Шърли Конран
Лейс (6)

5.

Десет дни по-късно жизнеността на младостта победи. Пейган успя да си внуши, че е изтрила от ума си отвратителната случка и се държеше така, сякаш нищо не е било. Колкото и да е странно, кошмарният епизод, не бе успял да сломи високия й дух и една неделя следобед, преливаща от енергия, тя убеди Кейт, Джуди и Максин да наемат за един час червената конска шейна.

Конят — всъщност кобила — затрополи по покритите със сняг павета, а четирите момичета се бяха свили удобно под овехтелите наметки от сребърна лисица. Подрусвайки се в такт с подрънкваното на сребърните звънчета на хамута, те весело махаха на минувачите, докато се носеха по полето извън града към Саанен. После спряха и се изредиха на мястото на кочияша, с камшик и юзди в ръце, а Пейган ги фотографираше със своя „Брауни“.

Без да се замисля, Джуди, която не можеше да язди, разтърси юздите, извика „Йехуу“ и изплющя с камшика във въздуха. За нещастие, коженият ремък закачи ухото на застаряващата кобила. Подплашена, тя хукна. Джуди се сепна, изпусна камшика и се вкопчи в седалката на кочияша, животното препусна в галоп и тежката шейна се залюшка от едната страна на пътя до другата. Кейт и Максин се свиха на задната седалка, а шейната се носеше с трясък по снега. Пейган и кочияшът гледаха след нея с отворени уста.

За пръв път от десет дни Пейган наистина забрави онази ужасна случка. Захвърли фотоапарата и хукна подир шейната, която се клатушкаше в издълбания в снега коловоз, а кобилата продължаваше да топурка напред с непривична скорост.

Шейната премина покрай малка група скиори и един от тях хвана юздата и се понесе успоредно с нея, къде тичайки, къде влачен от кобилата. Постепенно тя намали темпото и когато Пейган с пуфтене настигна шейната, скиорът успокояваше треперещото животно, гладеше изпускащия му пара врат и му мърмореше на някакъв език, който Пейган не разбираше.

— Как смееш? — кресна Пейган на изплашената, пребледняла Джуди. — Как смееш да удряш тази кобила! Как може да я караш да галопира по леда, проклета глупачко! Марш отзад!

Главата й беше високо вдигната, малкият й прав нос вирнат повелително, ноздрите й потрепваха от гняв.

Все още съсредоточена върху състоянието на животното, тя пое юздите от непознатия. Благодари му механично и поведе кобилата обратно към разгневения кочияш. После тръгнаха да се прибират.

Пред конюшнята ги чакаше някакъв мургав мъж, облечен в скиорски костюм, с арогантно държане на привилегирован прислужник. С напълно безизразно лице, ако не се смяташе едва доловимата надменност, той се приближи до Пейган и леко се поклони.

— Моят господар, Негово кралско височество престолонаследникът Абдулах желае да ви покани да се срещнете с него в хотел „Империал“.

— А пък аз съм китайската императрица — отсече Пейган, все още бясна и глуха за извиненията на Джуди.

— Абдулах наистина е отседнал в „Империал“, Пейган — позволи си да се намеси Джуди. — Държи два постоянни апартамента, докато ходи на училище. Никога не съм го виждала, но този приятел определено прилича на негов телохранител. — Джуди заметна края на бледосиния шал през рамото си. — За жалост, трябва да тръгвам за „Шеза“, но наистина не бих отхвърлила току-така тази покана. Колко често ти се случва кралски особи да те канят на чай? — И тя се затича, препъвайки се с тежките си ботуши.

Спомняйки си съвсем скорошното ужасно преживяване с Пол, Пейган се заинати. Не искаше да се набърква отново в нещо чуждоземно.

— Няма да ти навреди да отскочиш до Големия салон — настояваха другите две момичета. — О, Пейган, та това е кралска особа — добави Кейт, докато вървяха след мургавия мъж.

В един ъгъл в Големия салон, облечен в бял скиорски костюм, седеше принц Абдулах, изправен и нетърпелив. Изпод извитите му вежди надничаха зорките очи на ястреб, очи на мъж, свикнал да му се подчиняват. Без да помръдва глава, той проследи момичетата с поглед, после стана и каза учтиво:

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте. Времето е чудесно, не смятате ли? — английският му беше провлечен, с едва забележим акцент.

Принцът махна с ръка към плюшените фотьойли, подредени около масата му. Всички седнаха и заговориха за времето, хотела, скипистите. Изправеният гръб на принца, арогантното му, почти застрашително спокойствие излъчваше царственост, но тя бе някак странна за това осемнадесетгодишно момче. Пейган си помисли, че той навярно би изглеждал на мястото си на гърба на арабски кон, отколкото в това овехтяло хотелско кресло със зелен плюш. Насочи разговора към конете и принцът за пръв път се усмихна.

