата, загребваш, дърпаш и се оттласкваш“ — повтаряше й тя. Пипа се нагълтваше с вода сред смехове, докато се опитваше да го направи… и да, най-вече се смееха. Двете заедно се смееха много. С безгрижен смях, с какъвто Анита не се бе смяла никога. И с течение на времето у нея се появи особено чувство към червенокосата германка, като същевременно вече не бягаше от огледалото и се харесваше малко повече. Чувстваше се добре, но вечер, сама в стаята си, изпитваше особено чувство. Излегната на леглото и кръстосала ръце под главата си, тя се питаше объркана дали това чувство е същото, което изпитват съученичките й в „Сан Кайетано“ помежду си. Защото беше красиво чувство, примесено с желанието да бъде по цял ден с нея.

Същата вечер Анита я заведе в едно девствено заливче в най-южния край на Сера де Трамунтана. Вървяха почти четирийсет и пет минути, докато стигнат до залива Ен Басет — тайно кътче, обградено от стръмни скали, което само майоркците познаваха. Беше след единайсет вечерта. Мястото беше пусто. Когато стигнаха, Пипа съблече дрехите и банския си и се втурна гола към морето. Анита я погледна. Почувства се неудобно, но беше тъмно, така че тя също свали банския си и изтича към водата. Пипа приличаше на сирена с червената си коса, покриваща гърдите й… беше красиво. Изправи се. Водата й стигаше само до кръста. Погледна към небето и затанцува гола. Анита я наблюдаваше, потопена във водата.

— Иска ми се да остана тук цялата година… Толкова ми липсва този рай през зимата!

— Ако живееше тук, нямаше да говориш така.

— Но какво ти липсва? Слънце, море, вкусна храна, този пейзаж — каза тя, гледайки внушителните стръмни скали над тях.

— Мразя този остров. Ако можех да замина, още утре щях да го направя.

— Какво ти липсва? — повтори Пипа, която вече знаеше за неприязънта на приятелката й към собствената й страна.

— Не знам… предполагам, че е заради хората тук. Всички ми се струват еднакви. Излети по един и същи калъп. Селяни с пари — изцъка с език — парвенюта, сноби.

— Всичките осемстотин хиляди? Наистина?

Анита леко се усмихна. Обичаше да обобщава.

— Трябва да живееш тук през цялата година, за да го разбереш. Тук се чувствам сочена с пръст. Особнячка. Различна.

— И какво лошо има в това да си различна, Ана? Хубаво е да си различен.

— В Германия може би да. Не и на този скапан остров.

Целият този разговор проведоха, както винаги, смесвайки английски, немски и испански. Но след толкова летни дни, прекарани заедно, двете вече си имаха код, с който се разбираха идеално. Пипа усети тъгата й и се приближи до нея, хвана я за ръката и я накара да излезе от водата. Анита се изправи срамежливо, свеждайки поглед. Почувства се гола, каквато и беше. Гола за пръв път в живота си пред друг човек.

— Може да идваш да ме виждаш в Хайделберг. Прекрасен град е и не е толкова студено като в останалата част от Германия.

— Разбира се.

— Само не ме лъжи, че ще дойдеш.

— Ще дойда. Обещавам ти.

— Има едно заведение, което се нарича „Кейв 54“. Там всички са особняци, така че ще се чувстваш добре. Събират се студенти и ексцентрични типове и пускат страхотна музика. Сигурна съм, че ще ти хареса. Имам една приятелка, която фалшифицира личните карти. Не те пускат, ако си под осемнайсет. Аз имам една. Ще направя и на теб.

Тръгнаха да излизат от водата, планирайки нещата, които биха могли да направят по време на това пътуване в Южна Германия.

Стигнаха до брега и седнаха на камъчетата, с които бе осеян плажът. Пипа обгърна коленете си с ръце и Анита направи същото. Седяха мълчаливо, сами, двете, под лунната светлина, заслушани в плисъка на вълните.

Пипа се излегна на камъчетата, като хвана ръката на приятелката си, която също се излегна. Червенокосото момиче се доближи до Анита. Погледнаха се стеснително. Пипа прибра косата на Анита зад ухото. Анита усети как лек гъдел пробягва по тялото й. Пипа се премести още по-близо до нея и доближи устни до нейните. Отдръпна се за секунда и видя как Ана затваря очи и диша спокойно. Целуна устните й отново, още веднъж, после пак и тогава Анита отвори уста и езиците им се докоснаха срамежливо. Червената коса на Пипа се разпиля върху гърдите на приятелката й и така, докато леките вълни в залива се плискаха в девствените им тела, те бавно се отдадоха на ласките си.

