Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (25)

XXIV.
Пряк сблъсък

След като нумидийците изчезнаха, Фабриций прегрупира конниците си при брега на реката. Основната група пое по пътя покрай мястото, където Ханон и хората му бяха унищожили патрула му. Като се мъчеше да не мисли за станалото, Квинт присви очи към ниско надвисналите облаци. Засега снегът беше спрял. Опита се да е благодарен за това.

— Кой час е? — запита се той на глас. — Трябва да е поне хора квинта.

— На кого му пука? — изръмжа Калатин. — Знам само, че устата ми е пресъхнала и съм прегладнял.

— Вземи. — Квинт му подаде меха си с вода.

Калатин го взе и отпи няколко големи глътки.

— Богове, ама че студ!

— Бъди благодарен, че не си легионер — отвърна Квинт и посочи назад към Требия, където хиляди войници вече се готвеха да последват конницата през реката.

Калатин се намръщи.

— Да. Преминаването и с кон е достатъчно гадно. Жал ми е за горките нещастници. Проклетата река сигурно ще им стигне до гърдите.

— Заради зимните дъждове е — каза Квинт. — Дори притоците са дълбоки до кръста. Направо не ми се мисли.

— Битката бързо ще ги сгрее — заяви Цинций.

Квинт и двамата му другари бяха сред първите, които излязоха от прикритието на дърветата. Спряха моментално и изругаха. Гонитбата им беше приключила.

На четвърт миля от тях, докъдето стигаше поглед, бяха подредени хиляди мъже. Картагенски войници.

— Стой! — изрева Фабриций. — Това е защитна стена. Няма смисъл да извършваме самоубийство.

Лишени от шанса да си отмъстят още на нумидийците, хората му закрещяха обиди след отстъпващите вражески конници.

Фабриций забеляза сина си и се усмихна, когато видя, че е невредим.

— Ама че сутрин, а?

Квинт се ухили.

— Да, татко. Обърнахме ги в бягство!

— Хм-м. — Фабриций погледна кафяво-жълтите облаци в небето и се намръщи. — Ще вали още сняг, а ще ни се наложи да чакаме дълго, докато започне истинската битка. На легионите и социите ще им трябват часове да застанат на позиция. Дотогава хората ще са премръзнали почти до смърт.

Квинт се огледа.

— Някои нямат дори наметала.

— Защото нямаха търпение да нападнат врага — отвърна Фабриций. — И изобщо няма да се учудя, ако са пропуснали да нахранят и напоят конете си.

Квинт се изчерви. Самият той беше забравил това основно задължение.

— Какво ще правим?

— Виждаш ли онези дървета?

Квинт погледна гъстата букова горичка недалеч отляво.

— Да.

— Да се подслоним там. На Лонг може и да не му хареса, но той не е тук. Пак ще можем да реагираме бързо, ако изникне някаква опасност за легионерите. Не че е много вероятно. Ханибал нарочно е разположил защитата си. Иска истинско сражение днес — каза Фабриций. — Дотогава е най-добре да се опитаме да се стоплим.

Квинт кимна. Войната не се свеждаше само до това да победиш врага в битка, осъзна той. Инициативата също беше важна.

И тъй, докато останалата конница и велитите се мотаеха неуверено и гледаха как легионерите газят през брода, Фабриций поведе хората си на завет.

 

 

Бяха минали два часа и Ханон вече трепереше. Войниците му бяха в същото окаяно състояние. Беше абсолютно мъчение да седиш на откритата равнина на такова време. Снегът спря, но се смени с киша, а вятърът отново стана свиреп. Свиреше и шибаше картагенци и римляни с неуморната си ярост. Единствената възможност, която получиха да се стоплят, беше когато дойде заповед да отстъпят към лагера.

— Виж ги тия мръсници! — извика Малх, който беше излязъл от фалангата си. — Няма ли да спрат да прииждат най-сетне?

Ханон погледна терена пред тяхната позиция, който се пълнеше и пълнеше с вражески войници.

— Това трябва да е цялата римска армия.

— И аз мисля същото — навъсено отвърна баща му. После неочаквано се разсмя. — Колкото и да си мислиш, че сме премръзнали, онези гадини са в много по-лошо състояние. Най-вероятно не са хапвали нищо, а сега са и мокри до кости.

