Ники Френч
Безкраен четвъртък (37)

37

— Когато това приключи — каза Рубен, — ще трябва да поговориш с някого за всичко около случая.

— Вижда му се краят — отговори Фрида, загледана навън през прозореца на занемарената стара тойота на Рубен. — Но не мисля, че ще има много за казване.

— Значи ли това, че от цялата тази работа не излезе нищо?

Тя докосна ръката му.

— Рубен, благодаря ти за жеста. Имам чувството, че ме спаси от нещо.

— Мисля, че и ти си ме спасявала от време на време. Спасявала си ме от самия мен. И имам чувството, че в края на тази благодарност се канеше да кажеш и едно „но“.

— Приятелите са хора, с които можеш да говориш. Щях да кажа, че ти си един от онези приятели, с които мога да мълча.

— Звучи доста смешно за откровение между двама терапевти.

— Имах няколко много добри сесии, минали главно в мълчание. Понякога се радвам, че пациентите ми спират да говорят.

— За мен би било огромно облекчение пациентите ми да млъкнат — съгласи се Рубен. — Но преди да потънем в мълчание, кажи къде искаш да те закарам? У вас ли да те оставя?

— Да.

— Вероятно ще ти е приятно най-сетне да останеш сама в собствената си къща.

— Само дето не мисля, че ще съм сама.

Фрида се постара да отвори вратата съвсем тихо, но още преди да посегне да я затвори. Клои вече слизаше по стълбите, търкайки сънено очи. Носеше свободни шорти и една от тениските на Фрида. Косата й бе вързана отгоре на главата и лицето, почистено от грима, изглеждаше младо и угрижено.

— Аз съм — каза Фрида. — Не исках да те събудя.

— Колко е часът?

— Късно е.

— Не знаех, че се връщаш тази вечер.

— Взех решението в последния момент.

— Дрехите ти са мокри. И за какво си сложила тази рокля?

— Сега това няма значение. Ще си направя чай, но ти си лягай.

— Ще пийна чай с теб. Саша и Итън спят в твоето легло, между другото.

— Очаквах го.

— Ние с Джак сме в кабинета ти.

— И диванът ми стига.

За нейна изненада къщата изглеждаш в ред, но във въздуха имаше непривична миризма на детска пудра и още нещо, което не разпозна, по радиаторите бяха проснати ританки и миниатюрни жилетчици.

— Как беше? — попита, когато седнаха в кухнята с големи чаши чай в ръце, а котката се разположи в краката й и започна да мърка.

— Правих много чай — каза Клои, — и много препечени филийки, и се научих да сменям памперси, всъщност не е чак толкова зле. Саша спа много. Джак идваше след работа и дори изми пода и банята, каза, че ще измие и прозорците. Но не мисля, че е стигнал чак дотам. Итън наистина е сладък, но е много уморително да се грижиш за бебе през цялото време. Искам да кажа знам, че всъщност е въпрос само на няколко часа, но никога нямаш свободно време, нали?

— Нямаш. Но явно си се справила страхотно — каза Фрида. — Знаех си, че ти си човекът, когото трябваше да помоля.

Клои се опита да си придаде скромен и незаинтересуван вид, но не успя.

— Как са нещата в провинцията? — попита тя.

Фрида отпи от чая си.

— Точно сега не мога да говоря за това.

— Защо? Добре, де. Между другото, Санди беше тук. Каза, че ще се върне.

— Така ли?

От горния етаж се дочу тихо проплакване, после по-високо. След няколко секунди всичко утихна.

Клои се върна в леглото. Фрида се промъкна тихо в стаята си, където Саша спеше на нейното легло, а малката тъмна глава на Итън бе до нейната. Изглеждаха много сладки и умиротворени. Свали халата си от вратата и отиде в банята за един бърз душ. После взе завивка от шкафа и легна на дивана. Станалото в Бракстън й приличаше на объркан, трескав сън. Наистина ли само преди няколко часа беше в гимназията, заобиколена от всички хора от миналото си, наистина ли беше видяла Макс да се полюшва от гредата в стаята му? Огледа познатата стая — огнището, където утре ще запали огън, масата за шах, където ще седне да изтрае една игра, картините на стената. Беше си у дома, където бе копняла да се прибере, и все пак се чувстваше някак особено. Или вероятно себе си усещаше странна, завърнала се само наполовина. Не беше приключило, но беше началото на края. Поне в това беше сигурна.

