Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски
Власт и отрови (4) (Imperium et venena)

2. Властта като социално поведение

Човешкото общество е сложна многообразна система, в която се отразява цялата съвкупност от исторически създалите се форми на съвместна дейност на хората.

В този аспект, човешкото общество като колективен субект и обект на властта, винаги е конкретно, с конкретна степен на развитие, тоест то е конкретна обществено — икономическа формация обхващаща общественото битие, общественото съзнание, производителни сили, производствени отношения, икономическа база и обществена настройка. При това известно е, че обществото не се състои от индивидите, а изразява сумата от връзките и отношенията (прави и обратни), в които индивидите се намират един към друг, тоест това е историческа система на определена координация, съподчинение и взаимозависимост на индивидите, като определящата роля за това са производствените отношения. При развитото обществено разделение на труда и частната собственост, единството и взаимозависимостта на индивидите приема формата на противоречия в системата „личен — обществен — колективен интерес“. Количественото натрупване на тези противоречия води до качествени изменения в системата, което още повече изостря конфликтите между производителните сили и производствените отношения до ситуация, при която властващите не могат да управляват постарому, а народа не иска вече да живее постарому, тоест до революционна ситуация за социална, научно — технологична, културна или други революции. За да избегнат този риск от възникващите конфликти, властниците се стремят чрез контрол над човешкото съзнание, методите за което са посочени в увода на книгата, периодично да ги насочват в такава посока, която е полезна за тях. Въпреки това обаче, материалното и социалното неравенство се задълбочават, властта се концентрира в малко на брой конкуриращи се едри собственици, конфликтите се задълбочават(включително и между едрите собственици) и отново и закономерно съобразно със законите на диалектиката, се стига до революционна ситуация. Казано по друг начин — властта от свръхдозирана алчност се самоизяжда! Това е един от парадоксите на властта!

За развитието на обществото и преструктурирането му, свързано с преразпределение на властта и ресурсите, модел дава Теорията на игрите (клон от приложната математика, който изучава стратегическите математически модели и вземането на решения в конфликтни ситуации), при който властта като ефективно поведение може да използва сътрудничеството (симбиозата и синергизмът), „запазвайки взаимовръзката и единството на противоположностите с цел хармонично единство в различията.“ (Лао Дзъ)

При робовладелството, феодализма, капитализма и посткапиталистическите общества (олигархически и др.) обаче, общият интерес се превръща във външна обмяна на егоистични интереси, а личната независимост се основава на вещна зависимост, като втори основен източник на властта (принуждаваща власт) (Гълбрайт Джон К.), става собствеността или богатството, които осигуряват влиятелно положение, сигурен успех, купуване или налагане на подчинение често с негативни последици. Частният интерес на господстващата част от обществото (класа, олигархия и др.) се представя за всеобщ интерес, а държавата възниква и съществува за да закрепи това господство. Всички общности приемат формата на корпоративни илюзорни общности основани на господството на материалните условия над хората. Саморазвитието на Личността приема формата на притежаване на вещи, а самият човек става за другите вещ. Универсалният индивидуален интерес придобива формата на стремеж към всеобщо богатство, а Личността, без значение на нейните качества, става персонификация на универсалния носител на това богатство — парите, особено тяхното количество.

Противоположно на изложеното, свободната човешка индивидуалност, основана на универсалното качествено развитие на Личността на субекта като първи източник на властта (включително и на упражняващият власт), нейната социална страна и същност, съзнание, култура и морал, характер и темперамент (Гълбрайт Джон К.), както и превръщането на колективната обществена производителност в колективен интерес и обществено достояние, позволяват приоритетните източници на власт да станат условната власт, функционираща на равнище на идеи и компенсаторната власт осъществявана чрез предоставяне на ценности като положително възнаграждение, който водят до доброволно подчинение. Съществуващите природни процеси на симбиоза и синергизъм между качествено различни организми за взаимно осигуряване на различните им ресурсни потребности, са доказателство за това. Развитието на световната икономика изчерпваща ресурсите на Земята, обективно налага икономиката да стане ресурсно ориентирана, а не финансово и властово егоистично предозирана и токсична за обществото както е сега; основните приоритети да станат качеството на хората, а не количеството на парите им; развитието на обществото да е към качествено нови ресурси и тяхното използване да е в колективен интерес, за задоволяване на актуалните потребности на всеки член на колектива.

