Ники Френч
Безкраен четвъртък (33)

33

Фрида вървеше бавно към къщата на Ева, главата й беше натежала от мътилката на спомените. Дъждът бе спрял и през гонещите се облаци можеше да зърне бледи звезди. Усещаше студения въздух по бузите си. Имаше чувството, че гледа назад през някаква мъгла към фигурите в миналото си: Люис, Джеръми, Ева, Юън и Ванеса, Мади, Час, бедната мъртва Сара, но младите им лица непрекъснато се претопяваха в днешните им лица, набраздени от времето, огорчени от разочарованията, затлъстели от самодоволство. Замисли се за Беки и приятелите й, които, както се оказа, изобщо не са й били истински приятели: онази огромна тълпа от тийнейджъри, плачещи в черквата за момиче, което всъщност не са харесвали. Заля я вълна от гняв и огорчение, но когато той отмина, остана само тъга. Бедната Беки, помисли си тя, бедната, самотна Беки. И много бегло, като за далечен, избледнял горчив спомен, тя си помисли: „И бедната аз, бедната, самотна Фрида, каквато бях едно време“.

Когато сви зад ъгъла, видя фигура, която се въртеше колебливо близо до дворната врата на Ева. Човекът се обърна при звука на стъпките й и тя разбра, че е Макс, макар за момент умът й, потънал надълбоко в миналото, я заблуди и го взе за Люис, толкова много си приличаха. Тя вдигна ръка за поздрав, докато приближаваше, и се сети как дъщерите на Юън го описаха като леко смахнат: въртял се около тях като бездомно куче. Като баща си, бяха казали. С жестокостта на младите.

— Здравей, Макс. Дошъл си да ме видиш? Или да видиш Ева?

— Току-що разбрах, че вие сте терапевтът.

— Да, аз съм терапевт.

— Исках да кажа, че вие сте тази, за която ми говореше Беки. Досега не знаех.

Тя го погледна внимателно.

— Беки ти е казала?

— Да.

— Най-добре да влезем вътре. Може да идем в бунгалото.

Заобиколиха къщата и минаха през градината, омекнала под краката им от опадалите листа. Лампите в къщата светеха, Фрида затвори вратата на бунгалото и докато пускаше щорите, видя лицето на Ева да наднича от прозореца на спалнята.

Момчето свали тежкото си яке, под което носеше само тънка, червена тениска въпреки ветровитото време. Седна на стола до бюрото, очевидно му беше трудно да започне.

— Беки ти е казала, че е идвала при мен? — поде разговора Фрида, за да му помогне.

— Каза, че ви вярва.

— Каза ли ти защо дойде при мен?

Последва мълчание, през което Макс избягваше да срещне погледа й. После промълви:

— Да. Каза ми… Преглътна мъчително. Детското му лице беше измъчено. — Каза ми, че е била изнасилена.

— Значи все пак наистина е имала приятел. Много се радвам.

— Не й е било от голяма полза, нали?

— Кога ти каза?

— Няколко дни преди да умре.

— Разкажи ми.

— Бяхме горе при паметника на вещицата, знаете ли го?

— Да.

— Тя започна да говори как вещиците били просто жени аутсайдери, които не се вписвали, затова трябвало да се отърват от тях. Каза, че и тя била като вещица. Каза… каза, че може да говори с мен, защото и аз съм бил аутсайдер, затова съм знаел какво е да не те чуват и да не ти вярват. Не разбирах много какви ги говори, но знаех, че за нея е важно. През последните дни изглеждаше толкова немощна и безпомощна, но тогава ми се стори по-силна.

— Продължавай.

— Каза, че срещнала човек, който я изслушал и й повярвал. Каза, че този човек я уверил, че звучи истински. Не спираше да повтаря фразата „звучи истински“.

Фрида си спомни, че го каза на Беки, и как момичето се беше оживило след думите й.

— След това изтърси какво се е случило и се разплака. Ама наистина. Не я бях виждал дотогава да плаче така, нито пък друг всъщност. — Макс сякаш изпитваше почти страхопочитание пред спомена. — Подсмърчаше и преглъщаше, цялото й лице беше мокро и в сополи. После се появи някаква голяма тайфа и ни видяха там. Кикотеха се и подхвърляха глупави неща, защото бях прегърнал Беки, а тя плачеше, мисля, че и аз плачех, макар да нямам представа защо.

— Ти познаваше ли ги?

— Разбира се. Бяха от нашето училище. Дори Шарлът Шоу беше там, хилеше се и въртеше очи.

