Джейн Фалън
Пази си гърба! (52)

51.

След около половин час Стефани спря за миг, за да си почине пулсиращият й палец, и телефонът почти веднага иззвъня. Един глас й каза, че има ново съобщение.

„Засега овладях положението — каза гласът на Джеймс. — Убедих ги да отидат при техни приятели за няколко часа. Обади ми се.“

Стефани си пое дълбоко дъх. Сега, когато бе малко вероятно Кати да се свърже с Полин и Джон, тя знаеше, че ще трябва да обясни всичко на Джеймс. Не мислеше, че ще й се ядоса — нямаше това право все пак, — просто не й беше приятно да му казва. Набра неохотно номера му.

— Аз съм на магистралата — извика той. — Не бива да се забъркваш, Стеф. Това си е моя каша. Аз ще я оправя.

Стефани затвори очи.

— Отчасти е и моя. Ще ти обясня, когато се видим.

Тя не обърна внимание на въпросите му. Щеше да е достатъчно трудно и без да спират на всеки няколко минути, защото влакът минава през тунел или човекът с напитките я пита дали ще иска пакетче фъстъци с кафето.

Разбраха се да се срещнат на гарата в Линкълн и да пътуват заедно за Лоуър Шипингам. Не беше кой знае какъв план, но не разполагаха с друго.

На Кати й омръзна да набира телефона на Полин и Джон. Като че ли постоянно беше зает. Е, и без това бе просто хрумване. Не че искаше да нарани родителите на Джеймс — поне не беше основната й цел и тя се опитваше да не мисли, че вероятно именно това ще постигне, — но искаше да накаже Джеймс за унижението с Оуен. Не се съмняваше, че ако Джеймс не бе постъпил така с нея, тя нямаше да се хвърли на първия свободен мъж — е, оказа се, че не е свободен — и да бъде отхвърлена така. В автобус. В шест и половина сутринта. Докато се преструва, че отива да плува.

Беше предположила, че Джеймс вече е казал на родителите си за края на брака си. Но бе абсолютно сигурна, че не им е признал причините за това. Не беше толкова смел. Тя възнамеряваше само да спомене на майка му, че е приятелка на сина й и се опитва да го открие, и толкова. После щеше да затвори и да остави тази бомба да тиктака. Набра номера отново. Този път даваше свободно, но пак се включи секретарят. Тя не остави съобщение. Нямаше смисъл. Щеше да опита по-късно. Дори и никога да не се свърже, помисли си с усмивка, родителите на Джеймс със сигурност щяха да му кажат, че е звъняла негова приятелка на име Кати и е оставила съобщение. Това щеше да го довърши. Питаше се дали Полин и Джон ще съберат две и две и ще си спомнят, че жената, която Джеймс им бе представил преди няколко седмици в Линкълн, се казва Кати. Това щеше да им даде храна за размисъл.

Замисли се отново за бизнес плана си. Банката се бе съгласила да й отпусне определена сума за начален капитал, стига тя да обяснеше как точно ще използва парите и кога ще може да ги върне. Но някак си не й се занимаваше с това. Не беше много въодушевена от перспективата да влезе в дълг и да работи прекалено усилено, за да се задържа над водата. Харесваше й начинът на работа досега: първо животът — работата после. Сега щеше да има отговорности, документи и споразумения и не беше сигурна, че това й харесва.

Осъзна, че ще е голямо напрежение. Важното бе да принуди Джеймс да й продаде клиниката за част от реалната цена. Това беше победата. Тя всъщност нямаше желание да става бизнес дама. Но договорите бяха подписани. Нямаше как да се откаже, без да изгуби депозита си, нещо, което определено не можеше да си позволи. Дори ирационално се ядоса на Джеймс, че я е поставил в положение, в което трябваше да жертва целия си живот заради работата.

Вдигна телефона и набра отново номера на Полин и Джон. Телефонен секретар.

Когато Джеймс пристигна да вземе Стефани от кафенето на линкълнската гара, тя вече пиеше третата си чаша кафе и сериозно си мислеше да хване влака обратно за Лондон. Това беше откачено. Какво щяха да правят? Да вържат Кати за някой стол, за да й попречат да се обади? Всъщност не беше толкова лоша идея. Тя определено не беше сигурна, че ако се появи при нея с Джеймс, ще постигне успех. Но имаше нещо ободряващо в мисълта, че скоро всичко ще се разкрие. Никога не бе разбирала католиците с обичта им към изповедите — може би защото никога нищо не й бе тежало на съвестта и не бе имала нужда да се изповяда, — но сега знаеше, че ще й подейства пречистващо, ако се освободи от това бреме.

Усети, че е прекалила с кофеина, опитваше се да не обръща внимание на погледите на нетърпеливите клиенти, които чакаха за маса, когато Джеймс влезе и се хвърли на стола срещу нея.

— Отдавна ли ме чакаш? — опита той, сякаш просто имаха среща на чаша чай.

— Няма значение. Трябва да измислим план.