* * *

— Дъщеря ми прекарва по цял ден с нея. Сега ти.

— Какво значение има това за теб?

— Има. Вие сте моето семейство. Не нейното.

— Винаги сме били сами, Армандо.

— Пак ли започваш да опяваш? Не искам да ходиш.

— Приятелите й са организирали вечеря. Има рожден ден.

— Аз поканен ли съм?

— Ти само търсиш повод да се караш.

— Анита също ли ще ходи?

— Да. Ана също ще дойде. Тя вече е там.

— Това на нищо не прилича.

* * *

Когато слънцето започна да залязва, Матиас и Зигфрид извадиха масата от работилницата на улицата. Анита и Пипа я застлаха с бяла ленена покривка. Анна постави две вази с огромни макове, които същия следобед беше откъснала от житната нива край шосето за Валдемоса. Същото шосе, по което преди трийсет години тичаше със сестра си, докато баща им ги снимаше.

— Колко сме, двайсет, трийсет? — питаха се Каталина и вдовицата, докато подреждаха приборите.

Томеу, който се беше скарал с жена си — тя очевидно не беше поканена от Каталина — отговаряше за скарата и дървените въглища. Урсула много искаше да приготви асадо^[4]. Не бе го правила от години, така че тя се зае с месото. Доктор Идалго и жена му, също бивша ученичка в „Сан Кайетано“, приготвиха „тумбет“, типично майоркско ястие с нарязани на ситно зеленчуци, което вървеше много добре с печеното месо. Свещеникът обеща да ги изненада с десерта. Кметът пристигна с китарата си и билкова ракия, фризьорката дойде с петте си деца и мъжа си, който най-после щеше да паркира камиона за цели три седмици, и донесе ястие с макарони за децата. Габриел и Исабел — вино, много вино, твърде много вино.

Всички бяха облечени за случая. Каталина — с широка лятна пола и с червената жилетка на приятелката си, която й беше възтясна. Урсула, елегантна, както винаги, със семпла черна рокля и обеци с малки изумруди на ушите. Матиас и Зигфрид — по дънки и бели тениски. Анита облече дрехи на Пипа. Майоркците — по бермуди и бели ризи.

Марина надникна през прозореца на стаята си. Вече се беше свечерило и уличните фенери заливаха с оранжева светлина улицата. Загледа се в приятелите и съседите си. Томеу спореше с Урсула, която искаше да сложи карантията на скарата. Зигфрид и Матиас опитваха да разговарят с кмета и Габриел. Каталина, Исабел и вдовицата, седнали на столове, наблюдаваха децата, които рисуваха по плочките на улицата с цветните тебешири, които им бе донесъл баща им от Холандия. Пипа и Анита се взираха в мобилен телефон и се смееха. Фризьорката държеше ръката на Лаура, гледаше й ноктите и поклащаше недоумяващо глава. Марина се усмихна.

— А ти какво ще облечеш? — попита Анна, показвайки се на прага.

Марина се обърна.

— Аз… нямам нищо. Каквото нося всеки ден — отговори тя с безразличие.

— Да, но сестра ти, която те познава много добре, се отби в „Зара“ тази сутрин.

— Анна, нямаше нужда…

Анна отвори плика, който носеше в ръка, и извади дълга червена рокля. Беше семпла и прекрасна, но Марина се изненада от избора на сестра си. Не беше нейният стил. Доколкото си спомняше, не бе обличала рокля от дипломирането си в „Пърлман“. Когато трябваше да бъде елегантна — а това беше само на Коледа в дома на родителите на Матиас — слагаше черен панталон и бяла риза.

— Довери ми се — каза Анна, забелязвайки изражението на сестра си.

Съблече се, изпълнена със съмнение към дрехата, която щеше да облече. Сложи си я и се погледна. Анна се усмихна. Марина отвори гардероба и се огледа в огледалото, окачено на вътрешната страна на вратата. Почувства се различна.

— Седни — каза Анна, като постави плетения стол срещу огледалото. Марина се подчини, без да откъсва очи от отражението си. Анна отвори чантата си и извади несесера с гримовете.

