Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (14)

XIII.
Заминаване

Ханон бързо свикна да живее в колибата, която беше изоставена след убийството на овчаря. Според Квинт овцете на Фабриций пасяха другаде и имаше малка вероятност някой да дойде тук. Въпреки това Ханон винаги беше нащрек. Агесандър беше основната му грижа, но Ханон не искаше никой да го вижда. Засега имаше късмет — единствените му посетители бяха Квинт и от време на време Аврелия.

Новините за Суниатон бяха малко. Квинт не искаше да изглежда твърде настоятелен и да посещава сина на магистрата по-рано, отколкото се бяха уговорили. Накрая обаче съобщи, че Суниатон се е възстановил. Духът на Ханон се приповдигна от тази новина, но надеждите му моментално бяха попарени.

— Онзи обаче отказва да го продаде. Твърди, че Суниатон бил много обещаващ боец. Поиска ми двеста и петдесет дидрахми. — Квинт погледна извинително Ханон. — Не разполагам с такива пари. Баща ми ги има, разбира се, но не съм сигурен, че би ми ги дал, дори да намеря начин да се свържа с него.

— Не можем да се откажем. Трябва да има друг начин — яростно рече Ханон.

— Можем да подкупим някой да остави Суниатон да избяга… Но просто не знам към кого да се обърна. — Лицето на Квинт се озари. — Мога да питам Гай. — Той вдигна успокоително ръка, когато Ханон подскочи разтревожено. — С Гай сме приятели, откакто сме проходили. Едва ли би оправдал, че съм ти помогнал да избягаш, но няма да каже на никого. Кой знае? Може пък и да се съгласи да помогне.

Ханон се насили да седне. Гай вече беше доказал надеждността си с факта, че никой не беше дошъл да го търси в колибата. Освен това той като че ли беше единствената надежда за Суниатон.

— Тогава да се молим на боговете да се съгласи.

— Остави това на мен — каза Квинт с надеждата, че доверието му в Гай няма да се окаже погрешно. В желанието си да защити Ханон той пропусна да спомене факта, че Суниатон вече се е сражавал отново като гладиатор.

Времето не беше на тяхна страна.

 

 

Ханон изпита огромно облекчение, когато Квинт най-сетне дойде с новината, че усилията на Гай са дали плод. Есента беше настъпила и гората беше обагрена във всички оттенъци на жълтото и червеното. Освен това бе станало доста по-хладно и сутрин Ханон се будеше от студ. Думите на Квинт да си събира нещата бяха добре дошли.

— Какво ще правим? — попита той, докато тръгваха към Капуа.

— Гай не пожела да ми каже — отвърна Квинт, като избягваше погледа на Ханон.

Тревогата сграбчи Ханон в ноктите си.

— Защо?

Квинт сви рамене.

— Не съм сигурен. Мисля, че иска да ти каже лично. — Видя разочарованието на Ханон. — Добре де, ще разбереш само след няколко часа.

— Знам — отвърна Ханон и се усмихна насила. — Много съм задължен и на двама ви за всичко, което направихте.

— Не става въпрос за дълг — каза Квинт. — Човек се опитва да помогне на приятелите си, ако може. Да се надяваме само, че идеята на Гай ще проработи.

Ханон кимна и се намръщи. Ако не проработеше, щеше да му се наложи да направи труден избор. Не можеше да продължи да се мотае тук.

Стигнаха Капуа привечер. Пътуването беше минало без инциденти, но Ханон все пак се поколеба, когато огромните стени се извисиха пред тях. Въпреки че идваше да помогне за освобождаването на Суниатон, влизането в града означаваше реална опасност. При портата несъмнено имаше стражи, които можеха да започнат да задават неудобни въпроси. По стените на къщите със сигурност бяха окачени негови описания. Ханон знаеше как се преследват избягали роби в Картаген. Тук едва ли беше по-различно. Краката му спряха сами.

Квинт го погледна.

— Какво има?

— Аз не съм просто избягал роб. Ами ако някой познае, че съм картагенец?

Смехът на Квинт замря, когато видя неподправената му тревога.

— Не е нужно да се безпокоиш — увери го той. — В Капуа има много тъмнокожи роби. Гърци, либийци, юдеи. Никой не прави разлика между тях. И като не броим Гай, никой не знае какво си направил. Нито някого го е грижа. Ти си роб, нали така? Повечето хора дори няма да те забележат, та какво остава да те заговорят. — Слезе от коня. — Последвай ме. Изглеждай нещастно и не се набивай на очи.

— Добре — отвърна Ханон. Искаше му се да има оръжие, с което да се защити при нужда.

За негово облекчение всичко мина гладко. Стражите дори не го погледнаха, докато се тътреше след Квинт. Същото беше и по улиците, които бързо се опразваха по залез-слънце. Хората се интересуваха повече от това да се приберат в домовете си, отколкото да оглеждат някакъв млад благородник и роба му. Продавачите на сергиите прибираха останалите си стоки и ги товареха на мулета. Много магазини вече бяха затворени.

Скоро стигнаха къщата на Марциал. След силното почукване на Квинт им отвори самият Гай и каза на приятеля си:

— Чаках те. — Изгледа Ханон, но не добави нищо.