От този момент нататък другите две момичета сякаш не съществуваха.

 

 

— Затварям! — извика Пейган, легнала по корем на кожата от полярна мечка пред горящата камина. Придърпа своята купчина карти, а Абдулах, седнал с кръстосани крака срещу нея, се захили и сви рамене.

Принц Абдулах отказваше да ходи в „Шеза“. Казваше, че не обичал да го зяпат и не искал папараците^[1] да навират фотоапаратите си в лицето му, но спестяваше другото, макар да го мислеше — че натъпканото кафене крие риск за сигурността му. Отначало Пейган не щеше и да чуе за апартамента на принца, но впоследствие, доверявайки се на обещанието му „да се държи прилично“, се съгласи да прекарва съботните следобеди, въргаляйки се на дебелия кафяв килим в дневната на Абдулах. Говореха си за коне или пък тя го учеше на разни детски игри на карти.

Насаме с нея престолонаследникът сваляше невидимото си царствено наметало. То изчезваше веднага, щом освободеше телохранителите с учтиво кимване на глава.

— Започвам да си мисля, че ментиш — прозя се Абдулах. Той самият лъжеше на карти непрестанно. Лицето му разцъфна в широка усмивка, откриваща равни, бели зъби.

Абдулах се изви на една страна с гъвкаво, котешко движение, което издаваше някаква мързелива застрашителност и в този миг в съседната стая нещо силно изпука. С един подскок Абдулах се оказа на крака и Пейган, която още събираше картите си, видя как извади лъскав автоматичен пистолет изпод яркочервения си пуловер. Той се спусна към вратата на спалнята и я отвори с шут.

Оттам се чуваше само пукането на горящи пънове. Все така приведен като котка, Абдулах скочи вътре и опря гръб на вратата.

— Няма нищо — извика той след миг. — Извинявай, Пейган. Тя стана и изтича в съседната стая. В пълен контраст с плюшения лукс на дневната, спалнята на Абдулах беше абсолютно гола — нямаше дори и завеси. Само двойно легло в средата и до него малка, ниска масичка, на която имаше гарафа за вода, шише с хапчета и още един пистолет.

Абдулах стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Сигурно е паднало някое дърво — рече той. — Извинявай, че те изплаших, но трябва да внимавам.

— Ами телохранителите ти!… — възкликна Пейган.

— Цената на един телохранител е ниска — сви рамене Абдулах. — Аз съм точно в положението на най-бедния просяк от кралството ми — ако не се погрижа за себе си, никой друг няма да го стори.

— Колко странна стая! — заоглежда се Пейган.

— Арабите имат друго отношение към комфорта и лукса — отвърна Абдулах. — Хем ги обичат, хем ги мразят. Луксът размеква мъжа, а ако искам да оцелея, не мога да си позволя да се отпускам. Трябва да поддържам ума си пъргав и стегнат като тялото си. — Външно невъзмутим, той я гледаше с настойчивия поглед на великолепен, самоуверен самец. Пъхна пистолета в колана на панталона си и придърпа червения пуловер.

— Хайде да си продължим играта — рече Пейган припряно, все още с разширени от уплаха очи и го задърпа към дневната. — От какво се страхуваш?… Какво си помисли, че може да стане?

— Може би заговор за отвличане, може би опит за убийство. — Той сви смутено рамене. — Искаш ли чай? — Абдулах натисна звънеца.

— Сериозно ли мислиш, че могат да те отвлекат?

— Първият опит да ме отвлекат беше, когато бях на една година. Бавачката ми бе пребита до смърт с камъни заради участието й в заговора. Следващото покушение дойде, когато бях на седем. Имах телохранител, който ме напъха под леглото, ала те ме измъкнаха, след това го намушкаха на пет места с нож и го помислиха за мъртъв. Но той не умрял веднага и успял да вдигне тревога още преди заговорниците да ме изведат от двореца. — Абдулах се усмихна мързеливо, взрян в невярващото лице на Пейган. — И третият път бях четиринайсетгодишен. Връщахме се от лов. Аз пътувах в първия ландроувър. Причакаха ни в засада в една долчина и бях прострелян на две места в ръката и на едно място в гърдите, преди да пристигне вторият ни ландроувър с телохранителите, които стреляха където им падне. Улучиха ме в крака, но аз пак успях да убия един от нападателите. — Изражението му изведнъж стана сурово. — Оттогава не се доверявам на никого. Бързо привикнах. Сърцето ми някак изведнъж се втвърди. Да рискуваш да се довериш, значи да рискуваш да срещнеш смъртта: така стоят нещата, простичко. Винаги нося пистолет, спя с пистолет до възглавницата и държа автомата на седалката до мен, когато карам кола.

