Ники Френч
Безкраен четвъртък (7)

7

След като Беки си тръгна, Фрида остана за момент неподвижна. После отиде до прозореца, погледна надолу и видя момичето да излиза на тротоара. То сложи ръце в джобовете си и се отдалечи, изглеждаше мъничко и изгубено. Правилно ли постъпи? Ами ако по пътя към къщи й се случи нещо? Видя собственото си неясно отражение в стъклото на прозореца. Такава беше работата й. Занимаваше се с проблемите на хората в тази стая, после ги изпращаше обратно навън в света, да се грижат сами за себе си.

Мислите й смениха посоката си и отражението й в стъклото сякаш също се промени. За миг Фрида видя друго лице. Беше нейното, но от далечното минало и я обзе смущаващото усещане, че лицето я гледа и й говори през десетилетията. В продължение на години тази стая беше убежище, спокойно място, където наранени хора можеха да дойдат и да кажат всичко, да бъдат чути и разбрани. Изведнъж Фрида се почувства като уловена в капан, сякаш не можеше да диша. Грабна якето си и напусна кабинета като че ли бягаше от нещо. Спусна се по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Тръгна на изток без определена посока. Прекоси Тависток Скуеър. Тук се беше взривил един от терористите през 2005 година. Типичната лондонска терористична варварщина. Човекът, опасан с бомбите, се качил на автобуса, защото в метрото имало закъснения на влаковете. Фрида беше на половин миля от мястото и не бе чула нищо.

Десетки хора бяха убити, но Лондон просто преглътна инцидента и продължи. Лондон винаги продължава. Шофьорът на взривения автобус излязъл от останките целият в кръв и се прибрал вкъщи, като извървял пеша целия път на запад през Лондон до Актън. Фрида не разбра какво означава това, докато не й се случи същото. Когато се изправиш лице в лице с истинския ужас, имаш необходимост да си идеш у дома, като животно, чиято единствена цел е да допълзи до леговището си.

Тръгна на север от Корамс Фийлдс, мина покрай Кингс Крос, после по Йорк Уей, докато стигна канала. От моста погледна на изток по течението му към отвора на тунела Излингтън. Изкуши я идеята да продължи на изток по протежение на канала през Хакни и долината Ли и да излезе някъде, мили извън града. Можеше да се измъкне от Лондон и никога повече да не се върне. Не. Не беше добра идея. Трябваше да тръгне в другата посока, обратно към центъра. Тръгна надолу по стъпалата към пътеката за влачене на лодки и шлепове, по която бе минавала много пъти. Ориентирите й бяха познати: странна градина върху шлеп, спретната, мъничка къща на пазача на шлюза, новите ярки стъклени офисни сгради, Камдън Лок. Но Фрида си спомни и нещо друго, от което потръпна.

Погледна клокочещата сива вода. Преди колко време беше? Следваше медицина, когато стана. Една туристка минавала тук късно през нощта, точно като нея. Била нападната от банда младежи. Изнасилена. Имаше една подробност, която Фрида никога не успя да изличи от ума си. Попитали я дали може да плува. Тя казала, че не може и те я хвърлили във водата, а тя преплувала канала и се спасила. Спасила се и свидетелствала срещу тях. Фрида беше поразена от тези два детайла — последната финална проява на садизъм, сякаш вече не били направили достатъчно. И способността на жената да мисли ясно, да планира битката за живота си дори в такъв момент.

Крачеше по пътеката, мислейки за бомби в автобуси, за девойка, хвърлена в канала. Тези призраци я преследваха винаги когато вървеше из Лондон. Чу звук и погледна към водата, която се нашари от падащите дъждовни капки. Докато каналът се провираше през Кентиш Таун и покрай пазара на Камдън Лок, дъждът се усили и се превърна в тежка сива завеса, притъмня. Фрида беше с леко велурено яке и след няколко минути дрехите залепнаха мокри и студени върху кожата й. Посрещна случващото се почти с облекчение. Отвличаше я от мислите й. Когато пред очите й се появи огромната волиера на Лондонската зоологическа градина, тя се изкачи по стълбите, пресече улицата и навлезе в квартал Примроуз Хил.

