Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Лейс
Книга първаЛейс
Книга втора - Оригинално заглавие
- Lace, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Шърли Конран
Заглавие: Лейс
Преводач: Фирма "Качин"
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15507
Издание:
Автор: Шърли Конран
Заглавие: Лейс
Преводач: Фирма "Качин"; Ефросина Ставрева; Йова Тодорова; Олга Стоичкова
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Иван Димитров
Коректор: Юлиян Желиев
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15421
История
- — Добавяне
18.
На третия месец от женитбата си Максин с радост откри, че е бременна. За нещастие изкара тежка бременност, така че плановете й за замъка трябваше да се отложат; не бе в състояние да работи и за „Паради“. Благодареше на късмета си, че има упоритата и издръжлива Кристина, която продължаваше да гони всекидневните задачи в бизнеса. Колкото по-огромна ставаше Максин, толкова по-бавна и сънлива се чувстваше.
— Мислех си, че ще имам чудесна кожа и ще бъда лъчезарна и спокойна — извика тя на Шарл от банята си, — а не тромава и апатична. Не, не смей да влизаш тук! Тъкмо се намъквам в този ужасен корсет. Ще взема да се откажа от дрехите и през следващите месеци ще се изтягам по цял ден на дивана в неглиже, като мадам Рекамие.
След леко раждане Максин се сдоби със син, Жерар. Преливащи от щастие, двамата с Шарл брояха пръстчетата му и изследваха чертите на личицето му.
— Има твоя нос — прошепна с обич Шарл.
— Но пък твоята уста — добави Максин.
— И моята коса, макар и в недостатъчно количество — и Шарл нежно погали меката, бледобежова копринена главица.
— Нямах представа, че бащинството може да ме направи толкова щастлив — призна Шарл четири месеца по-късно. Дръпна кремавото дантелено неглиже на Максин и я целуна по шията.
— Тогава ще бъдеш двойно по-щастлив, Шарл.
Той изведнъж се сепна, седна и я погледна въпросително.
— Божичко! Да не би да искаш да кажеш… Но Жерар е само на четири месеца.
— Бог няма нищо общо с това — отвърна Максин, леко перифразирайки Мей Уест.
Този път раждането бе изключително тежко. Родилните болки не секнаха цели три мъчителни дни, докато накрая на бял свят се появи второ момченце, което нарекоха Оливер.
Раждането я изтощи и потисна. Шевовете я боляха при всяко движение. Избухваше в сълзи за най-дребни неща и отвръщаше грубо на Шарл. Тъй като прекрасно знаеше, че е много щастлива и няма никакви причини да се самосъжалява, Максин тайно се притесняваше заради меланхолията, която я поглъщаше. Имаше ли й нещо? Шарл спокойно поговори с лекаря за сълзите и избухванията й. След раждането на Жерар не се бе чувствала толкова зле. Според лекаря трябвало да минат поне няколко месеца, за да се оправи напълно. Няма ли възможност сестра й, майка й или някоя приятелка да дойде и да остане известно време, за да я поободри? Някой, когото тя добре познава и с когото се чувства спокойна?
Веднага, след като лекарят си тръгна, Шарл посегна към телефона. Пейган бе все още в Египет, Кейт не отговаряше, но пък хвана Джуди от първия път. Обясни й положението.
— Не ми е възможно да захвърля всичко и да тръгна веднага — бе първата реакция на Джуди. — Наемна работничка съм, ако си спомняш. Но ми предстои ваканция, а пък, така или иначе, след два месеца ще бъда в Париж за представянето на модните колекции. Бих могла да дойда за няколко седмици преди това, ако искаш.
Максин избухна в сълзи, когато чу за посещението на Джуди. Не искаше да вижда никого. Раздразнен, Шарл изведе кучетата си на дълга разходка под дъжда. Жени! Но с всяка седмица жена му бавно възстановяваше силите и настроението си и когато пристигането на Джуди наближи, Максин вече копнееше да я види отново.
