Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (5)

IV.
Зрелост

Мечокът се хвърли към краката му и Квинт зарита диво към него. Успя да не закрещи от ужас. Звярът щеше да го захапе за бедрото или слабините. Болката щеше да е невъобразима, а смъртта му — бавна и мъчителна, а не бърза като на гала. Не можеше да измисли как да се измъкне. Продължи отчаяно да рита с калигите си. Обърканият мечок изръмжа и го перна с гигантската си лапа, като разкъса наполовина единия му сандал.

Зад него се чуха стъпки и го заля облекчение. Животът му можеше и да не приключи. В същото време изпита огромен срам. Не искаше да прекара остатъка от живота си със славата на страхливец, когото е трябвало да спасяват от мечка.

— Стой! — изкрещя баща му.

— Но Квинт… — започна Агесандър.

— Трябва да се справи сам. Той го каза — викна Фабриций. — Дръпни се!

Нова вълна ужас заля Квинт. В изпълнение на желанието му баща му го обричаше на сигурна смърт. Затвори очи. Замоли се краят му да е бърз. Миг по-късно осъзна, че мечокът не го е разкъсал. Може би намесата на Агесандър или викът на баща му го бяха накарали да се поколебае? Не беше сигурен, но това му даде идея. Квинт пое дълбоко въздух и изкрещя с всички сили. Малките уши на мечока се свиха и това го окуражи да изкрещи отново. Този път размаха и ръце.

За огромно негово облекчение мечокът отстъпи крачка назад. Квинт успя да се изправи, като продължаваше да крещи като обезумял. За съжаление не можеше да стигне до копието. То лежеше точно под предните лапи на животното. Квинт знаеше, че без него няма шанс за успех. Нямаше да е и много славно, ако прогони мечока с викове. Трябваше да си вземе оръжието и да го убие. Като размахваше ръце като полудял, той пристъпи напред. Животното поклати подозрително глава, но отстъпи. Квинт си припомни съвета на Агесандър какво да прави, ако срещне мечка в гората, и удвои усилията си. Скъсаният му сандал още се крепеше на ремъците за прасеца му и трябваше да внимава как стъпва. Въпреки това Квинт все пак успя да се наведе и да вземе копието.

Идеше му да извика ликуващо.

Мечокът се оглеждаше и търсеше начин да избяга, но нямаше как да го направи — Фабриций беше наредил на останалите да ги обградят. Оцелелите кучета лаеха настървено. С подновен кураж Квинт пристъпи напред. Все пак мечокът беше ранен. Вече беше по силите му да го убие.

Грешеше.

Всеки път, когато мушкаше с копието към звяра, той или щракаше с челюсти към острието, или го отбиваше с огромните си лапи. Сърцето на Квинт биеше бясно. Трябваше да се приближи повече. Но как да нанесе убийствения удар, без да влезе в обсега на смъртоносните нокти? Обхватът на мечока беше огромен. Квинт не можеше да измисли решение. Неведнъж беше виждал как колят свине и дори сам го беше направил веднъж. С дебелата си кожа и тлъстини те бяха трудни за убиване животни, за разлика от овцете или воловете. Най-добрият начин беше да забиеш ножа точно под брадичката и да срежеш голямата артерия. Квинт се замоли анатомията на мечока да е подобна и боговете да му дадат шанс да приключи по този начин задачата си.

Преди да успее да изпълни плана си, мечокът се хвърли на четири крака към него, с което го изненада. Квинт бързо отскочи настрани, забравил напълно за разпрания сандал. Подметката се закачи за някакъв стърчащ корен, задърпа ремъците на прасеца и Квинт изгуби равновесие и падна тежко по задник. По някакво чудо успя да сграбчи копието, което беше паднало до него. Въпреки това сърцето му потръпна от страх. Звярът се носеше с невероятна скорост към него.

Квинт хвърли бърз поглед настрани. Ужасеното лице на баща му казваше всичко. Щеше да умре.

Въпреки ужаса си Фабриций оставаше верен на клетвата. Не помръдваше от мястото си.

Квинт се обърна отново към мечока. Зейналата паст беше само на педя от стъпалата му. Разполагаше само с миг да реагира, преди да остане без крак. За щастие краят на копието стърчеше зад сандалите му. Квинт сграбчи с всички сили дръжката и го вдигна. Слънчевите лъчи се отразиха от полирания железен връх и попаднаха в очите на мечока, разсеяха го и го накараха да щракне раздразнено с челюсти към острието. Квинт бързо дръпна краката си настрани, като в същото време заби края на дръжката в пръстта до лакътя си и стисна с две ръце.

