Шърли Конран
Лейс (14)

13.

Офисите на повечето рекламни агенти не изглеждаха така, като че очакват посещение на фотограф от списание за дома и семейството. И този не е изключение, помисли Джуди. Всъщност приличаше на опушената канцелария, в която бе започнала работа в Париж. По тротоара пред мръсния прозорец минаваха момичетата в рокли на цветя. Въпреки свистящия студен вятър, по усмивките им се усещаше, че пролетта наближава. Стената срещу прозореца беше закрита от очукани сиви шкафове, пълни догоре със списания. Другата стена бе отрупана с помпозни снимки на знаменитости в шоубизнеса отпреди пет или десет години. В ъгъла бе окачен миналогодишен календар, оставен на датата 5 април 1954 година. Пред него имаше сиво метално бюро, накамарено със стари вестници, безброй списания и метални кошчета, пълни със стари диплянки. На единия му ъгъл се бе курдисала слаба, отпусната блондинка, облечена в аленочервен костюм и черни обувки с невероятен ток. Изглеждаше като излязла от криминален роман.

— Хората, които наистина се отдават на професията на рекламния агент и я изучават в университет, са малцина — поде блондинката. — Един ден човек просто разбира, че е в рекламата. Бях репортер, но вестникът фалира. Останах без работа и един приятел ми каза, че в „Айс Фолис“ търсели рекламен агент. Попитах го: „Какво точно разбираш под «рекламен агент?»“, и следващата седмица вече бях във Филаделфия като такъв. — Тя дръпна от цигарата си. — Кажи ми защо искаш да работиш в рекламата?

— Занимавала съм се с реклама в Париж. Работех за „Ул Интърнешънъл“. Те ме насочиха към вашата агенция.

„Насочиха“, а? Това дете наистина ли не знаеше, че президентът на „Ул Интърнешънъл“ в Париж се беше обадил на „Лий & Шелдън“, за да разбере дали ще я назначат в нюйоркския офис на агенцията. И когато от агенцията отговориха уклончиво, учтиво им бе предложено мис Джордан да работи за сметка на „Ул Интърнешънъл“.

Междувременно Емприс Милър бе уведомила по телефона президента на агенцията, че е работила с госпожица Джордан, чиито познания в областта на висшата мода били далеч по-големи, отколкото можело да се предположи за възрастта й. Емприс никога никого не прехвалваше, но това дете явно имаше приятели. Бе млада, ала с голям опит. Защо тогава искаше асистентска работа? Защо бе нужно цялото това вътрешно прегрупиране, само и само да бъде устроена госпожица Джордан?

Джуди обаче знаеше, че й е нужна практика, преди да се осмели да отвори офис в Ню Йорк. Не искаше да бъде бизнессекретарка. Искаше да изчака подходящия случай, а дотогава да си създаде контакти на Седмо авеню и да разучи шансовете си за работа, подобна на тази, която вършеше при Ги. Рекламната агенция изглеждаше подходящо островче, на което да се подслони, докато набере сили и опит.

Беше стояла в Росвил седемнадесет седмици, докато майка й се възстановяваше — дотолкова, доколкото това бе възможно. Лявата й ръка щеше да остане неподвижна завинаги, а устата й — разкривена.

Въпреки че Джуди все още се чувстваше виновна, задето не се беше връщала у дома толкова дълго, отношенията между нея и майка й се бяха подобрили значително. Разбираше се по-добре и с баща си, който трогателно се хвалеше как Джуди „още на следващия ден долетяла от Париж, Франция“. Местният престиж зависеше от присъствието на детето в такъв екстремен момент и моментално скачаше пропорционално на разстоянието и скоростта, с която е изминато.

Както винаги, градът подейства на Джуди клаустрофобично. Тя познаваше всички жители, семействата им, възгледите и бъдещето им. Мъжете бяха скучни, жените носеха безформени зимни палта и безвкусни шапки. Говореха си само за рецепти, за времето, децата и последната бременност. Хората, за които ставаше дума, рядко биваха назовавани по име. Преценяваха ги според имената на родителите им и според родното им място. Разговорите представляваха нещо такова: „Чувам, че Том, момчето на Стивън, ще се жени за момичето на Джоан Макданиел“ или: „Това е момичето на Макданиел, което ще се жени за оня младеж от Куантико“.

Джуди отново почувства, че трябва да замине — този път не само заради собственото си самосъхранение. Трябваше да спечели нари, за да поеме огромните разноски по лечението на майка си, които баща й едва смогваше да покрива. Писа на Ги и на френските си приятели за причината, поради която не може да се върне в Париж. Изпрати съобщение и на Емприс Милър. Молеше я да й съдейства, за да си намери подходяща работа в Ню Йорк.