Всяка сутрин Джуди закусваше в бледосинята спалня на Максин, докато приятелката й лежеше облегната върху обшити с дантели възглавници под бухналите сини копринени гирлянди, които се спускаха от позлатената графска коронка, закрепена над главата й. Сутрин ходеха на кратка, освежаваща разходка, като тикаха пред себе си двете закрити бебешки колички по замръзналите алеи на парка. Следобед седяха и бъбреха в детската стая.
От момента, в който Джуди пристигна, Максин започна да си възвръща обичайното разположение на духа. Обожаваше способността на Джуди да „хваща бика за рогата“.
— Правиш ме по-съобразителна, Джуди — отбелязваше Максин с възхищение и с отсянка на съжаление. — Караш ме да се съсредоточавам върху истински важното, а не просто върху неотложното. Ти го правиш толкова естествено, докато аз постигам всичко с огромно усилие на волята. Всеки ден, когато се доближа до бюрото си, го намирам затрупано с проблеми. Толкова е изкусително да избягаш от големите трудности и толкова лесно да се заемеш с малките.
— Това е, защото си дебела, ленива и имаш щастлив брак — отсече Джуди.
— Женитбата била работа тъкмо за мен — прозя се Максин. — Защо не опиташ и ти?
— О, защото не харесвам прекалено млади или прекалено стари мъже. Обичам тези на средна възраст, а пък никой не иска да си признае, че е такъв.
— Не, сериозно ти говоря, Джуди, нямаш ли някой по-специален приятел? Не си споменавала, но сигурно…
— Познавам много мъже, Максин, но никой от тях не ме интересува, това е всичко. Ходя на срещи, ала никога не се влюбвам. Забелязвам, че на другите жени непрекъснато им се случва, но не и на мен. Така или иначе, пътувам толкова често, че една сериозна любовна история ще бъде невъзможна по чисто географски причини.
— Не мислиш ли, че просто се страхуваш да се отдадеш на някой мъж?
— О, я стига, Максин! Ама наистина има и други неща в тоя живот… Само на двайсет и две години съм. Мъжете на моята възраст не се шляят безцелно и не се косят, задето не са влюбени. Подозирам, че жените преувеличават значението на влюбването.
— Само защото на теб още не ти се е случвало.
— Ако не млъкнеш — закани й се мило Джуди, — ще се почувствам задължена да хвърля по теб тази чаша шампанско.
Тя вдигна чашата си, подобна на лале с дълго стъбло, срещу студеното червено слънце, което багреше хоризонта.
— Между другото, как така нямаш истински чаши за шампанско?
— Това е истинска чаша за шампанско — с тон на познавач рече Максин, като кръстоса ръце на тила и се облегна на аленото кадифе на стола, захванато отстрани с големи кабари. — Традиционната чаша не е широка и плитка. Широката чаша пречи на концентрирането на букета и виното се дегазира по-бързо, защото повърхността на изложената на въздуха течност е голяма. — Тя се прозя, протегна се и вдигна черната котка, която лежеше пред камината. — Както виждаш, сега знам всяко проклето нещо, което трябва да се знае за шампанското.
Джуди се взря в пламъците, после огледа стаята и спря поглед върху Максин.
— Всичко си имаш, детенце — ухили се тя.
— И си го заработвам, за бога! — Максин се раздразни и котката се вцепени от изненада. — Грижите за дома, независимо колко е голям, са ужасна тегоба. Всъщност си мисля, че е по-лесно да се занимаваш с бизнес, защото бизнесът поне дава резултати. А домашната работа никой не я забелязва, освен ако не е свършена, и тогава всички се оплакват. И навън по принцип се работи по пет дни в седмицата, по осем часа на ден, докато вкъщи се блъскаш шестнайсет часа всеки божи ден в годината, особено ако имаш малки дена. — Максин въздъхна. — Е, поне вече не изпитвам вина, че съм зарязала синовете си заради работата, въпреки че сестрите на Шарл не престават да се мусят.
Максин отново се отпусна и котката се намести удобно.
