Джейн Ан Кренц
Изчезналите момичета (26)

Двадесет и шеста глава

— Никой досега не се бе опитвал да ме убие — заяви Шарлот. — Такова преживяване няма как да не промени живота ти.

— Определено, ако приемем, че ще оцелееш.

— Да, ами ние успяхме, благодарение на теб.

— Все още не сме в безопасност — отбеляза Макс.

Той държеше в ръцете си чаша с изстинало кафе и обмисляше стратегия как да изкарат безопасно нощта и сутринта да се върнат обратно в цивилизацията.

Двамата с Шарлот седяха на столовете, които бяха придърпали близо до голямата камина. Бяха увити в юргани, които намериха в спалнята. Дрехите им бяха окачени върху всякакви мебели, наредени край камината. Той бе направил всичко по силите си да изсуши и почисти пистолета си. Сега оръжието лежеше на ръка разстояние върху пода до стола.

Мобилният му телефон, закачен за колана в непромокаем калъф, като по чудо бе оцелял, макар че нямаше достъпни мрежи. Телефонът на Шарлот беше останал в ръчната й чанта, която бе потънала заедно с джипа.

Огънят бе риск, но не разполагаха с други възможности, помисли си той. И двамата бяха опасно измръзнали и мокри. Макс беше спуснал тежките пердета на прозорците, за да е сигурен, че пламъците няма да бъдат лесно забелязани отвън, но освен тази простичка предпазна мярка нямаше какво друго да стори, за да прикрие присъствието им. Просто се надяваше да е прав, че Бригс се е отказал и се е прибрал вкъщи.

Удобствата във вилата бяха минимални. Най-добрата новина, поне що се отнасяше до Шарлот, бе, че все още беше есен и собствениците не бяха спрели водата, за да предпазят тръбите по време на студените зимни месеци. Когато откри, че може да пуска водата в тоалетната, реагира така, сякаш току-що е спечелила от лотарията. Той трябваше да признае, че изпита истинска радост от мисълта за топла чаша кафе. Понякога всичко е в малките неща, помисли си Макс.

В добавка към разтворимото кафе, те бяха открили няколко консерви със задушено и супа. Електричеството все още бе изключено, но те успяха да стоплят малко храна и да приготвят кафе на огъня.

Шарлот беше вперила поглед в пламъците, очите й бяха скрити в дълбоки сенки.

— Току-що ми хрумна нещо — рече тя. — Може би Бригс е изнасилил Джоселин.

Макс се позамисли за миг над думите й.

— Възможно е — съгласи се той. — Но мисля, че е по-вероятно той да е човекът, който е направил необходимото случаят да няма никакво развитие.

— Джоселин беше забелязала няколко подробности за нападателя. Гласът му. Обувките му. Подобни неща. Достатъчно, за да е убедена, че е бил на нейните години. Предполагам, че това изключва Бригс.

— Бригс е детективът, на когото е бил възложен случаят. Имал е възможността да изгуби кутията с уликите.

— С други думи, бил е съучастник в прикриване на престъпление.

— Няма да е първият път, когато ченге се е погрижило някой случай да бъде покрит, защото някой е упражнил натиск, а е много вероятно и да му е предложил финансов стимул.

Шарлот отпи малко кафе и остави чашата.

— Имаш предвид, че вероятно са му платили, за да приключи случая?

— Към момента това изглежда вероятен сценарий.

— Знаем, че Бригс е способен на убийство. Това означава, че не можем да вярваме на нищо, което ни каза.

— Е, опитните лъжци обикновено вкарват малко истина в историите си. Но, да, всичко, което той каза, е под съмнение.

— Значи може би Луиз Флинт наистина е идвала в Лоринг, за да говори с него в деня, в който е умряла — предположи Шарлот. — И каквото и да му е казала, го е накарало да вземе решение да се отърве от нея.

— Може би. Несъмнено е ясно, че това, което му казахме, бе достатъчно, за да го притесни. Трудно е да накараш безпощадно ченге да се паникьоса.

— Като се замислиш, ние му казахме единствено, че разследваш убийството на жена, която е била тясно свързана със сестра ми.

— Не, подсказахме, че търсим връзка с неприключения случай на Джоселин Прует. Това го изплаши до смърт.

— Бригс трябва да е този, който е убил Луиз. Това е единственото нещо, в което има логика.