Излегна се на дивана и чу недоволните звуци, издавани от котката, докато идваше към нея. Поведението й се бе променило за времето, в което я нямаше, и сякаш сега трябваше отново да установи властта си над нея. Влезе в стаята и Фрида почувства тежестта й върху дивана, докато се наместваше до нея, като от време на време близваше косата й. Наоколо бе тъмно и тихо, но минаха часове, преди да заспи.

 

 

На сутринта събуди Саша с чаша кафе и взе Итън, докато тя се изкъпа и облече. Когато слезе долу, Фрида видя, че нещо не е наред, въпреки че косата й е измита, и дрехите й изглеждат чисти и спретнати. Имаше чувството, че гледа филм, в който има леко разминаване между картина и звук, но достатъчно да притесни зрителя, без той да може да каже защо.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— По-добре. Определено по-добре. Срещнах се с твоята приятелка, онази докторка, и тя прояви разбиране и ми помогна.

— Какво ти предписа?

— Ами, името му е смешно и има картинка на слънце върху кутийката, но е циталопрам. Знам всичко за тези хапчета.

— Правилно ли го вземаш? — попита Фрида.

— Правя това, което е написано на кутията. Франк ще дойде да ме прибере днес.

— Ще си вземе ли отпуск, за да се грижи за теб?

— Не се тревожи. Ще се оправя.

— Знаеш, че ще са необходими няколко седмици, докато лекарството подейства — Мисля, че плацебо ефектът вече проработи. Наистина се чувствам много по-добре, отколкото последния път, когато ме видя.

— Лекарят препоръча ли терапия?

— Казах й, че имам приятели, които могат да ми помогнат в това.

— Говорих с Телма Скот. Много е добра.

— Не мисля, че е добра идея да се срещам с терапевт, при когото си ходила ти. Бих се чувствала… — Саша замълча за секунда, — притеснена.

— Има и още нещо — каза Фрида. — Използвах връзките ти в лабораторията преди и сега пак имам нужда. Искам да знам дали могат да се извлекат някакви полезни следи от това.

Бръкна в чантата си и извади малката мека играчка, опакована в тоалетна хартия.

Като я видя, Саша се усмихна шеговито.

— Има ли причина да не я провери полицията?

— Сложно е — каза Фрида. — Взех я от местопрестъпление, но за съжаление, беше грешното място.

— Дори няма да те попитам какво означава това. Но ще им звънна.

— Спешно е — добави Фрида. — Наистина спешно.

— Ще се обадя веднага.

Фрида се чувстваше като призрак в собствения си живот. Налагаше се да започне нещата отново, да се захване както трябва с пациентите си, да поеме нови, но в първия ден от завръщането не се обади на никого и не провери съобщенията си. Саша и Итън си заминаха преди обед, а Клои — час по-късно. Къщата от години беше нейно убежище, място, където да се скрие, а сега я усещаше празна и изоставена. Трябваше да си я върне. Но за момента просто чакаше. Чакаше телефонът да звънне, да се почука на вратата, справедливостта да възтържествува и опасността да изчезне.

Опита се да поработи, свърза се с пациенти, прегледа бележките си, поработи малко по подготовката на лекцията, която щеше да изнася в началото на следващата година. В късния следобед извади скицника и моливите и се зае да рисува бутилката с вода, която стоеше на малка масичка, обляна от слънчева светлина. Легна си рано и лежа будна, човъркана от мисълта, че е на грешното място, че е трябвало да остане в Бракстън. Не, каза си тя, не. Беше направила всичко, което зависеше от нея. Беше спасила Макс и беше казала на полицията за Юън, сега всичко беше в техните ръце. Те щяха да разпитат Макс. Той можеше да си спомни, че е бил нападнат от Юън и това щеше да е достатъчно. Имаше толкова много други неща, които полицията можеше да направи: камерите за видеонаблюдение, камерите, които записваха номерата на колите, проследяване на сигналите на мобилните телефони. Наложи му се да напусне мястото презглава. Може да е оставил нещо или Макс да е оставил следи в колата му. Трябва да има нещо. Но това не помагаше кой знае колко, да не говорим, че изобщо не й помагаше да заспи.

