Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (11)

X.
Предателство

На следващата сутрин Квинт страдаше от втория си махмурлук и спомените му за погледите и израженията на Флак бяха мъгляви. Все пак изпитваше достатъчно безпокойство, за да потърси баща си. Откри Фабриций затворен в кабинета си с Флак. Двамата бяха заети да пишат годежния договор на Аврелия и изглеждаха раздразнени от появата му. Фабриций го отпрати, когато Квинт го помоли да поговорят. Видя разочарованието на сина си и отстъпи малко.

— Ще ми кажеш по-късно.

Квинт излезе и затвори вратата. И други неща му тежаха на сърцето. Беше обидил жестоко Ханон и се чувстваше засрамен. Положението на картагенеца означаваше, че Квинт може да се отнася към него както си пожелае, но разбира се, работата не беше там. „Той ми спаси живота. Сега сме приятели — помисли си Квинт. — Дължа му извинение“. Опитът му обаче да разреши този проблем се оказа толкова безрезултатен, колкото и желанието да говори с баща си. Лесно намери Ханон, но картагенецът се направи, че не го чува, когато Квинт го повика, и изобщо не го погледна в очите. Квинт не искаше да прави сцени, а и в къщата беше толкова оживено, че не можеше да намери дори някой тих ъгъл, където да му обясни. Решението на Фабриций да замине с Флак за Рим, а оттам на война, беше разбунило всички във вилата. Всеки домашен роб беше зает с една или друга задача. Трябваше да се приготвят дрехи, мебели и одеяла, да се полират брони, да се наточат оръжия.

Нещастният Квинт тръгна да търси Аврелия. Не беше сигурен дали изобщо трябва да споменава каквото и да било за Флак. Разполагаше само с два мимолетни погледа, при това засечени под въздействието на твърде много вино. Реши първо да види каква е нагласата на Аврелия, преди да каже нещо. Ако тя гледаше положително на евентуален брак, щеше да премълчи. Последното, което искаше, беше да разклати и без това крехкото й приемане на участта й.

За негова изненада Аврелия беше в отлично настроение.

— Колко е красив само! — възкликна тя. — И изобщо не е толкова стар. Мисля, че ще бъдем много щастливи.

Квинт зарови съмненията си, кимна и се усмихна.

— Струва ми се доста арогантен, но кой човек с подобно положение не е? Верността му към Рим е несъмнена, а това е единственото, което има значение. — На лицето на Аврелия се изписа тревога. — Толкова съжалявам за Ханон. Онези ужасни неща, казани по адрес на народа му, бяха абсолютно ненужни. Разговаря ли с него?

Квинт сведе поглед.

— Не.

Аврелия демонстрира типична женска интуиция и попита остро:

— Какво има?

— Нищо — отвърна Квинт. — Просто ме мъчи махмурлук.

Тя го погледна в очите.

— Скарахте ли се?

— Не — каза той. — Да. Не знам.

Аврелия вдигна вежди и Квинт разбра, че няма да го остави на мира, докато не й разкаже.

— Когато излязох с Гай, останахме с впечатление, че Ханон подслушва отвън — каза той.

— И защо се изненадваш? Все пак става въпрос за война между неговия народ и нашия — хапливо отвърна Аврелия. — А и какво значение има? Той беше вътре, когато Флак разказа най-важната част от историята си.

— Знам — промърмори Квинт. — Но все пак изглеждаше подозрително. Гай понечи да го предизвика, но аз му казах да не си прави труда. Казах, че Ханон е просто гуга.

Аврелия закри устата си с длан.

— Квинт! Как си могъл?

— Веднага щях да му се извиня… но Гай искаше да говорим — неубедително каза Квинт. — Не можех просто да го оставя.

— Надявам се, че вече си му се извинил — строго заяви Аврелия.

Квинт не можеше да проумее новата самоувереност на сестра си. Годежът й сякаш я беше направил с пет години по-голяма.

— Опитах — отвърна той. — Но цари такава суматоха, че не мога да намеря момент да остана насаме с него.

Аврелия сви устни.

— Татко заминава след няколко часа. След това ще има предостатъчно време.

Квинт най-сетне я погледна в очите и каза:

— Не се безпокой. Ще го направя.

По-късно сутринта имаше причина да премисли мнението си за Флак. След подписването на годежния договор чернокосият политик внезапно стана много благоразположен към бъдещия си шурей.

— Сигурен съм, че тази война с Картаген ще приключи бързо, може би дори преди да си завършил военното си обучение — заяви той и прегърна Квинт през раменете. — Не се бой. Ще има и други войни, в които да се прославиш. Галите на северната ни граница открай време ни причиняват неприятности. Илирийците също. А и на македонския цар Филип Пети не може да му се има доверие. Храбър млад офицер като теб може да стигне далеч. Може да се издигне дори до трибун.

Квинт се ухили до уши. Фабрициите бяха от съсловието на конниците, но положението им не беше особено високо и нямаха особени изгледи някой от тях да стане трибун. Но с покровителството на някой наистина влиятелен това можеше да се окаже много по-лесно. Думите на Флак обаче не помогнаха на разочарованието на Квинт, че няма да може да замине с баща си.