Ханон потръпна. Можеше само да си представя какво ли е да изпитваш този леден вятър с мокри дрехи и тежка ризница, които и без това изсмукват топлината от тялото ти. А заедно с нея бойния ти дух. И силите ти.

— А пък ние — продължи баща му — сме готови и ги очакваме.

Ханон се огледа. Веднага след като нумидийците се оттеглиха той и хората му бяха отстъпили назад до бойната линия на Ханибал, която се състоеше от една-единствена плътна редица пехотинци. Прашкарите и нумидийските лековъоръжени войници бяха на триста крачки пред нея. Генералът не беше разположил най-силната си пехота — либийците и иберийците — в центъра. Той беше зает от около осем хиляди гали.

— Ние трябваше да сме там — недоволно каза Ханон. — А не най-новите ни попълнения.

Малх го погледна преценяващо.

— Помисли си. Чуй ги.

Ханон наклони глава. Бойните викове и ревът на роговете от галските редици бе оглушителен.

— Те са във възторг от честта, която им е оказал Ханибал. И това ще засили лоялността им.

— Така е. За тях гордостта е всичко — отвърна Малх. — Какво по-добро от това да си в центъра? Има обаче и друга причина. Най-тежките сблъсъци и най-многото жертви също ще са там. Ханибал спестява на нас и на иберийците тази участ.

Ханон погледна изненадано баща си.

— Нима би направил подобно нещо?

— Разбира се — отвърна Малх. — Галите лесно могат да бъдат сменени. За разлика от нашите хора, от скутариите и цетратите. Именно затова сме по фланговете.

Уважението на Ханон към Ханибал се засили още повече. Той погледна седемнайсетте слона, които стояха точно пред тяхната позиция. Останалите бяха разположени на другия фланг, пред иберийските пехотинци. Допълнителна защита за тежката пехота, осъзна той. На фланговете имаше по пет хиляди нумидийски, иберийски и галски конници. Картагенското превъзходство в този род войска можеше да предостави на Ханибал добър шанс да спечели конната битка. Междувременно галите трябваше да посрещнат съкрушителния удар на римските легиони в центъра на картагенския строй.

— Галите ще удържат ли?

— Има голяма вероятност да не удържат — отвърна Малх. — Може и да са храбри, но нямат никаква дисциплина.

Ханон се загледа към тях. Малцина имаха доспехи. Дори в това време повечето предпочитаха да се сражават голи до кръста. Нямаше съмнение, че ризниците и тежките щитове на легионерите ще ги поставят на сериозно изпитание.

— Но ако не се огънат и ако конницата ни постигне успех…

Малх се усмихна хищно като вълк.

— Нашите войници от двете страни ще получат златна възможност да атакуват римляните по фланговете.

— И тогава ще се появи отрядът на Магон.

— Да се надяваме — отвърна баща му. — Защото съдбата на всички ни зависи от него.

Ханон едва проумяваше.

— Толкова много дребни неща трябва да бъдат успешни, за да осигурят победата.

— Точно така. И най-тежката задача ще е тази на галите.

Ханон затвори очи и се замоли всичко да мине по план. „Велики Мелкарт, дотук помагаше на Ханибал. Моля те, направи го и днес“.

 

 

Много преди Квинт и другарите му да успеят да се стоплят, Фабриций видя един от вестоносците на консула и излезе да го пресрещне, след което препусна с всички сили обратно.

— Лонг иска цялата гражданска конница на десния фланг, а съюзническата на левия. Ще трябва да тръгнем на север, към другия край на бойната линия.

— Кога? — раздразнено попита Квинт. Предишното му вълнение се беше стопило от вцепеняващия ума студ.

— Сега! — Фабриций се обърна към декурионите си. — Стройте хората. Потегляме веднага.

Когато конниците излязоха от дърветата, Квинт беше готов да се закълне, че вятърът се нахвърля върху тях с нова сила, лишавайки ги от малкото запазила се топлина. Е, колкото по-скоро започнеше битката, толкова по-добре. Всичко изглеждаше за предпочитане пред това изтезание.

