Джейн Фалън
Пази си гърба! (48)

47.

Единствената професионална грешка в кариерата му — или поне единствената значима, — нямаше да го накара да вдигне ръце и да поеме вината за случилото се с Бърти. Чарлс Съливан може би щеше да се ядоса, да не идва вече в клиниката и да повери котката си и второто си куче на друг ветеринар, можеше дори да заплаши да го съди за някаква компенсация, но почти със сигурност нямаше да настоява Хари да го уволни. Но дори да го беше направил, Хари нямаше да го послуша, ако напоследък Джеймс не беше станал толкова разсеян и не бе станал така немарлив към външния си вид. Хари вече си имаше собствени съмнения относно душевното състояние на Джеймс, когато получи обаждане от жената, твърдяща, че е помощница на Чарлс Съливан. Тя му каза, че Чарлс имал причина да смята, че Джеймс е убил Бърти поради некомпетентност — доказателство А, тампонът, попаднал в гърлото на Бърти. И Хари веднага повика Джеймс да даде обяснения.

— Това си беше просто грешка — каза веднага Джеймс, като вярваше — погрешно, разбира се, — че Аманда, сестрата, сигурно се е досетила какво се е случило.

— Значи казваш, че е вярно? Че ти си причинил по невнимание смъртта на кучето на Чарлс Съливан и после си опитал да скриеш това?

— Съжалявам — каза Джеймс. — Но нали знаеш как е. Случват се такива неща.

— Не, не, Джеймс — отвърна Хари. — Не ме разбра. Не съм ти ядосан за случилото се с Бърти, а че ме накара да приличам на пълен глупак. Ядосан съм ти, че ме поставяш в ситуация, в която трябва да те защитавам, без да съм наясно с фактите.

Джеймс пристъпи от крак на крак и измърмори:

— Съжалявам.

— Това е заблуда — продължи Хари, вече набрал скорост. — Бях принуден да се чудя как да блъфирам по телефона, за да не се разбере, че нямам никаква представа какво става в клиниката ми. Наложи се да кажа, че вече съм разследвал случая. Сигурно разбираш, че това е недопустимо?

— Няма да се повтори — промърмори Джеймс, като се взираше в обувките си.

— Знам, че няма, Джеймс, защото… съжалявам… наистина… опасявам се, че трябва да те освободя.

Джеймс го погледна за първи път. Това не можеше да се случва.

— Моля те, не го прави, Хари.

Хари още говореше:

— Можем да го направим официално с цялата необходима публичност или просто ти да се съгласиш да напуснеш в края на седмицата. Постъпи както прецениш.

Джеймс не се съмняваше кое е правилното в случая. Трябваше да го направи още в началото и тогава нямаше да е забъркан в тази каша. Трябваше да го направи и преди година, когато Кати и Стенли за първи път се появиха в клиниката му.

— Добре — каза той. — Ще поема пациентите, които вече са записани, и ще си тръгна. Не се тревожи, няма да влошавам още повече положението за теб.

— Благодаря ти — каза Хари, като насочи вниманието си към документите на бюрото, за да покаже, че разговорът им е приключил.

Джеймс излезе замаян в коридора. Това беше. Вече бе безработен. От човек със собствен бизнес, красива къща и красива съпруга (и любовница, но той се опитваше да изключи този факт дори от мислите си) само за три месеца се превърна в безработен, който живее сам и необичан в мотел. Нямаше работа, нямаше дом, нямаше партньор, нямаше пари, нямаше самочувствие. Нямаше достойнство, помисли си горчиво.