— Знаеш ли, че и след Жерар изпаднах в лека депресия без определена причина. Шарл работеше здравата, грижите за дома не бяха вече новост за мен, не бях млада булка, която иска да се покаже… Чувствах се виновна, че съм потисната. Мислех си дали това не означава, че нямам майчинско чувство, че съм лоша майка… Иначе щях да съм щастлива с бебето, нали? — Иронична усмивка премина като сянка по лицето й.
— И така, започнах да си повишавам настроението с похапвания между часовете за хранене, е, не точно тайно, но когато наоколо нямаше никого, нали разбираш… Помниш ли, че шоколадът беше голямата ми слабост? Започнах да се тъпча с шоколадови пасти и шоколадов сладолед, да пия горещо какао със сметана… Когато напълнях, просто престанах да стъпвам на теглилката, а после забременях отново толкова скоро, че си имах добро извинение за това, дето съм станала… е, разбира се, никога не използвам думата „дебела“ за себе си.
Максин вдигна очи към тавана, галейки механично котката в скута си.
— Тогава, един ден, както си вървях по улицата, се видях във витрината на някакъв магазин — и не се познах! Повярвай, изживях истински шок и с ужас си помислих: „Божичко, скоро ще стана същата дунда, каквато бях, когато за пръв път отидох в Швейцария“. Но онова беше детска тлъстина и не бе мъчно да се свали, а след две бебета и лекарят ме предупреди, че ще бъде по-трудно.
Котката протегна предните си лапи, показа ноктенцата си и ги заби в коляното на Максин. Тя я плесна леко и продължи:
— И така, за да не мисля постоянно за диетата, която лекарят ми предписа, се върнах на работа в „Паради“. Работех там всеки божи ден в продължение на цял месец и накрая за своя изненада открих, че пак съм щастлива! Нямах време да ям, да скучая или да се самосъжалявам. — Тя се прозя. — Щом спра да кърмя Оливер, ще се върна на работа. По този въпрос спорих и със себе си, и с лекаря, но решихме, че за бебетата надали ще е добре да бъдат по двайсет и четири часа в денонощието с една депресирана, дебела и неспокойна майка. Шестнайсет часа са предостатъчни.
— Заслужаваш най-висока оценка по чиста проба неблагодарност — възкликна Джуди. — Я се погледни — на двайсет и четири години, с прекрасен съпруг и две очарователни бебета, с процъфтяващ бизнес, благородническа титла и замък. Какво повече би могла да искаш?
— Пари — отговори простичко Максин.
— Но аз мислех, че сте богати.
— Това е другата причина, поради която се върнах на работа. „Паради“ посреща всичките ни лични разходи, въпреки че по правило печалбата трябва да се влага отново в бизнеса. Кристина започва да се дразни и аз не я обвинявам. Но какво мога да сторя? Бедни сме. Кажи-речи, това е единственият ни доход. — Поколеба се, после забързано добави: — Ако трябва да ти кажа истината, няма да можем да си позволим да живеем още дълго тук. Затова толкова се радвам, че намери време да ни погостуваш. Шарл е упорит като муле, отказва да продаде замъка, а той всеки момент ще ни се срути на главите. Твърди, че един ден лозята ще започнат да носят печалба, ала цялата реколта е ипотекирана, така че и да е добра, няма да спечелим нищо, но пък ако не е, ще имаме страхотни неприятности. Татко смята да обсъди тези въпроси с Шарл сега през уикенда. Той е износител и може да успее да пораздвижи продажбите ни в чужбина. Но в производството на шампанско конкуренцията е смазваща, а и никой никога не е чувал за шампанското „Шазал“. Хората купуват от „Мое“ или от другите големи фирми.
— Не ми се сърди, ала забелязвам, че имате шестима слуги. Не бих нарекла това бедност — замислено рече Джуди.
— Права си, но две от прислужниците са абсолютно необходими, за да чистят тази огромна къща. Шарл има нужда от секретарка. Децата не могат без бавачка, особено ако ходя на работа. На тях четирите пък им трябва готвачка, а петима слуги са нуждаят от иконом, който да ги надзирава.