Фабриций ги поведе през пролуките между първите три линии пехотинци. Когато излязоха на открито, Квинт вече беше получил добра представа за цялата войска. Лонг беше наредил легионите да се построят по традиционния начин, на сто крачки един от друг. Ветераните триарии бяха отзад, в средата бяха принципите, мъже в края на двайсетте и началото на трийсетте, а отпред бяха редиците на хастатите, най-младите пехотинци. Пред тях стояха изтощените велити, които въпреки скорошните изпитания трябваше да атакуват първи врага.

И трите линии бяха разделени на манипули. Тези на хастатите и принципите се състояха от по две центурии от шейсет до седемдесет войници. Триариите обаче бяха по-малобройни и техните центурии бяха само от по трийсет души. Отрядите във всяка линия не образуваха продължителен фронт, а бяха разположени центурия след центурия, като между тях имаше разстояние колкото една манипула. Отрядите от всяка линия бяха наредени подобно на петицата на зар. Това разположение позволяваше бързо преминаване в бойна формация, при която задната центурия просто избързваше напред и заставаше до предната. Освен това позволяваше на войниците да отстъпят безопасно от битката, за да бъдат сменени от другарите си със свежи сили.

Пътуването до десния фланг беше продължително, така че Квинт имаше възможност да огледа и картагенските части. Те бяха строени на около четвърт миля от римската армия — достатъчно близо, за да оцени превъзходството на вражеската конница и заплашителните очертания на поне двайсет слона. Ревът на рогове и карникси се носеше във въздуха — чужд звук в сравнение с римските тръби. Ясно беше, че Ханибал има по-малко войници от Лонг, но въпреки това войската му представляваше страховита, макар и необичайна гледка.

След известно време Квинт започна да се чувства много уязвим. За щастие не му се наложи да чака още дълго. Минаха покрай четирите редовни легиона, като зърнаха Лонг и трибуните му между тях и съюзните части на десния фланг. Отрядът на Фабриций най-сетне стигна до римската конница, която общо наброяваше малко под хиляда души. Сърдитите конници започнаха да ругаят и да питат къде са били.

— Да изчукаме майките ви! — отвърна един от хората на Фабриций с по-пиперлив език. — И сестрите не пропуснахме!

Жертвите на подмятането му надигнаха гневни викове и всички започнаха да се ругаят едни други. На лицето на Фабриций се появи лека усмивка. Той погледна Квинт, видя изненадата му и обясни:

— Много от тях скоро ще загинат. Това им помага да не мислят за смъртта.

От споменаването за тежки загуби на Квинт му призля. Щеше ли да доживее да види следващия изгрев? А баща му, Калатин или Цинций? Погледна познатите лица на хората, с които се беше сближил през изминалите седмици. Не харесваше всички, но те въпреки това бяха негови другари. Кои в края на деня щяха да лежат окървавени и неподвижни в студената кал? Кои щяха да бъдат осакатени или ослепени? Усети как пръстите на паниката стискат стомаха му.

Баща му го хвана за ръка и каза тихо:

— Поеми дълбоко дъх.

Квинт го погледна тревожно.

— Защо?

— Изпълнявай.

Той се подчини, като изпитваше облекчение, че Калатин и Цинций разговарят оживено помежду си.

— Задръж — нареди Фабриций. — Вслушай се в сърцето си.

„Изобщо не е трудно“, помисли си Квинт. Сърцето му биеше като побесняло в гърдите му.

Баща му изчака малко.

— А сега издишай през устата. Бавно и спокойно. После го направи отново.

Квинт се озърна нервно, но като че ли никой не го гледаше. Направи, както му беше казано. При третото или четвъртото вдишване промяната в пулса вече беше осезателна. Беше се успокоил и той вече не се чувстваше толкова уплашен.

— Всички се страхуват преди битка — каза баща му. — Дори аз. Ужасяващо е да препуснеш срещу хора, чиято работа е да те убият. Номерът е да мислиш за другарите си отляво и отдясно. Те са единствените, които са от значение от сега нататък.

— Разбирам — промърмори Квинт.

— Ще се справиш добре. Знам го. — Фабриций го тупна по рамото.

Вече по-спокоен, Квинт кимна.

— Благодаря, татко.

