Джейн Фалън
Пази си гърба! (3)

2.

Стефани цял ден мисли за Джеймс. Откакто преди три години се преместиха в Лондон, почти не се виждаха. Той се съгласи да живеят в града само ако може да разделя седмицата си между старата си селска практика близо до Линкълн и новата си работа — рязане на ноктите на бенгалски котки и диетични съвети за дебели кучета в снобарския Сейнт Джонс Уд. Не искаше да се отказва от работата си със селскостопански животни. Защото за това бил учил. Да лекува истински добитък, работни животни, а не глезените любимци на горната средна класа. Млечни крави и агнета, не пухкави и скъпоценни животинчета. Затова той тръгваше за провинцията всяка неделя сутрин и се връщаше в Лондон в сряда вечер, уморен и раздразнителен от напрежението. Сега тя нещастно си помисли, че той има там съвсем отделен живот. Защо й се струваше така невероятно да има и друга жена? Джеймс разполагаше с възможност, средства и мотив. Съвършеното престъпление.

В началото Стефани си мислеше, че ще може да пътува понякога с него, но когато Фин свикна с началното училище, й се стори нелепо да го откъсва от него на всеки две седмици. И освен това наистина беше някакво облекчение да се грижи за един човек по-малко поне за няколко дни. Но беше неизбежно, когато бяха разделени за толкова време, връзките помежду им да започнат да се разплитат. Техните два свята се препокриваха все по-малко. Той никога не се бе интересувал особено от работата й, не разбираше колко критично, жизненоважно е новото лице от „Холби Сити“ да не се появи на наградите със същата рокля като някоя от „Гърлс Алауд“.

Когато срещна Джеймс, тя се бе преместила при родителите си в Бат, за да спести пари. Случайно прегази котката на един съсед със ситроена си и ужасена я откара право при местния ветеринар, където Джеймс беше стажант. За жалост котката не се възстанови въпреки усилията му, но сред кръв, черва и сълзи той успя да покани Стефани на питие и тя се съгласи. Смъртта на Тидълс положи за нея ново начало.

Джеймс изглеждаше впечатлен от амбицията и уменията й, както и тя от неговите. Беше любов от пръв поглед. Е, привличане и взаимност — всъщност само на това може да се надява човек. Но някак си с времето — когато установи, че е бременна с Фин — Джеймс я убеди да се откаже от мечтата си да стане новата Вивиан Уестуд и да се захване с нещо не толкова ангажиращо, за да може да се грижи за бебето.

Отначало той я подкрепяше — все пак това беше негова идея, — окуражи я да премине към моделиерство на свободна практика и да се наслаждава на домашния уют с почасовата работа, в свободната стая. Но когато преди три години тя реши, че иска повече, че иска да има кариера, а не просто работа, и го убеди да купят къща в Лондон, за да е близо до младите жени с прекалено много пари и твърде малко вкус, които с радост ще наемат някоя като нея, за да им избира дрехи, тя скоро осъзна, че той всъщност малко се срамува от работата й.

— Стефани облича хора, които не могат да се облекат сами — казваше на приятелите им, като си мислеше, че е много смешно. — Не, не е гледачка на болни, не е толкова смислено.

Като си спомни това, Стефани хвърли на дивана купчина рокли, които тъкмо бяха изпратени от „Ла Пети Салоп“, точно когато Наташа влезе от малката стаичка с червена рокля в ръце.

— Шанън Фийрън шестнайсети размер ли е? — попита тя. Говореше за млада актриса, участвала в сапунен сериал, която наскоро беше изгряла отново, защото спечели музикално състезание за знаменитости. Стефани я обличаше за една фотосесия този следобед.

— Наистина или официално?

— Наистина.

— Този е.

— Добре, това може да стане. — Наташа започна да откачва етикета с размера от роклята, после зарови из малка метална кутия и откри етикет за десети размер, за да го замени. Винаги бе добра идея да караш клиентката да се чувства слаба и уверена. Така ако някой журналист я попиташе кой размер е, можеха спокойно да отговорят, че е под средния за британката, без да се издават.

— Добре — каза Стефани.

Наташа седна и избута купчината смачкани дрехи.

— Спри да мислиш за това — каза тя, — защото ще направиш проблем от нищо. Не се тревожи за проблеми, преди да са се появили. Това е моето мото.

