Ники Френч
Безкраен четвъртък (25)

25

Отидоха до къщата на Час с неговата кола, която мъркаше по улиците на Съфолк и миришеше на лукс, кожа и пари. Фрида се сети за стария микробус на Джоузеф с потракващите прозорци и хриптящия двигател и за момент позволи носталгията по лондонския, живот да вземе връх. После изтика чувството назад и погледна Час, който изглеждаше като колата си.

Къщата беше на брега. Голяма симетрична джорджианска сграда от червена тухла с прозорци, стигащи почти до пода, и внушителна врата. Той поведе Фрида през отекващ под стъпките им коридор към обширна кухня. През двойните врати се виждаше градина, а вратата от ковано желязо в далечния й край извеждаше на каменист плаж. Градината беше опасана с дървени пътеки и осеяна с медни саксии, пълни с храсти, в единия й ъгъл имаше вградено барбекю, сложна майстория, която вероятно можеше да изхрани трийсетина души. Фрида седна. От другата страна на прозореца имаше, абстрактна бронзова скулптура, която по нейно мнение приличаше на вагина — дали пък това не беше идеята? Зад стената и портата се простираше морето, което днес бе равно и сиво и постепенно се сливаше с равното сиво небе.

— Къщата беше развалина, когато я купихме. Замряла някъде в петдесетте. Изтърбушихме я и започнахме от нулата.

Изчака, за да може Фрида да каже колко красива е сега. Тя замълча. Предложи й вино, но тя помоли за чаша вода. Той наля и я постави пред нея, после свали сакото на костюма си и го сложи на облегалката на стола, внимателно приглаждайки гънките. Ризата му беше бледосиня, изгладена перфектно.

— Съжалявам, че няма да можеш да се запознаеш с жена ми. Тя е с ненормирано работно време във фирма, която организира събития по крайбрежието. За да поддържа форма. — Каза го развеселен, все едно говореше за хобито й. — А децата, разбира се, са на училище.

— Колко са?

— Три. А ти?

— Николко.

— Омъжена ли си?

— Не.

Той вдигна вежди така, че се показаха над дебелите рамки на очилата. Очите му все още имаха онзи странен бледосин цвят, с малки зеници. После каза:

— Значи се върна.

Започваше да й писва от хората, които й казваха това.

— За момента.

Между тях припламна враждебност. Беше сигурна, че Час също я усети. Тази враждебност я имаше и преди и времето не я беше заличило. Час обичаше да властва над хората. И така, както седеше в импозантната му кухня, тя откри, че за пореден път се чуди защо като момиче е прекарвала толкова много от времето си с група хора, много малко, от които наистина бе харесвала. Час беше сред тези, които не й харесваха, и тя му го беше показала. Колкото и упорито да бе опитвал да я спечели на своя страна чрез ласкателства, съучастничество, игнориране, подигравка, тя беше непоклатима и той никога не й прости това.

— Защо си дошла?

— По най-различни причини. Майка ми умира.

— Съжалявам — каза той с равен глас, без дори намек за искреност в тона. — А какви са другите различни причини?

— Напоследък мисля за миналото.

— И аз така чух.

— От кого?

— Забравила си колко бързо се разнасят клюките в Бракстън.

— Тук не е Бракстън.

— Но не е и Лондон.

— Защо остана тук?

— Не всеки изпитва нужда да бяга.

Гласът му беше толкова безизразен, че на Фрида й бяха необходими няколко секунди, докато осъзнае, че я обижда. Почувства се странно развеселена от грубостта му, това я улесняваше.

— Никога не сме били истински приятели, нали, Час?

— Вероятно твърде много си приличаме.

— Изобщо не мисля, че приличам на теб.

— Спомням си те много живо. Когато изчезна, остави празнина след себе си. Празнина с формата на Фрида.

— Бяхме странна група. Дори не мога да разбера защо бяхме тайфа.

— Затова ли се върна? — Веждите му отново се вдигнаха над рамките на ония очила. — Да разбереш защо сме се мотали заедно, когато сме били деца?

— Като се замисля, струва ми се, че ти искаше да ни контролираш.

— Божке, Фрида. — Детинската дума прозвуча почти неприлично в устата му. — Същата си като преди двайсет и три години. Наистина съм изумен колко малко всъщност се променят хората. Но пък това ти е работата, нали? Да помагаш на хората да се променят?

— Юън те боготвореше. Ванеса се стремеше да ти подражава. Ева се плашеше от теб. Сара беше влюбена. Току-що научих, че е умряла.

