Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (24)

XXIII.
Битката започва

Бостар изчака да се върнат в лагера, преди да започне атаката си. Веднага щом освободиха хората, се нахвърли върху Ханон.

— Какво беше това, мътните да го вземат? Да не си забравил заповедта? Трябваше да избием всички!

— Знам — отговори Ханон. Тъжната картина на Квинт и баща му, яздещи към брода, все още беше ярка в ума му. — Но как бих могъл да убия човека, който спаси живота ми не един, а два пъти?

— Значи за теб честта е по-важна от пряката заповед на Ханибал? — присмя му се Сафон.

— Да. Не. Не знам — отвърна Ханон. — Остави ме на мира!

— Сафон! — озъби се Бостар.

Сафон вдигна ръце и отстъпи назад.

— Да видим какво ще каже генералът, когато му докладваме. — Той се намръщи. — Предполагам, че ще му кажеш, нали?

Ханон се вбеси.

— Естествено, че ще кажа! — извика той. — Нямам нищо за криене. Какво, ти ли ще му кажеш, ако аз не го направя? — Ченето му увисна, когато Сафон се изчерви. — Свещена Танит, би го направил! Защо си станал толкова гаден? Нищо чудно, че Бостар не те харесва. — Видя смаяната физиономия на Сафон и въпреки гнева си веднага се засрами. — Не биваше да го казвам. Извинявай.

— Малко е късно за това — отвърна Сафон. — Защо ли не се изненадвам, че сте говорили зад гърба ми? Ситен боклук!

Ханон се изчерви и наведе глава.

— Ще се срещнем в палатката на генерала — кисело каза Сафон. — Ще видим как Ханибал ще приеме онова, което направи. — Загърна се в наметалото си и си тръгна.

— Сафон! Върни се! — извика Ханон.

— Остави го — каза Бостар.

— Защо се държи така?

— Не знам. — Бостар извърна поглед.

„Сега пък ти лъжеш“, помисли си Ханон, но сърце не му даваше да разпитва по-големия си брат. Скоро щеше да му се наложи да обяснява действията си пред Ханибал.

— Хайде — каза той. — По-добре да приключваме по-скоро.

Ханон с облекчение видя, че Сафон не е влязъл в палатката на Ханибал, а ги чака отвън. Нумидиецът Замар също беше тук. След като се представиха на стражите, ги въведоха вътре. Ханон застана до Сафон.

— Благодаря.

Сафон го изгледа изненадано.

— За какво?

— Задето не влезе да разкажеш първо твоята версия.

— Може и да не съм съгласен с онова, което направи, но не съм доносник — ядосано му прошепна Сафон.

— Знам — каза Ханон. — Да видим просто какво ще каже Ханибал, а? И след това да забравим за всичко.

— И повече никакви приказки зад гърба ми — предупреди Сафон.

— Не че Бостар каза кой знае какво. Спомена, че след залавянето на пиратите си се променил.

— Променил съм се?

— Станал си по-корав. По-суров.

— Само това ли? — остро попита Сафон.

— Да. — Какво се беше случило между тези двамата, в името на Танит? Ханон не беше сигурен, че иска да научава.

Сафон замълча за момент.

— Добре. Ще оставим всичко зад себе си, след като докладваме на Ханибал. Но искам да разбереш едно — ако ме попита за мнението ми за пускането на двамата римляни, няма да го лъжа.

— Добре — разпалено отвърна Ханон. — Не бих искал да лъжеш.

Разговорът им рязко прекъсна, когато влязоха в основното помещение.

Генералът ги посрещна с широка усмивка.

— Вестта за успеха ви вече стигна до мен — заяви той и вдигна чаша. — Елате, опитайте това вино. За римско е доста прилично.

След като всички получиха чаши, Ханибал ги изгледа един по един.

— Е? — попита той. — Кой ще ми каже какво стана?

Ханон излезе напред.

— Аз, генерале. — И преглътна сухо.

Ханибал повдигна учудено вежди, но му даде знак да продължи.

Ханон се отърси от нервността си и описа марша до Требия и дългото чакане на скритата поляна. Когато стигна до момента, когато римският патрул бе прекосил реката, се обърна към Замар. Нумидиецът разказа как хората му донесли вестта за появата на врага и как засадата подранила заради един прекалено напорист командир на отделение.

— Вече го понижих, генерале — каза той. — Заради него цялото начинание можеше да се провали.

— Но за щастие не се е провалило — отвърна Ханибал. — Някой успя ли да се върне до реката?

— Да, генерале — отвърна Замар. — Осем души.

Ханибал намигна.

— Значи деветстотинте копиеносци не са имали много работа!

Всички се разсмяха.

— Намерихте ли някакви документи у римския командир?

Ханон не знаеше как да отговори.

— Не, генерале — промърмори той. С крайчеца на окото си видя, че Сафон го гледа кръвнишки.

Ханибал не забеляза сдържаността на Ханон.

— Жалко. Е, няма значение. И без това едва ли би взел нещо важно на подобна мисия.

Ханон се изкашля смутено.

— Не успях да го претърся, генерале.

— Защо? — Ханибал се намръщи.

— Защото го пуснах, генерале. Заедно с още един.

Очите на Ханибал се разшириха от изумление.

— По-добре обяснявай, сине на Малх. И то веднага.

Погледът му беше изнервящ.

— Да, генерале — бързо отвърна Ханон и започна. Когато приключи, в помещението се възцари напрегната тишина. Ханон си помисли, че ще му призлее.

Ханибал изгледа въпросително Сафон и Бостар и каза рязко:

— Предполагам, че се е посъветвал с вас.

— Да, генерале — отвърнаха те.

— Каква беше твоята реакция, Бостар?

— Макар да бе против заповедта ти, генерале, уважих причината му да поиска да пусне двамата.