Социалното развитие, в това число и властта като социално поведение, както и развитието на всяка друга сложна вероятностна, динамична система винаги се осъществява с помощта на определени „движещи вътрешни сили“. В човешкото общество тази роля изпълняват самите хора, народните маси, като единствен колективен субект на явленията и събитията. Юридически, терминът „народ“ фиксира всички хора, живеещи на определена територия, подчинени на една обща държавно — правна политическа наредба. „Народът“ означава съвкупността от всички хора, които при условията на дадена епоха, поради своето социално положение (слой, група), могат активно да създават и защитават позициите на обществения прогрес, да действат и разрешават обективно назрелите задачи на развитието на обществото. Очевидно ръководната роля като властово поведение е на социалната група, която, освен че удовлетворява главните жизнени потребности на всички хора чрез материалното производство, но и която изразява най-организирано и целенасочено тенденциите на историческото развитие при дадена конкретна обстановка. Става ясна ролята и на третия източник на властта — Организацията, характеризираща се с постоянна и широко разпространена достъпност и задължително убеждение, и свързаната с него доброволна подчиненост на целите на организацията от членовете на тази организация (Гълбрайт Джон К.). Великите революционни движения в историята са винаги народни движения. Смяната на една обществено — икономическа формация с друга винаги се извършва въз основа на обективните закони на развитието и при създаването на мощен политически и социално — психически натиск от страна на народните маси, въпреки опитите на редица властващи Лидери за субективно изкривяване на обективните диалектични закони на общественото развитие, между впрочем с ограничен временен ефект. Човешката Личност, (Лидер, Мениджър) колкото властническа и харизматична да е тя, не обуславя закономерния ход на обществения прогрес. Тя само облекчава или утежнява мъките на раждането на новото в историята (К. Маркс, Ф. Енгелс, В. И. Ленин).

Друг колективен субект и обект на властта е човешката тълпа (46).

Хиляди хора, случайно събрани на публично място, без определена цел, не съставляват никаква тълпа от психологична гледна точка. В разнородната или в еднородната човешка тълпа, разумната Личност се загубва, чувствата и идеите на всички хора са отправени в една и съща посока под влиянието на конкретни емоции, разнородното се удавя в еднородното и несъзнателните качества вземат връх, всяко чувство, всяко действие е заразително до такава степен, че индивидът жертва много лесно своя личен интерес пред общия, той се превръща в див инстинктивен варварин, ентусиазиран и героичен като примитивния човек, става автомат, който не управлява сам волята си, изпада в особено състояние (ИСС — Изменено Състояние на Съзнанието!), доближаващо се до хипнозата. В тълпите глупостта, а не умът се натрупва и затова тълпите имат силата само да разрушават.

Причините, които обуславят тези специални психологични особености на тълпите, които отделните личности не притежават са:

1. човекът в тълпата получава от самия факт на множеството едно чувство на невидимо могъщество, което му позволява да отстъпи пред инстинктите, които сам не би могъл да обуздае;

2. съобщителността, тоест в тълпата всяко чувство, всяко действие е заразително до такава степен, че индивидът действа в общ интерес жертвайки личния си и това е следствие от внушението;

