Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (13)

XII.
Планове

На следващата сутрин Ханон беше събуден от сритване в ребрата. Изохка от болка и отвори очи. Агесандър се извисяваше над него, от двете му страни стояха двамата най-едри роби във вилата. Ханон ги познаваше като безмозъчни добичета, които изпълняваха всяка заповед. В огромните си юмруци държаха окови.

Ужас изпълни Ханон. Изведнъж се досети за отсъствието на Квинт и Фабриций. Това не можеше да е просто съвпадение.

— Какво става? — изграчи той.

Вместо отговор сицилианецът го изрита отново. И пак.

Ханон се сви на кълбо, като прикри главата си с ръце и се замоли Аврелия да е чула.

Накрая Агесандър спря да го рита и изръмжа:

— Гуга! Курвенски син.

Ханон с ужас видя, че сицилианецът държи кинжал в едната си ръка и малка кесия в другата.

— Намерих ги сред жалките ти вещи. Значи крадеш пари и оръжие от собствениците си, а? — гневно извика Агесандър. — И сигурно щеше да им прережеш гърлата през нощта, преди да избягаш при мръсните си сънародници и да се включиш във войната им срещу Рим.

— Никога през живота си не съм виждал тези неща — извика Ханон. Моментално си спомни как беше видял Агесандър да се спотайва в атриума. Значи точно това беше правил сицилианецът! — Кучи син — промърмори Ханон и се опита да седне. В отговор получи ритник в лицето и падна по гръб на постелката си, заслепен от болка. Устата му се напълни с кръв и момент по-късно той изплю два зъба.

Агесандър се изсмя жестоко и нареди:

— Сложете му оковите. На врата и на глезените.

Зашеметеният Ханон гледаше как робите пристъпват и му надяват тежките железни окови. Три силни изщраквания и сякаш отново се озова на робския пазар. Както преди, на металната ивица около врата му имаше дълга верига. С брутално дърпане Ханон беше принуден да се изправи и го поведоха към вратата.

— Спрете!

Всички се обърнаха.

Все още по нощница, Аврелия стоеше на прага на спалнята си.

— Какво правиш? — изкрещя тя. — Ханон е домашен роб, а не полски работник, с когото да правиш каквото си искаш.

Сицилианецът се поклони театрално. Подигравателно.

— Прости, че те събудих толкова рано, господарке. След като чух новините от писмото на баща ти се разтревожих как ли ще реагира този роб. Помислих си, че може да е решил да направи нещо лошо на теб и на семейството, преди да избяга. За съжаление се оказах прав. — И показа доказателствата.

Ужасената Аврелия погледна Ханон. И трепна, когато видя окървавеното му лице.

— Някой ги е подхвърлил сред вещите ми — изпъшка Ханон и хвърли отровен поглед към Агесандър.

Аврелия моментално го разбра и тръгна към тях.

— Видя ли?

Сицилианецът се изсмя.

— Нима очакваш да каже нещо друго? Всички гуги са лъжци. — Кимна на двамата здравеняци. — Хайде. Чака ни дълъг път.

— Забранявам ви — изкрещя Аврелия. — Нито стъпка повече.

Държащите Ханон роби замръзнаха, а Агесандър се обърна.

— Прости, господарке, но в този случай ще оспоря заповедта ти.

Гласът на Атия изплющя като камшик.

— А моята? — остро попита тя. — В отсъствието на Фабриций аз командвам тук, не ти.

Агесандър примигна.

— Разбира се, господарке.

— Обясни какво означава това.

Агесандър вдигна отново ножа и кесията и повтори клеветата си.

Атия изглеждаше ужасена.

— Какво би казал Фабриций, ако открие, че съм оставил толкова опасен роб в дома, господарке? — попита сицилианецът. — Би ме разпънал на кръст, и с пълно право.

„Коварен хитрец — помисли си Ханон. — Действаш, когато имаш срещу себе си само две жени, които да сплашваш“. Фабриций беше далече, а кой знае кога щеше да се върне Квинт?

Атия кимна.

— Къде го водиш?