— Самоуби се. Много тъжно. За онези от нас, които все още бяхме нейни приятели.

— Да. И Джеръми — е, с него май нямахте много общо, нали?

— Луксозното ти гадже? Не, нямахме.

— А Люис…

— Люис беше вечно надрусан загубеняк.

— Беше млад човек, който вземаше дрога.

— Погледни го сега.

— Не е богат и преуспял, с огромна къща на плажа. Но не ти позволяваше да го разиграваш, нали?

— Очевидно в представите ти съм човек, който разиграва другите. — Час скръсти ръце. — Нека погледнем истината, Фрида. Някои хора са лидери, а други просто следват. Това важи за детската площадка, важи и за работното място. Тези, които следват, търсят водача си. Обичат да им казват какво да правят. Имат нужда от това.

— Така ли мислиш?

— Защо, смяташ, се справям толкова добре?

— Защото си лидер?

— Правилно. — Той свали очилата си, потърка стъклата им върху ризата си, после ги постави на масата между тях. — Но ти все още не си казала защо се върна. Размишленията ти за миналото са доста неясно обяснение.

— Преди да замина, се случи нещо.

— Случи се нещо?

— Имаше инцидент — една вечер вкъщи. — Говореше като полицейски инспектор: инцидент. — Някой се вмъкна у нас или се опита да се вмъкне.

— Помня. Разпитваха ме.

— Разпитаха всички.

— Тъпа шегичка?

— Може и така да се каже.

— Значи си се върнала, защото преди двайсет и три години някой се е опитал да се вмъкне в къщата ви и ти искаш да разбереш кой е бил.

Втренчи в нея бледосините си очи.

— Помниш ли онзи концерт? — попита Фрида. — На групата „Безкраен четвъртък“.

— Дали то помня! Това беше най-великото нещо, случвало се някога в Бракстън. Хората все още говорят за него.

— Ти ходи ли?

— Разбира се, че ходих. Бях най-отпред. Не си ли спомняш?

— Аз не бях.

— Наистина ли?

— Да.

— Спомням си. — По лицето му се разля усмивка. — Имаше грандиозен скандал с Люис, нали? Оглушителен почти колкото концерта.

— Прибрах се.

— Значи си пропуснала събитието на десетилетието.

— Да. Ти с кого беше?

— С кого? Питаш ме с кого съм бил на концерт преди двайсет и три години?

— Е, беше събитието на десетилетието все пак.

Той притисна основата на носа си и затвори очи.

— Със сигурност си спомням, че Сара беше там и някакво друго момиче, танцуваха и въртяха задници. — Гласът му внезапно стана момчешки, мръснишки нахилен. — О, и разбира се, Ванеса и Юън, защото това беше историческият момент, когато двамата официално станаха гаджета и повече не се разделиха. Целуваха се на „Донеси ми щастие“. — Той се намръщи. — Не си спомням никой друг.

— Джеръми? Люис?

— Помня, че ми се видя странно, че Люис не е там, защото им беше голям фен. Джеръми вероятно е бил с момчетата от неговото училище. Макар че като се замислих сега, май имахме някакво спречкване с тях, да, сякаш си спомням нещо такова, или май само Юън се сдърпа. Безнадежден е, когато се ядоса. Все пак Джеръми с положителност не участваше, но, разбира се, имаше стотини хора. Може да е бил навсякъде.

— Люис каза, че е бил на концерта.

— Паметта често играе номера, знаеш го. — Той се усмихна. — Особено на нашата възраст.

— И не помниш нищо друго за концерта?

— Нищичко.

— Кога си тръгна?

— Нямам представа. Как бих могъл да помня след толкова много години?

Фрида погледна към морето. Беше настъпил отливът и на брега блестяха мокри камъчета.

— Познаваше ли Беки? — попита Фрида.

— Бях на погребението само преди час. Помниш ли?

— Откъде я познаваше? От Мади ли?

— Защо задаваш всички тези въпроси, Фрида?

— Просто се чудех.

— А аз просто се чудя защо след толкова много години внезапно проявяваш такъв интерес към нас.

— Отнех ти достатъчно време. Трябва да тръгвам.

— Ще те откарам.

— Не. Ще повървя.

— Ама това са доста мили!

— Ще ида до шосето и там ще взема автобуса.

— Не е проблем да те закарам.

— Предпочитам да повървя. Благодаря ти.

— Добре. — Той стана и взе сакото си. — Значи ще се видим на училищната среща.

— Вероятно.