Ханибал погледна Сафон.

— Аз бях категорично против, генерале, но бях сам срещу двама.

Ханибал изгледа Замар.

— А ти?

— Аз нямам нищо общо, генерале — с неутрален тон каза нумидиецът. — Бях на стотина крачки от тях с хората си.

— Интересно — обърна се Ханибал към Ханон. — Единият ти брат те е подкрепил, а другият не.

— Да, генерале.

— Това ли трябва да очаквам в бъдеще, когато дам заповед? — остро попита Ханибал и ноздрите му се разшириха.

— Не, генерале — възразиха в един глас Бостар и Ханон.

— Разбира се, че не — добави Ханон.

Ханибал не коментира.

— Правилно ли усещам, че е налице сериозно неразбирателство?

Ханон се изчерви.

— Да, генерале.

— Защо?

— Защото имахме заповед да не оставяме никого жив, генерале! — извика Сафон.

— Най-сетне стигнахме до същината на въпроса — рече Ханибал. Сафон се усмихна тържествуващо. — При други обстоятелства положението щеше да е напълно ясно. А ако не се бяхте подчинили на заповедите ми, щях да наредя да бъдете разпънати на кръст.

Думите му увиснаха във въздуха като гадна миризма.

Лицето на Сафон се изкриви от страх.

— Генерале, аз… — започна той.

— Да съм ти казвал да се обаждаш? — рязко го прекъсна Ханибал.

— Не, генерале.

— Тогава си дръж устата затворена!

Засраменият Сафон се подчини.

Ханон избърса челото си, което бе мокро от пот. „И все пак постъпих правилно — помисли си той. — Дължах живота си на Квинт“. Сигурен, че го чака сурово наказание, той се примири със съдбата си. До него Бостар стискаше и отпускаше челюсти.

— Подобно нещо обаче рядко се случва под слънцето — каза Ханибал.

Зашеметеният Ханон зачака да чуе следващите думи на генерала.

— Човек не може да убие онези, които са му помогнали, дори да са римляни. Не мога да се сетя за по-добър начин да разгневиш боговете. — Ханибал кимна на Ханон. — Постъпил си правилно.

— Благодаря, генерале — прошепна Ханон. Никога не беше изпитвал по-голямо облекчение.

— Ще оставя да ти се размине, Бостар, заради уникалността на случилото се.

Бостар застана мирно и отдаде чест.

— Благодаря, генерале!

Ханон погледна Сафон. Страхът му беше сменен от зле прикрито негодувание. „Нима иска да бъдем наказани?“ — с безпокойство се запита Ханон.

— Освен че е удовлетворил честта ти, милостивият ти жест е свършил още нещо — продължи Ханибал. — Двамата оцелели нямат за какво друго да говорят, освен за отличното представяне на войските ни. Някои от другарите им ще паднат духом, когато чуят какво се е случило, а това само ни помага. Въпреки неподчинението си ти постигна резултата, който исках.

— Да, генерале.

— Това не е всичко — каза Ханибал.

Страхът на Ханон се завърна с пълна сила.

— Генерале?

— Подобно нещо не може да се повтаря. — Гласът на Ханибал беше станал твърд. — Ти си платил дълга си към онзи Квинт. Видиш ли отново него или баща му, можеш да постъпиш само по един начин.

„Прав е — изкрещя здравият разум на Ханон. — Как мога да остана приятел с римлянин?“ Въпреки това сърцето му беше на друго мнение.

— Да, генерале.

— Повярвай ми, те ще забият меч в корема ти веднага щом те видят. Те са врагът — изръмжа Ханибал. — Ако ги срещнеш отново, ще ги убиеш.

— Да, генерале — каза Ханон и най-сетне се предаде. „Но дано подобно нещо никога не се случи“.

— Разбери също, че ако някой от вас отново не изпълни моя заповед, няма да проявя милост. А ще заповядам мизерният ви живот да свърши с писъци на кръста. Ясен ли съм?

— Да — отвърна разтрепераният Ханон.

— Свободни сте — рязко каза Ханибал. — Всички.

Замар и тримата братя измърмориха благодарности и излязоха.

Отвън Сафон отиде при Ханон и изсъска:

— Още ли мислиш, че постъпи правилно?

— Какво? — Ханон изгледа невярващо брат си.

— Заради теб сега можехме всичките да сме мъртви.

— Но не сме! И няма как подобно нещо да се случи отново, нали? — остро отвърна Ханон.

— Предполагам, че няма — призна Сафон, стреснат от яростния отговор.

— Аз съм толкова лоялен, колкото всеки друг в цялата проклета войска — озъби се Ханон. — Подреди ми няколко римляни и веднага ще им отрежа шибаните глави!

— Добре де, добре — промърмори Сафон. — Разбрах те.

— Браво — гневно отвърна Ханон. — А ти се искаше да отнесем наказание, нали?

Сафон направи извинителен жест.

— Виж, нямах представа, че би могъл да ви разпъне на кръст.

— А щеше ли да кажеш нещо, ако го беше наредил? — предизвикателно го попита Бостар.

Сафон го изгледа гузно.

— Не.

— Лъжец! — процеди Бостар. И без нито дума повече се отдалечи.

Ханон изгледа свирепо Сафон.

— Е?

— Наистина ли си мислиш, че бих поискал двамата да умрете? Я стига — запротестира Сафон. — Имай ми малко вяра!

Ханон въздъхна.

— Имам ти. Съжалявам.

— И аз — каза Сафон и го тупна по рамото. — Да забравим станалото, а? Да мислим за войната с римляните.

— Да. — Ханон погледна след Бостар и сърцето му се сви. Другият му брат изглеждаше разгневен от приятелския жест, направен току-що от Сафон. „Богове — раздразнено си помисли той, — не мога ли да се разбирам и с двамата?“

Явно не можеше.