Сега оставаше да си пусне дълга коса и да проси върху кашон на улицата, може би с някое проскубано куче за другар. Беше чувал, че можеш да ги наемеш за няколко часа от главатарите на просяците. Колкото по-кльощаво — толкова по-добре. Хората бяха по-склонни да дадат пари за кучето на бездомник, отколкото на самия бездомник. Това говори много за света, помисли си нещастно Джеймс. Може би трябваше да стане алкохолик или да започне да се друса, макар че не знаеше дали и двете ще са му по джоба. Господи, дори за скитник не ставаше вече. Какво падение беше това? Трябваше да се насочи към престъпленията, за да финансира наркозависимостта си, която още не бе придобил. Нищо чудно, че Стефани вече не го искаше. Тъкмо се питаше кое ще е по-ефикасно — хапчета или бесило, когато телефонът му иззвъня. Погледна екрана: Фин. Разбира се, Фин, помисли си той. Фин още го обичаше. Фин беше причината да продължи.

— Здрасти, приятел — каза той с насълзени очи.

— Къде си? — попита гневно Фин. — Нали обеща да бъдеш тук.

Джеймс се паникьоса. Къде да бъде? Погледна си часовника. Вече беше четири без пет. Как се случи това? По дяволите, сърцето му подскочи. Футболният мач на Фин. По някое време, докато още беше нормален човек, обеща на сина си, че ще отиде на мача му и ще се разбере с Хари друг ветеринар да поеме пациентите му. Мачът започваше в четири. По дяволите.

— Задържаха ме. Сега тръгвам. Съжалявам, Финстър, трябваше да ти се обадя. — Започна да тъпче в джобовете си ключове и пари, за да излезе по-бързо.

— Забравил си — изкрещя Фин. — Никога не правиш нищо с мен. Мразя те.

После прекъсна разговора. Чудесно. Джеймс хукна презглава към рецепцията. Видя, че Черил Маршъл и бийгълът й Руни — пациентът за четири часа — го гледат с очакване. Така усърдно се опитваше да не поглежда към тях, че се блъсна право в Хари, който идваше срещу него, понесъл малко кученце, вероятно към операционната.

— Имам спешен семеен случай — промърмори той, без да спира.

— Ами пациентите ти? — възрази Хари.

— Вече не работя за теб — извика той, когато изтича на улицата. — Върви по дяволите! — добави за всеки случай, макар че по-късно вероятно щеше да му се стори прекалено. Е, този път правилното нещо беше да пренебрегне шефа си заради сина си. Господи, колко сложно бе всичко. Трябва да го преподават в училище: „Как да постъпваме правилно“, „Честност за начинаещи“ или „Въведение в пътя на праведника“.

 

 

Стефани мразеше да стои до игрището с другите родители. Не че не й харесваше да гледа как Фин играе, почти щеше да се пръсне от гордост всеки път, когато той ритнеше топката, и веднъж се усети, че извика „Давай“ твърде гръмогласно. Не, именно насилените разговори с майките на съотборниците му — винаги идваха майките, освен бащата на Шанън Карлинг, чиято жена бе починала след раждането и който имаше гъвкаво работно време, за да се грижи за дъщеря си — и илюзията, че щом имат деца на една възраст, значи имат и други общи неща. Повечето бяха доста мили, с някои дори беше приятелка, но насилената ведрост на несъществения разговор по време на мачовете я изтощаваше. Освен това беше в лошо настроение, защото Джеймс не се появи да гледа Фин, както бе обещал. Не че й пукаше, но знаеше, че синът й е ужасно разочарован. И честно казано, не беше типично за Джеймс напоследък да е толкова ненадежден. Той правеше какво ли не, за да се покаже като грижовен и отговорен баща.

Пак си погледна часовника — четири и петнайсет. Фин тичаше по игрището с нещастно изражение. Тя се озърна да види дали Джеймс не се е появил — беше казал на Фин, че идва — и точно тогава той се зададе по алеята. Тичаше като обсебен, потен и със зачервено лице. Всички други майки се обърнаха да го видят и тя знаеше какво си мислят: доволни са, че техните съпрузи не се правят на глупаци като тичат така и същевременно завиждат и са малко тъжни, че Стефани има съпруг — макар и бъдещ бивш, — който си прави труда да идва на училищни събития.

— По целия път ли тича? — попита тя, когато Джеймс се тръшна на тревата до нея.

Той кимна, не можеше да си поеме дъх да заговори.