— Очаквам с нетърпение да служа на Рим — гордо заяви той. — Където и да ме изпрати той.

Флак го тупна по гърба.

— Това се казва дух. — Щом видя Аврелия, той избута Квинт настрани. — Искам да поговоря с годеницата си, преди да тръгна. До юни има много време.

Въодушевен от перспективата за бляскава военна кариера, Квинт си обясни силното блъскане на Флак просто като вълнение на бъдещ младоженец. Аврелия се превръщаше в прекрасна млада жена. Кой не би поискал да се ожени за нея? Квинт остави Флак и тръгна да търси баща си.

 

 

— Аврелия! — повика Флак, когато влезе в двора.

Аврелия, която се чудеше какъв ли ще е животът й като съпруга, подскочи. Успя да се поклони сковано.

— Флак.

— Да се поразходим. — Той я прикани с жест.

На бузите на Аврелия цъфнаха два розови цвята.

— Не съм сигурна, че майка ми ще одобри…

— За какъв ме вземаш? — Тонът на Флак бе леко шокиран. — Не бих и помислил да те изведа от вилата без придружителка. Имах предвид да се разходим в двора, където всички могат да ни виждат.

— Разбира се — смутено отвърна Аврелия. — Извинявай.

— Вината е моя, че не обясних — каза той с окуражаваща усмивка. — Просто си помислих, че щом ще се женим, би било хубаво да прекараме малко време заедно. Предстои война и скоро подобни случаи ще станат невъзможни.

— Да, разбира се. — Тя забърза до него.

Флак направо я изпиваше с поглед.

— Бакхус може да направи и най-голямата вещица привлекателна, а боговете знаят, че снощи пих достатъчно от сока му. Но твоята прелест е още по-очевидна под слънцето — каза той. — А това е наистина рядко качество.

Несвикналата с подобни комплименти Аврелия се изчерви цялата и прошепна:

— Благодаря.

Двамата вървяха по края на двора. Смутена от мълчанието, Аврелия започна да сочи растенията и дръвчетата, заемащи голяма част от мястото. Имаше лимони, бадеми и смокини, както и лози, които се виеха по дървената решетка и образуваха изкуствен сенчест коридор.

— Жалко, че ги виждаш през това време на годината — каза тя. — През лятото тук е прекрасно. По Виналия Рустика направо е достатъчно само да се протегнеш, за да си откъснеш плод.

— Сигурен съм, че е забележително, но не съм дошъл да говорим за грозде. — Флак видя, че тя се смути още повече, и продължи: — Разкажи ми за себе си. С какво обичаш да се занимаваш?

Аврелия с тревога се запита какво ли иска да чуе.

— Харесва ми да говоря на гръцки. И съм по-добра в алгебрата и геометрията от Квинт.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Наистина ли? Чудесно. Значи си образовано момиче.

Тя отново се изчерви.

— Ами, да.

— Сигурно ще ме заместиш в счетоводството. Математиката никога не ми е била любим предмет.

Самоувереността на Аврелия донякъде се върна.

— Ами философията?

Той я изгледа над дългия си нос.

— Закърмен съм с концепциите за пиетас и официум още преди да проходя. Баща ми се погрижи служенето на Рим да означава всичко за мен и за брат ми. Трябваше и да се образоваме, разбира се. Преди да постъпим във войската той ни изпрати да учим в стоическата школа в Атина. Там обаче не ми хареса особено. През цялото време седяха и говореха в задушни помещения. Донякъде ми напомня за Сената. — Лицето на Флак се разведри. — Скоро обаче може да получа старши пост в един от легионите. Сигурен съм, че това ще ми подхожда повече.

Аврелия намери ентусиазма му за привлекателен. Напомняше й за Квинт, което я накара да си помисли какво ли може да постигне той, след като тя се омъжи в подобно важно семейство.

— Брат ти вече е бил консул, нали?

— Да — гордо отвърна Флак. — Той смаза боите преди четири години.

Аврелия нямаше абсолютно никаква представа кои са боите, но нямаше намерение да го признава.

— Чух татко да споменава тази кампания — каза тя. — Била е чудесна кампания.

— Моля се на боговете и аз един ден да постигна подобни успехи — каза Флак. Погледът му за момент стана отнесен, но после се върна отново върху Аврелия. — Това не означава, че не харесвам обикновените удоволствия като гледането на състезания с колесници, язденето или ловуването.

— И аз — изтърси Аврелия, без изобщо да се замисля.

Той се усмихна снизходително.

— Състезанията в Рим са най-добрите в Италия. Ще те водя толкова често, колкото пожелаеш.

Аврелия леко се подразни.

— Нямах предвид това.

Той леко се намръщи.

— Не разбирам.

Тя се поколеба за момент, но наивността й надделя. „Ако ще ми бъде съпруг, би трябвало да си споделяме всичко“, помисли си тя.

— Аз също обичам ездата.