На вратата се почука тихо. Влезе Ник, облечен в келнерската си униформа. Почтителният израз на лицето му се стопи за миг, когато видя Пейган просната на мечата кожа, после отново си възвърна сервилната маска. Абдулах поръча лимонада и чай и все още развълнуван, закрачи нервно из стаята.

— Стига си шарил — нареди му Пейган.

— Имам неспокоен дух. Ако постоянно се чувстваш застрашен, естествено ставаш неспокоен.

Ник се върна с отрупана табла, тръсна я на ниската масичка до плюшения диван и стрелна принца с дръзка почтителност. Пейган му смигна, но той не й обърна внимание. „Не може да го понася — помисли си тя. — Защо ли?“

По лицето на Абдулах не потрепна нито един мускул, той с нищо не показа, че е познал Ник, ала в главата му като мълния проблесна най-унизителният момент в неговия живот.

 

 

Двуметровото табло от зелено сукно, което висеше до стълбите, беше витрината на училищната дейност в „Итън“: на него забождаха написаните с яркочервено съобщения за специални курсове, екскурзии, сбирки на клубове и църковни служби, както и спортните списъци. Абдулах помнеше младежката екзалтация, обзела го, когато една сутрин, на път към стаята си, след закуска, видя своето име в списъка на отбора на класа по футбол. Беше надраскано на ръка — Абдулах. Той бе единственото момче в училището без презиме. И единственото момче без приятел.

Не можеше да разбере защо вътре между този старинни каменни стени всички момчета, включително и той, имаха еднакъв ранг. За него многовековното, традиционно елитно британско училище беше враждебен, непонятен свят. Незапознат с особения език и строгите условности в отношенията между съучениците си, Абдулах правеше неща, които не бяха за правене, и казваше неща, които според итънския етикет не биваше да се казват. Но сега всичко щеше да му бъде простено. Беше включен в отбора на класа! С възторжен вик той се затича по каменния коридор, за да вземе учебниците си за следващия час.

Всеки ученик имаше собствена малка стая с издраскана дървена маса, два стола, тясно метално сглобяемо легло, бюро и шкаф, в който да държи спортните си принадлежности. Стаята на Абдулах беше почти същата като на останалите, с изключение само на едно нещо: на стената му висяха обрамчени фотографии на бащината му яхта, на майка му, облечена церемониално за дворцови приеми, на баща му в парадна униформа, накичен с орден „Крал Джордж VI“, снимка на тринадесетгодишния Абдулах, приемащ парада на Сидонската дворцова стража и още една негова снимка, на която Рита Хейуърт го целуваше по бузата.

Докато ровеше из бюрото за латинската граматика, чу познати гласове зад вратата.

— Представяш ли си, Хортън? Цингото е в училищния отбор.

— Ами! Убий ме, не мога да проумея защо трябва да го търпим дори в часовете по литература. Категорично не бива да допускаме този дребен мръсен ориенталец да ни представлява в отбора. Не могат ли да го наврат в миша дупка?

— Според мен не е лош в дриблирането, но вечно финтира и се измъква…

— Някой негрозащитник ще вземе да го включи и в училищния отбор. Сигурен съм, че ще постави рекорд по черни топки… Черни топки, ха, ха, ха! Какъв цвят имат топките на циганите, дали не са кралско червено, а?

Последва изблик на груб смях, после удари звънецът и злобните гласове се отдалечиха.

Абдулах не събра кураж да се срещне с момчетата очи в очи. И тримата бяха членове на Съвета, затова беше немислимо да се оплаче — щяха само да му се надсмеят. Ръцете му се разтрепериха от безсилен гняв. Какво го е грижа за приказките на тези боклуци? Те са предопределени да станат някакви си там земеделци, войници или политици, а той — да бъде крал, водач на своя народ, обичан от много племена, боготворен от своите мъже и жени.

Изведнъж пое дълбоко дъх… Жените! Тези нахални нищожества не бяха минали триседмичен инструктаж с хакима в Кайро… Разтреперан от гняв, с опърпаната латинска граматика в ръка, Абдулах измисли сладостен начин на отмъщение. Реши, че ще обладае техните жени.

 

 

Пейган излезе от апартамента на Абдулах по-рано от обикновено. Вместо да напусне „Империал“, тя взе асансьора до последния етаж и изтича нагоре по стълбите до стаята на Ник, в която беше идвала с другите момичета. Имаше късмет, защото той току-що беше приключил дежурството си. Отвори й по риза.