— В Капуа, господарке. Очевидно е, че е твърде опасен, за да бъде продаден като обикновен роб, но чух, че местен магистрат починал наскоро. Погребението му е след два дни и синът му иска да почете баща си с гладиаторска битка. Двама затворници ще се бият помежду си до смърт, а след това победителят ще бъде екзекутиран.

Атия стисна устни.

— Разбирам. Това означава ли, че съпругът ми ще е на загуба?

— Не, господарке. За подобно събитие ще получа много по-добра сума от онази, която платихме за него.

По бузите на Аврелия се търкулнаха сълзи от безсилна ярост. Тя трескаво се замисли. Какво можеше да направи?

Атия отиде при нея и я прегърна.

— Успокой се, скъпа. Той е роб. При това готов да убива.

— Не — прошепна Аврелия. — Ханон не би направил нещо подобно.

Атия се намръщи.

— Сама видя доказателствата. Единственият начин, по който можем да потвърдим вината на картагенеца, е да го подложим на изтезания и да видим какво ще каже. Това ли искаш?

Победена, Аврелия поклати глава.

— Не.

— Добре. В такъв случай въпросът е решен — твърдо рече майка й. — Отивам да се изкъпя. Защо не дойдеш?

— Не искам — прошепна Аврелия.

— Както искаш — отвърна Атия и се обърна към Агесандър. — По-добре тръгвайте. Пътят до Капуа е дълъг.

Сицилианецът се усмихна мазно.

— Да, господарке.

Атия кимна удовлетворено и тръгна към банята.

Ханон беше зашеметен. Агесандър явно го беше планирал откакто Квинт и Аврелия го бяха спасили. И беше чакал подходящия момент.

В следващия момент ужасът му стана още по-голям.

— Пропуснах да кажа. — С очевидна наслада сицилианецът погледна от Ханон към Аврелия и обратно. — Другият гладиатор също е гуга. Приятел на този боклук, ако не се лъжа.

Стомахът на Ханон се сви. Съвпадението беше прекалено голямо, за да е случайно.

— Суниатон?

Агесандър се усмихна и зъбите му лъснаха.

— Точно така се казва, да.

— Не! — извика Аврелия. — Това е жестоко!

— Напълно подходящо, ако питаш мен — отвърна Агесандър.

Облекчението на Ханон, че Суни е жив, се стопи. Обхванат от сляпа ярост, той се хвърли напред в опит да се добере до Агесандър. На третата крачка беше спрян. Робът, който държеше веригата, просто я придърпа. Ханон изскърца със зъби от гняв.

— Ще си платиш за това — изръмжа той. — Проклинам те за вечни времена. Боговете на отвъдния свят да са ми свидетели.

Малцина бяха онези, които не се страхуваха от подобни клетви. Агесандър трепна, но бързо се окопити.

— Ти ще си онзи, който ще иде в Хадес с приятеля си, не аз.

Щракна с пръсти на робите и тръгна към изхода.

Ханон не можеше да погледне Аврелия, докато го мъкнеха навън. Беше твърде болезнено. Последното, което чу, беше шляпането на босите й крака по мозайката и как вика Елира. После се озова навън, под яркото пролетно слънце. На път за Капуа, където щеше да се бие до смърт със Суниатон. Впери поглед в широкия гръб на Агесандър, като умоляваше всички богове да го поразят на място със светкавица. Естествено, нищо не се случи.

Последните останки от надеждата му се стопиха.

И се върнаха само след миг. Още не бяха стигнали края на алеята, когато зад тях се разнесоха викове и писъци. Агесандър се обърна и очите му се разшириха. Без дори да погледне към Ханон, той се втурна обратно към стопанските постройки. Ханон също се обърна бавно да види какво става. За свое изумление видя, че откъм хамбарите се вдига пушек. „Аврелия“, ликуващо си помисли той. Несъмнено тя беше подпалила пожара.

Нямаше начин Агесандър да направи нещо друго, освен да се върне. Аврелия му беше спечелила известно време. „Дали ще е достатъчно?“ — запита се Ханон. Отчаянието разкъсваше душата му.