Всички съмнения на Ханон тутакси се върнаха. Той наведе глава и си каза, че Гай би трябвало да е готов да помогне. Защо иначе бяха тук?

Наблизо обаче се мотаеха домашни роби и нямаше как да попита. Един от тях побърза да поеме повода на коня, а Гай прегърна Квинт през раменете.

— Да влезем вътре. Татко изгаря от нетърпение да те види. Заповяда да опекат прасенце в твоя чест. — Гай погледна конярчето. — Погрижи се робът на приятеля ми да бъде нахранен. И му намери къде да спи.

— Да, господарю.

Безпокойството на Ханон малко поотслабна, когато Квинт се обърна и му намигна. Насили се да се отпусне, когато портата се затвори, и последва момчето до конюшнята, която се намираше в отделен ограден двор. Младият роб се оказа толкова необщителен, колкото беше и грозен. Изтриха, нахраниха и напоиха коня на Квинт в пълно мълчание, което беше добре дошло за Ханон. След това влязоха в кухнята на Марциал. Подобно на кухнята на Юлий, това беше горещо и оживено място, пълно с тракане на съдове и извиквани заповеди. Силният аромат на печено свинско напълни ноздрите на Ханон и накара стомаха му да изкъркори. За да не привлича внимание към себе си, той си намери едно тихо местенце в коридора към килера и седна.

След малко конярчето дойде с две чинии, пълни с хляб, печено месо и зеленчуци и тикна едната на Ханон.

— Изкара късмет тази вечер. Прасенцето може да нахрани двайсет души, така че господарят няма да забележи, ако робите му отмъкнат малко.

— Благодаря. — Ханон грабна чинията. От месеци не беше виждал толкова много храна накуп.

Когато приключи, конярчето го погледна и присви очи.

— Играеш ли на зарове?

Ханон играеше, но се чувстваше напрегнат като зареден катапулт. Залогът тази вечер беше огромен.

— Не.

Леко разочаровано, момчето тръгна към изхода.

— Ела. Ще ти покажа къде ще спиш.

Отведе го в конюшнята до един тих ъгъл при вратата.

— Ще си на тъмно. Рискът от пожар е прекалено голям. — Конярчето посочи малката лампа. — Ще я взема.

— Добре — отвърна Ханон.

Конярчето сви рамене и го остави. Когато трептящата светлина на лампата се отдалечи, Ханон остана в пълен мрак. Нямаше нищо против. Повече го тормозеше фактът, че му се налага да прекара още няколко часа сам, когато бягството на Суниатон беше толкова близко. След известно време започна да очаква с нетърпение следващото тропване на копито или тихо цвилене. Честото шумолене на сновящите насам-натам плъхове беше по-неприятно, но бе нищо в сравнение с причината да е тук.

За негово раздразнение вечерта се точеше така, сякаш е цяла седмица. Ханон прекара цяла вечност в отправяне на молитви към боговете Гай да помогне за освобождаването на Суниатон. Измъчен от мълчанието, с което се посрещаха молбите му, се опита да поспи. Изобщо не успя. Духът му се приповдигна, когато конярчето и още двама роби влязоха в постройката. Все пак времето наистина минаваше. Ханон се престори на заспал и ги чу как се качват по паянтовата стълба до сеновала над конюшнята. Несвързаното им дрънкане го накара да предположи, че са пияни. Лампата им угасна почти моментално и не след дълго се разнесе нестройно хъркане. Сякаш мина цяла вечност, когато пипнешком се върна при вратата на кухнята, където Квинт му беше казал да чака.

Задряма и се стресна, когато вратата плавно се отвори навътре.

— Кой е? — нервно прошепна той.

— Самият Плутон е дошъл да те отнесе — промърмори Квинт. — Кой мислиш, че е?

Ханон потръпна. Самото споменаване на римския бог на отвъдния свят му се стори лош знак. Отправи още една молитва към Ешмун за закрилата му.

След Квинт излезе Гай — носеше малък ветроупорен фенер. И двамата бяха с тъмни наметала.

Ханон вече не издържаше.

— Какво ще правите?

— Хайде. — Гай ги поведе към вратата на конюшнята, вдигна напречната греда и внимателно я остави на земята. Лъхна ги хладен въздух, когато вратата се отвори. Гай надникна навън и огледа улицата. — Чисто е! — изсъска след малко.

Квинт избута Ханон пред себе си и затвори портата.

— Хайде, Гай. Ще ни кажеш ли най-сетне какъв е планът ти? — попита Квинт.

Стомахът на Ханон се сви на топка.

— Да — отвърна Гай. — Но робът ти трябва да знае нещо преди това.

— Той вече не ми е роб — изсъска Квинт. — Освободих го.

— И двамата знаем, че това са празни приказки.

Квинт премълча.

Ханон затаи дъх. Гай очевидно беше замесен от друго тесто в сравнение с Квинт. Искаше му се да се махне, но това означаваше да изгуби и малкото надежда да освободи приятеля си, така че стисна зъби и зачака.

— Бях потресен, когато ми каза какво си направил, Квинт — прошепна Гай. — Не казах нищо, разбира се. Ти си най-старият ми приятел. Но ти прекрачи границата, когато ме помоли да ти помогна да освободиш друг роб. Това не бих могъл да направя.