Насочи острието точно под широко отворената паст. В желанието си да се добере до него мечокът не обърна внимание на зова, а наведе глава и се хвърли към краката му. Квинт отчаяно ги дръпна колкото се може по-бързо. Звярът се озова право срещу копието и инерцията му беше достатъчно голяма, че острият връх да го прониже. Квинт усети как нещо задра, когато острието прониза гръкляна и потъна навътре. Мечокът отстъпи назад и се изправи на задните си лапи, огромната му сила заплашваше да изтръгне оръжието от ръцете на Квинт. Той продължи да го стиска с всички сили, почти увиснал във въздуха, а мечокът размахваше яростно лапи към дебелата дървена дръжка. Звярът беше толкова близко, че острата му миризма изпълваше ноздрите на Квинт.

Изживяването беше абсолютно ужасяващо.

Огромната тежест на животното в крайна сметка се обърна срещу него и заби смъртоносното острие още по-дълбоко. Квинт обаче изобщо не беше щастлив. Мечокът си беше съвсем жив и се приближаваше все повече — ръмжаща и ревяща гневна маса от зъби и нокти. Още миг и щеше да го разкъса на парчета. Дали стърчащите шипове в основата на острието щяха да издържат? Устата на Квинт беше пресъхнала от страх. „Умри, гадино проклета. Просто умри!“

Мечокът се наниза още една педя на копието.

Квинт имаше чувството, че сърцето му ще спре.

Внезапно мечокът се задави и от устата му бликна алена кръв, която плисна на земята зад Квинт. Беше успял да пререже артерията! „Юпитер, нека сърцето му да е следващото — замоли се Квинт. — Преди да се е добрал до мен!“

Дръжката затрепери, когато железните шипове стигнаха до врата на звяра и той внезапно спря. Изръмжа в лицето му и Квинт затвори очи. Не можеше да направи нищо повече.

За огромно облекчение на Квинт мечокът престана да се бори. От челюстите му бликна още кръв. Невярващият Квинт погледна нагоре и с изумление видя как светлината в кехлибарените очи отслабва и угасва. Изведнъж мечокът се превърна в мъртва тежест в края на копието. Изтощените мускули на Квинт не можеха да издържат повече на напрежението и той пусна дръжката.

Мечокът падна върху него.

За огромно облекчение на Квинт звярът остана неподвижен. И макар че едва дишаше, самият той беше жив.

Миг по-късно усети как отместват трупа на мечока.

— Невредим си! — извика баща му. — Слава на боговете!

Агесандър изръмжа в знак на съгласие.

Квинт седна замаян.

— Някой бдеше над мен — промърмори той, докато бършеше кръвта на мечока от очите си.

— Определено са бдели, но това не ти отнема стореното от теб — каза Фабриций. Облекчението в гласа му бе осезаемо. — Сигурен бях, че ще загинеш. Но ти запази самообладание! Малцина са способни на това, когато са изправени пред сигурна смърт. Трябва да се гордееш със себе си. Показа не само смелостта си, но и почете предците ни по възможно най-чудесния начин.

Квинт погледна към Агесандър и двамата роби, които го наблюдаваха с уважение. Вирна брадичка. Беше успял! „Благодаря, Диана и Марс — помисли си. — Ще направя щедри приношения и на двама ви“. И все пак погледът му се насочи към тялото на татуирания роб. Изпълни го чувство за вина.

— Трябваше да спася и него — изпъшка той.

— Я стига! — отвърна Фабриций. — Не си Херкулес. А и този глупак не биваше да рискува живота си заради едно куче. Постижението ти е достойно за всеки римлянин.

Вдигна Квинт на крака и го прегърна.

Изведнъж емоциите на Квинт го заляха — тъгата заради смъртта на гала, примесена с облекчението, че е възтържествувал над страха си. Едва се сдържаше да не заплаче. По време на борбата беше забравил, че става мъж. По някакъв начин беше изпълнил задачата, поставена от баща му.

Накрая двамата се пуснаха.

— Какво е чувството? — попита Фабриций.

— Все същото — отвърна Квинт и се усмихна.

— Сигурен ли си?

Квинт погледна мъртвия мечок и осъзна, че нещата са се променили. Преди не беше сигурен, че е в състояние да убие такъв звяр. И едва не се беше провалил заради ужаса си. Да погледнеш смъртта в очите беше много по-ужасяващо, отколкото си беше представял. И все пак инстинктът за оцеляване се беше оказал по-силен. Погледна отново баща си и видя, че той го наблюдава внимателно.

— Видях, че си уплашен — каза баща му. — Щях да се намеся, но ти ме накара да обещая да не го правя.

Квинт се изчерви и отвори уста да заговори.

Фабриций вдигна ръка.

— Реакцията ти беше напълно естествена, независимо какво биха казали някои. Но решимостта ти да успееш дори с цената на живота ти се оказа по-силна от страха. Прав беше да ме накараш да се закълна да не се намесвам. — Тупна Квинт по ръката. — Боговете са благосклонни към теб.

Квинт си спомни двата кълвача и се усмихна.

— Тъй като ще ставаш войник, трябва да идем в храма на Марс, както и в този на Диана. — Фабриций му намигна. — Освен това трябва да се погрижим и за тога.