— Обикаляш бедняшките къщи с благотворителна цел, а? — процеди той студено, докато Пейган го потупваше по бузата.

— Не, просто се чудя защо не можеш да понасяш Абдулах. Предполагам, не очакваш и четирите да въздишаме по теб. Още повече, като знаем, че си луд по Джуди.

Пружините на желязното легло изскърцаха под тежестта й. Ник изглеждаше нещастен.

— Частният ти живот не ме засяга.

— Ама какво ти става, Ник? Да не би Абди вече да си има приятелка?

— Нямам представа. Както и да е, това не е моя работа и не бих ти казал, ако знаех… ние учихме заедно и мога да се закълна, че това копеле Абдулах не е такъв, какъвто изглежда. Разбира се, жените мислят, че е неотразим. Очевидно е привлекателен за тях.

— Не е само това — изкиска се Пейган. — Просто е много забавно. Телохранители и развети роби и страшните черни мустаци и… ъмм… предпазните мерки.

Изведнъж се зачуди дали Абдулах има официално разрешение да носи оръжие в Швейцария. Той вероятно имаше дипломатически паспорт и можеше да прави каквото му хрумне. Пейган въздъхна:

— Не мога да разбера защо още не съм хлътнала по Абдулах, но това е факт. Той е чудесен, ала аз просто не съм влюбена в него, да кажем, както ти си влюбен в Джуди.

— Имаш адски късмет, защото Абдулах не се отнася с жените като джентълмен, той ги използва. Искам да кажа, че не го е грижа за жените. Нито за прислужниците и сестрите на момчетата, даже и за майките им.

— Ник, да не искаш да кажеш…

— Това, което искам да кажа, е, че той е странно… целенасочен с жените.

Ник не знаеше как да обясни, че Абдулах е пресметлив и злонамерен в отношенията си към западните жени. Използваше ги. Учеше се от тях. Обладаваше ги, за да доказва властта си над тях и над техните мъже.

— О, Ник, той е вечно нащрек. Бои се, че ще го използват, или че ще го убият, тревожи се за хиляди други неща, за които се тревожат принцовете — рече Пейган, убедена, че Ник просто му завижда.

— Именно тази комбинация от коварство и чар жените намират за неотразима — в тона на Ник се прокрадна горчивина и нотка на завист.

— Да разбирам ли, че според теб Абди може умишлено да си играе на котка и мишка с мен? За да ме направи нещастна?

— Пейган, престани да говориш за глупави полови игри и ме послушай. Аз много ви обичам, и четирите. Знаеш какво изпитвам към Джуди. Но аз съм ваш приятел. Не бих използвал никоя от вас, а именно така постъпва Абдулах. Той не цени, не разбира рицарството и не е… джентълмен.

Пейган отметна глава и се разсмя.

— Скъпи, Ник, ти си една досадна стринка! Вече ще нося бодлива тел вместо ластични гащи.

 

 

Това, което Пейган искаше да знае, а и цялото училище, бе дали Абдулах ще я покани на бала на деня на свети Валентин. Той рядко се появяваше на публични места, особено след като веднъж в неделя следобед беше наел конска шейна и един уличен фотограф ги бе заснел с Пейган. Негативът беше тутакси продаден на „Пари Мач“ и за двадесет и четири часа снимката обиколи света.

Всеки втори ден Пейган получаваше наръч червени рози, без визитна картичка.

— Нали казваше, че червените рози били просташки — весело подхвърли Кейт и в отговор получи възглавница по главата.

След третия букет извикаха Пейган в кабинета на директора, за да й забранят да получава повече цветя. Мосю Шарден изглеждаше необичайно възбуден. Сума хроникьори от цяла Европа го бяха отрупали с въпроси. Не ще и дума, такава реклама бе добре дошла за училището, но той беше длъжен да покаже неодобрението си.

След няколко вечери отново се наложи да посети кабинета на директора. Върна се с озадачен вид.

— Какво стана? — попита Кейт, която лежеше на леглото с вдигнат във въздуха крак, а Максин лакираше ноктите й.

— Говорих по телефона.

— С кого? — Телефонното повикване беше събитие в училището им всекидневно.

— С братовчед ми Каспър. Той е наш посланик в Емирствата. Чул, че често се срещам с принц Абдулах, и каза, че трябва да бъда много благоразумна — Пейган се изкиска нервно. — И още, че в Сидон на жените се гледало като на собственост и след като ги обезчестели, ги изхвърляли. А понякога ги пребивали с камъни. Представяте ли си?

— По дяволите, стой мирно, Кейт! — викна Максин.

Пейган се метна на другото легло.