— Само очите.

— Знам, досаднице.

Нанесе долната очна линия, после горната и накрая спиралата. Застана зад нея, така че и двете се отразяваха в огледалото. Анна разплете плитката й. „Днес с разпусната коса, Марина.“ Извади четка от несесера и я среса грижливо. Без да бърза.

Марина гледаше отражението на по-голямата си сестра, която, вече почти петдесетгодишна, я решеше както в детството им… И когато ръцете на сестра й се заплетоха в косите й, неволно изпита силно вълнение…

Излезе от пекарната. Дългата й черна коса се спускаше върху мургавата й кожа, подчертана от червения цвят на роклята.

Когато се появи, гостите онемяха. На Матиас тя се стори по-женствена от всякога. Защото Марина, на своите четиресет и шест години, беше прекрасна жена — отвътре и отвън.

Бе истинско пиршество с ребърца, карантия, пържоли, наденици, които поляха с майоркско вино. Децата, които първи се нахраниха, свалиха фланелките си и започнаха да рисуват с цветните тебешири по лицата и телата си с помощта на Пипа и Анита. Свещеникът, когото Урсула бе настанила стратегически до вдовицата, хвалеше стеснително нейния стил на танцуване в ball de bot. Лаура и фризьорката се задълбочиха в разговор за бюджетните съкращения в образованието и за триезичието в училище. Зигфрид и кметът — за Рафа Надал и Борис Бекер, Михаел Шумахер и Фернандо Алонсо, Матиас рисуваше върху салфетка мелницата под внимателния поглед на Габриел. Исабел пълнеше непрекъснато чашите…

След като вечерята приключи, свещеникът заповяда всички да седнат и влезе с Каталина в пекарната. Искаше лично да донесе сладкиша, приготвен от хляб, мляко, вино и канела — същия, който майка му, също овдовяла млада, му правеше всяка неделя, използвайки твърдия хляб, останал от седмицата. Поставиха четирийсет и шест свещи върху четирийсет и шестте филии и излязоха, пеейки „Честит рожден ден“. Останалите гости подхванаха песента, Марина си намисли желание, духна свещите и свещеникът, както го бе планирал, разпредели тази вкуснотия между гостите, сякаш беше осветена нафора. Благослови ги един по един и благодари на Господ за това семейство от приятели, с което го бе дарил, без да Го моли за това.

Урсула накара Томеу да отвори бутилка шампанско и почука няколко пъти с вилицата по чашата. Гостите млъкнаха.

— Искам да вдигна наздравица за Марина — каза Урсула, като стана от стола си — за това, че ни събра това лято всички тук, на тази улица, в това селце. Искам да ти кажа, скъпа приятелко, че за мен е удоволствие да те познавам и се радвам много, че Лола е оставила това място на теб… Казвам ти го с най-голямата искреност, на която е способна една осемдесетгодишна аржентино-германка.

Марина се усмихна, развълнувана от сърдечните думи на съседката си, докато останалите гости се чукаха с чашите си и поискаха тя да каже нещо. Все още не се бе отърсила напълно от някогашната си стеснителност, но се изправи…

— Искам да пием за Лола — тя взе чашата си с шампанско и продължи: — Защото благодарение на нея днес всички сме тук. Подари ми къщата си, пекарната си… приятелите си. — Усмихна се, отправяйки поглед към наредените един до друг майоркци на масата. — Живота си… Благодарение също на Лола си върнах сестра си, Анна, и моята племенница. — Тя вдигна чашата си към тях.

Очите на Анна се навлажниха, а племенницата й се изчерви.

— И благодарение на Лола прекарвам едно прекрасно лято, каквото никога досега не съм имала, заедно с моите добри приятели Зигфрид и Лаура — погледна към Матиас и заключи: — И заедно с мъжа ми.

Точно когато се чукаха с чашите, Каталина неочаквано се разплака.

— Каталина, много ти липсва Лола.

— А ти, Томеу, какво? На теб ти липсва най-много. Да пием за нея, не искам да плача — каза тя, като си свали очилата и избърса една сълза, която се търкаляше по бузата й.

— Марина, това е за теб — каза Томеу от бара, пресушавайки петата си чаша с вино, а после се обърна към Томеу кмета и извика: — Томеу, посвири на китарата. Знаеш коя песен.