Квинт грейна. Пътуванията до Капуа открай време бяха нещо, което очакваше с нетърпение. Животът в провинцията не предлагаше много възможности за общуване и удоволствия. Можеха да посетят обществената баня и стария другар на баща му Флавий Марциал. Синът му Гай беше на неговите години и двамата се спогаждаха чудесно. Гай с радост би чул историята за лова.

Първо обаче трябваше да каже на Аврелия и на майка си. Двете сигурно чакаха с нетърпение новините.

Агесандър и робите останаха да погребат татуирания гал и да отсекат пръти, с които да понесат мечока, а Квинт и баща му тръгнаха към къщи.

 

 

На египтянина не му отне много време да ги продаде. Благодарение на предстоящите игри в Капуа търговията на робския пазар в Неапол бе оживена. Малцина можеха да предложат стока, която да се сравнява с двамата мускулести картагенци или с жилавите нумидийци, и купувачите се тълпяха около голите мъже, опипваха ръцете им и се взираха в очите им, за да видят дали в тях не се чете страх. Макар в окаяното си състояние изобщо да не приличаше на боец, Ханон впечатляваше. Много предвидливо египтянинът отказваше да ги продаде, освен ако не вървят заедно. Неколцина купувачи започнаха да наддават за двамата приятели и крайният победител се оказа кисел латинец на име Солин, който купи и други четирима пленници от египтянина.

Ханон почти не забелязваше какво става на шумния пазар. Усилията на Суниатон да повдигне духа му с окуражителен шепот бяха напразни. Никога през живота си не се беше чувствал по-отчаян. След преживяването на бурята всеки шанс за спасение се беше превръщал на прах. Без да знаят, бяха гребали навътре в морето, вместо към сушата. Вместо търговски кораб съдбата им беше поднесла пиратската бирема. Като по чудо в Неапол имаше картагенци, но той не беше успял да говори с тях. И накрая щяха да бъдат продадени като гладиатори вместо като обикновени роби, което гарантираше смъртта им. Нима се нуждаеше от още доказателства, че боговете напълно са ги забравили? Мъката му го обгръщаше като тежко мокро одеяло.

Заедно с гали, гърци и иберийци шестимата бяха изведени от града на прашния път за Капуа. Неапол се намираше на двайсет мили от столицата на Кампания, което означаваше най-много един ден път, но Солин спря да пренощува в един крайпътен хан. Пред погледите на окаяните затворници латинецът и стражите му седнаха да се насладят на вечеря от вино, печено свинско и прясно опечен хляб. Пленниците получиха само кофа вода от кладенеца, която осигури по няколко глътки на човек. Накрая обаче един прислужник донесе няколко стари хляба и поднос твърдо сирене. Колкото и мизерни да бяха, остатъците имаха божествен вкус и буквално ги съживиха. Суниатон горчиво отбеляза, че сигурно ще струват много по-малко, ако пристигнат в Капуа на крачка от смъртта. Затова си струвало купувачът им да се охарчи малко за ядене.

Ханон не отговори. Суниатон скоро се отказа от опитите да повдигне духа му и двамата продължиха да седят мълчаливо. Погълнати от собственото си нещастие и напълно непознати един за друг, останалите роби също не проронваха нито дума. Когато се стъмни, всички легнаха на земята един до друг и се загледаха в примигващите звезди в нощното небе. Гледката беше прекрасна и отново напомни на Ханон за Картаген — дома, който никога повече нямаше да види. Емоциите бързо надделяха и, благодарен на мрака, той тихо захлипа, скрил лице в сгънатия си лакът.

Сегашното им страдание беше нищо. Онова, което предстоеше, беше много по-лошо.

 

 

На сутринта Квинт преживя първия си махмурлук. По време на празничната вечеря Фабриций го беше напоил с вино. Макар че често беше опитвал по глътка от амфорите в кухнята, това беше първият случай, когато му бе позволено официално да пие. И той не се беше сдържал. Доволната му майка не възразяваше. Аврелия слушаше жадно всяка негова дума, Елира му хвърляше потайни погледи всеки път, когато поднасяше поредното блюдо, баща му сипеше похвали и той се чувстваше като триумфиращ герой. Опиянен от успеха си, Квинт бързо изгуби броя на пресушените чаши. Макар че виното беше разредено по традиционния начин, той не бе свикнал да понася ефектите му и когато разчистиха масата, смътно си даваше сметка, че плете езика. Атия бързо дръпна каната по-далече от него и малко по-късно Фабриций му помогна да стигне до леглото си. Когато малко по-късно голата Елира се мушна до него под завивките, Квинт само се размърда. Не забеляза и как тя си отиде.

Сега, докато утринното слънце печеше върху пулсиращата му глава, се чувстваше като парче метал, блъскано с чук върху наковалня. Беше минало по-малко от час, откакто баща му го беше събудил, и още по-малко, откакто потеглиха от стопанството. Поради гаденето Квинт отказа закуската, предложена му от съчувствената Аврелия. Окуражен от ухиления Агесандър, изпи няколко чаши вода и мълчаливо прие една стомна за из пътя. Усещаше отвратителен вкус в устата си и всяко движение на коня под него заплашваше да го накара да повърне отново. Досега беше повърнал четири пъти. Единственото, което го държеше на одеялото, изпълняващо ролята на седло, бяха коленете му, които стискаха здраво хълбоците на коня. За щастие конят беше кротък.