— Гай, аз… — започна Квинт притеснено.

— Размислих обаче, когато открих кой е собственикът на роба. — Гай замълча за момент. — Умрелият магистрат е не друг, а най-големият гонител на оскански благородници, който е виждал този град. И онзи боклук синът му не е по-добър. Да открадна… да освободя… един от робите му е най-малкото, което бих могъл да направя на този кучи син.

Ханон издиша с облекчение.

— Благодаря, Гай — прошепна Квинт. Нямаше намерение да обсъжда мотивите на приятеля си в момент като този.

Гай започна да им разказва шепнешком.

— Отначало започнах да се мотая по улицата, на която живее синът. Не научих почти нищо, но пък запомних лицата на всички от къщата. После късметът ми се усмихна. Преди седмица видях иконома им да излиза от един бардак в друга част на града.

— И какво от това? — попита Квинт. — Едва ли е нещо необичайно.

Зъбите на Гай проблеснаха в мрака.

— С тази разлика, че когато влязох вътре и попитах коя е чукал, съдържателката започна да увърта. Пробутах й малко монети и тя смени песничката. Оказа се, че икономът си падал по момченца.

— Мръсник — промърмори Квинт.

Образът на Хост тутакси изникна в ума на Ханон. Противникът на баща му беше известен с подобните си наклонности.

— Отвратително е, но нима е престъпление? — попита той. — В Картаген не е.

— По принцип на такива неща не се гледа с добро око, но законът не ги забранява за граждани като нас — отвърна Гай. — Робите обаче са друга работа. Съмнявам се, че синът би останал във възторг, ако разбере за навиците на иконома си. Съдържателката на бардака каза, че клиентът й често се превъзбуждал. И прекалявал. На няколко пъти й се наложило да се намеси, за да не допусне някое от момчетата й да бъде лошо наранено.

— Животно! — с отвращение възкликна Квинт.

Ханон пък беше благодарен, че двамата със Суниатон не са били продадени в подобен бардак.

— Значи си го изнудил?

— В общи линии да — отвърна Гай. — Той се съгласи да упои роба, който пази вратата, което ще му даде възможност да изведе Суниатон. Разбира се, нещастният пазач сигурно ще свърши на кръста, задето е допуснал бягството на роб, но на иконома не му пука за това. Мисли единствено за собствената си кожа.

— А ако не го направи? — попита Квинт.

Думите му накараха стомаха на Ханон отново да се свие.

— Ако не го направи, собственикът му ще получи анонимно писмо, описващо гнусните му навици до най-малката подробност.

— Отлично — каза Квинт.

За момент радостта на Ханон беше вгорчена от съзнанието, че невинен роб ще страда или дори ще умре, за да може Супи да бъде свободен, но той прогони тази мисъл без съжаление. Самият той беше готов да убие, за да спаси приятеля си. Нима това беше различно?

— Планът изглежда отличен — каза той. — Благодаря ти.

— Не го правя заради теб — рязко отвърна Гай. — А защото ми дава възможност да отмъстя на оня кучи син. — Засмя се, когато видя объркването им. — Утре по залез из целия град ще плъзне слух, че обича да чука момчета. Лош начин да започнеш политическа кариера, не мислите ли? — Гай сви рамене. — Е, по-добре да тръгваме.

Ханон си каза, че няма значение какви са причините за помощта на Гай, и последва двамата римляни по тъмните улици. Единствената жива душа, на която попаднаха, беше едно мършаво куче, което настръхна и заръмжа срещу натрапниците на територията му. Псето изквича и побягна, когато Гай го срита. Скоро вече се бяха спотаили недалеч от предната врата на една къща, която не се различаваше по нищо от останалите — три сенки, които едва се забелязваха. Като се изключеше светлината, проникваща между капаците на един прозорец от отсрещната страна на улицата, цареше пълен мрак.

Гай се огледа и почука на вратата. Отговор не последва и паниката започна да обзема Ханон. Той погледна безбройните звезди в нощното небе. „Ешмун, не забравяй Суниатон, твоя всеотдаен последовател и син на жреца ти в Картаген. Велика Танит, бъди милостива“.

Молитвите му получиха отговор миг по-късно, когато с леко скърцане вратата се отвори.

— Кой е?

— Гай.

На улицата предпазливо излезе дребен мъж и щом видя Квинт и Ханон, се вцепени. Гай побърза да го увери, че те са приятели, и човекът малко се успокои. Беше с оредяваща коса, дълъг нос и стрелкащи се очи и приличаше на плъх, помисли си Ханон с отвращение. Нищо чудно, че чукаше момчета. И в същото време това беше човекът, който щеше да освободи Суниатон.

— Е, къде е картагенецът? — попита Гай.

— Вътре. Ще го доведа — отвърна икономът и кимна. — Нали няма да кажеш нищо на господаря ми?

— Давам ти думата си — сухо отвърна Гай.

Мъжът кимна неспокойно с ясното съзнание, че няма да получи повече от тази гаранция.

— Добре.

Икономът се скри вътре и на Ханон му се видя съмнителна бързината, с която изчезна. След малко се чу тътрене на крака. После на прага се появи превита фигура и скочи напред.