След като армията беше строена, Лонг нареди на тръбачите да свирят настъпление. Пехотинците изпълниха заповедта и започнаха да маршируват с премръзнали крака по студената земя. От редиците се надигнаха гръмки молитви към боговете и знаменосците вдигнаха ръце, така че всички да видят позлатеното животно покровител на върха на дървените им пръти. Всеки легион имаше по пет щандарта, изобразяващи орел, минотавър, кон, вълк и глиган. Те бяха обект на голяма почит и на Квинт му се прииска тяхната част също да имаше такъв. Дори съюзническата пехота имаше подобни щандарти. Поради причини, които не му бяха ясни, конницата нямаше.

„И въпреки това победата ще е наша“, помисли си той. Побутна коня с колене и го подкара към врага.

 

 

Беше абсолютно задължително врагът да подмине скритата позиция на Магон. Затова цялата картагенска армия трябваше да чака приближаващите римляни. Това опъваше нервите. Нямаше какво друго да правят, освен да се молят или да направят последна бърза проверка на екипировката. Подражавайки на баща си, Ханон произнесе кратка реч пред войниците си. Тук сме, каза им той, за да покажем на Рим, че не бива да си играе с Картаген. За да отвърнем на несправедливото отношение към народа ни. Копиеносците харесаха думите му, но завикаха най-силно, когато той им напомни, че са дошли да следват Ханибал и най-вече да отмъстят за героичните си другари, паднали след потеглянето от Сагунт преди повече от половин година.

Виковете им обаче изобщо не можеха да се сравняват с глъчката, която се чуваше откъм галите. Дрънкането на оръжия, бойните скандирания и духовите инструменти се съчетаваха в оглушителна врява. Ханон никога не беше чувал нещо подобно. Музиканти стояха пред насъбралите се воини и надуваха с всички сили извити керамични рогове и карникси. В отговор воините удряха ритмично щитовете си с мечове и копия и скандираха в един глас. Някои се разгорещяваха дотам, че изскачаха от строя, събличаха се чисто голи, въртяха мечове над главите си и крещяха като обладани от демони.

— Казват, че при Теламон земята се тресяла от крясъците им — извика баща му.

„Но въпреки това са били победени“, мрачно си помисли Ханон.

Напрежението растеше постоянно с приближаването на римската бойна линия. Тя беше изумително дълга и се простираше наляво и надясно, докъдето стигаше поглед. Картагенската формация беше много по-тясна и беше заплашена да бъде обкръжена. Ханон забрави за тези тревоги, когато Ханибал нареди лековъоръжените бойци да излязат напред.

Балеарските прашкари и нумидийците се завтекоха, жадни да започнат истинското сражение. Последва продължителна и жестока престрелка, от която картагенците излязоха очевидни победители. За разлика от мокрите и уморени велити, които се бяха сражавали часове наред и вече бяха изгубили повечето си копия, хората на Ханибал бяха свежи и отпочинали. Стотици камъни и копия свистяха във въздуха, сипеха се върху велитите и ги посичаха като житни класове. Неспособни да отвърнат подобаващо, римските леки пехотинци скоро отстъпиха през пролуките в предната линия. Ханибал незабавно върна хората си, които при липсата на броня бяха уязвими за приближаващите хастати. Докато отстъпваха между различните картагенски отряди, те бяха възнаградени с поздравителни викове.

— Добро начало — извика Ханон на хората си. — Първата кръв я пуснахме ние!

В следващия момент римляните атакуваха.

— Щитове горе! — извика Ханон. Смътно забеляза с периферното си зрение, че иберийската и галската конница заедно със слоновете атакуват вражеската кавалерия. Имаше буквално миг да се помоли атаката им да е успешна.

После заваляха римските пилуми — метателните копия. Всеки хастат носеше по две, което даваше на предната линия сериозна ударна сила. Копията летяха толкова нагъсто, че небето между двете армии потъмняваше. Формацията на фалангата беше толкова плътна, че не всички можеха да вдигнат големите си щитове. Докато копията се носеха надолу, те стискаха зъби и се молеха да не бъдат улучени.