Квинт погледна неравната пътека, която чезнеше в далечината, и изруга под нос. До Капуа имаше още много път.

Яздеха един зад друг, баща му отпред. Облечен в най-хубавата си туника, Фабриций седеше изправен върху сивия си жребец. Гладиусът му висеше в ножницата на позлатения ремък през рамото му — необходима защита срещу разбойници. Квинт го следваше, също въоръжен. Плътно навитата меча кожа беше завързана зад него. Трябваше да изсъхне, но той беше твърдо решен да я покаже на Гай. Майка му и сестра му бяха зад него в носилка, носена от шестима роби. Аврелия би предпочела да язди, но присъствието на Атия изключваше тази възможност. Въпреки че традицията повеляваше, че жените не яздят, Квинт се беше предал пред исканията на сестра си още преди години. Тя се беше оказала родена ездачка. Баща им случайно ги беше видял да се упражняват един ден и остана изумен. Поради способностите й Фабриций реши да угоди на желанието й, но Атия беше държана в неведение. Нямаше начин тя да се съгласи с подобно нещо. Аврелия го знаеше и затова не протестира, когато тръгнаха.

Зад носилката яздеше Агесандър, чиито крака висяха от двете страни на яко муле. Той трябваше да отиде на робския пазар и да намери заместник на мъртвия гал. На гърба си носеше тояга с метален накрайник, а в пояса си беше затъкнал камшика, символа на поста му. Сицилианецът беше оставил заместника си — ухилен ибериец с малко мозък и много мускули — да наглежда жътвата. Последни бяха две превъзходни агнета, които блееха възмутено, докато Агесандър ги теглеше за въжетата им.

Мина известно време и постепенно Квинт започна да се чувства по-човешки. На два пъти пресуши стомната — пълнеше я от потока, който течеше успоредно на пътя. Болката в главата отслабваше и това му позволи да прояви повече интерес към ставащото наоколо. Възвишенията, където бяха убили мечока, сега бяха само мъглива линия на хоризонта зад тях. От двете им страни се простираха ниви със зряла пшеница, принадлежащи на съседите им. Кампания бе една от най-плодородните земи в Италия и доказателството беше пред очите им. Навсякъде се виждаха роби, които размахваха сърпове, събираха отрязани класове и ги трупаха на снопи. Работата им не представляваше особен интерес за Квинт, който започваше да се вълнува от перспективата да облече първата си тога на възрастен.

Носилката се изравни с него и Аврелия дръпна завесата и отбеляза жизнерадостно:

— Изглеждаш по-добре.

— Да, донякъде — призна той.

— Не трябваше да пиеш толкова — сгълча го Атия.

— На човек не му се случва всеки ден да убива мечка — промърмори Квинт.

Фабриций завъртя глава и каза:

— Точно така.

Устните на Аврелия се свиха в тънка линия, но тя премълча.

— Дните като вчерашния са само няколко през целия живот. Има пълното право да го отпразнува — заяви Фабриций. — Нищо, че ще си плати с малко главоболие.

— Така е — призна Атия от дълбините на носилката. — Ти почете своите оскански и римски предци. Горда съм, че имам такъв син.

 

 

Малко след пладне стигнаха внушителните стени на Капуа. Каменните укрепления бяха заобиколени от дълбок ров. На равни интервали се издигаха стражеви кули, а шест охранявани порти контролираха достъпа. Квинт, който никога не беше виждал Рим, обичаше много Капуа. Основан от етруските преди повече от четиристотин години, Капуа бил начело на съюз на дванайсет града. Преди два века обаче дошли осканите и заграбили района. „Народът на майка ми“, с гордост си помисли Квинт. Под осканско управление Капуа станал един от най-могъщите градове в Италия, но накрая бил принуден да потърси помощта на Рим, когато последователни вълни самнитски нашественици застрашили независимостта му.

Бащата на Квинт беше потомък на войник от пратената на помощ римска войска, което означаваше, че децата му бяха граждани. Обвързването на Кампания с Републиката означаваше, че жителите й също бяха граждани, но само благородниците имаха правото да гласуват. Това разделение продължаваше да буди негодуванието на много от местните плебеи, които трябваше да служат във войската наред с легионите, въпреки че нямаха право на глас. Най-гласовитите от тях твърдяха, че са останали верни на осканските си предци. Някои дори заявяваха, че Капуа трябва да си върне независимостта, което си беше чиста измяна в очите на Фабриций. Квинт се чувстваше раздвоен, когато мислеше за протестите им, и донякъде причина за това беше майка му, която многозначително мълчеше, когато се заговореше на тази тема. Изглеждаше лицемерно, че на местните хора, които се сражаваха и умираха за Рим, не се позволява да решават кой да управлява Републиката. Това водеше Квинт и до неудобния въпрос дали не се отказва от наследството на майка си в полза на бащиното. Това беше тема, по която синът на Флавий Марциал Гай обичаше да го дразни. Макар да бяха римски граждани и да имаха право на глас, Марциал и Гай бяха чистокръвни оскански благородници.

