Джейн Фалън
Пази си гърба! (46)

45.

Денят беше много напрегнат. Бърти Съливан, обичаното кутре на Чарлс Съливан, съветник на торите за Уестминстър, имаше проблеми с дишането. Лежеше изпружен на операционната маса и очите му се бяха извъртели назад, докато Джеймс трескаво се опитваше да реши какво да стори. Това беше рутинна операция. Бърти имаше абсцес на единия от задните си зъби, който трябваше да се извади. Джеймс беше правил тази процедура хиляди пъти през годините. И винаги беше минавала добре.

Тази сутрин обаче не мислеше ясно. Тони, агентът на недвижими имоти, му се обади да каже, че след няколко седмици без никакъв интерес най-сетне е получил оферта за клиниката. Много ниска оферта, но като се има предвид състоянието на мястото, той съветвал Джеймс да приеме, щом има такава нужда от пари. Предложението било от госпожица Кати Картрайт, много мила дама с чудесен баланс в банката благодарение на процъфтяващия й бизнес. Може би я познава, попита той: „Селото е много малко.“ Тя била много хубава — сигурно Джеймс щял да си я спомни, ако я е виждал. Всъщност Тони дори мислел да я покани на среща, защото тя споменала, че не е омъжена. Джеймс не коментира. Ако сега кажеше: „О, да, аз живях с нея“, щеше да последва разговор, който не искаше да води.

Каза на Тони, че трябва да си помисли няколко часа. Предложението беше така ниско, че едва ли щеше да му позволи да започне нов живот, но от друга страна щеше да изплати дълговете си и да даде депозит за миниатюрен апартамент в не твърде лош квартал. Някъде, където Фин ще може да го посещава и да остава да спи, дори ако трябваше да му отстъпва леглото си и той да спи на дивана. Трябваше да се измъкне от мотела, в това нямаше никакво съмнение. Колкото по-дълго стоеше там, толкова повече се превръщаше в един от безнадеждните самотни мъже от сериалите. Чувстваше се като търговски пътник от седемдесетте, който се прехранва с куфара си, носи все по-овехтели дрехи, яде в закусвални и си брои монетите. А Стефани никога нямаше да се върне при него, докато той живееше така. Освен това съществуваше и факторът Кати. Ако й продадеше клиниката на много ниска цена, може би тя най-сетне щеше да реши, че са квит. Може би дори той щеше да се почувства по-добре.

Преценяваше плюсовете и минусите и както винаги се самобичуваше за лошото си поведение в миналото, когато забеляза, че Бърти се дави. Надникна в устата на кучето и видя, че дълбоко в гърлото му има парче памук, без съмнение попаднало там, докато Джеймс пресмяташе комисионата за агента и кой адвокат в Лондон ще му излезе най-евтино. Аманда, сестрата, беше отишла да се погрижи за друг пациент, докато той приключи. Все пак го беше правил хиляди пъти, нали? Той си помисли да я повика, после реши, че ще е по-просто и по-бързо да се справи сам, вместо да й обяснява как е успял да изтърве тампон в гърлото на важния им пациент. Не биваше да се паникьосва, просто трябваше да го извади. Бръкна с пръсти и после с форцепс, като се притесняваше все повече. Преди да реши дали да му направи спешна трахеотомия, Бърти се отпусна на масата. Когато кучето изгуби съзнание, Джеймс лесно успя да извади тампона. Хвърли го на пода. Когато Аманда се върна, го завари да пъха тръба с кислород в гърлото на кучето, което, очевидно, само преди пет минути беше в чудесно здраве.

— Какво става? — Тя хукна към операционната маса да му помогне.

Джеймс неохотно вдигна глава от Бърти.

— Нямам представа. Преди минути беше добре.

Не можеше да си признае. Не и сега — не и при толкова други неприятности. И преди беше губил пациенти, но никога не бе убивал животно поради липса на концентрация. Добре, всеки греши, но нямаше начин да отрече факта, че бе прецакал една от най-лесните процедури, защото мислеше за кашата, в която се бе превърнал личният му живот. Чарлс Съливан едва ли щеше да се успокои от факта, че когато любимото му куче е умирало, Джеймс се е питал дали да си потърси жилище в Суис Котидж или в Куинс Парк. По-добре никога да не разбираше. По-добре просто да му кажат, че Бърни сигурно е имал недиагностициран сърдечен проблем или слаба бронхиална система. По-добре Аманда да свидетелства, че Джеймс усилено се е опитвал да спаси кучето.

Когато Джеймс се обади на Чарлс Съливан, за да му съобщи лошата новина, той беше ужасен, но благодарен за усилията, които е положил, за да реанимира любимеца му. Отказа аутопсия, както всички собственици на животни, и попита дали ще може да вземе тялото на Бърти, за да го погребе в парка. Когато пристигна, със зачервени от плач очи, той започна да прегръща Джеймс и да му благодари отново. Джеймс, който се чувстваше като пълен боклук, се разплака съвсем искрено и му каза колко много съжалява.