 

 

Сатурналиите наближаваха. Въпреки меланхолията на Атия и Аврелия подготовката за празника в средата на зимата вървеше с пълна сила. Аврелия осъзна, че това е начин да се справят с празнината, която чувстваха и двете от вероятната смърт на баща й и липсата на вести от Квинт. Животът трябваше да продължи по някакъв начин и занимаването с прости неща се беше оказало ефективен метод за запазването на някаква нормалност. Имаше много за вършене, а кратките зимни дни буквално летяха. Списъкът със задачи на Атия сякаш нямаше край. Всяка вечер Аврелия си лягаше капнала, но и благодарна, че умората ще й донесе дълбок сън без лоши сънища.

Една вечер обаче не заспа както обикновено. Мислите й препускаха. След два дни трябваше да отиде в Капуа с майка си за последни покупки. Трябваше да вземат десетки свещи като подарък за семейните приятели и гостите. Освен това не бяха набавили цялата храна за пиршеството — пекарят беше объркал поръчката им, а касапинът продаваше месото прекалено скъпо. Освен това Атия искаше да купи керамични фигурки, които се разменяха през последния ден от празника.

Въпреки усилията си Аврелия се хвана, че мисли за Суниатон. След неочакваната среща с Агесандър двете с Елира бяха отишли без проблеми до колибата. За щастие кракът на Суни беше заздравял достатъчно, за да си тръгне. „Вече отдавна го няма“, тъжно си помисли Аврелия. Суниатон беше последната й връзка с Ханон и по някакъв странен начин с Квинт и баща й. Напълно възможно беше никога повече да не види когото и да било от тях. Импулсивно реши да отиде отново до колибата. Не беше сигурна защо. Може би боговете щяха да й дадат някакъв знак там. Нещо, което да направи мъката й по-поносима. С тази мисъл тя най-сетне успя да заспи.

На следващата сутрин облече най-топлите си дрехи. С облекчение откри, че снегът по статуите и мозайката в двора е само един пръст. След като спря да каже на сънената Елира къде отива и да вдигне тревога, ако не се е прибрала до вечерта, Аврелия отиде в конюшнята и взе сивия кон на баща си.

Никога не беше яздила толкова далеч от вилата в разгара на зимата и остана зашеметена от смълчаната красота наоколо. Толкова различна от пролетта и лятото, когато всичко преливаше от живот. Повечето дървета бяха голи, листата им бяха пръснати по земята на пластове, които сега бяха замръзнали и покрити със сняг. Единственото движение беше от някое диво животно — два гарвана, преследвани от сокол, мяркане на елен в далечината. Веднъж й се стори, че вижда чакал да дебне из шубраците. За щастие не чу вълци и не видя техни следи. Макар че бе рядкост едри хищници да нападат хора, подобни неща все пак се случваха. Изгледите да попадне на вълци обаче се увеличиха, когато се изкачи по-високо, и Аврелия бе благодарна, че се е сетила да вземе лък и прашката си.

Очакванията й се засилиха, когато приближи колибата. Спокойната атмосфера щеше да успокои тревогите й за близките. С растящо вълнение Аврелия върза коня отвън, изсипа шепа овесени зърна пред него и пристъпи към вратата. Слаб звук отвътре я накара да замръзне. Ужасът парализира всеки мускул на тялото й, когато си спомни за разбойниците, с които се бяха сражавали Квинт и Ханон. Къде й беше бил умът, та да реши да дойде тук?

Обърна се и се отдалечи тихо от колибата. Ако успееше да се качи на коня, имаше шансове да се измъкне. Малцина бяха достатъчно умели с лък, за да свалят галопиращ ездач. Почти беше стигнала коня си, когато той вдигна глава от овеса и изцвили доволно. Аврелия трескаво го погали, за да го накара да млъкне, и наостри уши. Чуваше само собственото си сърце, което пърхаше в гърдите й като уловена птичка. Тя сграбчи здраво гривата на коня и се приготви да се метне на гърба му.

— Ей?

Аврелия едва не изскочи от кожата си от уплаха.

Затаи дъх. Вратата не се отвори.

Аврелия малко се успокои. Гласът беше слаб и треперещ, определено не на силен и здрав мъж. Любопитството започна да надделява над страха й.

— Кой си ти? Не съм сама.

Отговор не последва.

Аврелия започна да се чуди дали това не е някакъв капан. Поколеба се, разкъсвана от порива да побегне и желанието да провери дали човекът вътре не се нуждае от помощ. Накрая реши да не бяга. Ако беше някаква клопка, едва ли някой би могъл да измисли по-лоша. Стисна за по-голяма увереност дръжката на ножа си и тръгна към колибата. Вратата нямаше дръжка или резе, а само процеп между дъските, в който да пъхне пръсти. Разтреперана, Аврелия я дръпна към себе си и я запрени с крак, за да я задържи отворена. Надникна предпазливо в полумрака вътре. Беше очаквала да види огън, но вместо това в каменното огнище имаше само пепел. Аврелия се задави от острата миризма на човешка урина и изпражнения, която я лъхна отвътре.

Накрая успя да различи просната на пода фигура. В първия момент я беше взела за купчина парцали. Когато фигурата се размърда, Аврелия изкрещя.

— Су… Суни?

Очите му се отвориха.

— Ти ли си, Аврелия?

— Да, аз съм.

Тя се втурна вътре и коленичи до него.

— О, Суниатон! — Помъчи се да не се разплаче.

— Имаш ли вода?

— По-добро от вода, имам вино! — Аврелия изтича навън и се върна с припасите си. Внимателно му помогна да седне и му даде да изпие няколко глътки.

— Така е по-добре — каза Суниатон. Цветът на бузите му се върна и той погледна алчно към торбата на Аврелия.