Първата им спирка беше при храма на Марс, който се намираше на една странична улица недалеч от форума и където едното агне беше принесено в жертва. Квинт изпита облекчение, когато жрецът заяви, че поличбите са добри. Твърдението беше повторено в храма на Диана, което го направи още по-доволен.

— Дотук нищо необичайно — промърмори Фабриций, докато си тръгваха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Квинт.

— След като е чул как е минал ловът, жрецът не би обявил лоши поличби. — Фабриций се усмихна, когато видя смаяната физиономия на Квинт. — Я стига! И аз вярвам в боговете, но едва ли е нужно някой да ни казва, че са били доволни от нас вчера. Беше очевидно. Важното днес беше да изразим почитта си, което и направихме. — Той плесна с ръце. — Време е да посетим банята, а после да ти намерим нова тога.

След час всички стояха в една шивашка работилница. Тъй като наблизо имаше тепавичарница, във въздуха се носеше миризма на застояла урина, което засили желанието на Квинт да приключат по-бързо със задачата. Отзад работниците се трудеха усърдно, опъваха топове плат, крояха, подрязваха и сгъваха готовата тъкан, преди да я изгладят. Собственикът, пълен човек с мазна коса, им предложи платове с различно качество, Атия веднага посочи най-добрия и скоро Квинт навлече своята тога вирилис. Запристъпва неловко от крак на крак, докато щастливата Атия се суетеше около него и нагласяше безбройните гънки, докато не остана доволна. Фабриций стоеше отзад с горда усмивка, а Аврелия подскачаше развълнувано до него.

— Младият господар изглежда много изискано — възторжено каза собственикът.

Атия кимна одобрително.

— Така е.

Горд, но и чувстващ се малко неловко, Квинт й се усмихна сдържано.

— Чудесна гледка — добави Фабриций, отброи съответната сума и плати. — А сега е време да посетим Флавий Марциал. Гай със сигурност ще иска да те види в цялото ти великолепие.

Обърнаха гръб на кланящия се шивач и излязоха. Агесандър, който беше завел конете им в конюшнята, ги чакаше отвън. Поклони се дълбоко на Квинт.

— Вече си истински мъж, господарю.

Поласканият Квинт се ухили.

— Благодаря.

Фабриций погледна надзирателя си.

— Защо не идеш на пазара? Знаеш къде е домът на Марциал. Просто ела, след като купиш новия роб. — И му подаде кесия. — Тук има сто дидрахми.

— Да, господарю — отвърна Агесандър и понечи да тръгне.

— Чакай! — импулсивно го спря Квинт. — И аз ще дойда. Трябва да започна да се уча на подобни неща.

Агесандър го изгледа с тъмните си очи и повтори:

— Подобни неща?

— Купуване на роби, искам да кажа. — Квинт никога досега не се беше замислял за това занимание, което по обясними причини бе въздействало на Агесандър. — Можеш да ме научиш.

Сицилианецът погледна Фабриций, който кимна одобрително.

— Защо не? — каза Атия. — Ще е добър опит за теб.

Устните на Агесандър се извиха в усмивка.

— Добре.

— И аз идвам — заяви Аврелия.

Агесандър повдигна вежда.

— Не съм сигурен, че…

— И дума да не става — каза Фабриций.

— На робския пазар има неща, които едно момиче не бива да вижда — добави Атия.

— Аз съм почти жена, както все ми повтаряш — отвърна Аврелия. — Когато ме омъжите и стана господарка на дома, ще мога да посещавам тези места когато си поискам. Защо да не го направя сега?

— Аврелия! — рязко каза Атия.

— Ще правиш каквото кажа! — намеси се Фабриций. — Аз съм ти баща. Не го забравяй. Съпругът ти, който и да е той, също ще очаква да си покорна.

Аврелия наведе глава.

— Съжалявам. Просто исках да се разходя из града с Квинт. Толкова добре изглежда с новата си тога.

Обезоръженият Фабриций прочисти гърлото си и каза:

— Ами… — И погледна към Атия, която се намръщи.

— Моля! — почти проплака Аврелия.

Последва дълга пауза, преди Атия да кимне едва забележимо.

Фабриций се усмихна.

— Добре. Можеш да идеш с брат си.

— Благодаря, татко. Благодаря, мамо. — Аврелия избегна погледа на Атия, който обещаваше сурово конско по-късно.

— Хайде, тръгвайте — каза Фабриций и махна благосклонно с ръка.

Агесандър ги поведе мълчаливо по оживената улица, а Квинт погледна укорително сестра си.

— Май шпионираш не само упражненията ми, а? Голяма си подслушвачка.