Минаха няколко часа преди пламъците да бъдат изгасени. Крещящ като демон, Агесандър вдигна всички роби от стопанството да мъкнат вода към хамбарите. Дори Ханон беше освободен от оковите, за да се включи в потушаването на пожара. Робите лисваха кофите върху пламъците, тичаха обратно към кладенеца и се връщаха. Аврелия и Атия гледаха от разстояние. На лицата и на двете беше изписан ужас. Елира не се виждаше никаква.

Сицилианецът не даде почивка на никого, докато не се увери, че пожарът е изгасен. Напук на себе си Ханон изпита неволно възхищение към Агесандър. Покрит със сажди от глава до пети като всички останали, той изглеждаше изтощен. Хамбарите бяха построени от камък и това помогна, но усилията, които надзирателят изтръгна от всеки роб, бяха единствената причина огънят да не се прехвърли върху съседните постройки.

Когато и последните пламъци угаснаха, следобедът беше отминал. Не можеше и дума да става да тръгнат за Капуа. За облекчение на Ханон сицилианецът не си направи труда да го бие повече. Оковите му бяха сложени отново и той беше заключен в тясна килия до стаята на Агесандър. В пълен мрак Ханон се свлече на пода и затвори очи. Устните му бяха напукани от жажда, коремът му ръмжеше като див звяр, но не очакваше, че ще му донесат храна или вода. Можеше само да се опита да си почине и да се надява, че Аврелия крие още някой трик.

 

 

Минаха часове. Ханон дремеше на пресекулки, но студът и оковите не му позволяваха да заспи дълбоко. Въпреки това сънува много неща. Улиците на Картаген. Двамата си братя Сафон и Бостар, трениращи с мечове. Пратеникът на Ханибал, който идваше нощем. Риболовът със Суниатон. Бурята. Робството и странното и неочаквано сприятеляване с Квинт и Аврелия. Кървава война между Картаген и Рим. Двама гладиатори, които се сражават пред ревяща тълпа. Последните образи бяха ужасяващо жестоки. Плувнал в пот, Ханон рязко се събуди.

Изпълни го безнадеждност. След всичките му молитви да се съберат със Суниатон се беше стигнало до това. Щяха да умрат, за да отбележат смъртта на някакъв си римски чиновник. Безнадеждността се смени с безсилие и ярост. Сам в мрака, той се замоли Агесандър да остане и да гледа двубоя. Когато получеха оръжията си, двамата със Суниатон можеха да се нахвърлят в самоубийствена атака срещу сицилианеца. Да получат известно отмъщение, преди да умрат. Ханон знаеше, че това са само фантазии, но въпреки това оставаше вкопчен в тях, сякаш животът му зависеше от това.

По някое време се стресна, когато чу някой да пъха ключ в ключалката. Нима утрото вече беше настъпило? Ханон отстъпи уплашено от вратата и вдигна ръце срещу ярката светлина, която нахлу в килията. За негова огромна изненада човекът на прага беше не друг, а Квинт, с тежко наметало. В едната си ръка държеше връзка ключове, а в другата — малка бронзова лампа. През гърдите му минаваше ремък, на който висеше гладиус.

Ханон се изуми.

— Какво правиш тук?

— Помагам на приятел — отвърна Квинт. Остави лампата на пода и изпробва един ключ върху оковите. Първият не стана, но вторият се завъртя. Миг по-късно желязната окова на врата на Ханон също беше отключена. Квинт се ухили.

— Да вървим.

Ханон не можеше да сдържи радостта си.

— Как разбра, че да се върнеш?

Устните на Квинт се извиха в иронична усмивка.

— Можеш да благодариш на Аврелия. Веднага щом те отвели, тя пратила Елира да ме намери. След това подпалила хамбара.

Ханон беше объркан.

— Но ключовете? Няма кога да сте им направили копия.

— Тези са оригиналните — отвърна Квинт. Видя слисаната физиономия на Ханон и обясни: — Похвалих Агесандър за отличната му работа и го наградих с кана от най-доброто вино на баща ми. Направо щеше да се разтопи от радост. Не знаеше обаче, че съм подправил наградата му с достатъчно папаверум, за да тръшне и слон. После просто го изчаках да се напие и да заспи. И взех ключовете.