 

 

Рубен си правеше сандвич. Приготви авокадото, руколата, сушените домати, хумуса, после извади фокачата от фурната и я разряза. Подреди съставките в изрядни пластове и поръси отгоре малко черен пипер. Сутринта беше в Склада, клиниката, която бе основал преди години, и през последния час там, докато седеше и слушаше жената, чийто баща никога не я бил обичал, и чийто съпруг я мамел, си беше представял обяда, който сега го очакваше. Въпросът беше дали да пийне чаша червено вино с него? Едно време пиеше твърде много, бяха времена на разочарование и хаос. Днес правилото беше да не пие преди шест часа, но често го нарушаваше, особено ако Джоузеф се завъртеше наоколо. Джоузеф не беше тук сега, но имаше отворена бутилка червено вино. Може би половин чаша.

В този момент на входната врата се почука. Изруга под нос и реши да се направи на глух. Чукането обаче се повтори, той въздъхна и отиде да отвори вратата.

Под леещия се дъжд с коса, залепнала за главата, и мокри дрехи стоеше старата му приятелка, колега и много преди това — пациентка, Фрида.

— Шибан дъжд — възмути се той.

— Здрасти, Рубен.

— Мокра си до кости, по дяволите.

— Знам.

— Къде ти е чадърът?

— Нямам чадър. Ще ме пуснеш ли да вляза?

Пет минути по-късно Фрида седеше в кресло, стиснала в две ръце голяма керамична чаша чай, а половината от издутата фокача чакаше в чиния до нея. Беше облечена с джинси на Рубен и голям вълнен пуловер, но все още трепереше. Рубен се беше отпуснал на дивана отсреща и дъвчеше обяда си. Беше решил да се откаже от виното.

— И така, значи, си вървяла през шибания дъжд, за да дойдеш. Не звънна предварително да провериш дали съм тук. Можеше да ти се наложи да минеш целия път обратно в дъжда. За какво става дума?

— Има нещо, което искам да ти кажа. Споделям го, защото си ми приятел. Но също и защото си мой психоаналитик.

— Последно — аналитик или приятел?

— И двете. Ако не ми беше терапевт, изобщо нямаше да мога да ти го кажа. Знаеш как е, правила и такива работи.

Рубен я огледа внимателно, докато стоеше пред него с присъщата й изправена стойка. Изглеждаше добре, повече от добре, по-добре от месеци насам — спокойна, съсредоточена.

— Продължавай — отговори той. — Слушам те.

— Току-що говорих с петнайсетгодишно момиче. От Бракстън в Съфолк.

Очите на Рубен се присвиха.

— Това ми звучи познато.

— Може да съм го споменавала по време на сесиите ни. Там израснах. Ходих на училище.

— Защо приемаш пациент оттам?

— Не е точно пациентка. С майка й бяхме в един клас. Неочаквано ми се обади, за да поговорим за дъщеря й. Имала труден характер. Дъщерята, искам да кажа. Фантазирала си.

— Какво стана?

— Каза ми, че била изнасилена.

— Как? — попита Рубен, после се поправи. — Имам предвид при какви обстоятелства?

— Някакъв непознат влязъл в стаята й през нощта. Не видяла лицето му. Било тъмно, а той носел нещо върху него. Така че не го разпознала.

— Отишла ли е в полицията?

— Не иска, майка й не иска.

Рубен се облегна на големия диван и прокара пръсти през дългата си посивяваща коса. Носеше риза със сложен мотив в черно и бяло. От почти блестяща материя.

— Звучи ужасно. Но защо ми го казваш?

— Тя спомена, че след като всичко приключило, мъжът се навел и й прошепнал, че никой няма да й повярва.

— Другите повярвали ли са й?

— Аз й повярвах. Майка й не е сигурна. Или се бои да й повярва.

Последва дълго мълчание. Когато Рубен проговори, гласът му прозвуча колебливо, сякаш разбираше, че навлиза в опасна територия.

— Ужасно е да ти се случи такова нещо. — Поизправи се, постави последния залък от сандвича в устата си и задъвка енергично. — Но все пак, защо ми го казваш?

