Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nightingale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2023 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Славея

Преводач: Диана Кутева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Ибис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 13.12.2016 г.

Редактор: Стамен Стойчев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-184-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17677

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Виан затвори вратата на спалнята и се облегна на нея, опитвайки се да се успокои. Чуваше Изабел да кръстосва стаята зад гърба й, движейки се с такъв гняв, че дъските на пода потреперваха. Колко дълго стоеше Виан тук сама, треперейки, опитвайки се да се окопити? Струваше й се, че са минали часове, докато се бореше със страха.

При нормални обстоятелства тя щеше да намери сили да говори разумно със сестра си, да изрече някои от нещата, отдавна премълчавани. Виан щеше да каже на Изабел колко съжалява за начина, по който се бе отнасяла към нея, когато беше малко момиченце. Може би щеше да успее да накара Изабел да разбере.

Виан се чувстваше толкова безпомощна след смъртта на маман. Когато папа ги отпрати надалеч, да живеят в този малък град, под студения и строг поглед на една жена, която не даде на момичетата капчица обич, Виан… посърна.

В друго време може би щеше да сподели с Изабел за нещата, които ги свързваха, да й разкаже колко нещастна беше след смъртта на маман, как реакцията на папа бе разбила сърцето й. Или как се бе отнесъл той с нея, когато отиде при него, бременна и влюбена… и как бе зашлевена през лицето и наречена позор. Как Антоан бутна папа назад силно и заяви: Аз ще се оженя за нея.

И отговорът на папа: Чудесно, цялата е твоя. Можеш да вземеш къщата. Но ще вземеш и ревящата й сестра.

Виан затвори очи. Мразеше да мисли за всичко това; всъщност от години го бе забравила. А сега, как можеше да го пропъди? Тя бе причинила на Изабел точно това, което им бе сторил баща им. Това бе най-огромното съжаление в живота на Виан.

Ала сега не бе моментът да се поправя счупеното.

Сега трябваше да направи всичко, което бе по силите й, за да защити живота на Софи, докато Антоан се прибере у дома. Изабел просто трябваше да го разбере.

Тя въздъхна и слезе долу, за да нагледа вечерята.

В кухнята завари картофената супа да ври толкова силно, че отвори капака и намали огъня.

— Мадам? Жизнерадостна ли сте?

Гласът му я накара да потрепери. Кога бе дошъл? Тя пое дълбоко дъх и приглади косата си. Той нямаше предвид тази дума. Наистина френският му бе ужасен.

— Това ухае много апетитно — рече той, пристъпвайки зад гърба й.

Виан остави дървената лъжица върху поставката за печката.

— Може ли да видя какво приготвяте?

— Разбира се — отвърна тя. Двамата се преструваха, че желанията й имат значение. — Това е просто картофена супа.

— Съпругата ми, уви, не е много добра готвачка.

Сега той бе точно зад нея, заел мястото на Антоан — един гладен мъж, надзъртащ в тенджерата с врящата супа.

— Вие сте женен? — рече тя, успокоена от факта, макар да не можеше да обясни защо.

— И скоро чакаме да ни се роди дете. Смятаме да го наречем Вилхелм, въпреки че няма да съм там, когато ще се роди, а и разбира се, подобни решения несъмнено трябва да се вземат от майка му.

Това беше толкова… човешко изказване. Виан осъзна, че се извръща леко, за да го погледне. Той беше с нейния ръст, всъщност висок точно колкото нея, което я изнервяше; да го гледа право в очите я караше да се чувства уязвима.

— С божията помощ всички скоро ще се приберем у дома — каза той.

Той също иска това да свърши, помисли си Виан с облекчение.

— Време е за вечеря, хер капитан. Ще се присъедините ли към нас?

— За мен би било чест, мадам. Макар че сигурно ще се зарадвате да узнаете, че повечето вечери ще работя до късно и ще вечерям с останалите офицери. Освен това често ще участвам във военни операции. Така че понякога едва ли ще забелязвате присъствието ми.

Виан го остави в кухнята и отнесе сребърните прибори в трапезарията, където едва не се сблъска с Изабел.

— Не бива да оставаш сама с него — изсъска сестра й.

Капитанът влезе в стаята.

— Нали не смятате, че ще се възползвам от вашето гостоприемство, а после ще ви навредя? Имам предвид тази вечер. Донесох вино. Бутилка прекрасно „Сансер“.