Флак се намръщи още повече.

— Искаш да кажеш, че обичаш да гледаш как баща ти или Квинт тренират с конете си ли?

— Не. Аз самата обичам да яздя. — Аврелия изпита задоволство от изумлението му.

Сега беше негов ред да се подразни.

— Как така? Кой те е учил? — остро попита той.

— Квинт. Казва, че съм родена за езда.

— Брат ти те е научил да яздиш?

Прикована от погледа му, Аврелия започна да губи самоувереност.

— Да — промърмори тя. — Аз го накарах.

Флак се засмя.

— Накарала си го? Фабриций изобщо не спомена подобно нещо, докато възхваляваше качествата ти.

Аврелия сведе поглед. „Трябваше да си държа езика зад зъбите“, помисли си. Вдигна глава, видя, че Флак я оглежда внимателно, и пристъпи неспокойно от крак на крак под погледа му.

— А можеш ли да се биеш?

Неочакваният му въпрос я хвана неподготвена.

Той направи мушкащо движение, сякаш държи меч.

— Можеш ли да боравиш с гладиус?

Разтревожена от вече разкритото, Аврелия не отговори.

— Зададох ти въпрос. — Тонът на Флак бе мек, но очите му бяха като от гранит.

„Не съм извършила никакво престъпление“, гневно си помисли Аврелия.

— Мога — предизвикателно отвърна тя. — Но съм много по-добра с прашката.

Флак вдигна ръце във въздуха и извика:

— Ще се женя за амазонка! Родителите ти знаят тези неща?

— Разбира се, че не.

— Естествено, че не. Не мисля, че Фабриций би останал особено доволен. И мога само да си представя как би реагирала Атия.

— Моля те, не им казвай — замоли го Аврелия. — Квинт ще си изпати.

Той я изгледа за момент и устните му се разтеглиха във вълча усмивка.

— Защо да им казвам?

Аврелия не можеше да повярва на ушите си.

— Нима нямаш нищо против?

— Не! Това показва римския ти дух, което означава, че синовете ни ще бъдат воини. — Флак размаха предупредително пръст. — Не очаквай обаче, че ще продължиш да боравиш с оръжия, след като се оженим. Подобно поведение е неприемливо в Рим.

— А язденето? — прошепна Аврелия.

— Ще видим — отвърна той. Видя посърналата й физиономия и погледът му стана особен. — Имението ми извън столицата е много голямо. Никой не знае какво се случва там, освен ако аз самият не разказвам.

Силно развълнувана от реакцията на Флак, Аврелия не забеляза скрития намек в последното му изречение. Може би бракът не беше толкова лошо нещо, колкото си бе мислила. Тя го хвана за ръка.

— Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си.

Той я погледна доволно и започна.

* * *

Квинт откри баща си отвън да наглежда товаренето на багажа върху мулетата.

Фабриций се усмихна.

— Та какво искаше да ми кажеш?

— О, нищо важно — отвърна Квинт. Погледна животните, които бяха натоварени с цялата военна екипировка на баща му. — Колко време ще продължи тази война според теб? Флак изглежда сигурен, че ще приключи за няколко месеца.

Фабриций се огледа, за да се увери, че няма кой да ги чуе.

— Ако питаш мен, той е малко по-самоуверен от необходимото. Знаеш какви са политиците.

— Но Флак говори за сватба през юни.

Фабриций му намигна.

— Той поиска да се разберем за дата. Съгласих се. Пък и кое време може да е по-добро от най-хубавия месец в годината? И ако бракът не може да се сключи заради кампанията, годежният договор гарантира, че ще се случи по-нататък.

Квит се ухили на лукавството на баща си. Замисли се за момент и реши, че баща му вероятно е по-прав от Флак за продължителността на войната.

— Аз вече съм достатъчно голям, за да постъпя в армията.

Лицето на Фабриций стана сериозно.

— Знам — каза той. — Помолих Марциал да те държи под око и да те включи в местната кавалерийска част заедно с Гай. Разбира се, че в отсъствието ми майка ти ще отговаря за Аврелия и стопанството, но ти ще трябва да й помагаш. Това обаче не е причина да не започнеш и обучението си.

Очите на Квинт блеснаха радостно.

— Само да не ти идват разни щури идеи — предупреди го баща му. — Няма начин да бъдеш призован във войската в близко бъдеще. За момента конниците от Рим и околностите му ще са повече от достатъчни за войната.

Квинт положи всички усилия да скрие разочарованието си.

Фабриций го хвана за раменете.

— Чуй ме добре. Войната не е само доблест и слава. Никак даже. Войната е кръв, мръсотия и сражаване, докато ръцете ти отмалеят дотолкова, че не могат да държат меча. Ще видиш ужасни неща. Мъже, на които им изтича кръвта. Другари и приятели, умиращи пред очите ти и викащи майките си.

Ставаше му все по-трудно да гледа баща си в очите.