Зарадвана от съживяването му, тя извади хляб и сирене.

— Яж по малко. Стомахът ти няма да понесе много храна. — Аврелия седна и го загледа как поглъща храната. — Защо не си тръгнал след последното ми идване?

Суниатон спря да дъвче.

— Тръгнах на следващия ден. На половин миля надолу по пътеката се препънах в един корен и паднах лошо. Току-що заздравелият ми мускул се скъса отново. Не можех да измина и десет крачки, без да изкрещя от болка, какво оставаше да се добера до Капуа или до морето. Едва успях да изпълзя обратно до колибата. Храната ми свърши преди повече от седмица, а два дни след това и водата. — Той посочи дупката в покрива. — Ако не беше снегът, който пада през нея, щях да умра от жажда. — Усмихна се. — Боговете се позабавиха, но все пак са чули молитвите ми.

Аврелия стисна ръката му.

— Така е. Нещо ми каза да дойда тук. Очевидно ти си бил причината.

— Но аз не мога да остана тук — отчаяно каза Суниатон. — Един по-сериозен сняг и покривът ще пропадне.

— Не се безпокой — каза Аврелия. — Конят ми може да носи и двама ни.

Той я погледна безрадостно.

— Но докъде? На крака ми ще му трябват месеци да заздравее, ако изобщо се оправи.

— До вилата — дръзко отвърна тя. — Ще кажа на майка и на Агесандър, че съм те намерила в гората и не съм могла просто да те оставя да умреш.

— Но той може да ме познае — възрази Суниатон.

Тя стисна ръката му.

— Няма. Изглеждаш ужасно. Напълно различно от онзи ден в Капуа.

Суниатон се намръщи.

— Очевидно е, че съм избягал роб.

— Но няма начин да се докаже кой си — тържествуващо заяви Аврелия. — Можеш да се направиш на ням.

— Ще проработи ли? — със съмнение попита той.

— Разбира се — уверено заяви Аврелия. — И щом се оправиш, ще си тръгнеш.

В уморените очи на Суниатон се появи искрица надежда.

— Щом си толкова сигурна — прошепна той.

— Сигурна съм — отвърна Аврелия и го потупа по ръката. Вътрешно обаче не беше на себе си от ужас.

Но какъв друг избор имаха?

 

 

След петнайсетина дни Квинт вървеше през лагера с Калатин и Цинций. Общото настроение се беше подобрило преди седмица с пристигането на втория консул Тиберий Семпроний Лонг. Неговата армия, която се състоеше от два легиона и повече от десет хиляди конници и пехотинци соции, беше увеличила римските сили до почти четирийсет хиляди души.

Както можеше да се очаква, краката на тримата ги поведоха сами към щаба на лагера. Засега нямаше вест какво възнамерява да предприеме срещу Ханибал Лонг, който беше поел командването на цялата войска на Републиката.

— Със сигурност е окуражен от станалото вчера — заяви Калатин. — Нашите конници и велити дадоха на гугите урок, който няма да забравят скоро.

— Тъпите копелета си го заслужиха — каза Цинций. — Галите би трябвало да са им съюзници. А след като са тръгнали да ограбват околните селища, напълно естествено е местните да потърсят помощ от нас.

— Наистина понесоха сериозни поражения — призна Квинт. — Но не съм сигурен, че това е пълна победа, както заяви Лонг.

Двамата му приятели го погледнаха изумено.

— Ами помислете — продължи Квинт. Точно това беше казал баща му, когато самият той ликуваше покрай сблъсъка. — Имахме преимущество от самото начало, но нещата се промениха моментално, когато Ханибал се появи на сцената. След това картагенците не отстъпиха нито крачка, нали?

— И какво от това? — отвърна Цинций. — Изгубиха три пъти повече хора от нас!

— Не си ли доволен, че в крайна сметка ги победихме? — остро попита Калатин.

— Разбира се, че съм — отвърна Квинт. — Просто казвам, че не бива да подценяваме Ханибал.

Цинций изсумтя презрително.

— Лонг е опитен военачалник. А за мен човек, който може да придвижи армията си на повече от хиляда мили за по-малко от шест седмици, е наистина способен.

— Виждал си Лонг няколко пъти, откакто пристигна. От него направо струи енергия — добави Калатин. — Освен това жадува за битка.

— Прави сте — съгласи се Квинт. — Нашите войници са по-добре нахранени и по-добре въоръжени от тези на Ханибал. Освен това сме по-многобройни от картагенците.

— Просто ни трябва удобен момент — заяви Цинций.

— Такъв ще дойде — каза Калатин. — Напоследък всички поличби са добри.

Квинт се усмихна. Невъзможно беше да не се запали от думите на приятелите си и от обрата в последно време. Както всеки път, когато мислеше за врага, в ума му изникна образът на Ханон. Той го пропъди.

Това беше война.

В сърцето му вече нямаше място за приятелство с картагенец.

* * *

Минаха няколко дни и времето значително се влоши. От север непрекъснато духаше леден вятър, който носеше киша и сняг. В съчетание с късите дни времето допринасяше за мизерията в лагера. Ханон почти не виждаше баща си и братята си. Картагенските войници се гушеха в палатките си, трепереха и се мъчеха да се стоплят. Дори излизането при повици на природата означаваше да станеш вир-вода и да измръзнеш до кости.

Затова Ханон бе потресен от новината, която Сафон донесе един следобед.

— Имаме заповед от Ханибал! Довечера потегляме.

— В това време? — изуми се Ханон. — Да не си полудял?

— Може би. — Сафон се ухили. — Но ако аз съм луд, значи и Ханибал е луд. Наредил е да ни предвожда лично Магон.

— Теб и Бостар ли?

Сафон кимна.

— Плюс пет хиляди лековъоръжени пехотинци и хиляда нумидийски конници.