— Ти си гений. Както и Аврелия. — Ханон сграбчи ръката му. — Благодаря ти. За втори път съм ви задължен за живота си.

Квинт кимна, после каза:

— Знам, че Агесандър лъже за плановете ти да ни убиеш. Ако искаше смъртта ми, нямаше да ми се притечеш на помощ при колибата. Освен това знам, че и ти би ми помогнал в подобна ситуация. — Тръгна към вратата. — Да вървим. Утрото наближава. Аврелия е в обора и хвърля храна на кучетата да не лаят, но не може да остане все там. Каза да ти предам, че ще се моли за теб. — Не спомена за сълзите на сестра си. Какъв смисъл имаше да го прави? Фантазиите й бяха невъзможни.

Натъжен, че няма да може да види Аврелия, и без да подозира за чувствата на Квинт, Ханон го последва навън.

Стопанският двор пустееше и единственият звук беше силното хъркане на Агесандър. След стотина крачки постройките останаха зад тях. Кипарисите покрай алеята се издигаха високи и заплашителни, клоните им скърцаха на лекия вятър. Лунният сърп беше увиснал ниско в небето и напомни на Ханон за Танит и дома. И за Суниатон. Изведнъж огромното облекчение от появяването на Квинт започна да отминава. Той може и да беше свободен, но не и приятелят му.

Когато стигнаха сянката на дърветата, Квинт спря. Свали ремъка през гърдите си и подаде гладиуса на Ханон.

— Това ще ти потрябва. — После тикна в ръцете му дебелото си вълнено наметало и една кожена чанта. — В чантата има храна за няколко дни и двайсет и пет дидрахми. Стигни до брега и намери превоз до Сиракуза. Там ще можеш да намериш търговски кораб до Картаген.

— Никъде не отивам без Суниатон — заяви Ханон.

Физиономията на Квинт се промени.

— Да не си се побъркал? — изсъска той. — Дори не знаеш къде го държат.

— Ще го намеря — отвърна Ханон с ината на спряло насред мост магаре.

— И ще си изпросиш смъртта.

— Ти би ли оставил Гай, ако беше на моето място? — попита Ханон.

— Разбира се, че не — отвърна Квинт.

— Е, значи разбираш.

— Проклет твърдоглав картагенец. Няма начин да те разубедя. — Квинт се намръщи. — Да отидеш сам в Капуа е равносилно на самоубийство. Не мога да го позволя. Не и след целия труд, който хвърлих. Можеш ли да намериш колибата на овчаря, където се бихме с разбойниците?

Ханон го погледна неразбиращо.

— Мисля, че да.

— Иди там и ме чакай. Аз ще видя какво мога да направя за Суниатон.

Ханон проумя размерите на предложението му.

— Не си длъжен да го правиш.

— Знам. — Квинт го погледна сериозно. — Но ти си мой приятел.

В гърлото на Ханон заседна бучка.

— Благодаря ти. Ако мога някога да ти се отплатя, ще го направя. Имаш думата ми.

— Да се молим никога да не ми се налага да си поискам дълга. — Квинт го бутна към хълмовете. — Върви.

С лекота в сърцето, каквато не бе чувствал откакто беше напуснал Картаген, Ханон се затича в мрака.

* * *

Намери без усилия пътя до колибата и когато стигна до нея, до изгрева оставаха по-малко от два часа. Докато се изкачваше, се чудеше как е успял да се измъкне за втори път от лапите на Агесандър. Разбира се, това бе станало възможно единствено благодарение на Квинт и Аврелия. За пореден път беше принуден да признае, че римляните са способни на нечувана добрина. Не всички бяха коварните чудовища, за които говореше баща му. Тези чувства обаче не се задържаха дълго. Достатъчно му беше само да си помисли за Флак и разказа му, за да си спомни за невероятно суровите условия, наложени на Картаген в края на последната война, и за арогантния начин, по който беше реагирал Рим заради превземането на Сагунт. Дори сърдечният Марциал не харесваше картагенците. „Типични гуги“, така беше казал.

Успокои се с мисълта как точно в този момент друг римлянин — Квинт — се опитва да спаси обречения на смърт картагенец Суниатон, но това не продължи дълго.

