Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (48)

Четиридесет и осма глава

— Виждам, че си успял да дойдеш за приема по случай рождения ми ден — каза Мериан Грийнслейд.

Трей се усмихна. Целуна я по бузата.

— Казах ти, не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна той.

Приемът бе официален. Мястото на събитието бе преподавателският клуб на университета „Лоринг“. Заведението винаги се радваше да може да предложи услугите си на всеки член на семейство Грийнслейд. В крайна сметка дарението на Грийнслейд осигуряваше плащането за всичко — от заплатите на преподавателите и оборудването на учебните зали до специалните колекции за библиотеката.

Мериан Грийнслейд бе център на вниманието. Както обикновено — помисли си Трей. Винаги, когато тя се появеше някъде, всички й отдаваха почит. Тя беше неоспоримата кралица не само на кампуса, но и на града. Всички знаеха, че тя е истинската власт зад трона на „Лоринг-Грийнслейд“. Приемаше ролята си сериозно.

На младини тя бе красива жена. Бе направила елегантно прехода през годините и вместо да е повече привлекателна, бе станала страховита. Днес бе осемдесетият й рожден ден. Умът й бе бистър като изворна вода и на Трей му се струваше, че очите й са леденостудени както винаги.

— Мога ли да ти донеса чаша шампанско? — попита той.

— Да, моля. Между другото, Анджела Карсън е тук.

— Разбира се, че ще е тук. Анджела също не би пропуснала приема.

Анджела бе жената, която Мериан лично бе избрала за негова бъдеща съпруга. Тя бе дори по-амбициозна, отколкото красива, което говореше наистина много. Беше дала ясно да се разбере, че е заинтересована — не от него, а от парите на Грийнслейд. Той бе убеден, че двамата могат да въртят хубав бизнес.

Проправи си път през тълпата, като се спираше да поздрави различни важни гости. Сега, когато баща му бе мъртъв, той бе новото лице на „Лоринг-Грийнслейд“. Както Мериан, и той имаше роля, която да изиграе в обществото, и се готвеше да го направи без колебание.

Взе чаша шампанско за Мериан от безплатния бар, но за себе си поръча уиски. Имаше нужда от нещо, което да му помогне да изкара предстоящия дълъг следобед.

Взе чашите и когато се обърна, видя Анджела, която му се усмихваше. Той отвърна на усмивката й. Тя беше красива жена, но когато бе облечена за официално събитие, както бе днес, излъчваше аура на чисто очарование. Всеки мъж в стаята я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Няколко жени също хвърляха скрити повторни погледи.

— Виждам, че в крайна сметка си успял да дойдеш — рече тя. — Бях малко притеснена, че трябва да ти измислям оправдания. Добре ли минаха бизнес делата в Сиатъл?

— Всичко е под контрол — отвърна той. Огледа я от глава до пети и вложи малко топлина в усмивката си. — Изглеждаш фантастично. Най-поразителната жена в залата. И също така най-интелигентната.

Анджела се изсмя със своя лековат и трогателен смях.

— Недей да позволяваш на баба ти да чуе, че си казал това. Тя е убедена, че тя е най-умната жена в залата.

Той се ухили.

— Защо не дойдеш с мен и не ми помогнеш да подхраним егото й? Знаеш колко обича това.

— Разбира се.

Тръгнаха заедно през тълпата. Главите на гостите започнаха да се обръщат след тях. Трей си позволи да се наслади на мига.

Анджела не бе тази, която привличаше погледите. Днес той правеше своя пищен дебют като най-вероятния наследник на положението, което баща му заемаше в обществото. Той вече не бе в безкрайно продължилата сянка на старото копеле. На него му бе писано да поеме кормилото на една от най-успешните изследователски фармацевтични компании в северозапада на тихоокеанското крайбрежие. Кралят е мъртъв, да живее кралят.

— Недей да поглеждаш сега, но братовчед ти те наблюдава, сякаш би искал да те види да падаш от някоя висока скала — прошепна Анджела.

Трей премести поглед към другия край на помещението. Наистина, Чарлс го гледаше кръвнишки. Трей му хвърли ослепителна усмивка. Чарлс се обърна и продължи разговора си с един брадат член на факултета.

— Нищо ново тук — каза Трей.

— Той иска да заеме мястото на баща ти, нали знаеш — небрежно изрече Анджела.

— Няма шанс.

Анджела се усмихна доволно.

— Не, няма, нали?

Накрая ще продам „Лоринг-Грийнслейд“ — реши Трей. Не планираше да върви по стъпките на баща си и да си губи живота в подробно изучаване на графиките и диаграмите за продажбите в луксозния апартамент на изпълнителния директор. Но засега компанията му предлагаше отлична платформа, от която да контролира съдбата си.

Най-много от всичко жадувам за това — помисли си той — винаги си беше мечтал за него — абсолютен контрол, съпроводен от власт. Сега, най-накрая, всичко това бе близо до него.

Но първо трябва да открие кутията с уликите и да се справи с жените, които бяха усложнили живота му. Всичко беше стратегия.

Той хвърли поглед към помещението. Чарлс все още стоеше с гръб към него.

Трей се усмихна на себе си. Нямаш шанс, братовчеде. Баба винаги ме е харесвала най-много.