— Е, по-добре късно, отколкото никога — рече Стефани и се намрази, че е толкова злобна, и на всичкото отгоре ръси клишета.

Джеймс не отговори. Още щом успя да си поеме дъх, стана и започна да вика окуражително на Фин, който се обърна ухилен, когато чу гласа на баща си, и веднага забрави гнева си — както единствено децата могат да раздават мигновена прошка. Не си проговориха до края на мача, когато Фин дотича при тях — въодушевен от победата с пет на четири, — хвърли се към баща си и го попита дали ще дойде на вечеря.

Стефани забеляза, че Джеймс я поглежда притеснено.

— О, не, не мисля… — започна той, но тя го прекъсна. Това щеше да зарадва Фин и по някакъв начин да компенсира предишното разочарование.

— Сигурна съм, че баща ти много би искал, ако няма някаква друга работа — успя да се усмихне тя.

Джеймс се усмихна с благодарност.

— Нямам. Нямам никаква друга работа.

 

 

Той й се стори доста потиснат по време на ранната вечеря. Тя се надяваше да хапнат към шест и после да се скрие в дневната, докато двамата се гонят из градината час-два, преди Джеймс да се върне в мотела. Той се шегуваше с Фин, както винаги, и двамата се смееха, но като че ли не го правеше съвсем от сърце. Фин не забеляза, разбира се, беше твърде развълнуван, че баща му е видял как подава критичния пас, който доведе до третия гол, но Стефани усещаше, че нещо не е наред — нещо по-сериозно от обичайните тревоги — и че каквото и да беше, той ще иска да го сподели с нея. Не беше сигурна дали иска да се справя с новите проблеми, които Джеймс си мислеше, че има: тя си имаше достатъчно свои, докато се опитваше да избере подходящото време и случай да съобщи на Майкъл добрата новина. Все го отлагаше. Не знаеше защо.

Към седем и половина Фин беше изтощен и готов да си ляга. И беше очевидно, че Джеймс не се кани да ходи никъде. Тя неохотно отвори бутилка каберне совиньон и му предложи чаша.

— Мога да изпия цялата бутилка — каза той. — Не е нужно да ставам рано за работа утре — добави с мрачен смях, а после зачака тя да го попита какво има предвид. И Стефани, естествено, го направи.

Още щом той стигна до обаждането на помощницата на Чарлс Съливан, Стефани разбра накъде отива работата.

— Жена беше, така ли? — попита тя.

— Кой? — изненада се Джеймс, явно объркан от въпроса.

— Ами не помощник, а помощница, нали? Жена се е обадила по телефона, нали?

Джеймс сбърчи чело.

— Ами да, защо, това какво общо има?

Стефани знаеше, че не бива да му казва. Или поне трябва да го обмисли внимателно преди това.

— Просто се питах, това е. Продължавай.

Когато й каза, че Хари го е уволнил, тя възкликна силно. Добре, нещата бяха отишли твърде далече. Освен всичко друго, уволнението му щеше да засегне и нея, но най-вече Фин.

— Не знам какво ще правя — каза печално Джеймс, изглеждаше толкова жалък, че тя изпита единствено съжаление към него.

— Мисля, че все пак ще трябва да продадем къщата — каза Стефани и Джеймс сякаш щеше да избухне в сълзи. — За две по-малки.

— Не. Казах ти, че не съм съгласен. Не ти го споделям заради това. Сам ще се оправя, обещавам.

Той продължи с историята си и стигна до частта, в която бе изкрещял на Хари, преди да изскочи на улицата за мача на Фин. Стефани не се сдържа и се засмя на описанието му на зяпналия от изумление Хари.

— Наистина ли му каза да върви по дяволите?

— Да.

— Е, време беше.

— Имаше вид, сякаш искаше да ме убие, но държеше едно чихуахуа, затова не изглеждаше толкова мъжествен, колкото се надяваше — добави Джеймс през смях.

— Трябва да говориш с полицията. Кажи им, че те е заплашил с кучето. Това си е смъртоносно оръжие.