Часовете се точеха и за Ханон беше все по-трудно да не тръгне към Капуа. Единствено обещанието пред Квинт го караше да остане. Зае се да поправя колибата, която беше оставена полуразрушена след боя. Първо събра всички изпопадали дърва, които успя да намери. После се зае да реже дъски с подходяща дължина с помощта на някакви стари, но годни за работа инструменти, които намери вътре. Не беше дърводелец, но конструкцията беше съвсем проста. Достатъчно му беше да огледа оцелелите стени, за да ги оправи. Работата беше лека, но в същото време удовлетворяваща, и когато слънцето клонеше към залез, Ханон отстъпи назад да се възхити на творението си.

Тревогата обаче продължаваше да го гризе. Вече не можеше да пренебрегне факта, че Квинт няма да дойде. Дали това означаваше, че опитът му се е провалил? Нямаше представа. Обмисли възможностите си и стигна до заключението, че е твърде опасно да се върне в стопанството. Агесандър със сигурност го търсеше. Нямаше никакъв смисъл и да тръгва за Капуа. Не познаваше никого там и ако не успееше да намери Квинт, нямаше да има представа какво е станало от сутринта. Оставаше му само да стои тук. Донякъде успокоен, Ханон запали огън в ограденото с камъни огнище и излапа малко от маслините, сиренето и хляба, които намери в чантата.

Увит в наметалото на Квинт, Ханон седна и се загледа в жълто-оранжевите пламъци, като си мислеше за най-скъпите му на света хора. За баща си. За Сафон и Бостар. За Суниатон. Спря за момент, преди да добави още две имена в списъка. Квинт. Аврелия. Колко от тях щеше да види отново? Тъгата, неговият постоянен спътник от бурята насам, го заля. Най-вероятно никога повече нямаше да се събере със семейството си. Те вече сигурно бяха с войската на Ханибал в Иберия и беше много възможно да ги убият. Макар че най-голямото му желание беше да ги намери, откриването им в разгара на война щеше да е на практика невъзможно. Ханон осъзна, че намирането на Суниатон е може би най-добрата му надежда. Ако по някаква щастлива приумица на съдбата това се случеше, той щеше да си замине и никога вече да не види Квинт и Аврелия. От това го заболя още повече. Можеше да мечтае единствено, че ще се събере с любимите си хора на другия свят. Тази мрачна мисъл беше последната, преди сънят да го поеме в обятията си.

Утрото го завари в по-добро разположение на духа. Имаше много неща, за които да е благодарен. Въпреки всичко, през което беше преминал, той вече не беше пленник. Нещо повече, Квинт имаше повече шансове от него да освободи Суниатон. Ако опитът му се увенчаеше с успех, Ханон и приятелят му имаха добри шансове да стигнат до брега и да намерят кораб до Картаген. „Никога не се отказвай от надеждата — помисли си Ханон. — Без нея животът е безсмислен“.

Прекара сутринта в упражнения с гладиуса и оглеждане на склоновете за някакво движение. Беше почти пладне, когато забеляза самотен конник. Сърцето му подскочи. Нямаше начин да знае кой е, затова се скри сред хвойните на петдесетина крачки от колибата и зачака със затаен дъх ездача. Ако се съдеше по широките му рамене и стойката му, трябваше да е мъж. Не се виждаха никакви кучета, което беше добре. Това увеличаваше вероятността, че ездачът не е пратен да го търси.

Беше Квинт. Изпълни го разочарование, че Суниатон не е с него. Когато Квинт приближи достатъчно, Ханон излезе от скривалището си.

Квинт вдигна извинително ръка за поздрав.

— Какво стана? Научи ли нещо за Суниатон?

Квинт сви устни.

— Още е жив, но е бил ранен преди два дни по време на тренировка. Добрата новина е, че няма да може да участва в мунус. — Видя тревогата на Ханон и добави: — Не се безпокой, раната не е сериозна. Щял да се оправи за около месец.

Ханон затвори очи, заля го облекчение. Суни беше жив!

— Значи синът на магистрата няма да го продаде, така ли?

Квинт поклати глава.