3. внушението — пряка връзка на несъзнаваната психическа активност със средата, форма на психическо отражение, при което предимно по пътя на несъзнаваната психическа активност се създава специална нагласа към разгъване на функционалните резерви на човешката психика. Внушението съдържа едновременно информативен и алгоритмично-препрограмиращ аспект. Много често внушението е оформено словесно, но то може да постъпи у нас и по несловесен път. Внушението е чувствено въображение. Въображението е построяването в мозъка на нов информационен модел във формата на образ, представа или идея, чрез рекомбинации от съхраняваната в паметта информация. Във внушение обаче, се превръща не всяко въображение. Само емоционално наситеното въображение чувствено се възприема като реалност и затова получава силата на физиологично въздействие върху организма. При това емоциите могат да бъдат както положителни, така и отрицателни. При внушението, въвежданата информация не се възприема пасивно, а се пречупва през призмата на собствената индивидуалност. Подложеният на внушение субект винаги встъпва в ролята на съавтор на внушението, като обогатява въвежданата информация със своето собствено въображение, зависещо от степента на емоционалност, жизнен опит, култура, потребности и физическо състояние. Като фактор за внушаемостта на субекта и за осъществяването на внушението е необходима готовност за него — психологическа ориентация — специфично състояние на насоченост и готовност за удовлетворяване на възникнала потребност в конкретна ситуация. Това е във връзка с Потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност (Симонов П. В.). за актуалните потребности, които са определящите причини и движеща сила за човешкото поведение. Изключително значение за внушаемостта на субекта има и несъзнателното подражаване на социалната микросреда, изразяващо се в представи, емоции, усещания и действия — така наречената конформност (например пасивност или паника на тълпата; мода и др.). По този начин внушението е производно на въображението, психологическата ориентация и конформността. Те образуват психологическата структура на внушението.

При организация на поведението предизвикано чрез внушение, в мозъка информация за реалната ситуация не постъпва. Аферентната сигнализация, противоречаща на внушението е блокирана от процес на задържане. За това способства ярко изразена емоция, без която внушението е невъзможно. Внушението заобикаля началния стадий на поведенческия акт „аферентен синтез“. Така се създават условия, когато информацията (в т.ч. и лъжливата) предадена чрез словото, думата (начин на кодиране на действителността и на предаване на информация, тоест важно е не само какво и кога се говори, но и как се говори), не може да бъде опровергана. Тя се възприема като чувствена реалност. За поведенческия акт се формира „акцептор на действието“, съдържащ програма от реакции и нейния чувствен еквивалент, който после се потвърждава от санкциониращата обратната аференция, в т.ч. и мозъчните системи за самонаграждаване чрез удоволствия. През това време съзнанието на човека е напълно запазено и затова всички други поведенчески актове остават адекватни на реалната действителност. Запазването на съзнанието е характерна особеност на внушението в будно състояние. Функционалната система (П. К. Анохин) организирана чрез внушението, работи в автономен режим. Тя функционално е разединена, изолирана, от останалите мозъчни образувания. Това става причина за физиологично и психично раздвояване, особено характерно за внушението. Потискането на постъпващата информация от реалната действителност, става причина за това, че материалът за реализация на внушението е само запаметения жизнен опит. На човек извън неговия жизнен опит нищо не може да се внуши. Улесненото извличане от паметта на информация при внушение, позволява да се спомнят и възпроизведат отдавна забравени ситуации и форми на поведение, например при възрастова регресия (47).

Индивидите в тълпата губят всякаква воля и инстинктивно се обръщат към този, който я притежава и който знае как да направлява тълпата. Индивидуалността или качествата на водача (лидера) — качества на ума, изказа, моралната убеденост, силната воля (времена или трайна), физиката, действеността, способността да убеждаваш или да внушаваш доверие, вярата в собствената си правота и изключителност (харизма), създадени и обосновани до голяма степен чрез самовнушение, им помага да постигат главната цел и най-голямата сила, чрез която да властват над тълпите — вярата — било религиозна, политическа или социална, вяра в някоя личност, дело или идея, която прави човека роб на своите мечти и особено податлив на внушение. Могъществото на водача на тълпата е силно деспотично и точно по тази причина то се налага, водачът е фактора обединяващ в дадения момент тълпата. Не актуалната потребност от свобода, а нуждата от покорност е преобладаващата потребност на тълпите. И водачите постигат това с бързи, но нетрайни внушения базирани на примера, или по-бавни, но много по-трайни внушения на идеи, социални теории и др. чрез методите на уверението (кратко, видимо, без доказателства), повторението (втълпяване в подсъзнанието, където се изработват мотивите на действията) и съобщението (информация за събития направляваща мисленето на хората в една посока и пораждащо подражанието). Познаването (интуитивно или съзнателно) на причините, които обуславят специалните психологични особености на тълпите, социалнопсихичес-ките механизми за въздействие и тяхното използване (интуитивно или съзнателно) в методологията на властта в системата „власт — психично явление — поведение — източници на власт“, е древно изкуство (в т.ч. и лечителско) насочено към манипулиране предимно на възприятията и емоциите на тълпите включително и чрез звуково — ритмични или психоактивни продукти от растителен, гъбен и животински произход, което се използва масово и до днес с цел власт чрез контрол върху съзнанието и социалното поведение(48).