Джуди скептично повдигна вежди, облегна се на стола и се загледа в хипнотизиращите пламъци в камината.
— Макси, знам, че седиш на златна мина, чувствам го. Просто не ми идва на ума точно как можеш да печелиш пари. Ще ти кажа само, че тук се чувствам великолепно и винаги бих предпочела да отседна у вас, вместо в най-тежкарския хотел. За мен този месец бе просто мечта. През целия живот не съм се забавлявала толкова добре. Никога не съм била така спокойна и щастлива. Ти си изключителна домакиня, Максин. Не е ли възможно да направиш от замъка, да кажем, хотел, може би не точно хотел, а нещо, подходящо за гости, които си плащат и които биха искали да усетят какво е да живееш в замък, да се почувстват, като че ли са лично поканени. За шейсет долара на човек например можеш да им осигуриш фантастично прекарване на уикенда.
Максин скочи от стола си. Идеята беше блестяща. Как не се бе сетила? Та тя и сега правеше същото, само че в по-малък мащаб — сестрите на Шарл използваха замъка като почивен дом. А защо да не отвори и конюшнята и филиал на антикварния си магазин?
— Бих могла да ти помогна за рекламата в Америка — предложи Джуди. — Трябва ти постоянен поток от хора от Щатите, които искат да се насладят на атмосферата в замък. Можеш да започнеш, като поканиш някои известни американци да отседнат тук безплатно.
— Но нали идеята беше да се печелят пари! — възрази Максин.
— Да, но ако поканиш няколко холивудски звезди, а те често идват в Париж, ще се появят страхотни отзиви в американската преса и новината за твоя замък ще се разнесе. От уста на уста! Повярвай ми, Максин! Познавам този бизнес. Не бива да смяташ, че скритата реклама е безплатна, и да правиш същата грешка като проклетите си сънародници. И за нея се плаща, също както за обявите, само че по различен начин. — Джуди завъртя очи, имитирайки гримасата, с която французите изразяват раздразнение. — По-рисковано е, защото не можеш да контролираш публикациите, но ако притежаваш нещо, което си заслужава да се огласи и умееш да подтикнеш „спонтанните“ отзиви, успехът е сигурен.
— Ще се посъветвам с татко този уикенд — промълви замислено Максин, — преди да е говорил с Шарл за лозята.
Шарл се ужаси от идеята на Джуди и даде ясно да се разбере, че не иска да участва в нея. Беше му болезнено неприятно да мисли за присъствието на чужди хора в семейния си дом. Съзнаваше, че трябва да се направи нещо, за да се предотврати разрухата, и работеше с всички сили, за да превърне имението в печелившо и за да го модернизира, така че нямаше никакво време за други начинания. Накрая обаче бе сломен от ентусиазираното настояване на Джуди и от тихата решителност на Максин. Чувстваше се съсипан от умората и тревогите, съзнаваше, че трябва да се предприеме нещо, и се съгласи да остави Максин да действа при условие че не пипа оскъдния му капитал за проекта — просто защото нямаше откъде да бъде възстановен.
Максин бе страхотно възбудена. Трудно й бе да се съсредоточи върху практическите страни на реализацията, тъй като непрекъснато й хрумваха различни очарователни малки идеи. Убедена бе, че в голямата безполезна конюшня, може да се разположи кокетен пасаж с магазинчета. Би могла да получи право за продажба на стоки в някои от тях, както правеха парижките хотели, а защо да не отворят и магазинче, в което да предлагат шампанско на бутилки или на каси.
Когато се посъветваха с бащата на Максин, той предпазливо каза, че смята идеята за перспективна, но не е в състояние сам да финансира такова начинание. Но можело да се изтегли заем от банката.
Веднага щом взеха да правят изчисления, стана ясно, че реставрирането на замъка ще изисква много повече пари, отколкото биха спечелили от експлоатирането му като хотел. Максин бе чула, че едно-две английски фамилни имения са превърнати в исторически места за приеми и семейни излети, с музеи и зали за развлечения. Помисли си, че това не би било зле, но не посмя да сподели идеята си пред Шарл. Първо трябваше да получи тази възможност. Можеше да си представи гнева му при мисълта, че домът на неговите предци ще се превърне в увеселителен парк.