— Ти каза ли им нещо?

— Беки избяга надолу по реката и аз хукнах след нея. Известно време тя мълча. Лицето й беше в сълзи, а по краката имаше следи от коприва. Никога не съм виждал толкова нещастен човек — добави той. — Никога. Когато се сетя за нея, винаги я виждам такава.

— Тя каза ли ти нещо друго?

— Каза, че ще иде в полицията. Каза, че знаела, че това е правилното нещо.

— И на мен каза така — промълви Фрида.

— Имаше нещо, което щеше да им даде.

— Какво?

— Щеше да ходи да го вземе, преди да иде в полицията.

— Но какво е било?

— Не знам.

— Очевидно е нещо важно. Помисли.

— Не знам. Не ми каза. Просто го спомена, между, другото. Говореше за ходенето в полицията, за това как се чувства, такива работи.

— И не ти е казала къде го е оставила?

— Не, не ми каза — отговори той, — но знам, че го е оставила на Ванеса.

— Защо?

— Беше истински близка с Ванеса, майката на Шарлът. Нея всеки я харесва. И знам, че Беки е била у тях няколко дни преди да умре, защото Шарлът ми се оплака, че й било писнало от постоянното търчане на Беки при майка й, вместо при Мади. И после, точно предишния ден, тя пак е ходила при Ванеса. Знам го, защото самата Ванеса го каза. Каза, че е била една от последните, които са видели Беки жива. Затова реших, че Беки трябва да е оставила онова нещо на Ванеса.

— Трябва да идем там — изправи се Фрида.

— Вече ходих. Мислех, че е важно.

— И?

— И тя ми каза, че Беки наистина й е дала да й пази нещо, но си го взела обратно в деня, преди да умре. Затова ходила у тях.

— Значи Ванеса й го е върнала?

— Да. Каза ми, че Беки се появила с малък пакет около седмица преди това и я помолила да й го пази. Казала, че го крие от любопитните очи на майка си. Било в пластмасова торбичка, облепена с книжно тиксо. Ванеса предположила, че било нещо, свързано с момче или нещо такова. Не видяла нищо лошо в това. Винаги е харесвала Беки, съчувстваше й заради всичко, което е станало. И мисля, че наистина й стана неприятно, когато Шарлът започна да се държи зле с нея.

— А Ванеса знаеше ли защо Беки си го е поискала обратно?

— Каза ми, че Беки искала да го покаже на някого.

— На някого? — попита Фрида. — Не ми звучи като полицията. Тя знаеше ли на кого?

— Не.

— Значи го е взела, за да го покаже на някого — замисли се Фрида. — И след това нещо се е объркало.

— Мисля, че всичко с нея се обърка.

 

 

Фрида тръгна с Макс по улицата.

— Обичахте ли татко? — попита той внезапно. Взираше се някъде напред и върху каменното му лице беше изписано примирение, сякаш се подготвяше за следващия удар.

— Да. Колкото и млади да бяхме, ние се обичахме.

— Защо?

— Защо хората се обичат?

— Защо го обичахте?

Фрида разбра, че Макс всъщност пита защо някой би обикнал него, сина.

— Беше единственият истински човек, когото познавах в Бракстън — отговори тя.

Думите, които бе казала на Беки — че звучи истински, отекнаха в главата й.

— Истински?

— Който се опитваше да е себе си — отговори тя.

— Не разбирам.

— Трудно е за обяснение.

— Не искам да свърша като него.

— Това, че му приличаш, не означава, че трябва да водиш живот като неговия.

— Ще ми се Беки да беше тук сега и тримата заедно да си говорим. И да правим нещата по-малко грозни.

— И на мен, Макс. Но ще трябва да се задоволим с откриването на човека, който я уби.

 

 

Вече бе станало късно и улиците бяха опустели, но тя не се върна в къщата на Ева. Вместо това отиде у Мади. Мислеше за пакета, който Беки си беше взела.

Минаха няколко минути преди Мади да отвори вратата. Личеше, че я е събудила. Беше в халат и по лицето й личаха следи от възглавница. Около очите й имаше размазан грим.

— Какво правиш тук? Посред нощ е.

— Съжалявам, че те събудих, но утре рано се връщам в Лондон, а трябваше да те видя преди това.

— Защо? Какво е станало?

— Може ли да вляза?

— Влезе и Мади затвори вратата след нея. Поведе Фрида към кухнята.

— Какво има? — попита отново, отпускайки се тежко на един стол. Изглеждаше уплашена.