— Не съм убеден в това — каза Макс. — Работата е, че Луиз е била убита от някого, който е бил достатъчно близък с нея, за да използва наркотици. Това предполага, че тя е познавала убиеца.

— Не непременно. Всъщност, ако не ме беше предупредил, щях да пия от кафето, което госпожа Бригс направи, и въобще нямаше да се замисля.

— Когато има намесени наркотици в случая, предпочитам да бъда изключително внимателен и да не рискувам да сгреша. Но въпреки това мисля, че е по-вероятно Бригс да използва пистолет или може би груба сила, за да се отърве от някого.

— Както го направи, когато се опита да ни убие.

— Да.

Шарлот затвори очи за кратко. Когато ги отвори, лицето й изглеждаше безизразно, но изпълнено с решимост.

— Играем си с гнездо на стършели, нали? — попита тя.

— Аха.

Той отпи още малко кафе.

Тя го изненада с плаха, огорчена усмивка.

— Наистина знаеш как да вдъхнеш увереност на клиента си. Да, господин профайлър, сега се чувствам много по-уверена.

Той потисна въздишката си.

— Ти не си клиент, забрави ли?

Тя леко наклони глава.

— Говориш по различен начин с истинските си клиенти ли?

— От опит знам, че обикновено е най-добре да не създаваш фалшиви очаквания.

Тя кимна и се втренчи в огъня за дълго време.

— Имаш ли нещо против да те попитам личен въпрос? — най-накрая каза тя.

— Зависи — отвърна той.

— Винаги си предпазлив — отбеляза Шарлот.

Макс нямаше отговор на този коментар и затова отпи още малко кафе.

— Как се озова в Сиатъл? — попита тя.

— Казах ти. Провалих се при едно криминално профилиране. Разведох се. Имах нужда да сменя пейзажа.

— Да, знам кратката версия. Просто се питах за останалата част от историята. Каза, че не си се справил с последния си случай. Ще ми обясниш ли какво се случи?

— Сигурна ли си, че искаш да научиш?

— Само ако не те притеснява да го разкажеш. Наясно съм, че нямам право да любопитствам. Не ми дължиш никакво обяснение.

За миг той съзря призрака на кошмарите си да потрепва сред пламъците на камината. След това, донякъде и за своя собствена изненада, започна да говори.

— По принцип всички случаи, с които се занимавахме в профайлърското бюро, бяха сложни. Но последният ми въздейства така, както другите не бяха успели, защото, освен всичко друго, в него имаше и огън.

Шарлот го погледна.

— Огън ли?

— Имам някакъв проблем с огъня. Когато бях хлапе, с още няколко деца бяхме затворени в стара плевня, която умишлено бе запалена от един психопат на име Куинтън Зейн.

Очите на Шарлот се разшириха.

— О, Макс! Как успя да се измъкнеш?

— Бяхме спасени от местния началник на полицията. Дълга история. Майка ми не беше омъжена. Тя беше артистична натура, волна душа, както хората обичат да наричат такива личности. Наистина я занимаваха метафизичните преживявания.

— Метафизични ли?

— Винаги се опитваше да намери някакво просветление. Местехме се често — присъединявахме се ту към един гуру, ту към друг. Повярвай ми, има изумителен брой мошеници, които се представят за гуру и водачи на култове. И дори още по-голям брой хора като майка ми, които отчаяно желаят да повярват на безумията им.

— Да, знам. Много е тъжно.

— През онази година, когато бях станал на десет, се озовахме в една комуна, ръководена от Зейн. Един от последователите му беше осигурил малко земя, старо ранчо, което се намираше точно извън малък град на крайбрежието на Калифорния. В имота имаше няколко сгради. Жените живееха в една от тях. Мъжете в друга. А от всички деца се изискваше да спят в старата плевня.

— Ами Зейн?

— Той се беше настанил в най-старата постройка на ранчото. И всяка нощ привикваше при себе си една от жените. За избраната да му бъде съпруга през нощта това трябваше да е голяма чест.

— Колко противно.

— Като повечето водачи на култове, Зейн се интересуваше от две неща — пари и власт. Но той беше млад — на двадесет и няколко години — и също така беше от най-модерните водачи на култове. Беше пренесъл бизнес модела си онлайн. Възрастните в комуната му носеха пари по различни начини. Отказваха се от всички свои земни богатства, включително пари, облигации и имущество, когато се включваха в групата. След това продължаваха да плащат за мястото си — основно като ръководеха множество онлайн измами, измислени от Зейн.