— Ти си чудесен младеж — гордо каза Фабриций. — Ще дойде и твоето време да се биеш в първата редица. Дотогава събери колкото се може повече опит. Ако това означава да пропуснеш войната с Картаген, тъй да бъде. Първите седмици от обучението са особено важни, ако искаш да оцелееш през първите няколко момента на битката.

— Да, татко.

— Добре. — Фабриций изглеждаше доволен. — Дано боговете те пазят.

— И теб. — Гласът на Квинт трепна.

 

 

Атия изчака Квинт да влезе в къщата, преди да отиде при съпруга си.

— Той е почти мъж — каза тя малко тъжно. — Сякаш беше вчера, когато си играеше с дървените играчки.

— Знам. — Фабриций се усмихна. — Годините летят, нали? Помня как се сбогувах с теб преди да потегля за Сицилия. Също сякаш беше вчера. И ето ни отново, в съвсем същото положение.

Атия вдигна ръка да докосне лицето му.

— И да се върнеш при мен, разбра ли?

— Ще направя всичко по силите си. Гледай на олтара винаги да има дарове — предупреди я той. — Ларите трябва да се поддържат доволни.

Тя се престори на изненадана.

— Знаеш, че го правя всеки ден.

Фабриций се засмя.

— Знам, разбира се. И искам ти да знаеш, че всеки ден ще се моля на Марс и Юпитер за закрилата им.

Лицето на Атия стана сериозно.

— Още ли си сигурен, че Флак е добър избор за Аврелия?

Веждите му се свиха.

— Какво?

— Той ли е най-подходящият?

— Мисля, че снощи се представи добре — малко изненадано отвърна Фабриций. — Арогантен е, естествено, но това може да се очаква от човек с неговото положение. Освен това очевидно хареса Аврелия, което е добре. Той е амбициозен, представителен и богат. — Погледна жена си. — Това не е ли достатъчно?

Тя сви устни.

— Атия?

— Не мога да кажа защо точно — каза тя накрая. — Но му нямам доверие.

— Не мислиш ли, че ти трябва нещо повече от смътно усещане, за да ме накараш да разтуря толкова обещаващ годеж? — малко раздразнено попита Фабриций. — Не забравяй колко пари дължим!

— Не казвам, че трябва да разтуриш годежа — с примирителен тон отвърна тя.

— А какво тогава?

— Просто дръж Флак под око, докато си в Рим. Ще прекарате предостатъчно време заедно. Това ще ти даде много по-добра представа що за човек е, отколкото може да се получи за една вечер. — Тя го погали по ръката. — Не искам прекалено много, нали?

— Не — отвърна той. На лицето му заигра усмивка и той се наведе да я целуне. — Имаш дарбата да надушваш евентуални неприятности. Ще ти се доверя и този път.

— Стига си се шегувал — почти извика тя. — Говоря сериозно.

— Зная, обич моя. И ще направя каквото казваш. Флак няма да разбере нищо, но ще следя всеки негов ход.

Лицето на Атия се разведри.

— Благодаря.

Фабриций леко я стисна за задника.

— А сега защо не се сбогуваме както подобава?

Атия го погледна дяволито.

— Отлична идея.

Хвана го за ръка и го поведе към къщата.

 

 

Час по-късно във вилата цареше мъртвешка тишина. С обещания за бърза победа над картагенците Фабриций и Флак бяха заминали за Рим. Силно потиснат, Квинт потърси Ханон. Домашните задачи вече не бяха много и картагенецът не можеше да откаже, когато Квинт му каза да излязат на двора.

Щом останаха сами, помежду им настъпи неловко мълчание.

„Няма да заговоря пръв“, помисли си Ханон. Още беше бесен.

Квинт затътри върха на сандала си по мозайката.

— За снощи — започна той.

— Да? — рязко отвърна Ханон. Гласът и поведението му не бяха на роб. В този момент обаче не му пукаше.

Квинт сдържа инстинктивното си желание да отвърне гневно и каза остро:

— Съжалявам. Бях пиян и нямах предвид онова, което казах.

Ханон го погледна в очите и видя, че въпреки тона му извинението е искрено. Моментално премина в защита. Не го беше очаквал, но въпреки това не искаше да отстъпва.

— Аз съм роб — изръмжа той. — Можеш да се обръщаш към мен както си поискаш.

На лицето на Квинт се изписа болка.

— На първо място ти си мой приятел — каза той. — И не биваше да ти говоря по начина, по който го направих снощи.

Ханон се замисли над думите му. Преди да стане роб, всеки чужденец, който се осмелеше да го нарече „гуга“, щеше да си спечели разбит нос или нещо по-лошо. А сега трябваше да се усмихва и да го приема. „Не за дълго — каза си. — Засега просто продължавай да се преструваш“. Кимна и каза:

— Приемам извинението ти.

— Благодаря.

И двамата не знаеха какво повече да кажат. Въпреки опита на Квинт да поправи нещата, помежду им вече се беше отворила пропаст. Като римски гражданин и патриот Квинт щеше да подкрепи с цялата си душа решението на управляващите за война с Картаген. Ханон, макар че не можеше да постъпи във войската на Ханибал, би направил същото за своя народ. Това забиваше клин в приятелството им и никой от двамата не знаеше как да го извади.

