Ники Френч
Безкраен четвъртък (18)

18

Ева беше в омазаните си с глина работни дрехи, когато Фрида пристигна. По бузите и косата й имаше сиви пръски, имаше мацната глина дори върху стъклата на очилата, които висяха на верижка на шията й. Тя прегърна Фрида, като прехвърли част от мократа глина върху нея, и я поведе покрай къщата през градината и покрай зеленчуковите лехи към бунгалото в дъното. Показа на Фрида леглото и хавлиените кърпи, шкафа и чекмеджетата, които Фрида може да ползва, обясни й как работят радиаторите, как се включва топлата вода. По полиците имаше наредени гърнета, които чакаха да бъдат изпечени. Имаше също малка печка и чайник, но Ева каза, че Фрида може да ползва нейната кухня, когато иска. Предложи да се хранят заедно. Не пропусна да каже какъв голям късмет било, че бунгалото е свободно. Само допреди няколко седмици било наето от германска студентка — очарователно момиче, наистина страхотно, но срещнало някакъв мъж и сега живеели заедно. Станало малко набързо. Кристина била толкова млада, почти дете. Докато Ева говореше за нея, гласът й стана меланхоличен.

Когато приключи с обясненията и излязоха навън, Ева хвърли преценяващ поглед на Фрида.

— Не мога да повярвам, че съм отново с теб. Мислех, че си си тръгнала завинаги.

— И аз мислех така — отвърна Фрида.

Беше й трудно да възприеме Ева, през цялото време пред очите й се изпречваше образът й от детските години. Кльощаво дяволче с момчешко поведение и яркочервена коса, която в някакъв момент бе подстригала на неравни, стърчащи кичури. Обичаше да се катери по дърветата и можеше да се прехвърля по клоните с изумителна ловкост. Пред очите й изникна спомен — ухиленото тясно личице на Ева, гледащо надолу към нея между зелени листа и гъсто поточе кръв, което се стича по кокалестото й коляно. Разбира се, после започна да носи поли, да си слага грим и влезе в тийнейджърския свят, но дори и тогава остана нещо от онова непокорно момиче.

— Все още ли се катериш по дърветата? — попита я тя.

— Помниш, значи. Беше забавно, нали?

— Май аз оставах все на земята.

— Не, не е вярно. Катереше се с мен. Сигурна съм. — Сбърчи чело. — Странно е какви неща помни човек и какви забравя — отрони тя замечтано.

— Да, странно е.

— Нямам деца, но имам племенница и тя също обича да се катери, вероятно ни е в кръвта.

— Обичаше също да се изправяш на ръце.

— Вярно! Не съм го правила от години. Може да опитам пак, но по-късно, когато съм с панталони. Колко е хубаво, че те виждам, Фрида, липсваше ми, да знаеш. Къде се загуби?

— Не си заслужава да говорим.

— Дълго време си говорехме за теб. Какво ли е станало с Фрида? От време на време си мислех да те потърся, но все не намирах кураж. Не знам защо.

— Трябваше, не бях толкова далече.

— А сега се върна.

— Да.

— Имам чувството, че идваш в точния момент. — Внезапно изразът й се промени и бледото й лице се изчерви. — Извинявай, разбрах ужасната новина за майка ти. Не исках…

— Всичко е наред. Радвам се, че се срещнахме отново. Но какво искаше да кажеш с онова за връщането ми в точния момент?

— Никой ли не ти се обади за сбирката на гимназията?

— Каква сбирка?

— Годишнина. Осемнайсета или нещо такова. След няколко седмици, май три. Имаше една преди десет години — каза Ева. — Беше малко странно. Помня, че се чудех дали ще си там. През цялото време се надявах, че ще те видя.

— Никой ми няма адреса.

— Обзалагам се, че и без това нямаше да дойдеш.

— Не съм сигурна дали ще дойда и на_ тази_.

— Че защо, не би ли искала да видиш какво е станало с хората, с които си ходила на училище?

— Предполагам, защото са група хора, за които не ми пука толкова, че да поддържам връзка с тях.

Ева се намръщи обидено.

— Това обяснява всичко.

— Не говоря за теб.

— О, говориш, защото и с мен не поддържаше връзка. Но те — ние — сме част от твоето минало, което те е направило това, което си, макар че ти наистина избяга от всички нас. Ела да влезем и да пийнем кафе. Имам намерение да те убедя колко добра идея са тези сбирки.

— Не мога — каза Фрида. — Имам уговорена среща.

— Извинявай — отвърна Ева. — Ти изживяваш тази трагедия с майка си, а аз дрънкам врели-некипели.

— Не е заради майка. Трябва да оправя една недовършена работа.

— Да няма някаква загадка за разплитане?

Нещо във веселия глас на Ева привлече вниманието на Фрида и тя й хвърли бърз поглед. Тонът на приятелката й се бе променил, когато каза, че трябва да продължи работата си, но вероятно ще се видят по-късно. Докато говореше, върза косата си по-стегнато и нави ръкавите си. Лицето й придоби целеустремено изражение и Фрида си помисли колко много се променят хората, когато се захващат с работата си — насреща си имаше една Ева, за която не подозираше, тя вече не беше несериозна и лекомислена, а професионалистка, сигурна в себе си, господарка на собствения си свят.