 

 

На следващата сутрин се събуди късно, изпи едно черно кафе, изкъпа се, изпи още едно кафе и излезе от къщата почти на автопилот. Денят беше сив и студен, но не валеше, затова се отправи на север към Риджънт Парк и отиде до езерото с лодките. Седна на пейка близо до водата и се загледа в тичащите за здраве, децата и майките, детегледачките, които бутаха колички. Няколко метра по-нататък възрастна жена хвърляш парчета хляб на група канадски гъски. Фрида внезапно осъзна, че някой седи до нея. Помести се леко встрани.

— Трябва да започнем да ги ядем — каза глас до нея. — Вредни са, но вероятно имат добър вкус.

Нямаше нужда да се обръща. Познаваше гласа. Беше го слушала през последните дни, беше го чула и преди много години да шепне в ухото й в тъмнината.

— Как ме намери?

— Не беше трудно — призна Юън. — Ванеса взе адреса ти от Ева, дойдох в Лондон с влака и те изчаках на улицата, после те последвах. Интересно е да наблюдаваш хората, когато те не знаят, че ги гледаш. Виждаш ги по различен начин.

От мисълта, че Юън я е шпионирал, й прилоша.

— Защо не дойде да ме видиш у нас? — попита Фрида. — Нямаше ли да е по-лесно?

— Исках да съм сигурен, че си сама.

— Има толкова много хора наоколо.

— И гъски. Когато бяхме деца, тези гъски бяха екзотика, а сега цапат навсякъде, където има сладка вода.

Фрида се извърна и го погледна. Беше облечен в дебело късо палто. Косата му беше гъста, а лицето — почервеняло от студения вятър. Изглеждаше мил, приятен мъж, като любимия чичо.

— Рохипнол ли беше? — попита го тя.

Усмивката на Юън изчезна, заменена от предпазливост. Фрида помисли за Сара Мей и Беки. Това лице е било последното нещо, което са видели.

— Имаш ли телефон? — запита я той.

— Моля?

— Покажи ми.

Фрида извади телефона си. Юън го взе и го разгледа.

— Искам да проверя дали не записваш разговора с него.

— Едва знам как да го използвам за разговори — отговори тя.

Той й го върна.

— Трябва да го ъпгрейдваш. Този е антика. Та, какво ме питаше?

— Рохипнол?

— Говориш за питието, което дадох на бедния Макс? Не. Има по-добри неща от рохипнола. Дори не си ги чувала.

— ГХБ^[1]?

— Добре, чувала си.

— Намира се по-лесно, следите от него изчезват от тялото много по-бързо.

— Трябва да се занимаваш с моята работа — вметна Юън.

— Мой пациент го вземаше отговори Фрида. — За възстановяване.

— Мой ред е да задам въпрос. Как разбра?

— Много дребни неща, които се обединиха в едно голямо. Освен това ти остави доказателство на мястото.

— О, да, ти си взела трогателната малка, бебешка играчка на Беки. Странно как тийнейджърки украсяват леглата си с пухкавите животинчета от времето, когато са били малки момиченца. Как би го интерпретирала? В качеството си на терапевт?

— Изпратих я за изследване.

— Ми, късмет. — Юън изглеждаше напълно равнодушен. — Това ли е всичко?

— Беше някакво усещане — каза Фрида. — Онази лъжлива история, която ми разказа за това как не си успял да защитиш Ванеса. Показа ми, че се опитваш да създадеш образ пред мен. Какъвто смяташе, че ще харесам.

— Това не е точно доказателство.

— Не ми пука за доказателствата. Всичко беше подредено съвършено. Никой друг, освен теб не си спомняше нощта на концерта в подробности. Ти помнеше всичко и в правилния ред.

— Винаги съм си бил малко куку.

— Всички останали се държаха подозрително, но ти искаше да ми помагаш, да се включиш — ти и твоят график.

Юън се приведе към нея и Фрида помисли, че ще прошепне нещо, но вместо това той подсмръкна, все едно вдъхва нейната миризма. После затвори очи за момент, сякаш мисли за нещо приятно.

— Мога да ти кажа какво означаваше това за мен — изрече той. — Беше като да изпитам всичко отново, да съм близо до теб, да виждам кожата ти, лицето, тези очи. Знам за теб и психотерапията ти. Проверих те в интернет. Искаш да ме питаш защо го направих.

— Не. Не искам.

— Но това е част от историята. Да те последвам, после да седя тук до теб. Фактът, че сега го знаеш, е още по-приятен. Знаеш и все пак нямаш нищо. Все едно го извършвам отново и това го прави още по-хубаво. Да го причиниш някому в тъмното никога не е напълно достатъчно. Изпитваш нужда човекът да знае кой го е направил. Наистина тази много специална връзка между двама души е почти като да си влюбен. Малцина я имат.