Ги отговори с оригинална телеграма-светкавица:

НЕУТЕШИМА ЗАГУБА ДЯСНА РЪКА ТОЧКА РАЗБИРАМ МОТИВИТЕ ТОЧКА НЕ ПРИЕМАМ КРАЙ ВРЪЗКА ТОЧКА НАДЕЖДА НОВИТЕ КОНТАКТИ ПОМОГНАТ ПОКОРЯ АМЕРИКА ТОЧКА БЪРЗАЙ БЪРЗАЙ ТОЧКА МИЛИОН ЦЕЛУВКИ ТОЧКА ГИ.

Щом пристигна в Ню Йорк, Джуди нае едно ателие на 2-ра Източна улица, изпрати триста биографични бележки и „се яви“ на седемнадесет телефонни анкети за работа. Щом научеха, че не е работила в Америка, работодателите отказваха да се срещнат с нея. Съгласиха се само трима. От време на време Джуди се сещаше за вълнуващата си работа в Париж и за приятелите, които бе оставила там и настроението и спадаше. Чувстваше се самотна. Мислеше, че е погребала своето бляскаво бъдеше заради едно сълзливо обещание. После получи съобщение от Емприс Милър, която я насочваше към агенция „Лий и Шелдън“. На следния ден пристигна писмо с подобно съдържание и от представителството на „Ул Интърнешънъл“ в Париж.

— Наясно си, че ще трябва да пътуваш много, нали? — попита блондинката в аленочервения костюм. — Основната ти работа ще е да ми помагаш в рекламирането на „Ул Интърнешънъл“. Прогнозираме новите модни тенденции, разпращаме резюмета и изготвяме рекламни брошури със снимки и скици и два пъти в годината, след представянето на парижките колекции, лансираме моделите от вълнени платове, които „Ул Интърнешънъл“ купува от френските дизайнери. Рекламираме всички вълнени дрехи, произведени в Щатите, непрестанно внушаваме, че вълната е превъзходна и най-разумното е да се закупува в големи количества. — Тя помръдна елегантния си крак, обут в найлонов чорап, и въпросително повдигна вежди.

— Правила съм всичко това — отвърна Джуди. — В по-малък мащаб, разбира се.

— Освен това даваме интервюта за телевизията по въпросите на вълнената индустрия, като ги илюстрираме със снимки и рисунки. Нещата, които ти изброих, не са толкова приятни, колкото изглеждат на пръв поглед, дори обедите с редакторите в модните издания.

— Свикнала съм с това — рече Джуди. Изпитваше все по-голямо доверие към тази жена.

Блондинката смени позата и взе да поклаща другия си добре оформен крак.

— Рекламните агенти пропиляват кариерата си, за да обясняват на своя клиент, че не е тъпак. А повечето, разбира се, са такива. — Тя запали нова цигара. — Ако дойдеш при нас, бихме искали от теб да поемеш шоутата на колела. Моделите, които купуваме от парижките колекции, веднага се представят на най-големите магазини във всеки по-важен град в Америка. Работата ти ще се състои в това, да организираш ревютата, да наемаш манекените и да пътуваш заедно с тях. Да поемеш грижите за момичетата и тоалетите, да разпространяваш рекламни материали, фотографии, програми, фабрични мостри на представяните тъкани и да раздаваш евтини подаръци. Ще ти бъде резервирана стая във всеки град. Туровете траят един месец и се нравят два пъти годишно. Мислиш ли, че ще можеш да издържиш?

— Пробвайте ме.

— Първо да пробваме по едно мартини.

Джуди никога през живота си не бе работила толкова много. Шефката й, Пат Роджърс, беше безмилостна. Помнеше журналистическата си практика и изискванията й бяха големи. Тя очакваше всеки да работи толкова бързо, колкото нея, а и бе превъзходна инструкторка. Джуди бързо осъзна, че ако едно нещо не е направено идеално, значи е направено погрешно. Безукорно свършена работа не съществуваше.

— За да бъдеш добър рекламен агент, първо трябва да разбереш, че не можеш да си осигуриш публикациите с безплатни обеди и почерпки. Трябва да имаш добра подплънка. Това не е Париж, скъпа. Необходимо е да се бориш за всеки сантиметър от статията си, защото конкуренцията е безмилостна. — Тя се облегна, кръстоса краката си върху бюрото и се залюля на стола. — Ти си по търговското обслужване. Журналистът иска от теб факти и бързина и може би в отговор ще публикува произведението ти. Такава е сделката. Има много малко наистина добри рекламни агенти, и то главно бивши журналисти. Те най-добре знаят какво е нужно. Един бивш журналист има нюх за новината. Новина е онова, което вчера никой не е знаел, а ако в една статия няма новина, не я публикуват, колкото и да е интересна.