— Суниатон?

— Ханон? — изграчи приятелят му.

Ханон го прегърна и се вкопчи в него, сякаш се мъчеше да спаси удавник. Смътно чу затръшването на вратата и спускането на резето. Не му пукаше. Горещи сълзи от радост опариха бузите му; усети как туниката му се намокря и от сълзите на Суниатон. За момент двамата просто стояха, опиянени от факта, че другият е все още жив. Изведнъж коленете на Суниатон се подгънаха. Ханон едва успя да го задържи да не падне. Вгледа се в лицето на приятеля си. Кръглоликият младеж, когото познаваше, беше изчезнал. Вместо него виждаше окаяна развалина с хлътнали бузи, небръснат и с дълга коса.

— Почти са те уморили от глад — възкликна Ханон.

— Не е това — отвърна Суниатон. Очите му бяха дълбоки езера от болка. — Ранен съм.

Изведнъж Ханон разбра защо приятелят му е превит.

— Лошо ли?

— Ще оживея. — Въпреки храбрите думи Суниатон се намръщи. — Изпатих си в един двубой преди два дни. Получих няколко рани, но най-лошата е порязването по дясното ми бедро.

Гай заблъска по вратата.

— Мръсник! Нищо не спомена за това.

За негова изненада икономът отговори.

— Разбрахме се само да го изведа навън в уречения час. Никой не е казвал в какво състояние.

— Мръсник! — повтори Ханон. — Заслужаваш да ти откъсна топките. — Опря рамо в дъските и напъна.

Квинт се намеси.

— Тук не е безопасно. — Пристъпи към Суниатон и се обърна към Ханон. — Ти хвани едната му ръка, аз ще поема другата.

Ханон кимна. Нямаше смисъл да си губят времето. Икономът можеше да размисли. Само боговете знаеха дали упояването на пазача ще заблуди господаря му. Това нямаше никакво значение. Трябваше да отведат Суниатон в дома на Гай, за да прегледат раните му.

За щастие Суниатон се оказа прав за раните си. Макар че изпитваше силна болка, порязванията от меч не застрашаваха живота му. Доколкото Ханон можеше да прецени, те бяха зашити сравнително добре. Сериозната рана обаче го тревожеше силно. Най-големият мускул на бедрото му беше почти разсечен. Нямаше какво да направят и затова се приготвиха за път. Трябваше да стигнат до безопасно място преди зазоряване. След като се сбогуваха с Гай, двамата качиха Суниатон на коня на Квинт. Бяха подкупили един страж и излязоха от града сравнително лесно. Движението на коня обаче причиняваше на Суниатон такава болка, че той скоро изгуби съзнание. Ханон не можеше да направи нищо, освен да поддържа приятеля си, докато вървеше до него. По-късно щеше да помоли Квинт да донесе малко папаверум от Елира. Засега благодари на Танит и Ешмун и ги помоли да продължат да бдят над тях. Надяваше се, че на Суниатон ще му е нужно само време, за да се възстанови. Отчаяно искаше да продължи към Иберия, но за нищо на света нямаше да изостави приятеля си точно сега.

Войната трябваше да почака.

* * *

Бостар погледна мъжете от другата страна на Родан. Макар дълбоките бързи води тук да бяха широки повече от петстотин крачки, лагерът на волките лесно можеше да се различи между дърветата покрай брега. Имаше десетки палатки и редици вързани коне, което означаваше, че воините са стотици. Денем и нощем покрай реката обикаляха патрули. Като се имаше предвид, че племето обитаваше земите от двете страни на реката, намерението им беше очевидно. „Ще си платят скъпо за войнствеността си“, помисли си Бостар. Ханибал му беше дал заповедите си преди по-малко от час. Беше направил приношение на боговете и бе време да тръгва. Фалангата му и тристата скутарии, които го следваха по настояване на генерала, вече се бяха строили зад палатките на либийците. Целта им — остров в една тясна част на реката — се намираше на един ден марш на север.

Гласът на Сафон го накара да подскочи.

— Защо тия тъпи копелета не могат да са като останалите тукашни племена?

— Имаш предвид защо не ни продават лодки и припаси ли? — попита Бостар, като се опитваше да изглежда приятно изненадан, че вижда брат си. Какво правеше тук в този ранен час, след като не знаеше нищо за мисията му? „Защо споменах на татко? — помисли си, после пое дълбоко дъх. — Спокойно. Помолих го да не казва на никого. Не би го направил“.

— Да. А вместо това ще убият няколко наши войници, преди да бъдат изклани до крак. Дори прости диваци като тях би трябвало да разберат, че никой не може да попречи на войската ни да прекоси Родан.

Бостар сви рамене.

— Сигурно са като авсетаните. Смятат защитаването на земите си за въпрос на чест. Няма значение, че противникът им ги превъзхожда многократно. Смъртта в сражение не е нещо срамно.

— Шибани овцеложци — презрително изсумтя Сафон. — Не могат ли да разберат, че просто искаме да прекосим проклетата им река и да си продължим по пътя?

Бостар се сдържа и не го попита дали и те двамата не биха постъпили като волките, ако бяха на тяхното място.