Кметът дръпна струните, настрои китарата и зазвучаха първите акорди на една стара хабанера, която всички присъстващи майоркци разпознаха веднага. Томеу хвана за ръката приятелката си Каталина, която сега бършеше сълзите си с една салфетка.

— Аз ще започна, а ти се включи после — извика Томеу, изчаквайки първите акорди… и без никакво смущение, благодарение на петте чаши вино, запя:

След година на война,

без взорът ми суша да види,

най-после отидох в пристанището,

за да видя моята любима.

Когато на плажа хубавата Лола

върви с развята коса,

моряците губят ума и дума,

и дори лоцманът посоката бърка.

Фризьорката, мъжът на фризьорката, Кати, Урсула, свещеникът, възлюбената му вдовица, Анна, Анита, Габриел и Исабел се присъединиха към Томеу и всички заедно запяха тази стара моряшка песен. Зигфрид, с мак, закичен зад ухото, запляска с ръце, опитвайки се да следва ритъма с дъщеричката на Лаура в скута си.

Каква радост ме обзе,

когато кърпичка към мен размаха.

После се приближи бавно,

прегърна ме и дъхът ми спря.

Моя хубава Лола, какво правя тук без теб…

Всички се засмяха заради последния стих, измислен от Томеу… И подеха песента отново. И петте майоркчета със загорели от слънцето и нашарени с тебешир телца изтичаха към кмета като маймунчета и затанцуваха около китарата му.

Марина се усмихна с благодарност за този неочакван рожден ден. Струваше й се невъзможно, че всички тези хора пред нея са влезли в живота й едва преди седем месеца, и докато тази мисъл минаваше през ума й, Матиас я прегърна през раменете, доближи устни до ухото й и прошепна: — Искам да принадлежа към това племе.

* * *

Испански	Немски	Майоркски
Estropajo (парцал)	Topfkratzer	Fregall
Cabrón (гадняр)	Arschloch	Cabró
Forastero (пришълец)	Fremder	Foraster
Extranjero (чужденец)	Ausländer	Extranjer
Abrazo (прегръдка)	Unarmung	Abraçada
Limón (лимон)	Zitronen	Llimona
Amapola (мак)	Mohn	Rosellia
Brindis (наздравица)	Toast	Brindis
Vino (Вино)	Wein	Vi
Pueblo (село)	Dorf Nolk	Poble
Añorar (тъгувам)	Sehnsucht/vermissen	Enyorança
Tribu (племе)	Stamm	Tribu
Canción marinera	Seemanslied	Canço marinera
(моряшка песен)

* * *

— Марина, трябва да решим.

— Знаеш къде искам да отида, Матиас.

— Не искам да се връщам в Етиопия.

— Знам. Но трябва да се сбогувам със страната. Има вакантно място за три месеца в един проект за майки и деца в столицата.

— Обмислила си го без мен — отвърна й Матиас с разочарование.

— Лаура ми каза, преди да си замине.

— Търсят доброволци за проекта в Пакистан.

— Ти също си го обмислил без мен — отговори му тя тихо.

Матиас въздъхна. Бяха водили този разговор няколко пъти. Марина знаеше, че Матиас, също като нея, упражнява професията си съвестно и всеотдайно. Само че на своите трийсет и пет години той все още изпитваше потребност да види, да опознае и да докосне света. Връзката им беше основана върху любовта и взаимното уважение. Той се бе съгласил да остане с нея в Етиопия три години. Може би сега тя трябваше да отстъпи. Марина го погледна и погали мълчаливо бузата му, давайки си сметка, че десетте години разлика във възрастта им може би започваха да тежат.

— Три месеца, Матиас. До декември. Трябва да се сбогувам с Етиопия. Тръгнах си с мисълта, че ще се върна след седмица, и… чувствам, че трябва да затворя цикъла там.

Матиас не отговори.

— На Коледа ще отидем в Берлин, както всяка година, и ще изберем друга дестинация — добави тя.

— Три месеца — отвърна Матиас със сериозно изражение. Тя се доближи до него, целуна го по устата и опря глава върху гърдите му.

— Вече реши ли какво ще правиш с тази къща? — попита Матиас.

— Ти наистина ли би живял тук?

— Вчера ти казах, че бих живял… Харесвам това село, Майорка, хората — каза Матиас без прекален ентусиазъм.