— Говорих с Макс — каза Фрида. Мади направи нетърпелив жест. — Беки му е казала за изнасилването.

— Казала е на Макс?

— Казала му е също, че ще ходи в полицията и че има нещо, което ще им покаже.

— Не разбирам. Какво значи това „имала нещо да им покаже“?

— И аз не знам — заяви Фрида. — Но стана ясно, че е оставила нещо на Ванеса да й го пази и един ден преди да умре, си го е взела обратно.

Мади разтърка очи.

— Какво искаш да кажеш с това, че го е оставила на Ванеса? — попита тя. Приличаше на малко дете. — Какво е оставила?

— Макс го описа като пакет. Увит в книжно тиксо, така че никой да не може да го отвори. Да си виждала нещо такова?

— Разбира се, че не съм.

— Ти разчисти ли стаята на Беки, разгледа ли нещата й?

Мади поклати отрицателно глава.

— Все още не съм. Не мога.

— Значи там може да има нещо?

— Полицията претърси стаята й. След това.

— Но те бяха сигурни, че тя се е самоубила, и едва ли са претърсили основно.

— Не знам.

— Мисля, че може да погледнем.

— Сега?

— Ако нямаш нищо против.

— Щом смяташ, че е важно.

— Може да го направим заедно.

— Може ли да си сипя малко коняк?

— Естествено.

— Ти искаш ли?

— Да имаш уиски?

— Да. Мисля, че имам. Може и двете да пийнем уиски.

Намери почти пълна бутилка и наля щедро в две чаши, а когато тръгнаха нагоре към стаята на Беки, взе бутилката със себе си. Вратата беше затворена и Мади застана пред нея с ужасено лице. После натисна бравата и влязоха.

Когато Беки умря, беше почти на шестнайсет; разстроена, анорексична тийнейджърка с объркано минало. Но стаята й беше на подредено, спокойно момиче. Стените бяха жълти, имаше голямо корково табло над бюрото, покрито със снимки и пощенски картички. Фрида видя фотография на Беки като малко момиченце, Беки между родителите си, Беки на кон, Беки с група приятели. Имаше и няколко ленти с моменталните снимки, правени в кабинка, които показваха лицето на Беки, притиснато до лицето на приятелка. Имаше една с Шарлът. Момичетата често издуваха устни, сякаш за целувка, или плезеха езиците си. Всичко изглеждаше абсурдно момичешко и невинно. Леглото беше единично, с бяла покривка с къдри и няколко цветни възглавници, нахвърляни върху него. На широкия перваз на прозореца бяха струпани меки играчки, някои остарели и очевидно от ранното детство, другите — по-нови, сякаш все още ги е колекционирала. Стъклените им очи гледаха втренчено Фрида и Мади.

— Сега какво ще правим? — попита Мади.

Бе изпила уискито си и си наля още.

— Ще търсим този пакет отговори Фрида, като се оглеждаше внимателно.

Отвори тесния гардероб, в който имаше ярки рокли и ризи и куп обувки, струпани на пода. Прегледа всяко чекмедже на скрина и облицовалата в розово кутия за бижута върху него. Коленичи и извади всички големи кутии изпод леглото, в които имаше папки, тетрадки и учебници. Вдигна завивките и възглавниците. Мади само я гледаше и отпиваше от уискито си. Изглеждаше неспособна да помръдне.

— Не знам какво търся — каза Фрида накрая. — Но не мисля, че е тук.

Мади отиде бавно до прозореца и се загледа в купчината меки играчки. Вдигна една и притисна лице в нея.

— Не знам как ще го понеса — продума тя.

— Съжалявам.

— Будя се сутрин и понякога не помня, а после трябва отново да се изправя пред реалността. — Остави нежно пухкавата играчка отново на мястото й. — Много ги обичаше. Дори когато излизаше с глупавите си обувки с високи токчета или се връщаше смърдяща на тютюн и алкохол, винаги обичаше малките си животинки. Те бяха нейните утешители. Глупаво, нали?

— Не е глупаво. Покъртително е.

— Това тук се казва Родни, а това е Уенди, онова е Люси. Мисля, че помня имената им дори сега. — Тя подсмръкна, после си наля уиски за трети път. Чудя се къде е Пърси?

— Пърси?

— Пърси е червена катеричка с половин пухкава опашка. Често спеше с него на възглавницата.

Фрида се върна при леглото.

— Не е тук.

— Няма значение — глухо каза Мади.

— Може и да има — отговори Фрида.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можем да намерим пакета, но евентуално можем да се досетим какво е имало в него.