— Няма значение. Ханибал им даде шанс. Е, какво искаш? Тъкмо се канех да поведа фалангата си на маршировка — излъга той, без да може да измисли нещо по-добро.

— Богове, хората ти сигурно са влюбени в теб. Не маршируваме ли достатъчно в последно време? Това обяснява защо си с униформа толкова рано. — Сафон махна пренебрежително с ръка. — Това може да почака. Забелязах много следи на дивеч покрай реката. Реших да половувам около лагера. Искаш ли да дойдеш?

Предложението му свари Бостар абсолютно неподготвен.

— Какво, да дебнем глиган ли?

— Или елен. — Сафон го изгледа с крива усмивка. — Каквото и да е, само да разнообрази сегашните дажби.

— Не бих се отказал от малко прясно месо — съгласи се Бостар.

Направо се разкъсваше. Предложението очевидно беше опит за сближаване от страна на Сафон, но той не можеше да не се подчини на заповедите на Ханибал. Нито пък да ги разкрие. Те все още бяха строга тайна. Какво да каже?

— С голямо удоволствие, но не днес — отвърна накрая. — Кой знае по кое време ще се върна?

Сафон нямаше намерение да се предава.

— Тогава какво ще кажеш за утре?

Мъката на Бостар се засили. „Велики Мелкарт помисли си той, — с какво съм заслужил това?“ Утре сутринта той и хората му щяха да заемат позиция. От другата страна на реката.

— Не знам дали… — започна той.

Доброто настроение на Сафон изчезна.

— Значи предпочиташ да си с хората си вместо с родния си брат?

— Не е това — запротестира Бостар. — Предложението ти да излезем на лов е чудесно.

— Какво тогава? — озъби се Сафон.

Бостар нямаше представа какво да му отговори, така че каза само:

— Не мога да кажа.

Устните на Сафон се свиха още повече.

— Признай го. Не съм достатъчно добър за теб, нали? И никога не съм бил!

— Това изобщо не е вярно. Как можеш да кажеш подобно нещо? — възкликна обидено Бостар.

— Бостар! — Бодрият глас на баща им прекъсна спора като бръснач. Стреснати, двамата братя се обърнаха. Малх идваше откъм палатките на фалангата си. — Мислех, че вече си потеглил — каза той.

— Тъкмо тръгвах — неспокойно отвърна Бостар. „Баал Сафон, нека се махна без повече проблеми“, замоли се той. — Ще се видим по-късно.

Молитвата му остана без отговор. Малх му намигна открито.

— Късмет.

— А? — Озадаченият Сафон се намръщи. — Защо му е късмет на тренировъчна маршировка?

Малх се смути.

— Човек никога не знае дали няма да си счупи глезена по тукашните пътеки. Много са неравни.

— Това си беше чиста лъжа. Пък и кога си ни пожелавал късмет при подобни тривиални занимания? — Сафон се изсмя и се обърна към Бостар. — Има нещо друго, нали? Затова не искаш да дойдеш на лов.

Бостар се изчерви.

— Трябва да тръгвам — промърмори и взе щита си.

Вбесеният Сафон препречи пътя му.

— Къде отиваш?

— Махни се от пътя ми — каза Бостар.

— Това заповед ли е, командире? — Обръщението беше наситено с презрение.

— Дръпни се, Сафон! — рязко нареди Малх. — Брат ти има заповеди лично от Ханибал.

— Това било значи? — Сафон отстъпи с очи, пълни със завист. — Можеше да ми кажеш. Или поне да намекнеш.

Бостар го погледна и разбра, че е направил грешка.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш — изсъска Сафон и сниши глас още повече. — Гъзолизец. Идеалният шибан офицер.

Бостар побесня. И по някакво чудо успя да се овладее.

— Не казах нищо, защото не исках да си помислиш, че си пренебрегнат.

— Колко мило от твоя страна — извика Сафон и жилите на врата му изпъкнаха. — Дано те убият, където и да отиваш.

Малх отвори уста да го скастри, но Бостар вдигна ръка. Странно, но гневът му се смени с мъка.

— Надявам се, че поне желаеш мисията да е успешна.

Сафон почервеня от срам, но не му се удаде възможност да отговори.

Бостар се обърна към Малх.

— Сбогом, татко.

Очите на Малх бяха заприличали на дълбоки езера мъка.

— Боговете да бдят над теб и хората ти.

Бостар кимна и тръгна.

— Бостар!

Той не обърна внимание на вика на Сафон.

Имаше чувството, че току-що е изгубил и другия си брат.

 

 

След два дни Бостар и хората му бяха на позиция. Пътят им се беше оказал тежък. След дълъг марш през първия ден водачите им ги доведоха до брод. Островът в средата на реката направи пресичането много по-лесно. Не знаеха дали от другата страна няма волки и затова чакаха до падането на нощта. После с помощта на салове, направени от отсечени дървета и надути мехове, Бостар и десетима подбрани от него мъже се прехвърлиха на отсрещния бряг. За тяхно огромно облекчение гората беше напълно пуста, ако не се брояха совите и лисиците. Не след дълго останалите войници се присъединиха към тях. Бостар не пропусна да благодари на боговете за късмета им. Ханибал и цялата войска зависеха от тях. При провал стотици, а може би и хиляди щяха да загинат от ръцете на волките, когато картагенските сили започнеха да прекосяват реката.