След като Джуди отлетя обратно в Щатите, Максин, също замина за две седмици. Обиколи отворените за посещения замъци в долината на Лоара. Вътре те бяха почти празни и не представляваха интерес, освен може би за учените. Отскочи и до Англия и посети Лонглит, великолепен образец на елизабетинската архитектура, собственост на маркиза на Бат; мина през красивото и преуспяващо абатство Убърн; след това с мъка се добра до Дарбишър, за да види замъка Чатсуър, собственост на дука на Девъншир, и остана потресена от смразяващото му великолепие. Завърна се в Еперне със съвсем определени идеи: в своя замък Максин не искаше да предлага само обиколка на стар семеен дом, а щеше да се опита да направи историческа възстановка с помощта на сценична техника.
Максин, баща й и счетоводителят на имението се заеха отново с изчисления на амбициозния й проект. Двамата мъже бяха скептични, но Максин бе убедена, че замисълът й трябва да бъде преди всичко финансово приложим. След това, обхваната от отчаяние от сумата, тя телефонира на Джуди.
— Ще ни трябват около сто седемдесет и седем хиляди долара. Не мисля, че е възможно.
— Възможно е, до доказване на противното, така че не изпадай в паника и излъчвай увереност.
Максин бе научила много, откакто разработи своята първа финансова прогноза за разширяване на антикварния си магазин. Сега, с помощта на баща си и счетоводителя на имението, изготви бизнес проекта си и четиримата — защото Шарл, макар и неохотно, бе приел да участва в представянето му — заминаха за Париж, за да го обсъдят с някоя търговска банка. Необходим им бе заем от тридесет и три милиона франка и ако го получеха, трябваше да постигнат оборот от тридесет и девет милиона на година, за да покрият текущите разходи и да имат печалба. При най-добро стечение на обстоятелствата щяха да са им нужни петнадесет години, за да се отърват от дълговете си. Но ако нямаха късмет, щяха да загубят и дома, и работата си, тъй като сега цялото имение бе заложено като допълнителна гаранция за заема, да не говорим, че и бащата на Максин даде такава гаранция.
По разбираеми причини Шарл се възпротиви.
— Казах, че съм съгласен по принцип, при условие че няма да се посяга на моя капитал!
— Това не е капитал. Става въпрос да се използват всичките ти авоари, които не са ипотекирани, за гаранция на заема.
— Но ако проектът не успее, ще банкрутираме.
— А ако успее, няма да ти се наложи да напуснеш фамилната си къща. Синовете ти ще могат да пораснат в нея, нима това е малко?
Максин спечели.
От момента, в който заемът бе изтеглен от банката и лихвите започнаха да се трупат, нямаше минута за губене. Максин нае секретарка — спретнато момиче със стиснати устни, и оттук насетне бе трудно да се каже дали госпожица Жанин управлява Максин или Максин управлява госпожица Жанин.
Шарл трепереше от ужас, като си представяше, че нещо може да не тръгне както трябва. Максин се бе съсредоточила само върху нещата, които не търпяха отлагане; събуждаше се с мисълта за това, което бе забравила предния ден; животът й се въртеше около купища списъци и списъци на списъци, но бе извънредно въодушевена. Джуди вече бе направила проекта за бланката за писма. Бе оформена с традиционен шрифт и гласеше само:
Шато дьо Шазал. Еперне, Франция
През следващите месеци Максин не можеше да отделя много време на децата си, както й се искаше, но независимо че бе заета, прекарваше следобедите си с тях. След като ги сложеше да спят, работеше до късно, и то всяка нощ, тъй като бе поела изцяло отговорността за замъка, а се зае отново и с работата, която бе изоставила при първата си бременност.