Мълчанието се проточи. Квинт не искаше да споменава наближаващата война, защото и двамата имаха силни чувства по темата. Искаше му се да предложи да се поупражняват с оръжия, но и това изглеждаше лоша идея — щеше да прилича на предстоящия сблъсък между римляни и картагенци. Все още ядосан и опасяващ се, че може да издаде по някакъв начин плановете си за бягство, Ханон продължаваше да мълчи.

И на двамата им се искаше Аврелия да беше тук. Смехът й моментално щеше да разсее напрежението. От нея обаче нямаше и следа.

„Всичко това е безсмислено“, помисли си накрая Ханон и се обърна към кухнята.

— По-добре да се връщам на работа.

Раздразненият Квинт се дръпна от пътя му и каза сковано:

— Да.

Докато се отдалечаваше, Ханон с изненада откри, че в гърдите му се надига тъга. Въпреки негодуванието му в момента между него и Квинт имаше силна връзка, изкована от невероятния, случаен начин на купуването му и боя при овчарската колиба. Хрумна му и още нещо. Че на Квинт сигурно изобщо не му е било лесно да направи първата стъпка и да се извини, особено като се имаше предвид разликата в положението им. А ето че сега Ханон се отдалечаваше надменно, сякаш той е господарят, а не робът. Обърна се с намерението да се извини, но вече беше късно.

Квинт го нямаше.

 

 

Минаха няколко седмици и времето започна да става топло и слънчево. Из огромния лагер при стените на Нови Картаген плъзнаха слухове за намеренията на Ханибал, подкрепяни от офицерите. Това беше част от плана на генерала. Поради многочислеността на войската му беше невъзможно да каже на всеки отделен войник какво предстои. По този начин посланието можеше да се разпространи много по-бързо. Когато Ханибал свика командирите си, всички знаеха, че ще се отправят на поход към Италия.

Цялата войска се строи пред дървената платформа недалеч от главната порта. Войниците заемаха огромна площ. Имаше хиляди либийци и нумидийци, както и още повече иберийци от десетки племена. Грубо облечени мъже от Балеарските острови стояха до редиците на гордите надменни келтибери. Имаше също стотици лигури и гали, които бяха напуснали земите и домовете си преди седмици, за да се присъединят към военачалника, който щеше да води война срещу Рим. Малка част от войниците можеше да види и чуе онези на трибуната, но на равни разстояния имаше хора, мнозина от тях преводачи, които предаваха чутото на останалите. Така думите на Ханибал можеха да достигнат до всеки войник със съвсем кратко закъснение.

Малх, Сафон и Бостар стояха гордо начело на своите либийски копиеносци, чиито бронзови шлемове и умбони^[1] блестяха на утринното слънце. Тримата знаеха много добре какво предстои, но и те бяха обзети от същата възбуда. След завръщането си преди седмици Бостар и Сафон бяха загърбили различията помежду си, за да се подготвят за този момент. Сега щеше да се пише история, подобно на времето преди повече от сто години, когато Александър Македонски поел на невероятния си поход. Най-голямото приключение в живота им тепърва започваше. А с него, както бе казал баща им, идваше и възможността да отмъстят за Ханон. Макар да не го казваше на глас, Малх таеше малка, дълбоко пазена надежда, че най-малкият му син може и да е жив. Същото се отнасяше и за Бостар, докато Сафон отдавна не изпитваше подобни чувства. Той беше доволен, че Ханон го няма. Сега Малх му обръщаше повече внимание и го хвалеше по-често, отколкото можеше да си спомни. А и Ханибал го познаваше по име!

На войската не й се наложи да чака дълго. Следван от братята си Хаздрубал и Магон, командира на конницата Махарбал и на пехотата Ханон, Ханибал се качи на подиума. Последни вървяха тръбачи, които се наредиха пред военачалника и зачакаха заповеди. Появата му предизвика спонтанни ликуващи викове у войниците. Дори офицерите се присъединиха към тях. Мъжете свиркаха и крещяха, тропаха с крака и удряха оръжия в щитовете си. Виковете бяха подети и от онези, които не виждаха подиума. Врявата се засилваше все повече и повече, на десетки езици. И подобно на много други такива случаи, Ханибал изобщо не се опита да я спре. Вдигнал ръце, той остави виковете на войниците да го залеят. Това беше неговият час, за който се бе готвил години наред, и подобни моменти засилваха бойния дух безкрайно повече, отколкото десетки малки победи.

Накрая Ханибал даде знак на тръбачите и те вдигнаха тръбите към устите си. Прозвуча сигналът за сбор, който предупреждаваше войниците, че наблизо има вражески сили. Врявата незабавно стихна и се смени с изпълнено с очакване мълчание. Бостар развълнувано сръга Сафон в ребрата и брат му му отвърна със същото. Укорителният поглед на Малх ги накара да застанат мирно, сякаш са на парад. Сега не беше време за детинщини.