— Да не би да си изненадан? Имам пълното право да слушам разговорите ви с татко. — Сивите й очи проблеснаха. — Защо да си играя с играчките, докато вие двамата обсъждате евентуалните ми съпрузи? Може и да не мога да направя нищо по въпроса, но имам право да знам.

— Права си. Трябваше да ти кажа по-рано — призна Квинт. — Извинявай.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Не искам уреден брак — прошепна тя. — Мама казва, че няма да е толкова лошо, но откъде може да го знае?

Квинт бе поразен. Подобна сделка можеше да ги изкачи по-високо в обществото. Ако това станеше, съдбата на семейството щеше да се промени завинаги. Цената на това обаче го караше да се чувства много неудобно. Не му помагаше особено и фактът, че Аврелия беше до него и очакваше отговора му. Квинт не искаше да я лъже в очите и затова наведе глава и ускори крачка.

— Побързай — подкани я той. — Изоставаме от Агесандър.

Тя моментално видя преструвката му.

— Виждаш ли? И ти мислиш същото.

Ужиленият Квинт спря.

— Татко и мама са се оженили по любов. Защо и аз да не го направя?

— Наш дълг е да им се подчиняваме. Знаеш го — отвърна Квинт, който се чувстваше ужасно. — Те знаят кое е най-добро за всички ни и трябва да го приемем.

Агесандър се обърна към тях и прекъсна разговора им. Квинт с облекчение видя, че са стигнали робския пазар, който се намираше на открита площ до южната порта. Глъчката вече беше такава, че бе трудно да разговарят. На Аврелия не й оставаше друго, освен да ги последва с гневно мълчание.

— Стигнахме — каза сицилианецът. — Огледайте го хубаво.

Двамата мълчаливо се подчиниха. Макар да бяха виждали безброй пъти пазара, нито един от двамата не му беше обръщал особено внимание досега. Той беше част от ежедневието, също като сергиите, предлагащи плодове и зеленчуци, и касапите, продаващи прясно заклани агнета, кози и свине. И в същото време Квинт осъзна, че тук е различно. Тук се продаваха хора. Предимно военнопленници или престъпници, но все пак хора.

Стотици голи мъже, жени и деца бяха изкарани на показ, оковани във вериги или вързани. Стъпалата на всички бяха покрити с тебешир. Чернокожи, кафяви и бели, те бяха от всички народности под слънцето. Високи мускулести гали с руси коси стояха редом с дребни стройни гърци. Широконоси яки нубийци се извисяваха над жилавите нумидийци и египтяни. Едрогърди галски жени се бутаха до дългокраки юдейки и илирийки с тесни бедра. Много от тях хлипаха; някои дори плачеха от страх. Бебета и малки деца пригласяха на майките си. Други, изпаднали в ужас от преживяната травма, просто се взираха сляпо в нищото. Продавачи вървяха напред-назад и гръмко хвалеха достойнствата на стоката си пред многото купувачи, които обикаляха между редиците роби. Покрай края на множеството можеха да се видят въоръжени мъже със сурови лица, смес от стражи и фугитиварии, или ловци на роби.

— Изборът е огромен, така че трябва да знаеш предварително какво искаш. Иначе можеш да изгубиш цял ден — каза Агесандър и погледна въпросително Квинт.

Квинт си помисли за татуирания гал, чието основно задължение беше да работи на полето. Уменията му с ловджийските кучета беше просто допълнителен бонус.

— Трябва да е млад и в добра форма. Здравите зъби също са важни. — Млъкна и се замисли.

— Нещо друго? — остро попита Агесандър.

Квинт се изненада от промяната у сицилианеца — обичайното му сърдечно държане беше изчезнало.

— Не бива да има видими недостатъци или признаци на болест. Хернии, лошо зараснали счупвания, гноясали рани и така нататък.

Аврелия сви погнусено устни.

— Това ли е всичко?

Квинт тръсна раздразнено глава.

— Мисля, че да.

Агесандър извади ножа си и Аврелия ахна.

— Забравяш най-важното — каза сицилианецът, като вдигна острието право нагоре. — Да погледнеш в очите му и да решиш колко дух има в него. Да се запиташ — ще се опита ли да ти пререже гърлото? Ако мислиш, че може да го направи, отмини го и избери друг. Иначе някоя тъмна нощ може и да съжаляваш.

— Мъдри думи — отвърна Квинт. — А какво си е помислил баща ми, когато е погледнал в твоите очи?

Сега беше ред на Агесандър да се изненада. Очите му се стрелнаха настрани и сицилианецът свали ножа.

— Мисля, че видя друг войник — отсечено рече той, обърна се и тръгна към тълпата. — След мен.

— Просто играе роля. Опитва се да ме впечатли — излъга Квинт, обръщайки се към Аврелия. Всъщност предполагаше, че Агесандър се беше опитал да го уплаши. И донякъде беше успял. В отговор обаче получи само намръщена физиономия. Сестра му все още му беше ядосана, че не й е казал какво си мисли за шансовете й да бъде щастлива от уреден брак. Квинт продължи напред. „По-късно ще се оправя с това“.