За разлика от сравнително малките помещения, в които живееше семейството, в останалите стаи и коридори все още цареше потискащ хаос. Забравени съкровища съжителстваха с акварелни цапаници без никаква стойност, рисувани от пралелите на Шарл; всичко изглеждаше потънало в мръсотия, обвито в паяжини, оплюто от мухи или изгризано от мишки. Таванското помещение в западната кула бе пълно с маслени платна — коне и кучета, овце и наградени бикове, както и други животни, ценени от предците на Шарл. За нещастие бяха зле съхранявани и много от тях се нуждаеха от реставрация. Безпорядъкът бе в състояние да обезсърчи и най-големия ентусиаст.
„Паради“ изработи проектите и пое контрола над ремонтите и бояджийски работи. Максин се спря на млад парижки дизайнер, който да работи с нея по експозицията, и двамата изготвиха подробен план. Тя не искаше тълпи, които да си влачат краката из красивите стаи, докато някой отегчен екскурзовод им нарежда с монотонен глас. Намерението й бе да превърне обиколката във вълнуващ театрален спектакъл.
— Искам гостите ни да ахнат от почуда и възхищение — обясняваше тя на дизайнера, който никога досега не бе изпълнявал такава необичайна задача.
Първата им работа бе да получат точен план на втория етаж и веднага предприеха следващата стъпка — определяне на маршрута на обиколката. Цяла седмица разучаваха внимателно скицата на етажа, драскаха върху нея и набелязваха различни варианти. След това цялото семейство се премести в къща под наем в Еперне и всичко от замъка бе изнесено и складирано другаде за шест месеца, докато трае преустройството. Преди да бъде натоварена във фургоните за мебели, всяка вещ бе описвана и фотографирана. Тъй като съзнаваше неумолимата промяна на масовия вкус, а също така и факта, че онова, което за едно поколение е непотребно, за следващото е антика, Максин бе твърдо решена да не продава почти нищо.
— Имаме много място — аргументира се тя, — така че ще инвестираме в съхранението на вещите. Картини и мебели от деветнайсети век, подобни на тези тук, вече са стигнали добра цена в Америка. Затова ще се отървем само от наистина тежки неща, като например тези гардероби, които мога да продам на майстори на шкафове, за да направят от тях имитации на стилни библиотеки.
Максин лично огледа всички мебели. Най-голямото й откритие бяха грациозно извитите крачета и изящната форма на два тесни скрина стил „Бул“; дръжките, поставени в розетки от пет жълъда, бяха същите като на скриновете в стил „Мазарин“ в Лувъра, изработени през 1709 за крал Луи XIV. Продадоха само една вещ — бюро с извит капак и инкрустации на цветя от Обен, датиращо от 1765 година. Максин го намрази от пръв поглед. Продаде го на музея „Метрополитен“ за пет милиона франка, което изненада съпруга й и предизвика възхищението му. Парите отидоха за водопроводната инсталация.
След това дойде ред на строителните предприемачи, които превзеха замъка и на Шарл му бе трудно да разбере дали го ремонтират, или го разрушават.
— Не мога повече да понасям този хаос — разкрещя се той на Максин една сутрин, като размахваше ръце насред главната зала, от която бяха останали само стените и където все още се вадеха врати и прозорци, рушаха се прегради и цареше бъркотия от падащи с трясък отломъци. Максин бе свикнала с хаоса, който възникваше при такава работа и виждаше не набиващия се безпорядък, а онова, което скоро щеше да представлява изкусно реставриран салон. Тя вплете ръка в неговата и го поведе към следващото крило, където повечето възстановителни работи бяха завършени. Но тук шумът и суматохата бяха още по-големи, тъй като цялото крило се изстъргваше от горе до долу от професионални чистачи с огромни машини за циклене на пода, сложни автоматични стълби и удължители, проникващи до места, които бе невъзможно да бъдат достигнати по друг начин.
Шарл изскочи през най-близката врата и хукна към конюшнята, където държаха кучетата, ала това негово убежище бе превзето от друга армия работници. Интериорът на конюшнята се преобразяваше в пасаж с очарователни старовремски магазинчета, където щеше да има и кафе-бар, ресторант и изба за безплатно дегустиране на вино.