— Войници на Картаген — започна Ханибал. — Намираме се на прага на големи събития. В Рим обаче има хора, които искат да ни спрат да направим първата крачка. — Той вдигна ръка, за да сложи край на гневните викове на хората си. — Искате ли да чуете думите на последната римска делегация в Картаген?

След кратка пауза, докато преводачите си свършат работата, войската изрева утвърдително.

— „Гнусната и непровокирана атака срещу Сагунт не може да остане без отговор. Предайте ни окован Ханибал Барка с всичките му старши офицери и Рим ще приеме въпроса за приключен. Ако не изпълни това искане, Картаген може да се смята във война с Републиката“. — Ханибал замълча, докато думите му бъдат преведени и яростта на войниците му се засили. После посочи драматично към стоящите зад него на подиума. — Трябва ли аз и тези мъже да бъдем предадени на най-близкия римски съюзник, за да бъдем съдени?

Отново последва кратко забавяне, но ревът „НЕ!“, който последва, бе по-силен от цялата врява до този момент.

Ханибал се усмихна.

— Благодаря за верността ви — каза той и направи широк жест с ръка, обхващащ цялата войска.

Нови оглушителни викове разтърсиха въздуха.

— Затова вместо да изпълня искането на Рим, аз искам да поведа повечето от вас към Италия. Да пренесем войната при врага — заяви Ханибал и думите му бяха последвани от нови оглушителни овации. — Някои ще трябва да останат тук под командването на брат ми Хаздрубал; тяхната задача ще бъде да защитават иберийските ни територии. Останалите ще тръгнат с мен. Тъй като римляните контролират морето, ще пътуваме по суша и ще ги изненадаме. Знам, че си мислите, че ще се окажем сами в Италия, заобиколени от вражески сили. Не се бойте! Земята им е плодородна и плаче да бъде плячкосана. Освен това ще имаме много съюзници. Рим контролира по-малка част от полуострова, отколкото си мислите. Племената на Цизалпийска Галия обещаха да се присъединят към нас и не се съмнявам, че същото ще се случи в централните и южните части. Борбата няма да е лесна и искам само онези, които наистина го желаят, да ме последват. — Погледът на Ханибал се плъзна от формация на формация, срещайки погледите на отделните войници. — С вашата помощ — продължи той — Републиката ще бъде разкъсана. Разгромена, за да не може повече да заплашва Картаген!

Той спокойно зачака думите му да бъдат преведени и предадени.

Не отне много време.

Отговорът на повече от сто хиляди мъже, изразяващи съгласието си, наподобяваше заплашителен тътен на гръмотевица. Малх, Сафон и Бостар потръпнаха.

Ханибал вдигна стиснат юмрук във въздуха.

— Ще ме последвате ли в Италия?

Отговорът можеше да бъде само един. И докато всеки човек във войската го изкрещяваше с пълна сила, Ханибал Барка отстъпи назад и се усмихна.

 

 

През седмиците след спречкването им Ханон и Квинт направиха половинчати опити за помирение. Безуспешно. И двамата бяха наранени от поведението на другия и младежката гордост им пречеше да отстъпят. Не след дълго почти престанаха да си говорят. Образува се порочен кръг, от който нямаше измъкване. Аврелия правеше всичко възможно да бъде посредник, но усилията й бяха напразни. И въпреки цялото си негодувание Ханон беше осъзнал, че не може да избяга. Въпреки враждата си с Квинт той беше много задължен и на него, и на Аврелия. И затова оставаше във вилата, все по-мрачен и винаги внимаващ за заплашителното присъствие на Агесандър. Квинт пък се посвети изцяло на обучението си в конницата с другите младежи. Често отсъстваше с дни, което го устройваше напълно. Така не му се налагаше изобщо да вижда Ханон, нито пък да говори с него.

Когато пристигна вест от Фабриций, пролетта беше в разгара си. Следвана от развълнуваната Аврелия, Атия излезе на окъпания в свежа светлина двор. Квинт, който беше излязъл с Агесандър, щеше да научи новините по-късно.

Аврелия гледаше нетърпеливо как майка й отваря писмото и започва да чете.

— Какво пише? — настоятелно попита тя.

Атия я погледна. Разочарованието й бе очевидно.

— Типично мъжко писмо. Пълно с приказки за политика и какво става в Рим. Има дори за някакво надбягване с колесници, на което бил, и почти нищо за това как се чувства. — Пръстът й се плъзна по листа. — Естествено, пита за мен, за теб и за Квинт. Надява се всичко в стопанството да е наред. — Усмихна се. — Флак ти изпраща най-сърдечните си поздрави. Казал, че въпреки отлагането заради войната очаква с нетърпение деня, в който ще се ожените. Баща ти му разрешил да ти пише лично, така че скоро можеш да очакваш писмо от него.

Аврелия беше доволна от новината за отлагането, но мисълта за сватбения ден — и нощ — я накара да се изчерви. Зърна Ханон на прага на кухнята и се изчерви още повече. Това, че беше роб, не й пречеше да си помисли — за пореден път — че въпреки криво зарасналия му нос той си остава изключително красив. За момент Ханон замени Флак в мислите й.