С пирамидалните си остриета пилумите можеха спокойно да пробият щит и да пронижат войника зад него. И те направиха точно това — убиваха, раняваха и разкъсваха с лекота плътта. Ушите на Ханон се изпълниха със задавените викове на войници, които вече не можеха да говорят заради забилото се в гърлата им желязо. Невредимите завикаха уплашено, докато гледаха как техните другари умират пред очите им. Ханон рискува да погледне напред и изруга. Докато първият им залп летеше към целта си, хастатите бяха продължили да настъпват. Вече се намираха на по-малко от четирийсет крачки от тях и се готвеха да хвърлят отново. Ханон неволно се възхити на дисциплината на легионерите. Те забавяха крачка и дори спираха, за да хвърлят копията си. Както вече знаеше, това си заслужаваше за точно мятане. По-слаб противник вече щеше да се огъне под дъжда от железен ужас. Ханон беше благодарен, че командва ветерани. Макар че хората му страдаха ужасно, редиците им си оставаха плътни. Фалангата на баща му също не беше помръднала.

Отляво галите също понасяха тежки загуби. Ханон видя как някои от тях се огъват — тревожен знак в самото начало на битката. Главатарите им обаче се оказаха по-корави, крещяха и призоваваха хората си да останат по местата си. За огромно облекчение на Ханон тактиката проработи. След като полетя вторият залп, галите бързо вдигнаха щитове. Макар че това намали броя на ранените и убитите, воините се лишиха от основната си защита. Малко неща бяха по-безполезни от щит със забит в него огънат пилум. Странно, но това като че ли се хареса на галите. Те закрещяха свирепо и се приготвиха да посрещнат хастатите в пряк сблъсък.

Мнозина от първата редица на фалангата на Ханон също бяха изгубили щитовете си. Той изруга свирепо. Тези пролуки щяха да дадат на легионерите чудесни възможности да атакуват, но Ханон нямаше как да реши проблема.

— Сгъстете се! — извика той. Командата му беше повторена по цялата редица и щитовете на мъжете от двете му страни се припокриха, образувайки плътна бариера. — Първите две редици, вдигнете копия! — Десетки дървени дръжки затракаха, когато онези от втория ред вдигнаха оръжията над раменете на другарите си отпред. Ханон стисна зъби. — Това е! — изрева той. — Задръж!

Сега виждаше отделните хора. Набит мъж със сипаничаво лице; младеж с нагръдник до него, който не можеше да е на повече от осемнайсет. Колкото него. Приличаше малко на Гай, сина на Марциал. Смутеният Ханон примигна. Разбира се, че грешеше — Гай беше благородник и щеше да служи в конницата. На кого всъщност му пукаше? Всички те бяха врагове. И трябваше да бъдат избити.

— Задръж! — изрева отново той. — Чакай командата ми!

Хастатите приближаваха с викове. Всеки стискаше гладиус в дясната си ръка, а в лявата носеше тежък овален скутум с метален умбон. Подобно на щитовете на картагенците, много от римските бяха изрисувани. Ханон с изумление откри, че се възхищава на изображенията на атакуващи глигани, скачащи вълци и различните кръгове и спирали. Нямаха нищо общо с по-пищните мотиви, предпочитани от либийците.

В нервността си войникът до него мушна с копието си прекалено рано и движението рязко върна Ханон в реалността.

— Задръж! — нареди той. — Първият ти удар трябва да убие!

Един удар на сърцето. Втори.

— Сега! — изрева с пълен глас Ханон и мушна с копието си напред, като се целеше в лицето на най-близкия хастат. Стотици либийци от двете му страни направиха същото.

Бързата атака на Ханон свари легионера неподготвен и копието се плъзна над ръба на щита и се заби в лявото му око. Водниста течност пръсна навсякъде и от гърлото на хастата се изтръгна пронизителен писък. Първата реакция на Ханон беше да забие копието още по-дълбоко и да направи раната смъртоносна, но той се сдържа. Войникът най-вероятно щеше да умре от раната си. И по-важно, вече нямаше да участва в битката. С рязко движение Ханон издърпа острието. Желязо остърга кост и крещящият хастат рухна на земята.