— Беки беше объркано, беззащитно момиче. Ти я подлуди, нападна я, изнасили я и после я уби.

— Да — съгласи се меко Юън. — Обърканите беззащитни момичета са точно типът, който си измисля такива неща. Нищо чудно, че на полицията й е трудно да им повярва. — Той се облегна на пейката и затвори очи за цяла минута. След това изпусна дълга въздишка. — Не можеш да си представиш. — Отвори пръстите на едната си ръка и се загледа в тях, все едно държат нещо. — Като да вземеш нещо и да го задържиш завинаги. Сега знам какво ще ме попиташ.

— Какво?

— Защо съм тук? Защо не ме разпитват в полицията и не съм обвинен в хиляди неща?

— Добре, защо?

Юън се замисли за момент.

— Не съм експерт по полицейските процедури, но не мисля, че от сипенето на обвинения без никакви доказателства има някаква полза. Една млада полицайка зададе няколко въпроса за училищната среща. Изглеждаше малко притеснена. Влязох и излязох след по-малко от половин час. Единственото дразнещо нещо е, че когато нещо интересно като това се случи в малкия свят на Бракстън, всички го узнават.

— Не са го научили от мен — каза Фрида.

Юън продължи сякаш не я беше чул:

— Ходих във фермерския магазин и някой ме попита за това. Барманът в „Кучето и касапина“ го спомена. Джуди от бензиностанцията също то спомена, когато купувах бензин.

— Трябва да е притеснително.

Усмивката на Юън се върна на лицето му.

— Знаеш ли какво им казвам? Казвам им, че има една странна жена — Фрида Клайн, с която едно време всички бяхме съученици в гимназията. Дето напусна града по някаква мистериозна причина. — Гласът му се промени в театрален шепот. — Намеквам им за слухове за нервен срив. Сега се е върнала, защото майка й умира, и тя обикаля и отправя налудничави обвинения и трябва да проявим разбиране. Ухили се насреща й доволен. — Това им разправям.

— Никога няма да се откажа — заяви Фрида. — Знаеш го, нали?

Юън се загледа в дългокрака блондинка, която тичаше бавно по алеята, и после отново се обърна към Фрида сякаш се готвеше да изрече някаква страхотна шега.

— Полицаите дори не се заинтересуваха от Макс. Човек никога не знае какво може да направят тези млади хора, когато вземат грешното хапче.

— Сериозна съм. Няма да се откажа. Няма да се предам. Няма да те оставя.

— Нито пък аз, Фрида.

Фрида го погледна право в очите и усети замайване. Сякаш играеха шах, втренчени един в друг над дъската.

— Един ден — каза тя, — след като прекараш в затвора месеци или години, в пълна изолация заради собствената ти безопасност, ще осъзнаеш, че си действал от страх и слабост, достойни за съжаление. И след това е възможно да започнеш пътуването към себе си, да осъзнаеш какво си направил и кой си. Ще бъде ужасно, невъобразимо ужасно, но ще е по-добре от сегашното ти съществувание.

Когато той отговори, гласът му бе станал още по-тих.

— Никой от нас не те харесваше, Фрида Клайн. Въобразяваше си, че си по-добра от нас. Дори не си направи труда да ме погледнеш. Едва ли съзнаваше, че съществувам, колкото и да се опитвах да привлека вниманието ти. Е, сега изтрих усмивката от лицето ти.

— Не разбираш — каза тя. — Мислиш си, че имаш власт, но трябва да бъдеш третиран като заплаха за обществото, като бясно куче. Вече си наказан по възможно най-лошия начин да си това, което си, и да живееш този живот. Да живееш в собствения си ад. Но аз няма да се откажа, докато не те спра.

Юън й се усмихна. Тя стана, той също.

— Чао, Фрида, трябва да хвана влака си. Но помни, че знам къде живееш във всеки един смисъл. В една посока ли сме?

Фрида го изгледа презрително.

— Не?

— Жалко. — Той замълча за секунда-две, после добави — Сладурче.

Фрида се отпусна обратно на пейката и се втренчи пред себе си, без да погледне след отдалечаващата се фигура, без да вижда и чува гъските. Накрая извади телефона и набра номер.

— Саша? Обадиха ли ти се вече?