— И така, попитах го какво общо имам аз с обезчестените арабски жени.

Беше облечена в избелял викториански халат на повече от сто години и носеше чифт яркочервени турски пантофи с извити върхове.

Другите две момичета седнаха на леглото и лакът за нокти се стече по глезените на Кейт.

— Та Каспър каза, че Абди бил докаран на власт много преди да навърши години за това, защото баща му бил много религиозен и малко смахнат и живеел в пълно усамотение. Но макар и много, ама много умен, Абди далеч не бил така напредничав, както си мислели, и достатъчно подготвен, за да се справи с предизвикателствата на двайсети век, а ако усетел, че му се присмиват, или че го унижават, можел да стане отвратителен. — Тя се изкиска. — Наду ми главата, че Абдулах бил всъщност двама души — получил западно образование управник, който преговаря дипломатично със западните политици, и безмилостен, извънредно властен арабски шейх, чиято дума е закон и чиито инстинкти са буйни, опасни и средновековни.

Пейган изрита турските чехли, скочи на края на леглото на Кейт, кръстоса крака и добави, набързо и съвсем небрежно:

— Освен това ми каза, че Абдулах бил сгоден и щял да се жени.

— Какво? — Максин, която тъкмо бе облякла бялата си нощница, се изправи в леглото. — За кого?

— За някаква арабска принцеса, която била само на десет години! Представяте ли си? Щели да се оженят, когато тя навърши петнайсет. — Пейган се опитваше да си придаде незаинтересован вид, но гласът й се прекърши и тя додаде нервно — Аз се изсмях, а Каспър ми се накара и каза, че ще се обади на мама.

Лампите угаснаха, изключени, както обикновено, от апартамента на директора, и лунната светлина, струяща през дантелените пердета, хвърли букет сплетени бледосиви рози на леглото на Максин, която отметна завивката и се втурна да прегърне Пейган.

— Бедната ми, бедната ми! Този проклет измамник, този плъх, това нищожество!

— Ако е вярно, звучи наистина съвсем средновековно! — възкликна Кейт.

— Точно това е и мнението на Каспър. Че Абди не е като някой богат западен юноша, който се опитва да се държи като светски мъж. Че той е нещо като… безмилостен, много властен жител на пустинята. Струва ми се, че тъкмо това ме вълнува най-много.

— Но положително не може да му се вярва! — отсече Максин. — Е то, разбира се, на никой мъж не може да се вярва.

— Я стига глупости сопна се Кейт. — На кого изобщо можеш да се довериш?

— Можем да се доверим една на друга — рече Максин твърдо. Те седнаха тържествено на леглото на Кейт, облени от лунната светлина, и се врекоха във вечно приятелство.

— В подем и крах — диво извика Пейган и размаха ръце над главата си като пребит, но победил боксьор.

— В подем и крах — изкиска се Кейт и смушка Максин в ребрата. — Особено крах.

— В болест и грях. — Максин, като всички французи, не можеше да произнесе някои английски звуци.^[2]

— Да, и така става — замислено каза Кейт.

— На следващата сутрин извикаха Пейган точно, когато Мадмоазел анализираше стиховете на Ламартин, а момичетата планираха наум какво да облекат на бала на деня на свети Валентин и как да изкрънкат от къщи още пари, уж за уроци по ръкоделие, а всъщност за цигари. Часовете са фарс, помисли си Кейт и продължи (под прикритието на лист розова попивателна) да изстъргва с ножичката за нокти инициалите си върху изподрасканата дървена маса. Над класната стая витаеше дух на латергия, носеше се миризма на тебешир, примесена с дъх на потни мишници; единственият звук, който се чуваше, бе стърженето на тебешира по черната дъска и приглушеното думкане на пианото на горния етаж, където начинаеща пианистка правеше една и съща влудяваща грешка и започваше все отначало.

Пейган се върна ухилена и скромно седна на мястото си.

— Какво има?

Стреснатата Мадмоазел спря да пише и се извърна рязко към класа, но не достатъчно бързо, така че не видя как Пейган подхвърли с върха на дървената си линия бележка на Кейт. Кейт не й отвърна, защото малките книжни топчета на Пейган никога не се нуждаеха от отговор. Изпращаше ги, само за да разсее скуката си. В бележката пишеше: „Ще получа бална рокля, ура!“.

Когато часът свърши, Пейган веднага изтърси новината.