Ханон се усмихна, за да скрие разочарованието си, че и той не е бил избран.

— Къде отивате?

— Докато ние сме се крили в палатките си, Ханибал е разузнал целия район. Открил тясна река, която минава през равнината — каза Сафон. — Двата й бряга са стръмни и обрасли. Трябва да се скрием там и да чакаме, докато не се отвори възможност — ако изобщо се отвори — да нападнем римляните в тил.

— Какво кара Ханибал да си мисли, че те ще прекосят реката?

Изражението на Сафон стана свирепо.

— Той възнамерява да ги раздразни и да ги принуди да го направят.

— Тоест да използва нумидийците — предположи Ханон.

— Позна. Те ще атакуват вражеския лагер по изгрев-слънце. Удар и оттегляне, удар и оттегляне. Знаеш как го правят.

— Но дали това ще е достатъчно да изкара цялата римска армия от лагера?

— Ще видим.

— Иска ми се и аз да бях избран — каза Ханон.

Сафон се изсмя.

— Спести си съжаленията. Цялото проклето начинание може да се окаже загуба на време. Ние с Бостар ще мръзнем, а ти и останалата войска ще си лежите на топло под одеялата. А ако все пак се стигне до битка, няма как да я пропуснеш, нали така? Всички ще трябва да се сражаваме.

На лицето на Ханон разцъфна усмивка.

— Така е.

— Ще се срещнем в средата на римския строй! — заяви Сафон. — Само си помисли за този момент.

Ханон кимна. Образът наистина беше привлекателен.

— Боговете да бдят и над двама ви — каза той. И си помисли, че трябва да иде да види Бостар. Да се сбогува и с него.

— И над теб, братко. — Сафон се пресегна и разроши косата му — нещо, което не беше правил от години.

 

 

Квинт беше в разгара на поредната си фантазия за Елира, когато усети как някой го разтърсва. Направи всичко по силите си да продължи да спи, но настоятелното побутване не му позволи. Квинт отвори раздразнено очи и видя не Елира, а Калатин. Преди да успее да го наругае, чу тръбите да тръбят тревога. Веднага се надигна.

— Какво става?

— Атакуват аванпостовете ни извън периметъра на лагера. Ставай!

Всякаква сънливост на Квинт изчезна на мига.

— Какво? Кое време е?

— Малко след зазоряване. Стражите започнаха да викат, докато бях в нужника. — Калатин се намръщи. — Определено не се отрази на диарията ми, честно.

Квинт се усмихна на картината, отметна одеялото и започна да се облича.

— Имаме ли вече някакви заповеди?

— Лонг иска всички до последния човек да са готови за тръгване след четвърт час — отвърна Калатин, който вече беше в пълно снаряжение. — Извиках ти, но напразно. Останалите вече приготвят конете си.

— Е, вече съм буден — измърмори Квинт и клекна, за да си завърже сандалите.

Скоро се присъединиха към другарите си до завързаните коне.

Беше много студено и северният вятър носеше жилещ сняг. В лагера цареше трескава суматоха. Не само конницата беше получила заповед да се приготви за битка. Офицери даваха заповеди на големи групи велити. Нещастно изглеждащи хастати и принципи — онези, които бяха в първите две редици на легиона — зарязваха закуската си да изгори на огньовете и се втурваха да вземат снаряжението си. Вестители тичаха насам-натам и предаваха информация между различните части. Тръбачите по укрепленията продължаваха да свирят сбор. Квинт преглътна нервно. Това ли беше моментът, който бе чакал толкова дълго? Определено изглеждаше така. Изпита облекчение, когато видя баща си да идва към тях откъм щаба. Конниците наоколо замърмориха развълнувано. Всички като един застанаха мирно.

— Това не е парад. Свободно. — Фабриций махна с ръка. — Потегляме незабавно. Лонг извежда цялата конница и шест хиляди велити. Иска тази атака да бъде отхвърлена незабавно през Требия. Вече няма да търпим глупостите на Ханибал.

— А останалата армия? — извика някой. — Те какво ще правят?

— Много скоро ще ни последват — отвърна Фабриций.

Думите му бяха посрещнати с ликуващи викове. Квинт се присъедини към тях. Искаше тази победа не по-малко от всички останали. Фактът, че баща му не спомена Публий, означаваше, че раненият консул е съгласен с решението на колегата си или че Лонг се е наложил. Така или иначе, този път нямаше да седят и да бездействат.

Фабриций изчака виковете да стихнат.

— Не забравяйте нещата, на които съм ви учил. Проверете дали всички ремъци са стегнати. Изпикайте се, преди да яхнете конете. Няма по-лошо от това да се опикаеш посред битка. — Думите му бяха посрещнати с нервен смях и Фабриций се усмихна. — Уверете се, че върховете на копията ви са остри. Стегнете ремъците на шлемовете. Пазете си гърбовете. — Огледа сериозно хората пред себе си. — Нека боговете са с нас.

— И с теб, командире! — извика Калатин.

Фабриций кимна. След това погледна окуражително Квинт и тръгна към коня си.

* * *

За трети път от изгрев-слънце Бостар се качи по калния склон до мястото, на което се намираше часовият. Най-много от всичко му се искаше да се стопли. За съжаление изкачването не беше достатъчно дълго, за да сгрее мускулите му. Той погледна надолу към стръмния речен бряг зад себе си. Той беше плътно зает от хората на Магон — хиляда нумидийци и конете им и още толкова пехотинци, комбинация от лековъоръжени либийци и копиеносци. Въпреки че топло облечените воини бяха натъпкани като ябълки в бъчва, сякаш беше минала цяла вечност, откакто бяха пристигнали. Всъщност се намираха тук само от пет часа. „Човек не бива да прекарва зимна нощ навън в тази забравена от боговете страна“, горчиво си помисли Бостар. Имаше чувството, че костите го заболяват при мисълта за топлото слънце, което къпеше Картаген с лъчите си всеки ден.