Решиха да тръгнат за Лоуър Шипингам и да говорят в колата. Щом потеглиха, Стефани си пое дълбоко дъх и започна от самото начало: как е открила съобщението и се е свързала с Кати, как са се срещнали и са планирали да му съсипят живота. Джеймс слушаше в мълчание. Когато тя му каза, че Кати е виновна за проблемите му с данъчните и отдела по планиране, се насили да го погледне, за да види как го приема. Лицето му беше зачервено и тя знаеше, че е ядосан или засрамен от начина, по който се бе отнесъл със Сали, но няма да го признае.

— Съжалявам — каза тя накрая, когато приключи.

— Няма проблем. Заслужавам си го.

— Всъщност мисля, че наистина е така. Донякъде. Наистина си го заслужи, признавам. — Стори й се, че устните му се извиха леко. Реши да продължи в същия дух: — Особено онова с вечерята. Беше голям удар.

Той наистина се засмя.

— Ти ли го измисли?

— Съвместно. Но се почувствах по-добре, Джеймс. Какво да кажа?

— Не мога да повярвам, че толкова исках да впечатля онези хора.

— Аз не мога да повярвам много неща за теб — каза тя и веднага съжали. Нямаше нужда да изтъква всичките му недостатъци. Той явно вече добре ги съзнаваше. Затова се опита да разведри настроението. — Както и че си им сервирал буябес. Ти мразиш тази супа.

— Не намерих друго. В „Жоли Пуле“ наистина трябва да разширят асортимента.

Стефани се усмихна.

— Е, какво ще правим, когато стигнем там?

— В „Жоли Пуле“ ли?

— Много смешно.

Джеймс свали ръка от волана и избърса челото си.

— Надявах се, че ти имаш план. Просто не искам да въвличаме мама и татко в това.

— Аз също — отвърна Стефани.

— Не мога да повярвам, че тя наистина иска да ги нарани. Не мога да я позная.

— Ами… мисля, че тя прие доста тежко… постъпката ти… И като ти отмъщава, се чувства по-добре. Определено се е променила, не мога да отрека.

— Господи, какво ще правим?

Пътят беше толкова познат. Всяко кръстовище, всяко потенциално задръстване, всеки удобен заобиколен път бяха дълбоко отпечатани в съзнанието му, което беше добре, защото той изобщо не можеше да се концентрира. Дори не се замисли, когато предложи да отиде до Линкълн, за да се види със Стефани, но още щом потегли, съжали за решението си. Нямаше представа какво се случва между Стефани и Кати, макар че вече се беше досетил, че поддържат някаква връзка. Вероятно Стефани бе открила номера на Кати в телефона му и се беше свързала с нея, или Кати й се беше обадила: „Мисля, че живея със съпруга ти.“ Ако се съдеше по поведението й сега, това бе съвсем възможно. Може би Кати никога не е била така сладка и наивна, колкото изглеждаше. Тази мисъл някак го успокояваше.

Стефани изглеждаше бледа и притеснена, когато я видя да седи на масата в ъгъла на кафенето. И сърцето му прескочи няколко удара, сякаш да му напомни, че всъщност обича нея. Тя му се усмихна вяло, когато срещна погледа му, но бързо извърна очи, сякаш не знаеше какво да му каже. Той седна.

Трудно му беше да проумее напълно думите й, освен това се опитваше да шофира. Чувстваше се глупаво, ядосан и унизен едновременно, сякаш му се разкриваше някаква сложна шега, в която само той не е посветен. Когато тя стигна до данъчните, той едва не извика: „Но…“ и се спря. Стефани явно смяташе, че Кати е стигнала твърде далеч. А и какво право имаше да се оплаква? Но все пак се почувства ужасно заради Сали. Усети, че се изчервява при спомена какво й беше наговорил.

— Чувствам се ужасно заради Сали — каза Стефани, сякаш прочела мислите му. — Тя не биваше да пострада от всичко това.

— Ще се опитам да й обясня. Да се извиня — каза той и Стефани предложи да го придружи, което го успокои малко.

— Можеш да й кажеш, че си е въобразила всичко. Че е било сън, като в „Далас“ — каза тя и той се засмя. Стефани умееше да го разсмива дори в най-ужасните моменти.

Когато отвори вратата и видя бившето си гадже и бъдещата му бивша жена на прага, Кати вече бе забравила, че е звъняла на родителите му. Доста бързо й омръзна, щом осъзна, че едва ли някой ще отговори, и почти веднага се почувства зле, че изобщо им е оставила съобщение. Едно беше да нарани Джеймс, но да разстройва възрастните му родители беше малко прекалено. Все пак те изглеждаха много мили хора, много уязвими. Кога беше станала човек, който би искал да нарани двама седемдесет и пет годишни старци? Той я бе направил такава. Той беше виновен. Опита да си спомни какво точно бе казала в съобщението: просто, че е приятелка на Джеймс и Стефани и се опитва да се свърже с тях. Достатъчно той да получи инфаркт, ако му споменат за обаждането, но едва ли щяха да разберат от съобщението, че нещо не е наред. Нямаше нужда да прави нищо повече. Защото щеше да се превърне от справедлив отмъстител в нещо по-мрачно, а тя искаше да мисли, че дълбоко в нея все още се крие добър човек, който просто чака да се появи, когато тя напълно приключи с Джеймс.

— Здравей, Стефани — каза изненадана, когато отвори вратата. После забеляза кой стои до нея, крачка назад, сякаш се страхува от реакцията й, и добави: — Какво прави той тук?