Мама беше доста развълнувана. Опита се да ме накара да обещая да не се срещам с Абдулах насаме. Аз я попитах дали би била така добра да ми изпрати малко прилични дрехи — просто, за да я отклоня от въпроса — но не се стърпях и й обясних, че той може да ме покани на бала в деня на свети Валентин, а тя чудесно знае, че нямам какво да облека. Обаче, за да си осигуря роклята, след като свършихме, позвъних на дядо и го попитах дали би бил така добър да се погрижи да получа приличен бален тоалет. Всъщност — добави Пейган позасрамено — намекнах, че ако не ми изпратят рокля, Абди може да се погрижи за това. Дядо каза, че ще бъде щастлив да ми купи рокля, но ме накара да обещая, че няма да приемам никакви подаръци от Абди.

След няколко дни Пейган получи по специален пратеник голяма кафява кутия. Цялото училище се скупчи около нея, когато тя дотърча в трапезарията, сложи кутията на една от дългите празни маси, разкъса опаковката, бръкна с ръце в шумолящите листове бяла разтегателна хартия и извади ефирен облак от светлосива дантела, по която проблясваха диамантени капчици. Балната рокля беше от „Норман Хартнъл“, със сърцевидно деколте, доста скромно, но не прекалено.

Цялото училище въздъхна с копнеж.

След следващата си среща с Абдулах, Пейган се върна някак унила.

— Попитах го дали има десетгодишна годеница. Той ме погледна недоволно, навири си носа и каза, че имал, но че това било чисто дипломатически въпрос и нямало нищо общо с нас. Десетина минути се държа малко странно, след това отиде в спалнята си да се обади по телефона и, можете ли да си представите, двайсет минути по-късно на вратата на дневната се почука и влезе един от онези мрачни телохранители заедно с оня дребния от бутика на „Картие“. Та той подаде някаква кутия на Абди и бързо-бързо излезе. Тогава Абди се обърна към мен и ми я поднесе — фантастична червена кадифена кутия, обточена с бял сатен, а вътре блестеше божествена диамантена огърлица. Ако не бях обещала на дядо, щях да я приема на минутата. Но му казах, че не мога да взема нищо от него. Изглежда, не е свикнал да отказват скъпоценните му дарове и въобще да му казват „не“.

На няколко пъти, когато Пейган посещаваше апартамента на Абдулах по време на чая, той се опитваше да й подари скъпоценни бижута. Винаги изваждаше червена кадифена кутийка, но Пейган дори не изпробва смарагдовите обици, тиарата от златни листи, гривната от аквамарин и огромния сапфирен пръстен. Единственото нещо, което неохотно прие с разрешение на майка си, беше предложеното от Абдулах старо ездаческо наметало на дядо му — той я накара да обещае да го сложи на бала, като наказание за това, че е отказала скъпите му подаръци.

Пейган не беше сигурна, че на бала ще й се носи стар арабски чул, но си помисли, че може да го свали в училищния автобус, преди да влезе в „Империал“.

 

 

На следващата вечер имаше танцова забава, този път в градската зала. Момичетата от „Л’Ирондел“, обути в тромави апрески и с палтата от туид над дългите рокли, напъхали официалните си обувки в памучни торби, се качиха на малкия зелен училищен автобус. Мадмоазел ги броеше една по една, също както щеше да ги преброи пак при качването в автобуса след забавата.

Пейган беше придумала Максин да й даде светлосинята си тафтена рокля от „Кристиан Диор“, но не можеше да използва болерото, тъй като ципът му зееше наполовина отворен. Максин бе отпуснала подгъва с няколко сантиметра, за да може роклята да стигне до глезените на Пейган. Докато се носеше с партньора си по дансинга под звуците на музиката, изпълнявана от цигански оркестър, Пейган усети, че някой я потупва по рамото — беше един от телохранителите на Абдулах, явно притеснен в западняшкия си вечерен костюм, който бе поне с два размера по-голям от необходимото.

— Моят господар, принц Абдулах, иска да танцува с вас — съобщи той.

— Добре де, ще трябва да почака — измърмори студентът датчанин, който танцуваше с Пейган, притисна я още по-плътно и я завъртя на дансинга. Телохранителят бързо пристъпи напред и момчето внезапно се озова проснато на пода.

Пейган се обърна гневно и видя Абдулах, който стоеше до входната врата. Бавно, стиснала устни в усмивка, тръгна към него, тласкана от желязната ръка на телохранителя, вкопчена във врата й. И все още усмихната, рече:

— Би ли могъл ваше кралско височество да каже на копоите си никога вече да не ме докосват? И запомни, че аз не съм една от твоите поданички. Ти не ме притежаваш и аз ще танцувам с когото поискам.

После изведнъж изостави високия стил и тихо добави:

— О, Абди, защо си правиш труда да унижаваш Ханс и да привличаш вниманието върху мен?

— Много жалко. Слугата ми се престара — остро отвърна Абдулах.