Изкачи брега и клекна, като използва за прикритие ниските храсти, които растяха навсякъде. Загледа се в далечината, но не видя нищо. Нямаше никакво движение, откакто нумидийската конница бе минала тихо покрай тях и се бе прехвърлила на римската страна на реката. Бостар въздъхна. Щяха да минат часове, преди да се случи нещо важно. Въпреки това трябваше да остане нащрек. Ханибал го беше натоварил с най-важната задача. Сякаш за хиляден път Бостар бавно се завъртя в кръг, като оглеждаше терена с орлов поглед.

Реката, чието корито играеше ролята на тяхно скривалище, беше малък приток на Требия и минаваше от север на юг през равнината пред картагенския лагер. Следвайки инструкциите на Ханибал, те се бяха скрили на половин миля на юг от мястото, на което генералът искаше да се проведе сражението. Причините за това бяха прости. Зад тях теренът започваше да се издига към ниските хълмове, които изпълваха хоризонта. Ако се хванеха на въдицата, римляните едва ли щяха да поемат в тази посока. Добро място за криене според Бостар. Надяваше се само планът на Ханибал да проработи и да не са прекалено далече от битката, когато — и ако — дойде време да се размърдат.

Откри Магон да лежи до часовия в една плитка вдлъбнатина в земята, сякаш напълно безчувствен към студа. Бостар харесваше най-младия от братята Барка. Подобно на Ханибал, Магон беше харизматичен и храбър. Освен това беше неизменно жизнерадостен, с което компенсираше понякога прекалената сериозност на Ханибал. Беше по-дребен от генерала и напомняше на Бостар за ловджийско куче — пъргав, мускулест и винаги изгарящ от желание да бъде пуснат от ремъка.

— Виждаш ли нещо, командире? — прошепна той.

Магон завъртя глава.

— Не те свърта на едно място, а?

Бостар сви рамене.

— Както и всички други, командире. Трудно е да чакаш долу, без да имаш никаква идея какво става.

Магон се усмихна.

— Търпение — каза той. — Римляните ще дойдат.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото Ханибал смята, че ще го направят, а аз му вярвам.

Бостар кимна. Добър отговор.

— Ще сме готови, командире.

— Знам, че ще сте готови. Точно затова Ханибал избра теб и брат ти.

— Благодарни сме за тази възможност, командире — каза Бостар и си помисли кисело за Сафон. Двамата не бяха разговаряли след конското на Ханибал. Бостар съжаляваше, че бе успял да размени само няколко думи с Ханон, преди да потеглят от лагера. Беше се ядосал, че младият му брат като че ли имаше приятелски отношения със Сафон. А всъщност това не му влизаше в работата.

Магон се изправи.

— Хората ти нахраниха ли се вече?

— Не, командире.

— Е, щом аз съм гладен, те също трябва да са гладни — заяви Магон. — Да хапнем. Няма да е топла закуска като онази на щастливците в лагера, но пак е по-добре от нищо. Човек вижда света с други очи на пълен стомах, нали така? — Погледна часовия. — И ти няма да пропуснеш. Скоро ще пратя някой да те смени.

Мъжът се усмихна.

— Благодаря, командире.

— Води — каза Магон.

Бостар се подчини. Споменаването на лагера го накара да си помисли за баща си и за Ханон. Ако се стигнеше до битка, те щяха да са в първата редица. Не в самия център — тази чест беше дадена на новите попълнения на Ханибал, галите, — но все пак на опасна позиция. Сражението щеше да е свирепо навсякъде. Бостар въздъхна. „Богове, закриляйте всички ни — замоли се той. — А ако е писано да умрем, нека го направим с чест“.

 

 

Обединената конница на Семпроний Лонг и остатъците от тази на Публий възлизаха на малко над четири хиляди души. Веднага след като получиха заповедите си, турмите излязоха от лагерните укрепления. Фабриций и хората му бяха сред първите.

Квинт примигна от изненада. Отвъд постовете на часовите имаше открита земя, която се спускаше надолу към реката. Обикновено тя пустееше, ако не се брояха трениращите отряди или завръщащите се патрули. Сега обаче бе заета от хиляди нумидийци. Вълни викащи воини препускаха към римските позиции, мятаха копията си, обръщаха се и отстъпваха. Нещастните часови, които бяха по четирима-петима на пост, нямаха нито миг почивка. Рядко се случваше една група нумидийци да изчезне, преди с крясъци да се появи следващата.

— Строй се за бой! — извика Фабриций. Командата му вече се повтаряше от другите офицери, които излизаха от лагера.

С разтуптяно сърце Квинт се подчини, както и Калатин, Цинций и останалите му другари. Всяка турма се строи в пет редици по шестима. Веднага щом бяха готови, Фабриций извика:

— Атака!

Хората му преминаха от тръс в лек галоп, а веднага след това в пълен галоп. За максимален резултат трябваше да ударят нумидийците с пълна скорост. „Стига те да останат и да се бият“, с подозрение си помисли Квинт. Опитът му със свирепите диваци му казваше друго. Лонг обаче постъпваше правилно. Не можеше просто да остави постовете да бъдат изклани на един хвърлей от лагера му. Хората на Ханибал трябваше да бъдат отблъснати. С шестте хиляди велити, които ги следваха, това нямаше да е трудно.

Грохотът на стотиците копита заглуши всичко, освен окуражаващите викове на Фабриций да продължават напред. Когато приближиха, всички пуснаха поводите и прехвърлиха копията от левите си ръце, които държаха и щитовете, в десните. Оттук нататък щяха да водят конете си само с колене. Сега месеците усилени учения щяха да се оправдаят. Въпреки всички умения на другарите си Квинт все пак се опасяваше от нумидийците, които се научаваха да яздят едва ли не още преди да са проходили. Мисълта за велитите му вдъхна кураж. Тяхната помощ щеше да промени всичко.

