Джейн Фалън
Пази си гърба! (11)

10.

Щом приключи разговора, Кати започна да трепери. Често си беше представяла как най-сетне ще говори със Стефани и ще обедини новото си семейство, но нито една от тези фантазии не се бе развивала така. Стефани звучеше като… ами като откачалка; заблудена, гневна и обвинителна. Горката жена, помисли си Кати. Не знаеше, че е толкова нещастна. Според Джеймс Стефани беше виновна за раздялата им, защото поставила амбицията си пред брака, без дори да се замисли.

Трябва да говоря с Джеймс, помисли си тя и пак взе телефона. Обади се на мобилния му. Включи се гласовата поща, както често ставаше, когато той беше на работа. Тя малко се страхуваше да му остави съобщение, не искаше да го тревожи, затова се задоволи с едно сърдечно и спокойно: „Здрасти, хубавецо“, последвано от: „Обади ми се, когато можеш“ и толкова. Надяваше се, че ще й се обади, преди да тръгне за Лондон, защото стигнеше ли там, комуникацията им ставаше много трудна — той все затваряше или пропускаше обаждането. Каза й, че телефонът му нямал обхват в апартамента на Питър и Аби в Суис Котидж и за да й се обади, трябва да рискува живота си, като се качи на покрива пред първия етаж. Заради това тя никога не му звънеше вечер, а той така не й даде телефона на Питър и Аби. Горещата стрела на съмнението я прониза. Осъзна, че дори не знае фамилията им, не се беше сетила да попита — защо да пита? — така че не можеше да се обади на 118118, за да се сдобие с номера им.

Напомни си да диша. Нямаше как думите на Стефани да са истина. Нямаше начин Джеймс да води двойствен живот. Та нали бяха говорили колко важни са честността и уважението към партньора и той изглеждаше не по-малко категоричен от нея по тези въпроси?

Тя подскочи, когато мобилният й звънна. Джеймс. Поколеба се за миг, преди да отговори, не знаеше какво точно да каже.

— Обаждала си се? — извика той, когато тя най-сетне вдигна. Звучеше сякаш е някъде на полето.

— О, да — рече тя, сякаш е забравила. — Просто исках да ти кажа да караш внимателно.

— Винаги го правя — отвърна той меко. — Ще ти звънна, когато стигна там.

— Джеймс — рече Кати, преди да е затворил. — Питах се дали вече знаеш домашния номер на Питър и Аби. Помниш ли, че те помолих за него и ти каза, че ще ги питаш? Струва ми се странно да не мога да ти се обаждам вечер и се притеснявам, че трябва да се катериш по покрива в тъмното.

— Господи, какъв съм идиот! — рече той убедително. — Забравих. Ще се опитам да си спомня тази вечер. Но нали разбираш, не искам да ги притеснявам на всеки пет минути с телефонни обаждания. Достатъчно е това, което правят за мен.

— Е, само за спешни случаи. Не мислиш ли, че трябва да имам номер за спешни случаи, след като мобилният ти губи обхват?

— Разбира се. Виж, трябва да затварям. Ще ти звънна по-късно. — И затвори, преди да е казала още нещо.

Кати, която не беше свикнала да не вярва на хората и никога не се съмняваше, че това, което е на повърхността, е истинското отражение на случващото се под нея, усети как краката й омекват и седна тежко до масата. Нещо не беше наред.

По-късно, когато Джеймс се обади, за да й каже, че е пристигнал, и после отново, когато си лягаше, тя му напомни да й даде номера, а той бързо смени темата. Кати се зачуди колко дълго ще може да отбива номера така. Ако го питаше при всеки разговор, какво извинение щеше да измисля отново и отново? Искаше й се да вярва, че си въобразява и всичко е наред, че няма за какво да се тревожи, но това вече не изглеждаше много вероятно.

— Как е фамилията на Питър и Аби? — попита го тя, като се стараеше да звучи небрежно, когато той се обади за втори път.

Джеймс отговори веднага:

— Смит. Защо все ме питаш за тях?