Един ден Пат й каза:

— Време с да се научиш да пишеш, рожбо. Не се мъчи с никакви курсове. Иди спи с някой журналист един-два месеца. Не искаш? Добре, освободи си неделята, зарежи всички глупости и ела в апартамента ми. Аз ще те науча. Аз съм Неделното училище за сбита журналистика. Възможно най-синтезираната в света.

След две недели на отхвърлени идеи, смачкана изписана хартия и яростни нападки, Пат се протегна и рече:

— Доста добре се справяш, рожбо. Хората или се научават бързо, или изобщо не се научават, както става с повечето. Ти си нетърпелива, което ти помага. Бързо ти писва, което също помага. Никога няма да станеш Ърнест Хемингуей, но за да правиш блиц репортажи от конкретни събития, ти е нужна само практика. Сега хайде да пийнем по едно мартини.

През септември Джуди тръгна на първата си обиколка. Пътуваше с два дни преди екипа, за да провери дали всичко е наред с настаняването и да разпространи рекламните материали за шоуто — също както навремето са пращали викачи преди панаирите. Влачеше куфари, пълни с предварителна информация за шоуто, измъкваше се от капаните, възникнали от неизяснени положения в сключените споразумения, ласкаеше, заглаждаше недоразумения и водеше сладкодумни разговори. От момента, в който със залитане ставаше от кревата, до момента, в който вечер се стоварваше в поредното легло в поредния град, тя мислеше само за бизнеса с вълнени артикули.

Водеше тежък и самотен живот, но денем беше твърде заета, за да се замисля, а нощем бе твърде уморена. Животът й минаваше в препускане от летище до евтината хотелска стая, офисите и телевизионните студия и след това обратно към летището. Оскъдният й бюджет не й позволяваше да отсяда в добри хотели. Колкото и да се опитваше, не можеше да разпредели полагащите й се командировъчни така, че да покрие разноските си и да се нахрани, а счетоводният отдел на агенцията нехаеше за финансовите й проблеми. Затова започна да мами счетоводството, докато Пат не й каза, че административният вицепрезидент реагирал, задето телефонната й сметка била по-голяма от неговата, при което Джуди експлодира. Обичала да яде, а счетоводният отдел изобщо не си представял бързината, с която трябвало да свърши всичко в един град само за един ден, нито пък приемал каквото и да било отклонение от предварителния план. Защо не пратели някой от младшите счетоводители да води следващата обиколка, та да види с какво трябвало да се справя.

— Виждам, че ти е приятно да викаш, но не това е начинът, по който се печели един спор — прекъсна я Пат и отиде да нахока главния счетоводител, след което командировъчните на Джуди бяха увеличени. Животът й пак беше самотен и безцветен, но поне ядеше.

И постигна резултат.

За по-малко от шест месеца Джуди успя да убеди Пат да докара Ги в Ню Йорк, за да обсъдят въпроса с шоуто на колела. Пиер Мутон го придружаваше, за да проучи възможностите за продажба в Щатите. Новата колекция на Ги само от отделни части от ансамбли беше в синята тоналност на спектъра — от светлолилаво до виолетово. Немачкаемите му дрехи бяха издържани в семпъл стил, практичните модели позволяваха на жените да се чувстват така, сякаш нямат нищо на гърба си, и да изглеждат възможно най-добре, без да изпитват неудобство. Беше използвал само луксозни тъкани и не се придържаше към стандартния моден стил.

— Един висококачествен костюм е по-добра инвестиция за всяка жена, отколкото три посредствени тоалета — убедително заяви Ги на Джуди и се облегна на парапета на корабчето.

Отражението на Уолт стрийт в масленозелената вода наподобяваше ивици телеграфна лента, опъната към небето.

— Това е задължителният туристически маршрут за посетителите на Ню Йорк — обясни Джуди. — Надолу по река Хъдсън, обратно до Статуята на свободата, след това нагоре по Ийст ривър, край Манхатън. После мисля да те разведа из града. Нямаш представа колко го обичам.

— Повече от Париж?