— Много приятно. Какво друго пише татко?

Ханон изобщо не подозираше за бушуващите в Аврелия емоции. Той беше доволен, защото Юлий му беше казал да измете двора, а това му позволяваше да подслушва разговора им. С наострени уши метеше цепнатините между камъните на мозайката, като внимаваше да изкара колкото се може повече пръст.

Атия продължи да чете с по-голям интерес.

— Пише най-вече за отговора на Републиката на действията на Ханибал. Минуциите и техните съюзници работят неуморно за подготовка за война. Флак се надява да стане трибун на някой от новите легиони. И най-важното, новите консули Тиберий Семпроний Лонг и Публий Корнелий Сципион са получили съответно провинциите Сицилия и Африка и Иберия. Задачата на първия е да атакува Картаген, а на втория да излезе срещу Ханибал и да го разгроми. Баща ти е доволен, че той и Флак ще служат под командването на Публий.

— Защото цялата слава ще бъде за войската, която победи Ханибал — предположи Аврелия. Понякога й се искаше да се беше родила момче, за да може също да отиде на война.

— Всички мъже са еднакви. А ние оставаме да ги чакаме и да се безпокоим — въздъхна майка й. — Да се молим боговете да ни ги върнат и двамата живи и здрави.

Ханон изобщо не хареса чутото. Тъкмо обратното. „Проклети вонящи римляни“, горчиво си помисли той. В Картаген нямаше способни генерали и това означаваше, че Сенатът ще отзове Ханибал да защитава града и по този начин ще сложи край на плановете му за нахлуване в Италия. Заминаването му щеше да остави Иберия, най-богатата колония на Картаген, на милостта на римските нашественици. Пръстите му се свиха силно около дръжката на метлата. Войната изглеждаше приключила преди да е започнала.

Аврелия се намръщи.

— Подобно нападение срещу Картаген почти се е увенчало с успех при предишната война, нали?

— Да. И баща ти казва, че каквито и да са качествата на Ханибал, Рим ще бъде крайният победител. Нямаме причина да смятаме, че решимостта на картагенците е по-силна, отколкото преди двайсет години.

Настроението на Ханон стана още по-мрачно. Фабриций беше прав. Опитът на родния му град с преките нападения не можеше да се нарече славен. Разбира се, завръщането на Ханибал щеше да промени много нещата, но дали това щеше да е достатъчно? Войската му нямаше да е с него; дори Рим да не контролираше морето, генералът просто не разполагаше с достатъчно кораби за прехвърлянето на десетки хиляди войници обратно в Африка.

Точно тогава се появи Квинт, който моментално видя Аврелия и майка си с писмото.

— От татко ли е?

— Да — отвърна Атия.

— Какво пише? — развълнувано попита той. — Сенатът решил ли е как да действа?

— Решил е да атакува едновременно Картаген и Иберия — отвърна Атия.

— Фантастична идея! Изобщо няма да разберат какво ще им се стовари на главите — извика Квинт. — Къде ще пратят татко?

— В Иберия. Заедно с Флак — каза Атия.

— Какво друго?

Атия му подаде пергамента.

— Прочети сам. Тук животът продължава и трябва да говоря с Юлий какво трябва да се купи от Капуа. — И мина покрай Ханон, без да го погледне.

Гневът на Ханон кристализира. Каквито и дългове да имаше, време беше да избяга. Картаген щеше да има нужда от всеки меч. Нищо друго нямаше значение. „Ами Суни“? попита съвестта му. „Нямам представа къде е той“, отчаяно си помисли Ханон. Какви бяха шансовете му да го намери?

Квинт прегледа бързо писмото и промърмори развълнувано:

— Татко и Флак отиват в Иберия. А аз почти приключих обучението си.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Аврелия.

Той се сепна.

— А, нищо.

Аврелия познаваше отлично брат си.

— Да не ти идват разни щури идеи — предупреди го тя. — Татко каза, че трябва да останеш тук, докато не те призоват.

— Знам — намръщи се Квинт. — Но доколкото изглежда, войната наистина ще свърши за няколко месеца. Не искам да я пропускам. — Погледът му се стрелна през двора и срещна този на Ханон. Квинт моментално извърна очи, но вече беше късно.

Яростта на Ханон най-сетне надделя и той изсъска:

— Сега щастлив ли си?

— Какво искаш да кажеш? — опита се да се защити Квинт.

— Гугите отново ще бъдат победени. Поставени на мястото им. Сигурно се разтапяш от удоволствие.

Квинт се изчерви.

— Не, не е това.

— Нима? — отвърна Ханон и се изхрачи на мозайката.

— Как смееш! — изрева Квинт и пристъпи към него. — Ти си просто…

— Квинт! — извика ужасената Аврелия.

С огромно усилие брат й спря и не довърши изречението.

На лицето на Ханон се изписа презрение.

— Роб. Или гуга! Това ли щеше да кажеш?

Лицето на Квинт стана още по-червено. Свил гневно юмруци, той се извърна.