Това се случваше на всеки ветеринар рано или късно — смърт по негова грешка, но вината, която изпитваше, беше огромна. Мислеше си за Фин и как би се почувствал, ако това се случи със Себастиан, опитваше се да не мисли за десетгодишната дъщеря на Чарлс, която бе довела Бърти с него. Когато стигна на Белсайз Авеню в шест и петнайсет за уговорената среща с Фин, той беше ужасно нещастен.

— Здрасти, приятел — каза, когато Фин му отвори вратата с блеснало лице, зарадван, че ще бъде с баща си.

Стефани беше в кухнята, говореше по телефона с Наташа. Възнамеряваше тази вечер да подрежда гардеробите в спалнята — една купчина за благотворителност, друга с неща, които не са обличани повече от година, и трета с тези, които щеше да запази — само за да не е долу при Джеймс. Майкъл работеше — снимаше звездите на някаква премиера, — а Фин щеше да се забавлява с Джеймс. Това беше шанс тя да отдели малко време за себе си, лукс, който все по-рядко си позволяваше напоследък. Но все пак трябваше да поздрави съпруга си.

— Как си? — попита го тя, като мислеше, че не изглежда да е добре, но не й се искаше да чуе друг отговор освен „Добре“.

— Шибано, ако трябва да съм честен.

Стефани погледна към Фин.

— Съжалявам — отвърна Джеймс. — Исках да кажа, че не съм много добре. Имах лош ден.

Не й оставаше друго, освен да седне и да го изслуша. Когато стана очевидно, че тази история ще докара кошмари на Фин, тя го изпрати да среши Дейвид, за да покаже на Джеймс колко добре се грижи за него.

Фин въздъхна, знаеше, че ще пропусне нещо, и каза:

— Не искам.

— Знаеш ли какво? — рече Джеймс. — Почисти добре клетката му и после ще ти покажа как да го изкъпеш.

— Супер — каза Фин и изтича в градината.

Стефани погледна скептично Джеймс.

— Наистина ли трябва да се къпе морско свинче?

— Не съвсем, но няма да му навреди веднъж.

Когато Фин приключи, Джеймс й беше разказал всичко: боя с Ричард, предложението на Кати за клиниката и как грижите му са довели до смъртта на Бърти. Стефани устоя на порива да каже: „Е, сам си си виновен за това.“ Всъщност дори му съчувстваше.

— Ако бях на твое място, щях да взема каквото мога от клиниката. Ако наистина си в тежко положение, можем да поговорим да продадем къщата. Ще взема нещо по-малко за мен и Фин. — Наистина го мислеше. Не искаше да го наказва повече.

Но Джеймс беше непреклонен.

— Абсолютно не. Не ти го казвам за това… Не си мисли, че искам да ме съжаляваш. Вие с Фин не сте виновни. Нищо няма да ме накара да ви отнема дома. Просто искам да си стъпя на краката, това е. И ти си права, продажбата на клиниката ще е някакво начало. А после може да си намеря още работа тук. Накрая може да започна и сам. Ще кажа на агента да приеме предложението й.

Стефани осъзна, че все още му е неудобно да изрича името на Кати пред него.

— Нали нямаш нищо против, че я продавам на… нея? — попита той нервно.

— Разбира се, че не. Не ставай глупав. Всъщност мисля, че идеята е чудесна. Все пак й дължиш нещо.

Стефани тайничко се надяваше, че Кати ще сметне това за достатъчна отплата: щеше да прецака Джеймс с няколко хиляди и да продължи напред. Не я винеше.

Джеймс сложи ръка върху нейната и Стефани се скова. Трябваше да престане да се дърпа така рязко от него.

— Благодаря ти, че си толкова… добра във всичко. Не те заслужавам… всъщност не те заслужавах.

Стефани потупа вяло ръката му и той я отдръпна, сякаш разбра, че жестът е неподходящ.

— Няма проблем. И аз искам да си стъпиш на краката. Заради Фин. За да можем да продължим напред. — Господи, как й се искаше да спре да я гледа така, като нещо средно между наранено кутре и обнадеждено дете. Стана, за да се отдалечи от него, и слава богу, Фин нахлу в стаята, с Дейвид в ръка. Джеймс се измъкна от самосъжалението си и веднага се превърна във веселия татко.

— Добре, първо не бива да забравяш, че трябва да правиш това само веднъж годишно.

Стефани се засмя — явно той си мислеше, че след година Фин ще забрави напълно да къпе морското свинче. Остави ги с надеждата, че Дейвид няма да бъде твърде травмиран от преживяването. Знаеше, че Джеймс ще се погрижи за това, освен добър баща, той беше и добър ветеринар. Просто не ставаше за съпруг.