Ханон едва успя да си поеме дъх, когато втори легионер прекрачи падналия и се хвърли към него. Ако щитът му не се припокриваше с този на съседа му, Ханон щеше да бъде съборен. Той обаче само изгуби равновесие и се помъчи да си го възстанови. Хастатът целеше точно това и атакува с гладиуса си над щита. Ханон трескаво извъртя глава настрани и острието остави дълбока следа върху набузника на бронзовия шлем и се плъзна през косата му. Хастатът изръмжа гневно и дръпна оръжието си назад, за да нанесе втори удар. Ханон се опита да използва копието си, но противникът беше прекалено близо. Паниката се надигна в гърлото му. Битката едва беше започнала, а той вече беше мъртвец.

Най-неочаквано нечие копие прониза хастата в гърлото, от което очите му едва не изхвръкнаха от орбитите си. Войникът изпъшка задавено, когато острието се измъкна от плътта, и рухна като камък, като оплиска с кръв целия щит и краката на Ханон.

— Благодаря! — извика той на войника зад себе си. Не можеше да се обърне да го каже в лицето му, защото трети хастат вече се опитваше да го убие. Този път Ханон успя да отбие атаката с копието си. Започнаха да разменят удари и ругатни, но никой не успяваше да спечели предимство. Нещата се промениха миг по-късно, когато един войник на няколко крачки вдясно от Ханон, който беше захвърлил щита си със забития в него пилум, падна убит. Двама хастати тутакси се хвърлиха на освободеното място, като викаха на останалите да ги последват. Противникът на Ханон мигом разбра, че шансът е прекалено добър, за да се изпуска, и се хвърли към другарите си. За свое огромно облекчение Ханон получи възможност да отдъхне за момент.

Задъхан, той се огледа. Тревогата заби нокти в стомаха му. Фалангите удържаха, но едва-едва. Отляво галите бяха подложени на същата свирепа атака. Още по-обезпокоителното беше, че към хастатите вече се присъединяваха и принципите. „Галите почти нямат шанс да удържат легионерите“, кисело си помисли Ханон. Повечето принципи носеха ризници, което ги правеше по-трудни за убиване. Засега обаче галите не отстъпваха. Въпреки липсата на доспехи те продължаваха да се бият до смърт. Земята под краката им вече беше покрита с трупове, изпуснати оръжия, кал и кръв.

Отчаяният Ханон погледна към левия фланг на римляните. Сърцето му подскочи. Там бяха иберийците и галите, но нямаше конница. От тежката кавалерия на Ханибал нямаше и следа, което означаваше, че тя все още преследва римската конница. Безпокойството на Ханон се удесетори. Ако онази битка не беше спечелена, спокойно можеха да се откажат още сега. В следващия миг вниманието му бе привлечено от стотици фигури, които се понесоха към левия фланг на врага. С огромно задоволство видя, че те хвърлят копия и изстрелват камъни с прашките си. Картагенските стрелци!

Един крещящ хастат се хвърли към него и го изтръгна от мислите му. Ханон отвърна с подновена решимост, като използва по-дългото си оръжие, за да мушне към лицето на римлянина. Битката съвсем не беше приключила. Все още имаше надежда.

 

 

Квинт препускаше към картагенците, забравил напълно окуражителните думи на баща си. Стомахът му се беше свил на топка. Как можеха хиляда души да победят пет пъти по-многоброен противник? Просто немислимо.

Калатин се беше навъсил.

— Лонг трябваше да раздели конницата поравно — промърмори той. — На другия фланг има близо три хиляди съюзници.

— Не е честно — изстена Цинций.

— И пак нямаше да сме равни — уморено отвърна Квинт.

— Така е. А тия копелета изобщо не са уплашени. Дори вече предвкусват победата. — Калатин напсува цветисто консула.

— Стига! Би трябвало да успеем да спрем атаката им — окуражи го Квинт. — Дръжте строя и не позволявайте на врага да овладее бойното поле.

Изсумтяването на Калатин издаваше какви ли не съмнения. Цинций също не изглеждаше особено убеден, че това е възможно.

— Чуйте пехотата ни! — извика Квинт. Тропотът на краката им беше оглушителен. — Те са повече от трийсет и пет хиляди. Нима Ханибал с жалката си войска, съставена от каква ли не разнородна измет, може да победи подобна мощ!? Не може!

Самоувереността на другарите му малко се завърна.