— Чувал съм го достатъчно. — Ханон грабна отново метлата.

Аврелия не издържа.

— Престанете и двамата! Държите се като деца.

Думите й не промениха нищо. Квинт си тръгна ядосан и сестра му го последва. Ханон се върна в кухнята, по-вкиснат от всеки друг път. Новината, която бе чул преди няколко месеца за успешната обсада на Сагунт и предизвикателството, отправено с нея, беше приповдигнала падналия му дух. Беше му дала причина да продължи напред. Писмото на Фабриций бе направило надеждите му на пух и прах. Планът на Рим изглеждаше непобедим. Дори да успееше да стигне до войската на Ханибал, какво щеше да промени това?

 

 

Аврелия се върна и тръгна да търси Ханон. Откри го оклюмал на един стол в кухнята. Без да обръща внимание на любопитните погледи на робите, тя го завлече навън.

— Говорих с Квинт — тихо каза тя веднага щом останаха сами. — Не е искал да те обиди. Просто реагира спонтанно на изхрачването ти. — Тя го изгледа укорително. — Много грубо беше.

Ханон се изчерви, но не се извини.

— Той злорадстваше.

— Знам, че изглежда така — каза Аврелия. — Но не мисля, че е злорадствал.

— Нима? — остро отвърна Ханон.

— Да — меко каза тя. — Квинт не е такъв.

— Тогава защо първия път ме нарече гуга?

— Хората казват неща, които не мислят наистина, когато са пияни. Ти да не би да не си го наричал по разни начини наум след това? — лукаво попита Аврелия.

Жегнатият Ханон не отговори.

Аврелия се огледа предпазливо, след което вдигна ръка да докосне лицето му.

Сепнат от интимния жест, Ханон усети как гневът му се стопява. Погледна я в очите.

С внезапно разтуптяно сърце Аврелия отдръпна ръката си.

— Външно този спор изглежда съвсем прост — започна тя. — Ако не е бил лошият ти късмет, щеше да бъдеш свободен човек и най-вероятно щеше да си в картагенската войска. Както Квинт ще влезе в легионите. И за двама ви това щеше да е напълно нормално. Квинт обаче е свободен да прави каквото си иска, а ти си роб.

„В общи линии е точно това“, гневно си помисли Ханон.

Аврелия обаче не беше приключила.

— Истинската причина обаче е, че първо ти, а после и Квинт бяхте наранени от казаното от другия. И двамата сте прекалено горди, за да се извините искрено и да оставите всичко зад себе си. — Изгледа го ядосано. — До гуша ми дойде от това.

Изумен от проникновеността и честността й, Ханон се предаде. Тази вражда продължаваше достатъчно дълго.

— Права си — каза той. — Съжалявам.

— Не на мен трябва да го кажеш.

— Знам. — Ханон внимателно обмисли следващите си думи. — Ще му се извиня. Но Квинт трябва да разбере, че каквито и да са законите тук, аз не съм роб. И никога няма да бъда.

— Сигурна съм, че дълбоко в себе си той го знае. Именно затова спря и не те нарече роб преди малко — отвърна Аврелия. На лицето й се изписа тъга. — Естествено, аз не мисля за теб като за роб. Но за всички останали ти си роб.

Ханон се канеше да й разкаже за плановете си, но забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. През отворената врата на таблинума можеше да види част от атриума. Извън правоъгълника светлина под отвора в покрива всичко тънеше в сенки. Там различи висок мъж, който ги наблюдаваше, и инстинктивно се дръпна от Аврелия. Когато Агесандър излезе на светлото, стомахът на Ханон се сви от страх. Какво ли беше видял или чул? И какво ли щеше да направи?

Аврелия също видя сицилианеца и се изправи гордо, готова за конфронтация.

За тяхна изненада Агесандър не приближи. На лицето му за момент заигра усмивка, след което той изчезна там, откъдето беше дошъл.

Ханон и Аврелия се обърнаха отново един към друг, но точно тогава от кухнята излязоха Елира и още една домашна робиня. Краткият вълшебен момент помежду им беше отминал.

— Ще говоря с Квинт — увери го Аврелия. — Каквото и да се случи, трябва да държите на приятелството си. Както двамата с теб държим.

В желанието си да върне нещата такива, каквито бяха, преди да се махне завинаги оттук, Ханон кимна.

— Благодаря.

За съжаление Аврелия не успя същия ден да нахока брат си. Както обясни на Ханон по-късно, Квинт беше заминал за Капуа, без да каже нищо на никого, освен на кривокракия роб, който работеше в конюшнята. Следобедът мина, настъпи вечерта и стана ясно, че той няма да се върне. Ханон не знаеше дали да се ядосва, или да се тревожи от внезапното развитие на нещата.

— Не се безпокой — каза Аврелия, преди да се оттегли в стаята си. — Прави го понякога, когато му трябва време да помисли. Ще отседне при Гай и ще се върне след няколко дни.

Ханон нямаше какво да направи. Легна на постелката си и замечта за бягство.

Сънят дълго не го споходи.