— Донесли сте ни вино — отбеляза Изабел.

— Както го изисква гостоприемството — отвърна той.

Виан си помисли „о, не“, но нищо не можеше да направи, за да попречи на Изабел да говори.

— Знаете ли какво се случи в Тур, хер капитан? — попита Изабел. — Как вашите „Щуки“ стреляха по невинни жени и деца, които бягаха, за да спасят живота си, и хвърляха бомби по нас?

— Нас? — повтори той със замислено изражение.

— Аз бях там. Виждате белезите по лицето ми.

— Ах — кимна той. — Сигурно е било много неприятно.

Изабел застина като статуя. Зелените й очи искряха на фона на червените и сините белези по бледата кожа.

— Неприятно.

— Помисли за Софи — напомни й Виан с равен тон.

Изабел скръцна със зъби и по лицето й се разля фалшива усмивка.

— Елате, капитан Бек, позволете да ви покажа вашето място.

За пръв път от един час насам Виан пое свободно глътка въздух. После бавно се отправи към кухнята, за да сипе храната.

* * *

Виан сервира вечерята в мълчание. Атмосферата около масата бе тежка, като плътен слой сажди, спуснал се над всички. Нервите на Виан бяха опънати до скъсване. Отвън слънцето клонеше към залез; розова светлина багреше прозорците.

— Искате ли малко вино, мадмоазел? — обърна се Бек към Изабел, докато си наливаше голяма чаша от бутилката „Сансер“, която бе донесъл на масата.

— Щом обикновените френски семейства не могат да си позволят да пият, хер капитан, как бих могла да му се насладя?

— Една глътка може би няма да…

Изабел довърши супата и стана от масата.

— Извинете ме. Повдига ми се.

— На мен също — заяви Софи. Скочи на крака и излезе след леля си от стаята със сведена глава като малкото кученце, следващо голямото куче водач.

Виан остана да седи напълно неподвижна на стола, лъжицата й застина над купата със супа. Те я оставяха сама с него.

Сърцето й пърхаше в гърдите. Тя остави внимателно лъжицата и попи уста със салфетката.

— Простете на сестра ми, хер капитан. Тя е своенравна и реагира необмислено.

— Моята дъщеря е същата. Очакваме само неприятности, когато порасне.

Това толкова изненада Виан, че тя се извърна към него.

— Имате дъщеря?

— Гизела — отвърна той и устните му се извиха в усмивка. — Тя е на шест, а майка й вече не може да я накара да свърши най-обикновените задачи, като например да си измие зъбите. Нашата Гизела предпочита да построи крепост, отколкото да прочете книга. — Той въздъхна, все още усмихнат.

Това я обърка и притесни, да узнае такива подробности за него. Опита се да измисли подходящ отговор, но нервите й бяха прекалено опънати. Взе лъжицата и отново започна да се храни.

Вечерята сякаш продължи цяла вечност, в мълчание, което я смазваше. В мига, в който той приключи и каза: „Беше много вкусно, благодаря“, тя скочи на крака и започна да раздига масата.

Слава богу, че той не я последва в кухнята. Остана в трапезарията, сам край масата, отпивайки от виното, което беше донесъл и което Виан знаеше, че има вкуса на есента — на круши и ябълки.

Когато изми, подсуши чиниите и ги подреди, нощта бе настъпила. Виан излезе от къщата и пристъпи на огрения от звездите двор, за да се наслади на краткия миг на покой. Върху каменната ограда се мярна сянка; може би някоя котка.

Чу зад гърба си стъпки, последвани от драскане на кибритена клечка и миризмата на сяра.

Тя отстъпи тихо назад, искаше й се да се разтвори в сенките. Ако се движеше достатъчно тихо, може би щеше да успее да се върне в къщата през страничната врата, без да издава присъствието си. Настъпи клон, чу острия пукот под краката си и замръзна.

Той излезе от овощната градина.

— Мадам — заговори, — значи, вие също обичате звездната светлина. Извинете, че наруших уединението ви.

Виан се боеше да помръдне.

Капитанът скъси разстоянието помежду им, застана до нея, сякаш си бе у дома, и зарея поглед към овощната градина.

— Тук човек може да забрави, че там се води война — каза той.