— Като че ли не го беше грижа, че ти и Суниатон няма да се биете — каза той. — Но не искаше да продаде Суни. Направих глупост, че позволих на това мръсно псе да разбере колко много искам да го купя. Каза ми да се върна, когато се е възстановил напълно, за да видя способностите му. „Така ще разбереш истинската му стойност“, така каза. Не че ми се вярва, че ще видя нещо изключително. Онзи се изживява като треньор на гладиатори. Поне десетина тренираха с оръжия в двора му. Съжалявам.

Ханон усети как последните искри от новородената му надежда угасват.

Квинт погледна неспокойно надолу към склона.

— По-добре ще е да тръгваш.

Ханон го погледна въпросително.

— Агесандър беше бесен, когато разбра, че те няма — каза Квинт. — Не искаше и да чуе, че съм те освободил. Заяви, че единствено баща ми имал властта да го направи. Естествено, майка ми е съгласна с него. И тя ми е бясна — намусено добави той.

— Но баща ти ще отсъства месеци!

Квинт кимна.

— Именно. Което те прави избягал роб, а преследването на избягали роби е нещо, в което Агесандър е доста добър. Казах му, че си тръгнал към Капуа, и мисля, че ми повярва. Започна да търси натам. — Намигна му. — За щастие Аврелия накарала Елира да занесе твоя стара туника чак до реката и да плува до един брод, където следите ще се смесят с много други. Оставила дрехата във водата, което би трябвало да заблуди кучетата.

— Сестра ти е невероятна — с възхищение рече Ханон.

Квинт се ухили за момент.

— И все пак е по-добре да имаш преднина. Заобиколи покрай стопанството и утре сутринта ще стигнеш до Капуа. Дотогава Агесандър ще се е върнал и ще можеш да вземеш някоя лодка надолу по реката.

Стомахът на Ханон се сви на топка.

— Не мога да изоставя Суниатон — въздъхна той. — Не и когато е толкова близко.

— И толкова далече — рязко отвърна Квинт. — Със същия успех може и да е при Хадес.

— Може — отвърна Ханон. — Но ти каза, че синът на магистрата щял да говори отново с теб след месец.

Квинт — очакваше подобен отговор — въздъхна.

— Остани тогава. Ще ти нося храна на всеки два-три дни. Ще се опитам да държа под око Суниатон. Ще измислим някакъв начин да го измъкнем.

На Ханон му идеше да се разплаче от облекчение.

— Благодаря.

— Отваряй си очите на четири за Агесандър — каза Квинт на тръгване.

 

 

Фалангата на Бостар маршируваше зад тези на Сафон и баща му, така че пратеникът стигна първо до него.

— Бостар? — извика той.

— Аз съм. Какво искаш?

— Ханибал иска да говори с теб. Веднага — каза пратеникът.

Бостар погледна якия скутарий, който беше един от телохранителите на пълководеца.

— Знаеш ли за какво става дума?

— Не.

— А поръча ли да повикаш баща ми и брат ми?

— Само теб — отвърна ибериецът. — Какво да му предам? Той е на около миля от основната колона.

— Кажи му, че идвам веднага. Не, чакай! Ще дойда с теб.

Бостар даде нареждания на заместника си, който яздеше зад него, обърна коня си и го изведе от колоната. Малцина мъже го поглеждаха, докато минаваше покрай тях, но онези, които го правеха, се усмихваха. Бостар им кимаше, доволен, че усилията му за спечелване на доверието им са дали плодове. Големите кръгли щитове на либийците подскачаха на гърбовете им, докато вървяха, а късите им копия бяха вдигнати нагоре и приличаха на гора от остриета. На всеки петдесет крачки имаше по един младши офицер, до който вървеше знаменосец. Дървените пръти бяха украсени със слънчеви дискове, лунни сърпове и червени ленти.

Бостар погледна дългата виеща се колона, която приближаваше от югозапад.

— Гледай и го запомни — каза на скутария, който подтичваше до него. — Зрелището си го бива.

— Да, командире. — Мъжът се изхрачи и плю. — Макар че гледката би ми харесала много повече, ако имаше още четирийсет хиляди мои сънародници.