— Смит. Питър и Аби Смит. Или тя е запазила своята фамилия?

— Лягам си, лека нощ.

— Лека нощ, скъпи — каза тъжно Кати. — Да се наспиш добре.

— Имате ли адрес? — попита дружелюбният мъж, който й отговори на 118118. — Има много Смитовци.

— Някъде в Суис Котидж. Не зная.

— Пощенски код?

— Съжалявам. Сигурно северозападен район.

Той въздъхна.

— Имам седемдесет и шест П. Смит в Северозападен Лондон. Плюс осемнайсет Питъровци. Какво искате да направим?

Кати знаеше, че няма смисъл.

— Нищо. Благодаря ви.

Смит беше гениално, помисли си Джеймс. Нямаше представа защо Кати така внезапно се заинтересува от Питър и Аби, но пък знаеше, че всякакви подозрения са й напълно чужди. Тя не беше от жените, които се интересуват къде си бил, ако се прибереш пет минути по-късно, или те разпитват какво си правил. Всъщност и Стефани беше такава, осъзна той и изпита силен пристъп на вина. Нямаше как иначе: не можеше да извлича удоволствие от това, че заблуждава две жени, които са толкова лесни за заблуждаване и го обичат достатъчно, за да му вярват напълно.

Пропъди тази мисъл от ума си. Беше сигурен, че Кати не се опитва да го хване в лъжа. Можеше да измисли всякакво достоверно обяснение за това, че Питър и Аби не искат да дава телефонния им номер на никого, дори за спешни случаи. Бяха защитени свидетели? Криеха се от събирачи на дългове? Наскоро са сменили номера си, за да избегнат глупави обаждания от озлобени бивши любовници, и полицията ги е посъветвала да не го дават на никого, който и да е той? Не, трябваше да е нещо по-прозаично, но все щеше да го измисли и за щастие — или може би за нещастие — Кати, каквато си беше наивна, щеше да повярва на всичко.

Всъщност Кати точно се чудеше на какво да вярва. Нямаше съмнение, че Джеймс крие нещо от нея. Просто не беше сигурна, че иска да го приеме. Може би трябваше поне да изслуша Стефани. Зачуди се дали да й се обади отново, макар че не можеше да си представи как казва: „Е, добре, знам, че в общи линии те изкарах заблудена, но сега съм готова да те изслушам и после да реша веднъж завинаги дали да ти повярвам“. Едва ли щеше да я спечели така. И все пак беше вече десет и половина през нощта: не можеше да й се обади и да рискува да я събуди. Стефани имаше малък син — вероятно трябваше да става призори, за да го приготви за училище. Налагаше се да изчака до сутринта. Това щеше да й даде цяла нощ, в която да реши какво точно чувства. Джеймс щеше да й звънне още щом отидеше в клиниката, както правеше винаги. Тя щеше да се опита да измисли още един начин да го изпита, още един въпрос, на който трудно би намерил отговор. Тогава щеше да разбере.

— Имам идея — каза тя, когато отговори на обаждането му сутринта. Беше будна още от шест, бе твърде нещастна, за да спи. — Дали да не дойда в Лондон утре вечер. Да отседна в хотел, за да не притеснявам Питър и Аби. Ще си направим нещо като ваканция.

Тя го чу как преглъща.

— Наистина ли? Но това е откачено. Имам предвид, че почти няма да те видя. Прекарвам цялата събота с Фин, както знаеш.

Кати веднага разбра, че Стефани й е казала истината. Опита за последно:

— Но ще сме заедно вечерите и в неделя сутринта…

— Това е чудесна идея — прекъсна я Джеймс, — но след като прекарам цялата събота в търчане из зоопарка, аквариума или каквото е там, искам само да си легна и да спя. Няма да съм много добра компания. Съжалявам, скъпа. Може би друг път. И нали знаеш, че скоро Стефани ще се съгласи да те запозная с Фин, а тогава ще можеш да идваш всеки уикенд.

— Добре — каза тя тихо. — Както искаш.

Кати затвори телефона. Чувстваше се ужасно. Знаеше какво трябва да направи.