— Различно е. — След седмица в Ню Йорк Джуди бе решила, че това е едно прекрасно, ослепително, изчерпващо те до дъно място. Мислеше, че никога не би го напуснала. Чувстваше се като негова собственичка — нещо, което никога не бе изпитвала към Париж. — Аз обичам Ню Йорк, а започвам да обичам и работата си. Откакто пътувам с шоуто, не предварително, животът ми вече не е толкова изтощителен и трескав, а пък е и много по-приятно. — Тя се обърна към Ги, примижавайки срещу следобедното слънце. — Пат ни кани на вечеря, за да обсъдим турнето на твоята колекция. Имам предвид, че тя иска и ти да пътуваш с нея — един истински френски французин с невероятен акцент. Само като те чуят, в Кливланд направо ще се побъркат.

— Нямам нищо против едно пътешествие из Щатите.

— Не очаквай да е като на почивка. — Джуди се обърна с гръб към водата, облегна се на парапета и размаха пръст срещу него. — Турнетата наистина изглеждат чудесни, ако съдиш по това, как посрещат манекенките на летището, как им връчват рози в целофан и ги настаняват в лимузините, но това е измама. В действителност пристигаме с последния нощен полет — шест души и трийсет и осем куфара, — а на летището ни чака камион. Измъквам момичетата от леглата още в зори и се почва. Една манекенка тръгва за сутрешното телевизионно шоу, а останалите се подготвят за ревюто в магазина, където цялата модна аудитория е облечена в безформени костюми и изпомачкани шлифери. Следват интервюта за всички местни вестници. Следобед — пак шоу в магазина, пак телевизионно предаване и обратно в самолета. Ако пътуваш вечер, пристигаш твърде късно за вечеря, ако пътуваш с първия самолет, нямаш време за закуска. Можеш само да пийнеш едно нескафе в хотелската стая. Вярвай ми, след турнето имаш нужда да реанимираш два дни с изключен телефон, без да ставаш от леглото, за да може да се възстанови нервната ти система и стомахът ти да почне да функционира нормално.

Тя замълча и се загледа в чайките, които пикираха над белезникавата вода.

— Всичко е едно непрекъснато опаковане и разопаковане. Горката камериерка трябва да глади дрехите преди всяко шоу, да вади и подрежда аксесоарите… Тези камериерки са истински светици! — Джуди изсумтя. — Но манекенките са дяволи, а сексуалните усложнения край нямат. Последният път имаше две лесбийки, които не си пускаха ръцете даже и на сцената… След това идва проблемът с храната. Разбира се, манекенките изпадат в паника при мисълта, че биха качили някой килограм, а най-слабите са най-ужасни. Или винаги са на диета от изсушени водорасли и лимони и очакват да ги има в менюто на хотела, или пък си поръчват хайвер и шампанско, като се опитват да ги включат в сметката за стаята. Винаги предупреждаваме хотелите, че няма да се правят никакви разходи допълнително и момичетата знаят това. Но пак се цупят, когато трябва да си платят от джоба за хайвера или да го върнат.

— Разкажи ми повече за тези клети кльощави момичета и техните оплетени сексуални истории. Сигурно не всички са толкова отегчителни.

— Предполагам, че някои от тях не са толкова лоши по природа, но водят много несигурен живот. Изцяло са погълнати от външността си, дори не могат да й се насладят, защото постоянно се страхуват, че ще я загубят. Нито една манекенка не се мисли за хубава. Постоянните прослушвания важат за всички, дори и за най-известните. А от двайсет момичета деветнайсет отпадат. Те трябва да издържат на безкрайни провали и затова са безкрайно уязвими.

Джуди нахлупи кремавата плетена шапка на ушите си.

— Някои момичета взимат лекарства за потискане на апетита и стават раздразнителни, обиждат се за най-малкото нещо. Други пък от постоянните местения по хотелите не могат да спят и взимат приспивателни. Едва ги будя сутрин. — Тя се изкиска. — Разбира се, понякога не мога да ги вдигна, защото просто не са в леглата си. Хващат си някой в бара и изчезват. Би трябвало да назначим човек на щат, само за да гони фоторепортерите.

— Не можеш да ме изплашиш. — Ги боцна Джуди по носа. — Разбира се, че ще дойда. Ще пътуваме заедно. Ти ми помогна да постигна успех във Франция. Джуди, този път трябва да споделим успеха. Няма да ми избягаш пак така лесно. Освен ако не продължиш да носиш такива смешни шапки. — Той грабна кремавата й плетена шапка и я хвърли в Ийст Ривър. — В такива парцали баба ми държеше топли варените яйца. Първото нещо, което ще направим утре, е да ти купим хубава лисича шапка от „Сакс“. Само невръстните бебета носят такива плетени шапчици.

За голямо негово учудване Джуди избухна в плач.