— Защото преди двайсет и три години минах през съвсем същото.

Лицето на Рубен замръзна.

— Какво искаш да кажеш?

— Същото нещо, същите думи.

— Искаш да кажеш, че си била изнасилена?

— Да.

— Когато си била момиче?

— Бях едва на шестнайсет.

Рубен имаше чувството, че са го ударили. Положи усилие да говори спокойно.

— Ще кажа две неща. Първо, много, много съжалявам. И второ, бях твой терапевт в продължение на три години. Защо не си ми го казала?

Фрида се замисли за миг.

— Едното обяснява второто. Преживях го. Измъкнах се. Нямах нужда от твоето или чието и да е съчувствие. Ако ти бях казала, това щеше да му даде власт над мен. Щеше да покаже, че все още е в главата ми.

— Ако чувстваш нещата по този начин, значи съм се провалил като твой терапевт.

— Вероятно не съм била добър пациент.

— Не знам какво е добър пациент — отвърна Рубен унило. — Май аз научих повече от теб, отколкото ти от мен. Но се оказва, че не съм успял да ти помогна. Или ти не си била в състояние да говориш с мен за случилото се.

— Ти наистина ми помогна в много отношения, просто не изпитвах нужда точно от такъв вид помощ — каза Фрида. — Ако говориш за справянето със ситуацията. Това е традиционният израз за такива случаи, нали? Не вярвам в приемането и справянето с нещата.

— Но сега си почувствала нужда да дойдеш, извървяла си целия път в дъжда. Не си с подходящо палто, не носиш чадър. Мога да кажа, че се самонаказваш или пречистваш.

— Мога да кажа, че не валеше, когато тръгнах — отвърна Фрида. — Но ще е измъкване. Момичето беше като гост от миналото. Върна ме обратно. Почувствах, че трябва да споделя с някого.

— Радвам се, че избра мен. — Рубен обърна длан нагоре в подканящ жест, добре познат на Фрида от времето, когато той беше неин терапевт. — В състояние ли си да ми разкажеш сега?

— Мога да опитам — каза Фрида.

 

 

Два часа по-късно Фрида вървеше сама надолу по Примроуз Хил с чувството, че пред нея се простира целият Лондон. Разказа историята на Рубен такава, каквато беше, изрече я на глас за първи път от двайсет и три години. Беше я изслушал по начин, който я върна при стария Рубен — проницателен, възприемчив, напълно концентриран върху думите, които тя най-сетне изговори. Макар че, като се замисли сега, не беше нещо, което би могло да се разкаже като сюжет, да бъде предадено с думи. Съществуваше вътре в нея като серия от образи, като моменти, осветени от ярка светлина. Усещането за леглото й в непрогледната тъмнина, тежестта на собственото й тяло, мирисът на сапун. Движение. Проскърцване на дъска от пода. Потъването на леглото. Светлина в очите й. Форма зад светлината. Острие до шията й. Нещо прошепнато. Маска. Вълнена.

Отметната завивка. Усещане за въздух по голата кожа. Разтваряне насила на краката. Тежестта върху нея. Ръце в ръкавици. Ужас, който нахлува във всяка частица от тялото й.

Гласове от долния етаж. Телевизор. Смях, като на запис за телевизионно шоу. Животът върви, както винаги си е вървял, безразличен към ужасите.

Опитва да се придържа към мислите си, към рационалното си аз. Казва: „Моля ви, не го правете. Девствена съм. Моля, моля, моля ви“. И тихото му презрително изхилване.

Усещане за болка и чувство — което Фрида никога не забрави, — че това се случва на нея, но тя е отделена от тялото си. Внезапна топла мокрота.

Проблеснала в миг увереност, че това вероятно е последният момент от живота й, последното нещо, което ще изживее. Чака ръцете около шията си.

Топло, задъхано дишане. Ужасяваща интимност. Последните приглушени, почти неразбираеми думи, прошепнати в ухото й: „Хич не си и помисляй да кажеш на някого, сладурче. Никой няма да ти повярва“.

Лежи в тъмното, опитва се да повярва, че той си е отишъл и няма да се върне. Мисълта, че вече никога, никога няма да е безопасно да заспи.