— О, престани да говориш като индийски махараджа — тросна се Пейган. — Разбира се, че искам да бъда с теб, но не можеш да блъскаш хората, когато ти хрумне, и да очакваш да те харесват. Не обичам, когато изведнъж ставаш повелителен. Това е обикновена танцова забава и ако не искаш с теб да се отнасят като с равен, не биваше да идваш. — И добави злобничко: — Надявам се, че няма да се държиш така началнически с бедната си десетгодишна годеница.

Устните на Абдул се свиха, в очите му проблесна гняв. За миг Пейган си помисли, че може да я удари, но вместо това, той мълчаливо я прегърна и двамата се понесоха в бавен танц. Без Абдулах да забележи, Пейган изпрати над рамото му въздушна целувка на Ханс, който я гледаше намръщено.

Изведнъж Пейган откри, че трепери, притисната до мускулестото тяло на Абдулах — все по-плътно до него; изведнъж го почувства физически много по-силен посред тази тълпа, отколкото когато оставаха сами в апартамента му. Тази вечер Пейган сякаш бе различна, безразсъдна, усещаше топлия му дъх във врата си и върха на езика му над ухото си — еротичен и подканващ.

През останалата част на вечерта Пейган се движеше по дансинга като в еротичен транс. Към полунощ Абдула я погледна в очите и прошепна настойчиво:

— Ела с мен и ми позволи да ти покажа какво е любовта. Ще те накарам да се почувстваш така, както никога преди.

— Мммммммм — въздъхна Пейган, докато ръката му се плъзгаше по шията й. — Защо си толкова сигурен?

— Защото, когато бях на шестнайсет години, прекарах три седмици в Кайро с хаким Хаир ал Саад, който ме научи как да правя любов и да мисля само за твоето удоволствие.

— Вземал си уроци по любов? Три седмици? Учил си я като география? — Пейган беше впечатлена, заинтригувана, гръмната. Искаше й се да попита какво е научил и как му е преподавано. Имало ли е истински живи жени, или е учил с черна дъска и тебешир и какво са му давали за домашно. Вместо това просто изстреля: — Как?

Той захапа леко ухото й и замърка:

— Ела в „Империал“ и ще ти покажа.

Развълнувана, Пейган не можеше да откъсне погледа си от тези самоуверени черни очи. Откри, че следва Абдулах към вратата. Но тогава си спомни за братовчед си, за майка си, за годеницата и за папараците, спря и промълви с искрено съжаление:

— Не мога, просто не мога, Абди. Виж, Мадмоазел ни вика към гардероба.

Обзет от болезнено желание, Абдулах я привлече към себе си, а Пейган се опита да се отскубне.

— Какво очакваш от един мъж? — изръмжа той. — Възбуждаш ме, а после изчезваш в нощта. В моята страна за такива жени имаме специално име.

— О, и в моята също. — И Пейган не можа да се сдържи да не добави: — Но в края на краищата ти си сгоден и ще се жениш.

Черните очи на Абдулах проблеснаха отново. Нетърпеливата Мадмоазел заплашително размахваше пръст към Пейган. Принц или не, тя трябваше да се върне в леглото си. Абдулах я притисна още веднъж плътно към тялото си и тя почувства потръпващата му възбуда. След това той се извъртя на пети и гневно излезе от залата.

Вечерта преди бала за деня на свети Валентин Кейт нахлу в стаята.

— Пейган, мърло такава, не си измила ваната след себе си, има мръсен пръстен по края.

— Но ваната е, за да се мие човек в нея — рече Пейган объркана. — А не да я мие.

— Тоя човек може да не я е мил досега, но, кълна се, че ще я мие занапред — закани се Кейт. — Ти си наистина мърлата на училището.

— О, гняв, о, отчаяние, — изкрещя Пейган новата си ругатня и замери Кейт с опърпана тетрадка за упражнения. — Писнало ми е от вас двете. Ти само критикуваш, а Максин не си спазва обещанията.

— Спазвам си обещанията, бук^[3] такъв.

— По дяволите, защо не поискаш десетте франка от твоя богат малък принц? Той може да си го позволи много по-безболезнено от мен.

— А пък ти си изхарчи всичките пари за диетична храна, за да станеш мършава за твоя скиор нехранимайко, който обича ските повече, отколкото теб. — Пейган се нахвърли върху Максин и я повали.

— О, по дяволите, мръсница, бук проклет.

— Спрете това секси боричкане — извика Кейт. — Нали знаете, Матроната вече подозира, че цялото училище гъмжи от лесбийки. Ммммоля, не се карайте, не издържам. Пейган не мисли това, което каза Пиер. Той те обича, разбира се.