— Едно от тях — каза Стефани.

Наташа работеше за нея като кроячка още откакто Стефани беше просто шивачка и с готовност се съгласи да й стане асистентка, когато Стефани се превърна в стилист пет години по-късно. Беше казала, че не иска да носи отговорност. За Наташа работата беше нещо, което вършиш през деня. После си отиваш у дома и забравяш за нея. Наташа имаше хубав дом, съпруг, който я боготвореше, и три добре възпитани спретнати деца. Тя никога не се бе тревожила заради някакви си съобщения или какво всъщност върши Мартин през половината седмица. Вследствие на това по лицето й почти нямаше бръчки и тя изглеждаше поне пет години по-млада от своите четирийсет и една. През годините Наташа се бе превърнала повече в приятелка, отколкото в колежка.

— Подигравай ми се, ако искаш, но знаеш, че винаги излизам права — каза Наташа.

— Разбира се — отвърна с обич Стефани. — Ще се опитам. Просто съм толкова бясна, че някаква тъпа крава може да му е завъртяла главата и се опитва да ми открадне съпруга под носа, без дори да помисли за мен и за живота ми. И за сина ми.

— Не знаеш дали е така.

— Да, не зная — каза Стефани.

Но тази мисъл не я оставяше на мира. Какво друго можеше да бъде все пак? Наистина ми липсваш. Целувка. Целувка. Целувка. Не успяваше да се концентрира върху фотосесията и дори се сопна на Шанън, когато тя се оплака, че изглеждала дебела с една от роклите. „Защото си дебела!“ — искаше да изкрещи, макар че не би било честно. Шанън определено не беше дебела, но беше ниска и с такива ужасни пропорции, че изглеждаше тантуреста. В крайна сметка Наташа й предложи да се прибере по-рано, преди да е станал скандал.

За щастие Фин вече си беше вкъщи, играеше на топка в малката градина с Каси, детегледачката, затова Стефани се зае да му направи закуска.

Фин, на седем, все още можеше да бъде прикоткан да й прави компания и макар че обикновено му се караше заради новата му любима игра — да търкаля чери домати по кухненската маса, за да падат в купичката на котката (една точка, ако паднат във водата, две ако паднат в уискаса), — тя бе толкова благодарна за това разсейване, че просто му позволи да го прави. Малко след шест чу как входната врата се отваря и затваря.

— Здрасти — прозвуча гласът на Джеймс.

— Здрасти — успя да извика тя, вяло.

Той тръгна право към горния етаж, без да се отбие в кухнята да я види. Не че това я изненада: той обикновено отиваше първо в спалнята, за да свали работните си дрехи, и после сядаше да чете вестника преди вечеря. Рядко я питаше как е минало на работа и ако го правеше, тя обикновено не му отговаряше искрено, защото той само щеше да извърти очи с някоя саркастична забележка, която трябваше да мине за шега. Ако беше честна със себе си, щеше да осъзнае, че и тя почти никога не го питаше за случилото се в клиниката. Обичаше животните, но не хранеше голям интерес към историите за враснали навътре нокти и за разместени стави. Но Стефани винаги бе вярвала, че всички бракове минават през такъв етап, когато децата са още малки. Просто имаха твърде много грижи, твърде много по-важни неща от „Добре ли мина денят ти на работа?“. Мислеше си, че ще го преодолеят, щом Фин порасне малко, и ще прекарат старините си заедно, а тогава ще разполагат с всичкото време на света за спокойни разговори. Явно много се беше объркала, помисли си сега, докато удряше с чукчето пилешките гърди, които ставаха почти прозрачни. Спря, защото видя Фин да стои пребледнял до нея.

— Добре ли си? — попита я той с най-сериозния си глас, имитация на начина, по който тя го питаше по няколко пъти на ден.

Тя се наведе и го целуна по главата.

— Добре съм, скъпи.

— Не изглеждаш добре — настоя упорито той.

Лицето му се беше сбърчило от тревога и Стефани изпита вина, задето бе позволила да й проличи. Взе един домат и го търкулна по масата, а той падна точно върху главата на стреснатия Себастиан, отскочи от ухото му и цопна в купичката с органично пилешко със сос.

Въпреки усилията си Фин не можа да сдържи усмивката си.

— Отлично — каза той.