Виан си помисли, че гласът му прозвуча тъжно, и това й напомни, че донякъде те си приличат, и двамата бяха далеч от любимите хора.

— Вашият… началник… каза, че всички военнопленници ще останат в Германия. Какво означава това? Ами нашите войници? Със сигурност не сте пленили всички.

— Не знам, мадам. Някои ще се върнат. Мнозина няма.

— Виж ти. Какъв прекрасен малък задушевен миг между двама нови приятели — разнесе се гласът на Изабел.

Виан потръпна, ужасена, че са я заловили да стои тук с германец, враг, мъж.

Изабел стоеше на лунната светлина, облечена в костюм с цвят на карамел; в едната си ръка стискаше дръжката на куфара, а в другата най-хубавата шапка на Виан от Коко Шанел в стил „Довил“.

— Взела си моята шапка — изтъкна сестра й.

— Може да се наложи да чакам влака. Лицето ми все още е изранено от нацисткото нападение. — Докато го изричаше, се усмихваше на Бек. Всъщност не беше истинска усмивка.

Бек наклони глава и кимна отсечено.

— Очевидно имате да обсъдите някои неща помежду си. Ще се оттегля. — Отново кимна кратко и любезно, върна се в къщата и затвори вратата зад себе си.

— Не мога да остана тук — заяви Изабел.

— Разбира се, че можеш.

— Не желая да се сприятелявам с врага, Ви.

— По дяволите, Изабел. Да не си посмяла…

Изабел пристъпи по-близо.

— Ще изложа теб и Софи на риск. Рано или късно. Знаеш, че ще го направя. Ти ми каза, че трябва да защитя Софи. Това е единственият начин, по който мога да го направя. Ако остана, имам чувството, че ще експлодирам, Ви.

Гневът на Виан се стопи; без него почувства неизразима умора. Тази съществена разлика вечно бе съществувала между тях двете. Виан следваше правилата, а Изабел се бунтуваше. Дори в детството, когато тъгуваха, изразяваха различно емоциите си. Виан се потопи в мълчание след смъртта на маман, опита се да се преструва, че отхвърлянето на баща им не я бе наранило, докато Изабел се бунтуваше, устройваше сцени и бягаше, за да привлече внимание. Маман се бе заклела, че един ден двете ще станат най-добри приятелки. Никога това предсказание не е изглеждало по-малко вероятно.

Ала в момента Изабел имаше право. Виан постоянно щеше да се страхува какво ще каже или направи сестра й в присъствието на капитана и ако трябваше да е честна, Виан нямаше сили за това.

— Как ще заминеш? И къде?

— С влак. До Париж. Ще телеграфирам, когато пристигна.

— Бъди внимателна. Не прави нищо глупаво.

— Аз? Познаваш ме добре.

Виан привлече Изабел в обятията си, притисна я силно до гърдите си, сетне я пусна.

* * *

Пътят към града беше толкова тъмен, че Изабел не можеше да види краката си. Беше неестествено тихо и напрегнато, като затаен дъх, докато не приближи до летището. Там чу звука от маршируващи ботуши върху набитата пръст, грохота на мотоциклетите и камионите, минаващи покрай оградата от бодлива тел, която опасваше склада за амуниции и припаси.

Незнайно откъде изникна камион, с изгасени фарове, профуча с грохот по шосето; тя отскочи от пътя му, препъвайки се в канавката.

Движението по улиците на града също беше трудно, наоколо цареше непрогледен мрак, тъй като всички витрини на магазините бяха тъмни, уличните лампи не светеха, а прозорците бяха затъмнени. Тишината беше злокобна и изнервяща. Стъпките й отекваха прекалено шумно. С всяка измината крачка, Изабел осъзнаваше, че комендантският час бе настъпил, а тя го нарушаваше.

Шмугна се в една от уличките, вървеше несигурно по неравния тротоар, опипвайки каменните фасади за ориентир. Щом чуеше гласове, застиваше, притаяваше се в сенките, докато отново се възцари тишина. Стори й се, че измина цяла вечност, докато стигне до крайната си цел: железопътната гара в края на града.

— Стой!

Изабел чу думата и в същото време прожектор я обля с бяла светлина. Тя беше една сянка, приведена под яркия лъч.

Приближи я германски часовой, с пушка на рамо.

— Ти си само едно момиче — промърмори той, пристъпвайки по-близо. — Знаеш за комендантския час, ja?[1] — попита строго.