— Виж! Видяха ни! — извика Калатин и посочи измъчените часови, чиито ужасени изражения се смениха с ликуване. — Дръжте се!

— Горките копелета сигурно са си изкарали акъла, когато са видели нумидийците — отвърна Квинт.

— Малко сме закъснели — добави Калатин. — Много постове са останали без защитници.

Вече се намираха на петдесетина крачки от врага.

— Време е да изравним сметката — извика Квинт и си избра един кльощав нумидиец със сплетена на плитки коса.

Цинций сви устни.

— Всеки момент ще обърнат и ще си плюят на петите. Винаги го правят.

Вместо това, за тяхно изумление, вражеските ездачи препуснаха право към римската конница.

— Няма да бягат, ще се бият. — На Квинт леко му призля, но не откъсна поглед от нумидиеца, който препускаше право към него. Странно, но воинът като че ли си беше избрал него.

— Изберете целите си! — извика Фабриций, като се молеше резултатът от този сблъсък да е различен от онзи при Тицин. — Никое копие да не пропуска!

Квинт изпадна в паника, когато видя как нумидиецът хвърля копието си. За щастие не улучи и копието прелетя между него и Калатин. Квинт изруга свирепо. Нумидиецът имаше още две копия. Мисълта едва мина през главата му, когато следващото копие се понесе към него. Квинт се наведе над врата на коня и чу как оръжието профуча над главата му. Ноктите на отчаянието се впиха в него. Колко време щеше да му се усмихва късметът? Вече беше на по-малко от двайсет крачки от противника си. От това разстояние, което непрекъснато се скъсяваше, воинът едва ли би пропуснал.

Нумидиецът изчака, докато почти не се изравни с Квинт. Благодарение на грешката му Квинт успя да посрещне копието с щита си. Наложи се да го захвърли, понеже вече беше ненужен, но също така успя да забие своето копие дълбоко в корема на нумидиеца, докато прелиташе покрай него. Рамо до рамо Квинт и Калатин се врязаха във вражеския строй. Изведнъж светът се сви до малката площ непосредствено около тях. Ушите на Квинт запищяха от звъна на метал и крясъци — оглушителна какофония, която неимоверно засилваше объркването. Блъскането на изправените един срещу друг конници означаваше, че рядко му се случваше да размени повече от два удара с един и същи враг. Първият му противник беше млад нумидиец, който едва не му извади окото с добре прицелено копие. Квинт мушна неуспешно с копието си към него, преди да бъде отнесен на двайсетина крачки по-напред. Повече не го видя.

В следващите мигове се сблъска с още двама нумидийци, като прониза единия в ръката, а другия в гърдите. След това се притече на помощ на римски конник, който беше атакуван от трима вражески ездачи едновременно. Биха се отчаяно сякаш цяла вечност, като едва успяваха да се защитават от мълниеносните удари на нумидийците. А после вражеските ездачи изчезнаха като призраци и препуснаха обратно. Квинт видя, че из цялото бойно поле другарите им също отстъпват. Правеха го с лекотата, с която рибният пасаж сменя посоката на движение. Неочаквано обаче нумидийците спряха на няколкостотин крачки от тях и започнаха да крещят обиди към римляните, които им отговориха подобаващо.

— Крастави псета! — изкрещя Цинций.

— Върнете се, козоебци такива! — изрева Калатин.

Квинт се ухили.

— Вече ги прогонихме достатъчно далеч от лагера.

— Да — съгласи се Калатин, чието лице бе плувнало в пот. — Време е за почивка. Останах без сили.

— И аз — обади се Цинций.

Фабриций и другите офицери оставиха римските конници да си поемат дъх. Облаци пара се вдигнаха над тях, но бързо бяха разсеяни, когато заваля тежка лапавица.

— Да се размърдаме, преди да сме измръзнали до смърт — извика Фабриций.

Квинт погледна Калатин и Цинций.

— Готови за още едно счепкване?

— Определено — в един глас изръмжаха те.

Сякаш по даден знак Фабриций изрева заповед.

— Поддържай строя! Напред! — Командата му беше повторена по цялата предна редица. Римските конници не се нуждаеха от допълнително окуражаване и подкараха конете си напред. Меката земя отново се разтресе под хилядите копита. Този път нумидийците се сражаваха съвсем кратко, преди да отстъпят. Обаче не се отдалечиха отново, а се обърнаха и отново влязоха в бой. Римските конници атакуваха без почивка. Запазването на инерцията на атаката беше жизненоважно.

Увереността им се засили при вида на шестте хиляди велити, които се притекоха да им помагат. Фактът, че бяха пешаци, не намаляваше стойността им в сблъсъка. Те можеха да излязат в плътен строй и да задържат отвоюваната от нумидийците територия. Ако вражеските конници се опитаха да устоят, велитите можеха да поддържат другарите си и да наклонят везните в тяхна полза. А ако римските конници бъдеха отблъснати, велитите щяха да им осигурят защитна стена, зад която да отстъпят. „Ситуацията е отвсякъде в наша полза“, ликуващо си помисли Квинт.

 

 

По изгрев-слънце тръбите, които обикновено вдигаха картагенските войници, останаха мълчаливи. Свикнали с режима, повечето хора вече бяха будни. Ханон се усмихна, докато слушаше носещите се от палатка на палатка слухове. Обикновените войници все още нямаха представа защо не са ги събудили. Повечето нямаха нищо против, но по-нетърпеливите подаваха глави навън. Офицерите им казваха, че не се е случило нищо лошо. Тъй като не искаха да пропускат рядката възможност, войниците бързаха да се пъхнат отново под одеялата си. Половин час в лагера цареше необичайно спокойствие. За картагенците това беше малко блаженство. Въпреки отвратителното време те бяха сухи, на топло и в безопасност.