Сицилианецът подмина първите предлагани роби и спря при редица нубийци, като опипа и смушка неколцина и дори огледа устата на един. Собственикът им, мършав финикиец със златни обици, моментално цъфна до Агесандър и започна да възхвалява достойнствата им. Квинт отиде при тях, като остави Аврелия да се чумери. Не след дълго Агесандър продължи напред, без да обръща внимание на предложенията на финикиеца.

— Всички зъби на онзи нубиец бяха изгнили — промърмори той на Квинт. — Няма да изкара повече от няколко години.

Известно време обикаляха пазара. Сицилианецът говореше все по-малко и по-малко, като оставяше Квинт да решава кои отговарят на изискванията. Той намери неколцина, но Агесандър всеки път намираше причина да не ги купи. Квинт реши да настоява на своето, когато открие следващия подходящ роб. Малко след това двама тъмнокожи младежи с къдрави черни коси привлякоха вниманието му. Не ги беше забелязал досега. Не бяха особено високи, но и двамата бяха с добре оформени мускули. Единият беше забил поглед в земята, а другият, с чип нос и зелени очи, погледна Квинт и се извърна. Квинт спря, за да ги огледа по-добре. Веригата, за която бяха оковани, беше достатъчно дълга, за да им позволи да излязат от редицата. Квинт направи знак на първия да се приближи и започна инспекцията си под внимателния поглед на сицилианеца.

Младежът беше горе-долу на неговите години, в отлична физическа форма и със здрави зъби. Каквото и да правеше с него, робът не го погледна, което засили интереса му. Предупреждението на Агесандър все още беше прясно и затова Квинт хвана брадичката му и я вдигна. С изненада откри, че очите на роба са яркозелени, също като на другаря му. Квинт не видя в тях непокорство, а само неутешима тъга. „Идеален е“, помисли си той.

— Ще взема този — каза той на Агесандър. — Отговаря на изискванията ти.

Сицилианецът огледа младежа от глава до пети и го попита на латински:

— Откъде си?

Робът не отговори.

„Разбра въпроса“, с изненада си помисли Квинт.

Агесандър обаче като че ли не беше забелязал и повтори въпроса си на гръцки.

Отново не получи отговор.

Усетил интереса им, продавачът, кисел латинец, пристъпи към тях.

— Картагенец е. Приятелят му също. Силни са като волове.

— Гуги, а? — Агесандър се изплю. — За нищо не стават.

Квинт и Аврелия бяха шокирани от промяната в поведението му. Оскърбителният термин означаваше „мръсен плъх“. Квинт веднага се сети за миналото на Агесандър. Именно картагенци бяха продали сицилианеца в робство. Това обаче не беше причина да не купят този.

— Интересът към тях е голям — убедително каза продавачът. — Добър материал за гладиаторската арена са.

— Но все пак не си успял да ги продадеш — саркастично отбеляза Квинт. Стоящият до него Агесандър изсумтя в знак на съгласие. — Колко искаш за тях?

— Аз съм честен човек. По сто и петдесет дидрахми за всеки, триста за двамата.

Квинт се изсмя.

— Близо два пъти повече от цената на полски роб.

И понечи да си тръгне. Агесандър последва примера му с лице като студена маска. Квинт спря. Поведението на сицилианеца започваше да му писва. Картагенецът не беше по-лош от останалите, които беше огледал. Ако успееше да се спазари с продавача, защо да не го купи? Обърна се.

— Трябва ни само един — рязко каза той. Робите се спогледаха уплашено, което потвърди подозренията на Квинт, че знаят латински.

Продавачът се ухили и се видяха гнилите му зъби.

— Кой?

Без да обръща внимание на намръщения Агесандър, Квинт посочи роба, който беше огледал.

Латинецът го погледна дяволито.

— Какво ще кажеш да ти го предложа за сто и четирийсет дидрахми?

Квинт махна пренебрежително с ръка.

— Сто.

Лицето на продавача стана сурово.

— Трябва да си изкарвам хляба — изръмжа той. — Сто и трийсет. Това е последното ми предложение.

— Мога да добавя още десет дидрахми, но не повече — отвърна Квинт.

Продавачът тръсна решително глава.

Квинт се окуражи от доволния поглед на Агесандър и каза рязко:

— Сто двайсет и пет.

Агесандър се наведе към него и промърмори кисело:

— Нямам толкова пари.

— Тогава ще продам мечата кожа. Струва най-малко двайсет и пет дидрахми — отвърна Квинт. Идеята му беше да я използва за постелка на леглото си, но спечелването на тази ситуация беше на първо място.

— Съгласен — каза продавачът.

Пръстите на Агесандър се свиха около кесията.

— Дай му я — нареди Квинт. Сицилианецът не реагира и това го ядоса. — Аз съм господарят. Прави каквото ти казвам!

Агесандър с неохота се подчини.