— Ами децата?

— От нас се изискваше да вършим по-голямата част от физическата работа в ранчото, но основно бяхме подготвяни да работим за извършване на онлайн измамите. Признавам, че харесвахме тази част. Все едно играеш на истински видео игри. Ако спечелиш, изкарваш малко пари.

— Но вие не сте получавали парите.

— Разбира се, че не. Всичко отиваше в офшорната сметка на Зейн.

— И какво стана после?

— Секс факторът изигра главната роля. В исторически план това обикновено е причината, която унищожава един култ отвътре. Рано или късно някои от мъжете започнаха да се дразнят, че съпругите и приятелките им спяха с Куинтън Зейн. Няколко жени получиха нервна криза, защото не им бе позволено да откажат на Зейн от страх, че ще бъдат изхвърлени от убежището. За тези, които имаха деца, това щеше да означава да не могат да виждат децата си.

— Които са били заключвани всяка нощ, за да не могат родителите им да решат да ги вземат и да си тръгнат — каза Шарлот. — С други думи, били са заложници.

— Точно така. Както може да се очаква, ситуацията в ранчото се влоши. Припомняйки си всичко това, сега съм убеден, че култът щеше да се разпадне. Зейн трябва да е знаел това. Не е искал да се справя с последиците и не е искал да рискува да изгуби всички пари, които бе прибрал на сигурно място в офшорната сметка. Една нощ той задейства няколко експлозии, за да унищожи ранчото, всички компютри и доказателства за измамите. Не е ясно дали е искал да убие много хора с този ход, или пламъците от взрива просто са излезли извън контрол.

— Ти и другите деца сте били заключени в плевнята? — попита ужасена Шарлот.

— Да. И щяхме да умрем там, ако началникът на полицията, Ансън Салинас, не бе влязъл с колата си през входа на плевнята и не бе наблъскал осемте ужасно изплашени деца в джипа си, а след това със светкавична бързина не бе излязъл от онзи пъкъл.

— Побиват ме студени тръпки само като те слушам да разказваш историята. Той е спасил теб и останалите. Каква невероятна постъпка.

Макс леко се усмихна.

— Особено като вземеш предвид, че всички отвън го предупреждавали, че цялата сграда е щяла да рухне.

Шарлот се поколеба, преди да го попита:

— А какво стана с майка ти?

Макс пак насочи вниманието си към огъня.

— Тя и още няколко жени не успяха да напуснат жилищното помещение. Зейн бе заключил и тях.

Без да каже и дума, Шарлот протегна ръка и докосна голото му рамо.

За миг той почувства как топлината и нежността от докосването й проникват в него.

— Какво се случи със Зейн? — попита тя след известно време.

— Измъкна се сред хаоса и пожара.

— Успяха ли някога да го заловят?

Макс срещна очите й.

— Не. Но няколко месеца по-късно мъж, чието описание съвпадаше с това на Зейн, с лични документи, същите като онези, за които се знаеше, че беше използвал преди, наел платноходка от яхтклуба близо до Лос Анджелис. Отплавал сам. На нея избухнал огън. Яхтата потънала. Тялото на Зейн не беше намерено. Официално е считан за мъртъв. Но ние с братята ми не вярваме на тази версия на историята. От тогава досега се опитваме да го открием.

— Братята ти ли? И братята ти ли са били в ранчото?

— От осемте деца в плевнята, през онази нощ три загубиха майките си в пожара. Никой от нас нямаше друго семейство, поне не и такова, което да пожелае да дойде и да поиска да се погрижи за нас. Трябваше да бъдем насочени към системата за приемни родители. Ансън Салинас отново се притече на помощ. Той ни взе при себе си. Лицензира се като приемен родител. Отгледа ни. Така че, да, имам двама братя, Кабът Сътър и Джак Ланкастър.

Шарлот му хвърли изпитателен поглед.

— От това, което ми казваш, разбирам, че имаш и баща.

Макс се усмихна.

— О, да. Определено имам баща.

— И какво се обърка при последния ти случай в профайлърското бюро?

— Всичко. Колегите, приятелите, жена ми, всички бяха убедени, че имам някаква мания. Че може би страдам от параноя. Че може би съм напълно откачен.

— Защо?

— Защото поне за известно време бях убеден, че Куинтън Зейн по някакъв начин е възкръснал от гроба.