По изгрев-слънце продължиха на юг, като спряха едва когато наближиха вражеския лагер. Бостар остави хората да си починат в гъстите шубраци покрай високия бряг и с неколцина войници прекара нощта по корем — наблюдаваше насядалите около огньовете волки. Те сякаш изобщо не подозираха за дебнещата ги опасност, което беше добре. По някакъв начин това направи мъката му заради разправията със Сафон по-поносима. Бостар нямаше желание да враждува с брат си. Замоли се на боговете и двамата да преживеят предстоящия сблъсък и след това да се помирят.

С настъпването на утрото успяха да различат огромния картагенски лагер от другата страна на реката. Със засилващо се напрежение Бостар зачака, докато не видя войниците на брега. Конници качваха конете си на по-големите съдове, а пехотинците сядаха в малки лодки. Дори зърна Ханибал с излъсканата му броня да дава нареждания. Въпреки това продължаваше да изчаква. Избирането на точния момент за атака беше жизненоважно. Избързаше ли, имаше опасност хората му да бъдат изклани; закъснееше ли, безброй войници в лодките щяха да загинат.

Стражите на волките забелязаха раздвижването на отсрещния бряг и вдигнаха тревога. Грабнали оръжия, стотици воини изскочиха от палатките си и се затичаха към брега. Там закрачиха заплашително напред-назад, като крещяха обиди към картагенците и се хвалеха с подвизите си. Радостни тръпки побиха Бостар. Вражеският лагер беше опустял и погледите на всички бяха насочени към флотилията на другия бряг. Време беше да действа.

— Запалете огньовете! — изсъска той. — Бързо!

Тримата клекнали копиеносци, които го наблюдаваха нервно, удариха едновременно кремъците си. Искри се посипаха върху сухите купчини подпалки пред всеки от тях. Бостар въздъхна с облекчение, когато първо по едната, после по втората купчина заиграха пламъци. Третата се подпали миг по-късно. Войниците тутакси раздухаха огньовете.

Загризал нокът, Бостар изчака, докато се разгорят достатъчно.

— Сложете зелени листа — нареди той. Загледа напрегнато как гъстите стълбове пушек се извиха във въздуха и се издигнаха в небето над върховете на дърветата, после погледна отсрещния бряг. — Хайде — промърмори на себе си. — Вече трябва да ни виждате.

В отговор на молитвите му Ханибал и войниците му се спуснаха напред. Лодките бяха избутани във водата. По-големите, които побираха по шест-седем коня, останаха нагоре по течението. Техните размери и броят им забавиха силното течение и попречиха по-малките лодки с пехотинците да бъдат отнесени. Волките реагираха веднага. Всеки мъж с лък или копие застана плътно до водата и зачака удобен момент.

— Хайде — промърмори Бостар на тримата копиеносци. — Време е да поднесем на тези боклуци изненада, която няма да забравят никога.

След миг той и по-голямата част от хората му тичаха надолу по склона към реката. Останалите сто скутарии се насочиха към лагера на волките. Тичаха мълчаливо и бързо.

Потта течеше изпод бронзовия шлем на Бостар и покриваше лицето му. Той се мъчеше да не й обръща внимание и се съсредоточи да брои крачките си. По време на дългото чакане на няколко пъти беше преценявал разстоянието до реката. Петстотин крачки. До вражеския лагер бяха само 350. Сякаш мина цяла вечност, но волките бяха така заети да крещят към приближаващите лодки, че след малко бойците на Бостар бяха изминали сто крачки, без никой да ги забележи. После крачките станаха сто и петдесет, сто седемдесет и пет. Лодките на Ханибал бяха стигнали средата на реката. Когато преброи до двеста, Бостар видя как един от противниците се обръща да каже нещо на стоящия до него. На лицето му се изписа изумление, когато видя тичащите към него войници. Бостар пробяга още десет крачки, преди да чуе предупредителния вик на воина. „Твърде късно“, ликуващо си помисли той.

Отметна глава и изрева:

— Атака! За Ханибал и за Картаген!

Хората му изреваха нестройно, докато приближаваха ошашавените волки, които вече викаха уплашено от перспективата да бъдат нападнати от две страни. Изведнъж тревогата на враговете се засили още повече и Бостар се озърна през рамо. Със задоволство видя, че палатките на волките горят. Скутариите изпълняваха дословно заповедите му.

Настаналият смут помогна изключително за намаляването на картагенските жертви. Воините бяха много по-загрижени да пазят гърба си, отколкото да се целят в безпомощните войници в лодките. Лошата им дисциплина и паниката обаче не им помогнаха особено и срещу войниците на Бостар. Волките запращаха безредно и рано копията и стрелите си и те почти не успяваха да стигнат до предните редици на копиеносците. Само двайсетина души бяха паднали на земята, преди да са стигнали до подходящото разстояние.