— Ако го продадем, с парите можем да купим огромна мансарда в Пренцлауер Берг.

— Не ми го напомняй, Марина. Изпуснахме прекрасен апартамент.

За малко щяха да купят една мансарда в този берлински квартал, който и двамата харесваха. Беше нещо, за което Матиас мечтаеше. Собствен дом. Място за тях двамата. През един август родителите на Матиас заминаха в Тайланд и те останаха цял месец в германската столица. Прекараха спокойни седмици, през които се радваха на уединение, което им беше непознато дотогава. Включиха се в живота на града през този топъл месец, когато берлинчани се изсипваха в огромните паркове със старите си велосипеди и разпускаха в biergarten^[5] на брега на реката, която лъкатуши из града. Срещаха се почти всеки ден със съученици на Матиас от Валдорфското училище и със състуденти от Медицинския факултет. Някои вечери си оставаха вкъщи и вечеряха на терасата. Любеха се почти всяка нощ, бавно, без да мислят за нищо друго, освен за тях двамата. Други вечери отиваха с брата на Матиас и новата му турска приятелка на музикални концерти в нашарени с графити барове, разпръснати из огромния град… Когато се връщаха в Африка, по време на полета за Адис Абеба Марина каза на Матиас, че харесва много Берлин, на което той отговори: „Ако искаш, можем да купим заедно апартамент за нас двамата, за да живеем в него, завинаги“. Марина се усмихна леко. Помисли си, че е възможно. Тяхната Итака, техният дом. Домът, който можеше да създаде в Берлин заедно с Матиас. Когато пристигнаха в Африка, още през първата свободна неделя седнаха пред компютъра в централата и се поровиха в сайтове за недвижими имоти. Видяха стотици снимки, докато намериха мансардата в Пренцлауер Берг, и изпратиха брата на Матиас да я огледа. Беше обширен апартамент с висок таван и големи прозорци. Матиас веднага каза да, но Марина възпря този пръв опит да си намерят дом. После се появиха още два апартамента. Не толкова хубави като първия, но проявиха интерес към тях. Марина намери недостатъци и на двата. После се спряха на едно студио в квартал „Борн“ в Барселона, което им бе намерила Лаура. Също го отхвърлиха. И така романтичната идея да си намерят заедно собствен дом постепенно се разсея.

— Независимо дали ще продам имота, или не, искам да уредя въпроса с пекарната. Може би има начин да го продадем, но да оставим Кати. Така или иначе до декември тя няма да може да се справи сама. Племенницата ми се връща на училище следващата седмица. А Урсула казва, че ще идва всяка сутрин, но артритът й се влошава с всеки изминал ден.

— А Анна?

— Анна не е работила никога през живота си. Не знам… Макар че баба ни винаги казваше, че от нея ще излезе добра пекарка. Мога да я попитам.

— Хрумна ми нещо. Защо да не кажем на родителите ми да отпразнуват Коледа тук, вместо на двайсет градуса под нулата?

— Щом искаш. Но те ще се съгласят ли?

— Ще се радват да избягат за малко от студа. Може да дойде и брат ми. Между другото, приятелката му туркиня е бременна. Не разбирам брат ми. Едва се оправя със себе си.

Матиас угаси лампата в спалнята, затвори очи и прегърна Марина през кръста.

— Наистина ли би живял тук цял живот? — попита тя. — Ако продадем, можем да купим нещо по-малко тук и друго в Берлин… Два милиона евро са много пари — Марина млъкна, очаквайки Матиас да й отговори, но той не го направи. — Да си призная, не съм много сигурна в това, което говоря.

— Да, скъпа, да — каза той уклончиво. — По-добре си изясни какво искаш и после ще решаваме.

Тези колебливи думи на Матиас разкриваха един нерешен от двамата проблем. Две години по-рано, петнайсет минути след като анулираха покупката на студиото в квартал „Борн“ в Барселона, Матиас, възползвайки се от отсъствието на Марина, попита Лаура защо Марина вижда недостатъци във всички жилища, които оглеждаха, като по този начин осуетява възможността да си намерят дом. Дом за двамата. Лаура се опита да му помогне да разбере приятелката й:

— Когато те изгонят от собствения ти дом на четиринайсет години, цял живот се опитваш да намериш мястото, което са ти отнели. Място, което вече не съществува.