Шарл вдигна отчаяно ръце типично по галски. Максин го настигна и го задърпа за ръкава.
— Шарл, миличък, досега ти бе толкова търпелив… само още няколко седмици, любов моя, ела сега да ти покажа частта, която е вече готова — Алеята на предците — вчера я завършиха!
Алеята на предците бе шеговитото име, с което наричаха историческата обиколка на първия етаж. Тя щеше да бъде обслужвана с електронна система, която се задействаше с бутони, а човешкият елемент бе предвиден като нещо допълнително, тъй като Максин не знаеше доколко ще може да си го позволи. Насочващи се светлини бележеха затъмнения, маркиран с червени въжета маршрут.
Някои от малките стаи бяха напълно тъмни и снабдени с музейни витрини, изкусно осветени от тънки лъчи, които създаваха впечатлението, че фамилните съкровища плуват в пространството.
Един от коридорите, широк около два и половина метра, бе боядисан в китайско жълто и превърнат в галерия за портретите на прадедите на Шарл. Шарл се успокои, крачейки покрай красиво подредените редици от представители на рода дьо Шазал, чиито корени отвеждаха далеч назад в историята: седемгодишният Кристиан със син колан под дантелената риза водеше магаренце през парка през 1643 година, през 1679 Амели дьо Шазал се усмихваше, облечена в бледосива, дълбоко деколтирана рокля от моаре, а на рамото й бе кацнал папагал; през 1776 година група от седем дечица (сред тях две двойки близнаци) седяха тържествено около масата и ядяха грозде и орехи, а дребничката им майка цяла в пръстени и къдрици, хранеше с бадеми домашната си маймунка.
— Горките, всички са били обезглавени по време на Революцията, с изключение на най-малкото момче — чу Шарл запис на собствения си глас, който изричаше: — То се спасило в Женева, дегизирайки се като избягала прислужница на благородна дама, после по някакъв начин се оженило за богата наследница и дъщеря им се омъжила за Анри Нестле от шоколадовата фамилия.
Гласът на Шарл поздравяваше посетителите още във вестибюла и докато те обикаляха къщата, им разказваше цялата семейна история от деветнадесети век до настоящия момент. Тя бе преведена на дванадесет езика. В някои от стаите звучеше подходящ музикален фон — валсове на Щраус, мелодии на клавесин, сопран на момченце, който се носеше под сводестия покрив на фамилния параклис, приглушена глъчка в детската стая.
Максин се беше надявала да отворят замъка за посещение на първи юли, но, естествено, се появиха проблеми с работниците и смогнаха едва за средата на август. В деня на откриването всички чакаха, изпълнени с напрежение. Ами ако никой не се появи? Заеха с трепет бойни позиции още в девет сутринта. Ала нищо не се случи.
В застлания с камъчета двор, между конюшнята и къщата, бе издигната пъстра въртележка от деветнадесети век с гиздави дървени кончета, делфини, лебеди и морски сирени. Освен това, децата можеха да пояздят попита или пък да се разходят с лакирана жълта карета от осемнадесети век. Имаше толкова развлечения, колкото фантазията на Максин успя да роди — от въртележката до дегустацията на шампанско; молеше се да бъде успешен първият ден, не само за да се повдигне духът на персонала, а и заради представителите на пресата, на които тайно се надяваха.
До десет и половина сутринта беше пълно мъртвило. Ала ето че в този миг се зададоха първите карети (Шарл веднага си помисли: „Ще трябва да наблегнем на този начин на придвижване“.) и от възбудената група, очакваща ги на стъпалата пред входа, се изтръгна радостен възглас. Съвсем ненадейно леля Довтанс смъкна алената си шапка и я подхвърли във въздуха. Беше по-обезпокоена от всички останали. Само тя знаеше, че именно нейните задкулисни действия бяха убедили в последния момент бащата на Максин да даде съгласието си.
Ако се проваляха, той никога нямаше да й прости.