Пример за съвременното приложение на този властови инструмент, при който нарушаването на структурите, връзките между тях и процесите в нормалното функциониране (тоест оптимална адаптация за удовлетворяване на актуални потребности) на дадена система е чрез предозиран ефект от средства, действия или бездействия, тоест нейното „отравяне“ е т.н. съвременна „хибридна война“ като „продължение на икономиката и политиката с други средства“ в борбата за власт — широк спектър от методи и действия (политически, икономически, информационни, хуманитарни и др.), сред които военната сила е малка част, изпълнявани съгласувано в името на дългосрочни цели. Средствата за това са парите, търговията, корупцията, помощите при налагане на определени условия и влияние, „цветните революции“, въвличането на организираната престъпност като инструмент, мрежовите структури в обществото, които служат за въвличане на гражданите в протестни действия, минимизиране и изкривяване на образованието на децата, преходът към демокрация като нова вяра в пост социалистическите общества, който се превърна единствено в криминално рушене и заграбване на общата собственост от „хибридни малцинства“ налагащи се като „елит“ и т.н., и всичко това съчетано с огромно токсично предозиране на всепозволеност и безнаказаност на извършителите и вдъхновителите от „господстващия елит“.

Тоест Човешкото общество от демократичен колективен субект и обект на властта, от конкретна обществено-икономическа формация обхващаща общественото битие, общественото съзнание, производителни сили, производствени отношения, икономическа база, обществена настройка и диалектически неизбежните революции, да се превърне в друг колективен субект и обект на властта — човешката тълпа, в която индивидите губят всякаква воля и икономическа логика, и инстинктивно, чрез вяра, се обръщат към този, който я притежава и който знае как да властва и направлява тълпата — водача (лидера) представител на елита! Известна практика още от Асиро-Вавилония и Египет, от Римската империя, от Европейското Средновековие.

Понятието „елит“ и теорията за „елита като властваща и управляваща класа“ са формулирани в края на ХІХ и началото на ХХ век от италианските социолози Вилфредо Парето и Гаетано Моска. Те постулират елитарността във всяко общество, което неизбежно се разделя на властващо, богато (без значение как е забогатяло, важното да е успяло максимално в това), организирано и по наследство превъзхождащо другите малцинство, и зависимо, подчиняващо се и неспособно на самоорганизация болшинство от по-низши физически, интелектуално и нравствено хора (роби, тълпа!), поради естествената природа на човека и обществото. Вместо класовия подход на Маркс с неговия конфликт между експлоататори и експлоатирани, Моска и Парето казват, че двигателя на общественото развитие е борбата за политическа власт между доминиращия и конкуриращият му политически елити, при което чрез вътрешна циркулация се обновява състава на политическия елит. При това основата на общественото развитие не е икономиката, а политиката и като следствие от това — трансформацията, а не смяната на елита (49, 50).

Става ясна взаимната обвързаност в системата „Власт (Imperium)“ между психичното явление (психо-физиологичната личностна субективна потребност за властване, особено за „елита“, подкрепяно положително от мозъчните нерво-химични системи за самостимулация чрез удоволствия, при което цел на властта става самото властване) и социалното поведение (процес на личностно или групово властване, като обективна социална потребност свързана с конкуренцията в човешкото общество). Чрез тази обвързаност Аз-ът най-пълно разкрива и осъществява стремежа си към оценяване и израстване, но губи в желанието си за разбиране и несамотност. Това е вторият от токсичните парадокси на властта. Както обосновахме по-напред, Страхът от загуба е първият от токсичните ефекти на властта.