Малката победа достави на Квинт безкрайно удоволствие.

— Това са сто. Моят човек ще донесе останалите по-късно.

Продавачът отвори уста да протестира.

— Баща ми е Гай Фабриций, конник — изръмжа Квинт. — Доплащането ще бъде направено преди залез-слънце.

Продавачът тутакси отстъпи назад.

— Разбира се, разбира се. — Свали връзката ключове от колана си и посегна към желязната халка на врата на картагенеца. Чу се тихо изщракване и освободеният роб залитна напред.

Аврелия го погледна чак сега. Никога не беше виждала по-красив младеж. Сърцето й се разтуптя при вида на голата му плът.

Замаяното изражение на картагенеца показваше, че не схваща какво точно се случва. Едва когато другарят му промърмори настоятелно нещо, робът сякаш дойде на себе си. Очите му се напълниха със сълзи и той се обърна към Квинт.

— Моля те, купи и приятеля ми — каза той на чист латински.

„Прав бях“, тържествуващо си помисли Квинт.

— Знаеш латински.

— Да.

Агесандър погледна намусено, но братът и сестрата не му обърнаха внимание.

— Как така? — попита Аврелия.

— Баща ми настояваше да го науча. Както и гръцки.

Аврелия бе очарована, а Квинт изключително доволен. Беше направил добър избор.

— Как се казваш?

— Ханон — отвърна картагенецът и посочи другаря си. — Това е Суниатон. Най-добрият ми приятел.

— Защо не отговори на въпроса на надзирателя?

Ханон го погледна право в очите.

— Ти би ли го направил?

Квинт беше поразен от прямотата му.

— Ами… май не.

Окураженият Ханон се обърна към Аврелия.

— Купете и двама ни, умолявам ви. Иначе приятелят ми може да бъде продаден като гладиатор.

Квинт и Аврелия се спогледаха изненадано. Това не беше някакъв селяк от далечна страна. Ханон явно беше образован и от добро семейство. Както и приятелят му. Чувството беше странно и смущаващо.

— Трябва ни само един роб. Не двама. — Гласът на Агесандър рязко ги върна в реалността.

— Сигурен съм, че можем да стигнем до някакво споразумение — угоднически каза продавачът. — Между другото, казвам се Солин.

— Не, не можем — озъби му се сицилианецът, за да го накара да си затвори устата. После се обърна към Квинт. — Последното, от което се нуждае стопанството, е още едно гърло за хранене. Баща ти вече иска да знае защо разходите ни са толкова големи. По-добре да не пилеем още от парите му, нали така?

На Квинт му се искаше да възрази, но Агесандър беше прав. Трябваше им само един роб. Той погледна безпомощно Аврелия. Нейното слабо и тъжно повдигане на рамене му каза, че споделя чувствата му.

— Нищо не мога да направя — каза той на Ханон.

Доволната усмивка на лицето на Агесандър остана незабелязана за всички, освен за картагенеца.

Двамата роби се погледнаха дълго и прочувствено.

— Нека боговете бдят над пътя ти — каза Ханон на приятеля си. — Бъди силен. Ще се моля всеки ден за теб.

Брадичката на Суниатон трепереше.

— Ако случайно се върнеш у дома, кажи на баща ми, че съжалявам — тихо каза той. — Помоли го за прошка.

— Кълна се — задавено отвърна Ханон. — И той ще ти я даде, можеш да си сигурен в това.

Квинт и Аврелия не знаеха картагенски, но нямаше как да не разберат преливащите емоции между двамата. Квинт хвана сестра си за ръката и каза:

— Хайде. Не можем да купим всички роби на пазара. — И я поведе, без да поглежда назад към Суниатон.

Агесандър изчака двамата да се отдалечат и прошепна злобно на картагенски в ухото на Ханон:

— Никога не бих купил гуга, ако изборът зависеше от мен. Но сега двамата с теб ще си прекараме приятно в стопанството. И не си и помисляй, че можеш да избягаш. Виждаш ли онези типове там?

Ханон погледна групата небръснати грубо облечени мъже на известно разстояние от тях. Всички бяха въоръжени и ги наблюдаваха като ястреби.

— Те са фугитиварии — обясни Агесандър. — За подходящата цена ще намерят всеки. И ще го върнат жив или мъртъв. Със или без топки. Дори на малки парченца. Разбра ли ме?

— Да. — В стомаха на Ханон сякаш се беше образувала оловна топка от ужас.

— Добре. Значи се разбираме. — Сицилианецът се ухили. — След мен. — И тръгна след Квинт и Аврелия.

Ханон се обърна за последен път към Суниатон. Имаше чувството, че сърцето му се къса. Болеше го дори да диша. Каквато и да беше неговата съдба, тази на Суни със сигурност щеше да е по-лоша.

— Не можеш да ми помогнеш — каза Суниатон. Странно, но лицето му беше спокойно. — Върви.

Горещите сълзи най-сетне размазаха всичко пред Ханон. Той се обърна и се запрепъва напред.