— Разбира се, че ме обича. Чувствам го по онази работа — каза Максин с достойнство. Беше навила косата си на буклички с тоалетна хартия, за да я накъдри за бала на следващия ден. И особено след това, този златен отблясък на замиращи огньове в небето.

Последва пауза, след това Кейт се обади свенливо:

— Тъкмо това „след това“ е най-ужасната част за мен. Чувствам се така нервна и ми се плаче, като че ли пропаст ме дели от Франсоа.

— Боже мой, аз пък се чувствам много по-близка с Пиер — Максин замислено се вгледа в четката за коса и се впусна в догадки: — Може би не сте го правили достатъчно време. И аз не го харесах първия път с Пиер, но не исках да го разстройвам и затова не му казах нищо. Исках да остане с мен, това беше всичко, което изпитвах първия път.

— Не, при мен не е така — притесняваше се Кейт. — Правя го по-дълго време от теб, Максин. Но изобщо не чувствам дълбоко спокойствие. Истински възбудена, пламнала, направо чудесно се чувствам, преди да започнем. А след това просто спадам. Искам да кажа, че се притискаш в някого с часове на дансинга, можеш да усетиш тялото му до своето, можеш да го помиришеш, клатите се в такт с музиката, слети един с друг, и всеки път, когато той помръдне, ти почти припадаш, и в края на краищата отиваш докрай, защото мислиш, че ще ти стане дори по-хубаво. След това той вкарва нещото си в теб и изведнъж всичко угасва. Той е на седмото небе и подлудява, а аз изведнъж поглеждам сцената от тавана и онова чудесно чувство за омекналите колене изчезва. Иска ми се да го удрям и да плача.

Объркана, Максин предложи:

— Може би трябва просто да се отпуснеш, Кейт. Може би прекалено много се притесняваш за това, какво трябва да правиш вместо да правиш това, което ти се иска. Аз винаги се чувствам чудесно след това.

— Сигурно защото си французойка — каза Кейт мрачно.

— Не ставай глупава — възрази Пейган. — Може би Франсоа няма достатъчно опит или път никога не са му казвали как да го прави. Когато Абдула бил на шестнайсет години, го изпратили при специален доктор да се научи да прави любов — за три седмици! Представяте ли си? Не исках да го питам дали е завършил с тест или с изпит. Настъпи внезапна, вежлива тишина, натежала от любопитство. Пейган побърза да забави: — Грешите! Никога не сме го правили и няма да кажа дума повече.

— А как да разберем дали с тази история не се опитваш да ни пробуташ някоя стара арабска измишльотина, щом не искаш да говориш за практиката? — попита Кейт. — Ние споделяме своя сексуален опит в името на по-нататъшното си образование и ако не искаш да се присъединиш към него, тогава няма и да слушаш. За мен това е сериозно нещо. Може би съм анормална, притеснявам се.

Последва нова дълга пауза, след това Пейган се реши:

— Добре, ако ти си анормална, тогава и аз съм такава, защото се почувствах по същия начин като теб… Но това не беше с Абди, а с Пол, и ако посмеете да кажете на някого, ще ви убия.

— Значи си го направила?

— Да — мрачно отвърна Пейган. — И беше нещо зверско. Мисля, че сексът е прехвален.

— Предполагам, че той е нещо, с което трябва да привикнеш — каза Максин. — Като стридите.

На вратата се почука.

— Аз обаче не ги обичам. Влезте!

Старият портиер внесе огромна кутия, адресирана до Пейган. Другите две момичета надничаха над рамото й, докато тя я отваряше. Този път нямаше разтегателна хартия. Пръстите на Пейган потънаха в мек, тъмен, персийски астраган. Възцари се почтително мълчание. Тя го уви около раменете си и придърпа качулката над бухналата си махагонова коса. Прекрасното наметало стигаше до пода.

— Господи, Исусе, искам да кажа, mon Dieu! — възкликна Пейган. — Мама едва ли си е представяла точно такова наметало. Ще трябва да я питам, иначе ще ме направи на нищо.

След като всички го изпробваха Пейган отиде да телефонира на майка си. Когато се върна след половин час, изглеждаше сърдита.

— Каза, че след като ми е разрешила да приема наметката, мога да я задържа, но тъй като е скъпа, не бива да я нося. Мога да я сложа за бала на свети Валентин, защото иначе ще бъде неучтиво, но след това не трябва да ме виждат с нея.

— Добре де, поне ще ти е по-топло, ако си я намяташ вечер вместо този стар юрган.

И така, докато завърши училището, всяка вечер след изгасването на осветлението Пейган сядаше с кръстосани крака на края на леглото на Кейт, увита от глава до пети в безценното персийско наметало.