— Не всички са лоялни като теб и другарите ти — отвърна Бостар. В сърцето си той също съжаляваше, че войската се е стопила с повече от една трета за по-малко от три месеца. До голяма степен намаляването й се дължеше на понесените досега жертви и на гарнизоните, които оставяха по пътя към Иберия. Освен това много хора, може би десет хиляди, бяха освободени от Ханибал, преди да са дезертирали. Обсъждането на тези неща с прост войник не беше добро за бойния дух и затова Бостар си задържа езика зад зъбите. Духът му обаче скоро се приповдигна. Нямаше как да не изпита възторг при вида на такава огромна войска — първата за повече от поколение, която маршируваше срещу Рим.

Последният копиеносец мина покрай тях и не след дълго дойде ред на следващия отряд — плътни редици свирепи татуирани бойци с туники от кози кожи и с боси крака. Бяха въоръжени с малки кръгли щитове и по няколко метателни копия. След тях вървяха стотици балеарски прашкари — диви полуголи мъже от средиземноморските острови, чиито умения с прашката бяха легендарни. Бостар не би се доверил на нито един от тях, но те бяха чудесно допълнение във войската на Ханибал.

После дойде ред на леката иберийска пехота — цетарти, въоръжени с кръгли кожени щитове, метателни копия и фалкати. По-нататък Бостар различи Ханибал и офицерите му, заобиколени от конната част от телохранителите му — местна кавалерия с бронзови шлемове с гребени и червени наметала. Зад генерала маршируваха тежковъоръжените келтиберийски пехотинци — скутариите.

Бостар не можеше да види последните отряди от войската, които следваха обоза — хиляди натоварени мулета, водени от иберийски селяни. Тилът се пазеше от трийсет и седем бойни слона и още келтибери. Бостар си помисли, че тяхната униформа е може би най-поразителната в цялата войска — черни наметала, бронзови шлемове с алени гребени и кожени наколенници. Щитовете им бяха или кръгли като на цетартите, или овални; освен това бяха въоръжени с къси прави мечове и копия, изработени изцяло от желязо. Накрая, подвижни и бързи, бяха множеството ескадрони иберийска и нумидийска кавалерия — най-добрите конници на света и тайното оръжие на Ханибал.

Скоро стигнаха до мястото, където беше генералът. Скутарият каза паролата на конника, който излезе да ги пресрещне, и в защитния кордон се образува проход. Бостар бързо скочи от коня и хвърли повода на ибериеца. Докато вървеше, усети погледа на Ханибал върху себе си, ускори крачка и отдаде чест.

— Искал си да ме видиш, генерале?

Ханибал се усмихна.

— Да. Не очаквах да дойдеш толкова скоро.

Бостар не успя да се сдържи и се ухили.

— Исках да разбера какво си намислил за мен.

Ханибал погледна офицерите от двете си страни.

— Лъвчето кипи от енергия и нетърпение, а?

Разнесе се смях и Бостар се изчерви — не на последно място защото генералът и братята му, синовете на Хамилкар Барка, бяха известни като „лъвското котило“.

Ханибал забеляза смущението му и каза:

— Не се обиждай, не исках да те засегна. Именно войници като теб са гръбнакът на тази армия. А не като хилядите, които трябваше да освободя след последната кампания. Онези със слабите сърца.

Бостар кимна.

— Благодаря, генерале.

Ханибал погледна на югозапад, откъдето бяха дошли.

— Трудно е да се повярва, че пристигнахме в Галия само преди няколко седмици, нали? Сякаш от цяла вечност не сме се сражавали.

— Няма да забравя този поход, генерале. — След враждебните опалени от слънцето земи на север от Ибър Бостар се радваше на плодородната почва на Южна Галия с нейните пъстри като кръпки ниви, големи села и дружелюбни местни.

Ханибал кимна тъжно.

— Аз също. Десет хиляди души за по-малко от три месеца е наистина сериозна загуба. Но нямаше как да се предотврати. Скоростта беше жизненоважна и тактиката ни проработи.

Магон погледна кисело брат си.

— Не забравяй и десетте хиляди пехотинци и конници, които трябваше да оставиш, за да усмиряват кучите синове.