— Не разбирам накъде биеш.

— Тази катерица, Пърси, липсва. Какво друго липсва?

Мади се взираше в нея озадачено.

— Какво липсва? — повтори Фрида. — Какво друго е изчезнало от стаята на Беки?

— Не знам.

Фрида взе чашата от ръката на Мади.

— Хайде да се опитаме да разберем. Ти вече забеляза, че катеричката на Беки е изчезнала. Нещо друго да го няма? Дреха? Предмет?

Мади се огледа внимателно, после внезапно кимна и отиде при гардероба. Започна да плъзга закачалките една по една, като си мърмореше под нос, смръщила напрегнато чело в усилие да си спомни. Извади обувките и ги подреди спретнато на пода по чифтове. После направи същото с всяко чекмедже от скрина, повдигаше купчинките от грижливо сгънати тениски и проверяваше всяка една от тях, като разтърсваше всеки чифт гащички и всеки чифт сгънати чорапи. Лицето й беше вцепенено. Изведнъж, докато проверяваше голямото долно чекмедже, тя спря.

— Какво липсва? — попита Фрида.

— Панталоните на пижамата й. Раирани, сини с шнурче на кръста. Малко поокъсани, но тя си ги обичаше. Май не са тук.

— Сигурна ли си?

Мади прегледа внимателно съдържанието на чекмеджето, после отново мина през другите чекмеджета. Стана и вдигна възглавницата на леглото, която Фрида вече бе вдигала.

— Определено ги няма.

— Не са в прането или нещо подобно?

— Не.

— Значи ни липсва мека играчка, която Беки често е вземала в леглото през нощта и панталоните на пижамата й.

— Не мога да намеря и тениската, която често носеше за спане. Беше на баща й и тя много си я обичаше. Бяла с червен кръг на гърдите.

Изправи се, отиде до леглото, седна на него и огледа стаята с очи, които се бяха превърнали в камера и обхващаха всичко.

— Чакай. Зъбната й подложка. За да не скърца със зъби, докато спи. Къде е? Държеше я на нощната си масичка, виж, кутията е празна.

— Може би е в банята.

Мади поклати глава, но отиде да погледне и се върна с празни ръце.

— Може ли да е била с нея, когато умря? — попита Фрида.

— Не носиш зъбна подложка, когато се бесиш — отвърна Мади.

— Права си. Всички тези неща се използват през нощта.

Мади внезапно се изправи и започна да рови в кутията с бижутата.

— Не беше с верижката с конската подкова. Помия, че го забелязах. Обикновено я носеше през цялото време. Всъщност тогава не обърнах особено внимание. Стори ми се безсмислено в сравнение с останалото. Но и тук не е.

— И в леглото ли я носеше?

— Да. В леглото, в банята. Почти никога не я сваляше.

— Добре. Мисля, че Беки е отделила всяко едно нещо, което е носила през нощта на изнасилването си — отбеляза бавно Фрида. — Дори зъбната подложка и верижката си.

— Защо?

— Защото всички са били мръсни. Свалила ги е и ги е напъхала в торба, защото не е можела да ги гледа и да ги понася около себе си. Но после вероятно е осъзнала, че са доказателство.

— Доказателство?

— ДНК — отговори Фрида. — Семенна течност. Косми. Почти невъзможно е да не остане следа.

Мади издаде някакъв тих звук и притисна юмрук към устата си.

— Значи не го е изхвърлила, а го е занесла на Ванеса.

— Защо?

— Вероятно е мислила, че ще го намериш — отвърна Фрида внимателно. — И като се вземе предвид всичко, което стана между вас, е предпочела това да не се случи. Но си го е взела отново в деня, преди да умре. И въпросът е: къде е пакетът сега? С кого се е срещнала онази вечер, Мади? Знаеш ли?

— Знам, че се видя за малко с група съученици на детската площадка — тя се е превърнала в място за срещи на Бракстънската младеж. Но не съм сигурна кой е бил там и кой не.

— А тук имаше ли някой?

— Грег — каза Мали. — Дойде за няколко часа.

— Грег Холсли?

Мади кимна с пламнало лице.

— Можеш ли да си спомниш някой друг, с когото да се е срещала?

— Ева се отби за малко. Искаше грис за някакви бисквити, които правела, а магазините били затворени.

— Беки е била убита, защото е решила да иде в полицията.

— Да — прошепна Мади.

— Дъщеря ти беше храбра млада жена.

— Трябва да го намерим — каза Мади. — Дали ще успеем?