Младата полицайка зад рецепцията на полицейското управление в Бракстън не успяваше да разбере какво иска Фрида и дори след като й обясни повторно, изражението й не се промени. Накрая повика един сержант, който, след като я изслуша, отиде да се обади по телефона, докато Фрида чакаше, седнала на пейка до входната врата. Когато се върна, сержантът пак я гледаше с подозрение, но все пак я поведе през армираната врата. Беше пълен, с недоволно зачервено лице и едва ли щеше да е от голяма полза при преследване.

 

 

— Ще трябва да оставите мобилния си телефон на бюрото тук.

— Защо?

— Мерки за безопасност.

Фрида извади апарата от джоба си и го остави.

Сержантът я поведе по коридора до кабинет, където имаше две бюра, телефони и цяла стена с папки. На корково табло на стената бяха закачени няколко пощенски картички и брошура за охрана на труда. Имаше голям прозорец, но гледаше към двор с висока стена в дъното.

— Очевидно имате приятел — каза сержантът.

— Детектив е. Мога ли да изнеса папката?

— Повече от една са и не, не може. Седнете тук.

Посочи й бюрото до прозореца. Фрида седна и той донесе малка купчина избелели картонени папки, общо три, и ги постави пред нея.

— За вас се отнася, нали?

— Точно така.

— Защо ви е да минавате през всичко това отново? Било е преди толкова много време.

— Нямам такова чувство.

Извади писалка от джоба си.

— Не е позволено да си водите бележки — заяви сержантът и взе химикалката й.

— Моля?

— Никакви бележки, никакви записващи устройства.

— Това истинско правило ли е, или измислено в момента?

— Ако това представлява проблем за вас, може веднага да спрем и да направите запитване. В писмена форма.

— Как е името ви?

— Мислите да направите оплакване? Бридън. Б-Р-И…

— Няма нужда да го спелувате. Нямам писалка.

— Ами запомнете го тогава. И ще стоя тук, докато правите това, което трябва да направите. — Погледна часовника си. — Имате половин час на разположение.

Фрида отвори първата папка. Видя напечатан лист, хартията беше толкова тънка, че прозираше и през нея се виждаше долната страница. Отгоре имаше дата: 15 февруари 1989 г. Видя и името: Фрида Клайн. Спря за миг, почти зашеметена от мисълта — нейното име и отдолу нейните думи. Стояли са върху тази хартия, хартията е стояла в папката, а папката е стояла някъде в шкаф или на полица през всичките тези години. Вдигна лице. Сержант Бридън седеше на другото бюро, втренчил очи в нея.

— Може ли чаша вода? — помоли тя.

— Не мога да ви оставя сама с досието. Мога да ви придружа до тоалетната.

— Забравете.

Върна се към напечатаното свидетелско показание и започна да чете, плъзгайки пръст надолу по дясното поле.

 

 

Точно половин час по-късно Фрида слезе по стълбите на полицейското управление и почти тичешком тръгна стремително по тротоара. С всичко това в главата си имаше чувството, че трябва да сдържа дъха си и че ако не внимава, прочетеното и видяното в досието ще бъде загубено и забравено. Ще стане като в онези сутрини, когато се събужда от ярък сън и почти вижда как сънят изчезва, безвъзвратно загубен и забравен. Имаше нужда да седне някъде.

Вървеше по главната улица, отминавайки кабинет на зъболекар, магазин за кухненски прибори, магазин за риба и картофки и после намери това, което търсеше — художествена галерия, която имаше и кафене. Влезе и седна на малка масичка, възможно най-далече от витрината. Отвори бележника си и започна да пише. Първо имената, кукичките, на които щяха да се закрепят спомените — аз, Джеръми, Люис, Юън, Час. После Денис Фриймън, самотника, който умря в затвора, и когото само допреди няколко дни смяташе за човека, който я беше изнасилил. И още един. Кери. Майкъл Кери.

— Да?

Фрида вдигна глава. Пред нея стоеше трийсетина годишна жена в пясъчножълт пуловер, с къса тъмна коса.

— Извинявайте?

— Какво ще поръчате?

— О, да. Това беше кафене.

— Кафе. Без мляко.

— Някакъв сладкиш? Морковена торта? Плодов тарт?

— Само кафе. Благодаря ви.

Фрида се върна към списъка си и се зае със спомените, като започна със себе си. Обърна нова страница и записа отгоре АЗ. Това, което помнеше от преписката, не бяха собствените й отговори, а главно въпросите на полицая. Докато ги записваше, сцената повторно изникна пред очите й, сякаш отново беше там. Двама полицаи. Струваха й се стари, но едва ли са били на повече от четиридесет. Седяха прекалено близо до нея. Говореше главно единият от тях, все едно той е началникът. Детектив Том Хелмсли, така пишеше в досието. Тогава не знаеше, че името му е Том, но си го спомняше добре. Висок и едър, с гъста руса коса, която често подръпваше, и кръгло, отпуснато, леко изпотено лице. От време на време го бършеше с кърпа и не я гледаше директно в очите. От време на време се усмихваше глуповато и сега тя си помисли, че вероятно е бил притеснен, макар че навремето й се бе сторил безразличен и почти развеселен.