— Имаше дори розово пуловерче — добави той. — И лак на ноктите. Определено видях, че кучето има лак. Розов.

Стефани избърса сълзите си.

— Сигурно са го завели за операция на носа.

— Не, за силиконови импланти на гърдите — каза Джеймс. — И на осемте.

— Искаш ли още една чаша вино? — попита Стефани и се зачуди това пък откъде й хрумна.

— Благодаря — подаде чашата си той.

Щом Джеймс си тръгна — след почти два часа и половина, в които разговаряха и се смяха, без той да покаже никакво самосъжаление — Стефани опита да се обади на Кати. Тя беше направила нещо немислимо. Добре, бяха се разбрали, че Джеймс трябва да си плати. Изчерви се, когато си спомни, че идеята всъщност беше нейна. Е, Наташа я насочи натам, ако трябваше да бъде честна, и тя не беше съвсем сигурна какво изпитва сега към Наташа и съветите й. Опита се да не мисли как бе говорила с приятелката си. Ако продължаваше така, нямаше да може да си помисли за нищо, без да се почувства неудобно.

Мобилният на Кати звъня дълго и накрая я прехвърли на гласова поща. Стефани остави съобщение, опитваше се да прозвучи по-приятелски, отколкото се чувстваше, но искаше да е сигурна, че Кати ще й позвъни.

„Здравей, Стефани е, обади се! Не сме се чували от векове!“ После направи същото и на домашния й телефон. След час отново позвъни и остави още съобщения. Каза й да й се обади колкото и да е късно — ако успее тази вечер, ще е чудесно, благодаря. Сложи мобилния на нощното си шкафче и си легна ядосана.

Спа лошо. Паникьосваше се какво може да направи Кати тепърва. Тази жена явно се беше побъркала напълно и нямаше намерение да спира. Едно беше да си отмъсти на Джеймс, но съвсем друго да му съсипе живота напълно. Стефани винаги бе вярвала, че наказанието трябва да съответства на престъплението. Искаше да унижи Джеймс, както той унижи нея. Искаше да го накара да страда, да се засрами и да съжалява. Но истината бе, че и двете можеха да възстановят живота си. Каквото и да им бе сторил, те още си имаха работа, дом и приятели. Все още имаха основи, върху които да градят. Просто беше прекалено да го лишават от всичко, да го оставят съвсем без нищо. Да не споменаваме факта, че като нараняваше така Джеймс, неизбежно щеше да нарани и Фин. Фин, който вече беше изгубил баща си, вероятно щеше да изгуби и дома си, и градината, която обичаше. Разбира се, можеха да живеят в по-малка къща, тази наистина беше твърде голяма за тях, но не това беше въпросът. А в това, че в момента Фин се нуждаеше от някаква стабилност в живота си.

Стана към шест и половина и си направи чаша чай, за да се занимава с нещо и да не се обади толкова рано на Кати. Вдигна доста шум пред стаята на Фин, за да го събуди. Когато го остави в училище и се върна у дома, беше вече девет. Съвсем приличен час да се обадиш на някого.

Телефонът на Кати отново звъня дълго. Стефани се беше убедила през нощта, че Кати всъщност я избягва и вече си я представяше как седи с мобилния в ръка и проверява кой се обажда, преди да реши дали да вдигне. Остави две напрегнати, но любезни съобщения, които не звучаха толкова ведро като предишните: „Кати, наистина искам да говоря с теб. Обади ми се.“ Това беше откачено. Кати можеше да не й вдигне телефона до края на живота си, ако решеше. Трябваше да измисли нещо друго.

Когато Джеймс се прибра у дома — добре де, в мотела, който беше най-близкото подобие на дом, с което разполагаше вече, — се чувстваше малко замаян заради четирите чаши вино, но изненадващо весел за човек, който току-що е загубил работата си. Стефани го разведри точно както тайничко се бе надявал. След като се посмя час-два на трагичната ситуация, той се чувстваше нов човек.