— И които ще защитават района срещу римска атака — отвърна Ханибал. — След като победят непокорните местни, би трябвало да са в състояние да се справят с един-два легиона. — Почеса се по брадата и погледна Бостар. — Най-лошите бяха онези от племето, с което си имахте неприятности. Онези, които щяха да ви убият, ако побърканият ти брат не беше спечелил онзи двубой.

Бостар успя да скрие изумлението си от начина, по който Ханибал описа Сафон.

— Авсетаните, генерале.

— Онези, които не искаха да пропуснат войската през земите си. Глупаци. Но въпреки това храбри глупаци — призна Ханибал. — Накрая почти не намерихме убити с рани по гърбовете.

— Биха се добре, генерале — съгласи се Бостар. — Особено воинът, когото победи Сафон. Преброих десет наши войници около трупа му. А раната му от двубоя още не беше заздравяла.

— Малх ми го показа след сражението — каза Ханибал. — Направо да не повярваш, че брат ти е успял да го победи в двубой. Та той беше грамаден като Херакъл.

— Така е — съгласи се Бостар. Спомените му от двубоя още бяха пресни. — Боговете бяха на страната на Сафон през онзи ден.

— Определено. Но въпреки цялата си храброст брат ти понякога е прибързан. Има склонността първо да действа, после да мисли.

Бостар споделяше преценката му, но му се струваше погрешно да го признава открито.

Ханибал го гледаше проницателно.

— Верността ти е достойна за похвала, но не си мисли, че не съм чул за отказа му да се изтегли при онази атака срещу Сагунт. Ако не беше ти, стотици щяха да изгубят ненужно живота си. Нали?

Бостар срещна с неохота погледа му.

— Може би, генерале.

— Точно затова си тук. Защото мислиш, преди да действаш. — Ханибал махна към земите около тях, покрити със зряла пшеница и ечемик. — Сега е лесно. Можем да купуваме от местните толкова зърно, колкото си поискаме, и да живеем от земята през останалото време. Не цялото пътуване обаче ще е такова. Времето ще се развали и рано или късно ще се натъкнем на някой, който ще предпочете да се бие с нас.

— Така е — съгласи се Бостар.

— Можем само да се молим да не се натъкнем на римляни, преди да стигнем в Цизалпийска Галия. Да се надяваме, че кучите синове още нямат представа за плановете ни. Добрата новина е, че съгледвачите ми, които тъкмо се върнаха от река Родан, не са забелязали никакви римляни.

Магон се усмихна досущ като вълк.

— А оставената от легион следа не може да се пропусне, така че имаме една грижа по-малко. Засега.

— Чувал ли си за Родан? — попита Ханибал.

— Съвсем малко — отвърна Бостар. — Знам, че е голяма река недалеч от Алпите.

— Точно така. Според всички сведения повечето племена в района са предразположени към нас. Естествено, едно от тях не е. Наричат се волки и живеят от двете страни на реката.

— И ще се опитат да ни попречат да я пресечем ли?

— Така изглежда — мрачно отвърна Ханибал.

— Това може да се окаже много скъпоструващо. Особено като се има предвид, че трябва да прехвърлим през реката конете и слоновете.

Ханибал се намръщи.

— Точно така. Именно затова докато войската се готви за преминаването на реката, ти ще поведеш отряд нагоре по течението към лагера на волките. Ще прекосиш реката през нощта и ще намериш позиция недалеч от тях. По изгрев ще ми дадеш сигнал дали да започна прехвърлянето. — Удари юмрук в отворената си длан. — Ще ги премажа като буболечки. Как ти звучи?

Сърцето на Бостар заби по-бързо.

— Звучи добре, генерале.

— Точно такива неща обичам да чувам. — Ханибал стисна рамото му. — Ще получиш повече инструкции по-късно. Сега се върни при хората си.

— Да, генерале. Благодаря, генерале.

Беше се отдалечил на десетина крачки, когато Ханибал извика след него:

— И нито дума за това пред никого.

— Разбира се, генерале — отвърна Бостар. Заповедта беше добре дошла, тъй като означаваше, че Сафон няма да има възможност да завижда, че не е избран за задачата. И в същото време Бостар вече се тревожеше как ли ще реагира брат му, когато научи.