Накрая тръбите все пак зазвучаха. Не свириха тревога, а само обичайния сигнал за ставане. Ханон тръгна от палатка на палатка, като окуражаваше хората си.

— Какво става, командире? — попита един дребен копиеносец с гъста черна брада.

Ханон се ухили.

— Искаш ли да научиш?

— Да, командире — тутакси отвърна войникът.

Ханон много добре си даваше сметка, че всички наоколо са наострили уши.

— Нумидийците в момента атакуват римския лагер.

Чуха се радостни викове и Ханон вдигна ръце.

— Дори ония курвенски синове да се хванат на въдицата и да се впуснат да преследват конницата ни, ще им трябва цяла вечност да прекосят Требия. Имаме предостатъчно време да се приготвим.

Думите му бяха посрещнати с доволно мърморене.

— Искам да се подготвите добре. Загрейте мускулите и се намажете с масло. Проверете цялата си екипировка. Когато приключите, оставете оръжията и пригответе топла закуска. Ясно ли е?

— Да, командире — извикаха хората му.

Ханон се върна в палатката си да хапне. След като закуси, легна и моментално заспа. За първи път, откакто бе напуснал Картаген, сънува майка си Аришат. Тя не изглеждаше разтревожена, че Малх и тримата й синове са във войската на Ханибал. Ханон намери това за невероятно окуражаващо. Духът на майка му бдеше над всички тях.

Малко след това го събудиха тръбите. Сигналът им означаваше, че врагът се вижда.

Ханон рязко се надигна. Римляните бяха последвали нумидийците! И сега той и всеки войник в лагера щеше да получи първия си шанс да накаже Рим за онова, което беше причинил на народа му.

И всички щяха да сграбчат този шанс с две ръце.

 

 

След час осем хиляди лековъоръжени бойци и копиеносци на Ханибал, сред които и Ханон, заеха позиция на миля и половина източно от лагера. Зад тази защитна стена останалата армия бавно се строяваше за бой. След като чу, че цялата вражеска войска прекосява Требия, картагенският генерал най-сетне реагира. Ханон беше във възторг от находчивостта на Ханибал. За разлика от римляните, които не бяха яли и сега газеха в ледената вода, достигаща до гърдите им, войниците на Ханибал бяха с пълни стомаси и току-що бяха оставили лагерните огньове. Дори от това разстояние мразовитият въздух беше изпълнен с мръсните им войнишки песни. Ханон чуваше и тръбенето на слоновете, които явно протестираха, че са ги откъснали от сеното и ги нареждат по фланговете.

Ханон беше разположен в най-източния край на отбранителния полукръг, най-близо до река Требия. Именно тук щеше да се състои първият сблъсък с римляните. За улесняване на отстъплението на нумидийците между отрядите бяха оставени пролуки, които лесно можеха да бъдат затворени при необходимост. На стотина крачки от настръхналите копия на либийците стотици балеарски прашкари чакаха търпеливо, отпуснали ремъците на прашките си. „Не изглеждат особено внушително“, помисли си Ханон. Знаеше обаче, че запратените от тях камъни с размерите на яйце могат да счупят череп дори от голямо разстояние. Залповете на дрипавите стрелци щяха да всеят ужас в настъпващия враг.

Вятърът утихна и от сиво-жълтите облаци върху чакащите войници се посипа тежък сняг. Щеше да се наложи да го изтърпят, мрачно си помисли Ханон. Известно време нямаше да се случи нищо. Нумидийците все още се изтегляха през Требия. Когато пристигнеха, римляните вероятно нямаше да атакуват защитната стена.

Оказа се прав. През следващия половин час ескадрон след ескадрон нумидийци минаха между фалангите. Ханон се зарадва, когато видя приближаващия Замар, и вдигна ръка за поздрав.

— Какви са новините?

Замар забави коня си.

— Всичко върви добре. Отначало не бях сигурен, че римляните ще тръгнат да се бият, но се изсипаха от лагера си като мравки от мравуняк.

— Само конницата ли?

— Не, и хиляди лековъоръжени пешаци. — Замар се ухили. — А след тях и пехотата.

„Слава на великия Мелкарт“, радостно си помисли Ханон.

— На няколко пъти се сблъсквахме с тях и отстъпвахме и постепенно ги примамихме към реката. Именно там дадохме най-много жертви. Трябваше да се престорим, че сме изпаднали в паника, нали разбираш — намръщено каза Замар, но лицето му бързо се разведри. — Както и да е, подейства. Пешаците последваха конниците и нагазиха във водата. И точно тогава заваля снегът. Лицата им посиняваха пред очите ни!

— Обърнаха ли обратно?

— Не — с мрачно задоволство отвърна Замар. — Може да им отнеме цял ден да стигнат дотук, но ще дойдат. Цялата им проклета армия ще дойде.

— Значи наистина се започва — каза Ханон и стомахът му се разбунтува.

Замар кимна сериозно.

— Баал Сафон да закриля теб и хората ти.

— И теб — отвърна Ханон. Загледа тъжно как нумидиецът повежда конниците си в тила. Дали щяха да се видят отново? Може би не. Ханон не си позволи да се отдаде на мрачните чувства. Вече беше твърде късно за съжаления. Всички бяха заедно в това. Той и баща му. Сафон и Бостар. Замар и всички останали войници. Да, кръвопролитието беше неизбежно. Както и смъртта на хиляди.

Дори когато пред очите му се появиха първите редици на римските легионери, Ханон вярваше, че Ханибал няма да ги разочарова.