Бостар нареди на войниците си да хвърлят копия. Масовият залп изобщо не можеше да се сравнява с жалките усилия на диваците. Стотици копия описаха дъги във въздуха и се стовариха върху неподготвените волки, повечето от които не носеха доспехи. Това причини тежки загуби на противника. Писъците на ранените и умиращите само засилиха страха и объркването на врага. Бостар се разсмя, когато си помисли колко е великолепен планът на Ханибал. В един момент волките очакваха безпроблемно клане, а в следващия бяха атакувани в гръб, а лагерът им гореше.

Точно тогава първите картагенски лодки стигнаха до брега. Водени от генерала си, десетки скутарии и цетрати скочиха в плитчините. Свирепите им бойни викове бяха последната капка за ужасените волки, които не издържаха, обърнаха се и побягнаха.

— Мечове! — извика доволно Бостар и поведе хората си да завърши изтребването. Реката бе тяхна и това доказваше, че боговете продължават да се усмихват на Ханибал и войската му.

Всичко приключи само за четвърт час. Стотици волки лежаха мъртви или умиращи на земята, а разбитите оцелели се спасяваха в гората. Ескадрони кресливи нумидийци вече ги преследваха. Малцина от бегълците щяха да останат живи, за да разказват за засадата, помисли си Бостар. Но някои щяха да го направят и легендата за прекосяването на Ханибал щеше да се разпространи. Подобни кървави уроци бяха като обсадата на Сагунт. Те пращаха ясно послание на околните племена, че съпротивата срещу картагенската войска може да доведе само до едно. До пълно поражение. На Бостар му се искаше същото да се отнася и за римляните, макар да знаеше, че тези надежди са напразни.

Изпълнил задачата си, той спря хората си и тръгна да търси Ханибал. Междувременно брегът беше почернял от пехотинци, прашкари и конници. Офицери викаха гневно в опит да строят пръснатите отряди. Реката беше осеяна с лодки, плаващи в двете посоки. Гигантската задача по прехвърлянето на десетки хиляди мъже и огромни количества запаси през Родан беше в ход.

Бостар вървеше между войниците и се оглеждаше за семейството си. Сърцето му подскочи от радост, когато видя Малх. Сафон стоеше до него. Бостар се поколеба и после откри, че изпитва облекчение, че вижда брат си. Изпита благодарност. Независимо как се бяха разделили, кръвта не ставаше на вода.

Нещата ще се оправят, каза си Бостар, вдигна ръка и извика:

— Татко! Сафон!

 

 

Бързо стана ясно, че на Суниатон ще му трябват месеци да се възстанови — стига, разбира се, раните му изобщо да заздравееха. Ханон изобщо не беше сигурен, че това ще стане. Приятелят му със сигурност вече нямаше да бъде годен за бой. Нямаше съмнение, че Суниатон ще куца до края на живота си. Но поне беше жив, както си повтаряше постоянно Ханон.

Той кимна и се усмихна, като се мъчеше да не обръща внимание на негодуванието, което гризеше радостта му след спасяването на Суниатон. Беше се провалил, защото приятелят му не беше във форма да пътува сам и сигурно никога нямаше да бъде. Ханон стана раздразнителен и необщителен, започна да прекарва много време извън колибата, далеч от Суниатон. Това го караше да се чувства още по-зле, но когато се връщаше с твърдото намерение да се извини и виждаше как приятелят му куца с импровизираната патерица, гневът му винаги се завръщаше.

На четвъртия ден двамата имаха неочаквано посещение от Квинт и Аврелия.

— Всичко е наред, няма новини от Капуа — каза Квинт, след като слезе от коня.

Ханон се отпусна мъничко.

— Тогава какви новини носиш?

— Реших, че ще искаш да знаеш. Баща ми и Флак скоро заминават. Публий Корнелий Сципион най-сетне е готов с легионите си.

Сърцето на Ханон спря за момент.

— Към Иберия ли ще потеглят?

— Да. Към североизточния бряг. Смятат, че Ханибал е там — отвърна Квинт.

— Така значи — каза Ханон, като се мъчеше с всички сили да запази спокойствие. Вътрешно желанието му да се махне се разпали отново. — А войската, която трябва да се насочи към Картаген?

— Тя също ще потегли скоро. — Квинт го погледна смутено. — Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш — сърдито промърмори Ханон. — Не си го направил ти.

Квинт въпреки това се чувстваше неудобно и отиде да провери раненото бедро на Суниатон, без да отговори. „А би трябвало аз да го направя“, виновно си помисли Ханон. „И каква полза — отвърна някакъв глас в главата му. — Той никога няма да ходи нормално“.

Гласът на Аврелия го откъсна от унеса му.

— Няма да видим татко месеци наред — тъжно каза тя. — А Квинт все говори как трябва да замине с него. Съвсем скоро с майка ми ще останем сами.

Ханон направи съчувствен жест, но не беше в състояние да се съсредоточи — можеше да мисли единствено за това как да последва войската на Публий в Иберия.

Аврелия погрешно изтълкува мълчанието му за мъка.

— Как може да съм толкова празноглава?! Кой знае ти кога ще видиш семейството си?

Ханон се намръщи, но не заради казаното от нея. Войската на Ханибал скоро щеше да се изправи срещу консулската армия. А междувременно той беше заседнал тук със Суниатон.

— Ханон? Какво има?

— А? Нищо.

Аврелия проследи погледа му до Суниатон, който предпазливо следваше инструкциите на Квинт. Досети се моментално и реагира с бързината на котка.