Съпротивлявахте ли се? Какво направи той? Гола ли бяхте? Той еякулира ли? Защо не се развикахте? Защо не съобщихте веднага в полицията? Девствена ли бяхте? Имате ли приятел? Скарани ли бяхте? Къде беше той? Защо вие не бяхте там?

Те бяха на концерта. Всички. Освен нея.

Докато четеше показанията си, се бе видяла през техните очи — объркана, дръпната, с разбит дом, мъртъв баща. Сексуално активна.

Следваха показанията на майка й. Фрида нахвърли бързо фразите „минава през лош период“, „много напрегната“, „избухва, когато я предизвикат“, „живо въображение“, „обича да драматизира“.

— Ето кафето ви. — Жената постави голяма чаша на масата пред Фрида. — Отмятате малко работа?

— Просто бележки.

— Писателка ли сте?

— Не.

— Видяхте ли картините ни?

Фрида се огледа и видя няколко неясни, размазани морски пейзажа, дървета, облаци и няколко ярки, абстрактни картини, приличащи на турски килими, искрящи като неоново осветление.

— Всички са на местни художници — каза жената. — На почивка ли сте дошли?

— Съжалявам — Фрида посочи бележника си. — Бихте ли ми дали няколко минути?

Лицето на жената помръкна и тя се оттегли. Фрида се върна към бележките си. Започна с имената на двама души, които не познаваше. За Денис Фриймън беше чувала. Но Майкъл Кери беше съвсем ново име. Фрида предположи, че той, подобно на Фриймън, също има някакви сексуални прояви. Разпитите бяха кратки. Бяха ги питали дали познават Фрида Клайн. Никой от тях не я познаваше. Или не беше признал, че я познава. Питали ги бяха къде са били в онази нощ. Фриймън казал, че бил навън да пие. Кери — че прекарал вечерта вкъщи. Бил болен. Фрида не видя в досието нищо, което да показва, че твърденията им са били проверени.

Следваха момчетата. Всички бяха разпитани, без да им съобщават причината. Фрида помнеше как след това мислеха, че е имало опит за взлом или нещо подобно, но тя не каза нищо, с което да ги извади от заблудата. Записа фрази, които бе запомнила от показанията им. Беше малко като да четеш собствения си некролог, да виждаш чувствата на хората или поне чувствата, които твърдят, че изпитват към теб, или са казали на полицията, че изпитват към теб. Какво ли би си помислила на шестнайсет години, ако беше чула Час Латимър да казва на възрастен мъж, че макар да движат в една и съща тайфа, той не познава Фрида Клайн добре, че тя е „малко шантава“, че била затворена, че никога не са имали някакви отношения, че, не, той никога не е искал да има връзка с нея, не била негов тип.

Докато пишеше бързо в бележника и изпълваше страница след страница, през ума й прехвърчаха мимолетни картини, които дори не бяха спомени. Бяха моменти, в които тя сякаш присъстваше там, сцените, звуковете и допирът бяха съвсем живи — Час сред група хора, винаги в центъра, внезапно очите им се срещат и следва заговорническа усмивка; Юън, недодялан, но сладък, добронамерен; Джеръми, мирисът на косата му, гладката кожа на гърдите и гърба му, почти като на бебе, но всеки път, когато се сетеше за лицето му, то винаги носеше онзи израз на смайване, недоверие и гняв, които изразяваше, когато скъса с него. А Люис беше миризма на цигари, и дори в спомените й между плътните му, почти издути устни, винаги висеше цигара, помнеше дори езика му, розов като на котенце, вечно залепен за филтъра на цигарата.

Когато записа всичко, за което се сети, спря. Ръката я болеше от усилието. Но тогава си спомни. Имаше още нещо. Очевидно някой беше чел досието с молив в ръка, защото беше отбелязвал прочетеното с линия в полето и дори беше подчертавал отделни фрази. Имаше избелели подчертавания и въпросителни. След известен размисъл Фрида видя накъде клонят. Посочваха всичко, което беше съмнително и проблемно, особено за самата Фрида — какво мислят хората за нея, доколко са й вярвали. Под свидетелските й показания беше написана думата НЕ с главни букви, последвана от тире и инициалите СФ. Фрида ги записа в бележките си и ги обгради с кръг.

— Да ви донеса ли още кафе?

Жената се бе появила отново, като животинче, което е било подплашено, но сега пристъпва обратно.

— Да, моля.

— Значи не сте туристка?

Фрида погледна жената, чудете се дали не я познава. Дали не е ходила с нея на училище? Или е сестра на човек, с когото с била съученичка?

— Израснах тук. Но сега съм туристка.