Като му се искаше да се чувства толкова уверен, колкото се преструваше, Квинт отново се загледа напред.

Първите вражески конници вече бяха съвсем близо. Квинт ги разпозна като гали по ризниците, кръглите щитове и дългите копия. Присви очи към подскачащите топки, привързани към конете им. С ужас осъзна, че това са отрязани глави. Тези воини вероятно бяха от така наречените „съюзници“, а главите — на бившите им другари. Може би сред тях беше и главата на Лициний.

Калатин също ги беше видял и изкрещя:

— Шибани псета!

— Въшливи курвенски синове! — изрева Цинций.

Яростта изпълни и Квинт. Нямаше да побегне от страхливци като тези. От отрепки, убиващи другите в съня им. „По-скоро ще умра“, помисли си той. Вдигна копието си и си избра цел — воин на як сив кон. Над ризницата му блестеше великолепна златна торква, която го отличаваше като някаква важна фигура. Както и трите човешки глави, окачени на гърдите му. „Ще е добро начало“, помисли си Квинт.

Вълната на битката обаче го отнесе от избрания противник. И по-добре, като се замислеше. Галът се оказа невероятно умел воин. Квинт с ужас видя как един римски конник на по-малко от двайсет крачки от него беше пронизан в гърдите от оръжието му. Силата на удара беше такава, че римлянинът излетя от гърба на коня и падна мъртъв на земята. Конят зад него се препъна в трупа и ездачът му изгуби равновесие, което го превърна в лесна жертва за гала, който сега въртеше дълъг меч. Отряза главата на конника само с един страничен удар. Квинт никога не беше виждал кръв да пръска толкова високо във въздуха. Тя продължаваше да блика, докато обезумелият от ужас кон препускаше напред. Животното измина поне десетина крачки, преди тялото на ездача да падне на земята.

Галът моментално дръпна повода на коня си и скочи на земята. Изумлението на Квинт се смени с отвращение. Воинът искаше да грабне поредния си трофей. Квинт беше готов да даде всичко, за да може да се добере до гала, но не му беше писано. Едва не изгуби собствената си глава от носещ се към врата му меч, като успя да избегне удара само защото атакуващият изкрещя, докато замахваше. Квинт едва не падна от коня си. С породена от отчаянието бързина успя да се изправи навреме, за да отбие следващия силен удар.

Фортуна явно му се усмихваше, защото воинът се оказа по-млад и от него, а и много по-неопитен. По-стар воин вече щеше да му е видял сметката. На гала обаче не му липсваше храброст и двамата се сражаваха ожесточено няколко мига, преди Квинт да намери удобен момент да нанесе удар. Безогледните замахвания на противника му оставяха дясната му подмишница открита. Като заложи на идеята, че ще реагира по-бързо, Квинт не отби следващия удар. Вместо това се наведе ниско над врата на коня си и чу как мечът изсвистя над главата му. Галът още не беше завършил движението, когато Квинт атакува с бързината на змия. Копието му намери точно отвора на ръкава на ризницата. Под нея имаше само туника и острието се плъзна между ребрата и проби белия дроб и сърцето. Квинт никога не беше нанасял по-чист удар. Уби противника си на мига. Щеше обаче да запомни завинаги не удара, а краткия шок и болка в очите на гала, преди да помръкнат завинаги.

Квинт вдигна очи и сърцето му се сви. Повечето римски конници около него бяха посечени. Останалите бягаха. Калатин, Цинций и баща му не се виждаха никъде. Навсякъде пред Квинт имаше гали. Зад него приближаваха стотици иберийци. Той обаче щеше да е мъртъв много преди те да пристигнат. Трима галски воини се бяха насочили право към него. В отчаянието си Квинт си избра онзи, за когото прецени, че ще стигне пръв до него. Нямаше кой знае какво, значение, но не му пукаше. Баща му беше мъртъв и конното сражение беше наполовина изгубено. Какво значение щеше да има, ако и той падне? Вдигна копието си и изкрещя предизвикателно.

— Елате ми, копелета такива!

Тримата воини изреваха нещо нечленоразделно.

Ужасяваща картина на собствената му глава като трофей изпълни ума му. Той я пропъди. „Дано всичко приключи бързо“, замоли се на боговете.