— Ти също искаш да отидеш на война — прошепна тя. — Но не можеш заради верността ти към Суни.

Ханон заби поглед в земята.

Аврелия докосна ръката му.

— Няма по-добър начин да покажеш обичта си към приятел от това да останеш до него в момент на нужда. Тази постъпка изисква истински кураж.

Ханон преглътна с мъка.

— Би трябвало да се радвам да остана с него, а не да се ядосвам.

— Не зависи от теб. — Аврелия въздъхна. — Ти си войник, също като баща ми и брат ми.

Сякаш по даден знак Квинт дойде при тях.

— Какво си приказвате?

Аврелия и Ханон не отговориха.

Квинт се ухили.

— Каква е голямата тайна? Да не би да сте се досетили, че ще замина да открия татко?

Устата на Аврелия се отвори от ужас. Ханон също изглеждаше стреснат, но преди някой от двамата да успее да отговори, Суниатон се присъедини към тях, очевидно с намерението да говори. Изненадан от прекъсването на картагенеца, Квинт млъкна. Думите на Суни поразиха всички.

— Знам колко зле се чувстваш, Ханон. Заради това че чакаш да се възстановя, докато изгаряш от желание да отидеш при войската на Ханибал.

Чувството за вина заля Ханон и заплашваше да го удави.

— Ще остана с теб толкова, колкото е необходимо. Това е — заяви той и бързо се обърна към Квинт. — Какво те накара да решиш да заминеш сега?

— Трябва да кажа на татко за начина, по който се държи Агесандър. Прекалено много взе да си позволява. Смята се едва ли не за господар.

— Не е това причината — гневно се намеси Аврелия. — Би било лудост да се отървеш от опитен надзирател във време като това и ти много добре го знаеш. А и Агесандър не е направил достатъчно бели, за да бъде сменен. Ще се наложи да го търпим.

Квинт стисна зъби.

— Е, така и така заминавам. Обучението ми приключи. Войната може да свърши за няколко месеца. Ще я изпусна, ако просто чакам да бъда призован.

„Подценяваш Ханибал“, помисли си Ханон.

— Ти си луд — заяви Аврелия. — Как си мислиш, че ще намериш татко в разгара на война?

По лицето на Квинт за миг пробяга страх.

— Ще го намеря преди това — заяви той, макар да личеше, че храбростта му е само показна. — Достатъчно е да стигна до иберийското пристанище, към което ще отплава Публий. Там ще купя кон и ще последвам легионите. Когато открия татко, ще е твърде късно да ме връща обратно. — И изгледа Ханон и сестра си, сякаш ги предизвикваше да оспорят думите му.

— Пълно безумие е да говориш за толкова далечно пътуване сам — извика Аврелия. — Досега никога не си отивал по-далеч от Капуа.

— Ще се справя — намусено заяви Квинт.

— Сериозно? — саркастично отвърна Аврелия. Беше изненадана колко гневна се чувства, след като знаеше, че това рано или късно ще се случи.

— Че защо не? — гневно й отвърна Квинт.

Настъпи неловко мълчание.

Суниатон прочисти гърлото си.

— Защо не заминеш с Квинт? — попита той, с което изуми Ханон. — Два меча по пътя са по-добри от един.

Главата на Аврелия изведнъж забуча. Смаяна от емоциите си, тя прехапа устна, за да не запротестира на глас.

Ханон видя искрата надежда в очите на Квинт. За своя изненада и срам усети същото чувство и в собственото си сърце.

— Няма да те оставя, Суни — каза той.

— Ти направи повече от достатъчно за мен. Още повече че сме тук по моя вина — настоя Суниатон. — Цял живот чакаше тази война. Аз не. Знаеш, че предпочитам да съм жрец. Така че с позволението на Квинт и Аврелия ще остана тук. — Квинт кимна в знак на съгласие и Суниатон продължи: — Щом се възстановя напълно, ще потегля сам за Картаген.

— Не знам какво да кажа — смотолеви Ханон, който вътрешно се разкъсваше между тъгата и радостната възбуда.

Суниатон вдигна ръка, за да спре протестите му.

— Няма да допусна да бъде по друг начин.

Възраженията на Ханон замряха в устата му.

— Все още съм ти длъжник, Квинт — каза той. — Ако тръгна с теб, мога да се издължа отчасти. Какво ще кажеш?

— За мен ще бъде чест да дойдеш с мен — отвърна Квинт и наведе глава, за да скрие облекчението си.

Мъката на Аврелия не знаеше граници. Щеше да изгуби не само брат си, но и Ханон — и не можеше да направи нищо. Тихо ридание се изтръгна от гърдите й. Квинт я прегърна и Аврелия успя да се овладее.

— И да се върнеш жив и здрав.

— Разбира се, че ще се върна — тихо отвърна той. — Татко също.

Аврелия нервно погледна Ханон и прошепна:

— Ти също.

Квинт зяпна, когато двете думи увиснаха във въздуха.

Ханон беше поразен. Аврелия беше обещана на друг, при това високопоставен римлянин. Наистина ли мислеше това, което бе казала?

Взря се в лицето й.

— Ще се върна. Някой ден.