Тя бавно се изправи срещу него със смелост, каквато не изпитваше.

— Знам, че не е позволено да сме навън толкова късно. Обаче случаят е спешен. Трябва да отида в Париж. Баща ми е болен.

— Къде е твоят аусвайс[2]?

— Нямам.

Германецът свали пушката от рамото си и я стисна в ръце.

— Не може да се пътува без аусвайс.

— Но…

— Върви си у дома, момиче, преди да пострадаш.

— Но…

Веднага, преди да реша да се заема с теб.

Вътрешно Изабел крещеше от отчаяние. Струваше й огромно усилие да се отдалечи от патрула, без да каже нито дума.

По обратния път към дома тя дори не си направи труда да се крие в сенките. Демонстрираше пренебрежението си към комендантския час, предизвиквайки ги отново да я спрат. Част от нея искаше да я заловят, за да даде воля на ругатните, крещящи в главата й.

Това не можеше да бъде нейният живот. Заклещена като в капан в една къща с нацист, в град, който се бе предал без нито един вик на протест. Виан не бе единствената, която искаше да се самозалъгва, че Франция нито е капитулирала, нито е била завладяна. В града собствениците на магазините и кафенетата се усмихваха на германците, наливаха им шампанско и им продаваха най-хубавите парчета месо. Селяните свиваха рамене и продължаваха с живота си; о, те мърмореха неодобрително, клатеха глави и упътваха в погрешна посока, когато ги попитаха, но освен тези незначителни прояви на непокорство, не правеха нищо. Нищо чудно, че германските войници се държаха арогантно. Те бяха завзели този град без никаква съпротива. По дяволите, бяха направили същото с цяла Франция.

Но Изабел никога нямаше да забрави това, което бе видяла в полята край Тур.

Когато се прибра и се качи на горния етаж, в спалнята, която беше нейна като дете, тя затръшна яростно вратата зад гърба си. Малко по-късно усети цигарен дим, което я вбеси толкова много, че й се искаше да закрещи.

Той беше там, долу, и пушеше цигара. Капитан Бек, с изсеченото си лице и фалшивата усмивка, който, ако пожелаеше, всеки миг можеше да ги изхвърли от тази къща. Поради каквато и да било причина или изобщо без причина. Отчаянието й прерасна в ярост, каквато никога досега не бе изпитвала. Имаше чувството, че в нея тиктака бомба, която всеки момент ще експлодира. Едно погрешно движение — или дума — и Изабел можеше да избухне.

Отправи се с гневна крачка към спалнята на Виан и отвори вратата.

— Нужен е пропуск, за да напуснеш града — заяви тя с нарастващ гняв. — Копелетата няма да ни позволят да се качим на влака, за да видим семействата си.

— Това е положението — рече Виан в тъмнината.

Изабел не знаеше дали това, което долови в гласа на сестра си, бе облекчение или разочарование.

— Утре сутринта ще дойдеш в града с мен. Ще се редиш на опашките, докато аз съм в училище, и ще купиш това, което можеш.

— Но…

— Никакво „но“, Изабел. Сега си тук и ще останеш. Време е да поемеш част от тежестта. Трябва да мога да разчитам на теб.

* * *

През следващата седмица Изабел се опита да се държи примерно, но това беше невъзможно с онзи мъж, живеещ под същия покрив. Нощ след нощ не можеше да заспи. Лежеше в леглото, сама в мрака, докато си представяше най-лошото.

Тази сутрин, малко преди зазоряване, девойката се отказа от преструвките и стана от леглото. Изми си лицето, облече семпла памучна ежедневна рокля, уви шал около накълцаната си коса и слезе долу.

Виан седеше на дивана и плетеше на светлината на газената лампа до нея. В осветения кръг, който я отделяше от тъмнината, изглеждаше бледа и болнава; очевидно тя също не бе спала много през тази седмица. Вдигна изненадано глава към Изабел.

— Рано си станала.

— Чака ме един дълъг ден във висене по опашки. Най-добре е да тръгна по-рано — отвърна Изабел. — Първият на опашката взема най-добрата храна.

Виан остави плетката настрани и се изправи. Приглади роклята си (още едно напомняне, че той беше в къщата: нито една от тях не слизаше долу по нощница), отиде в кухнята и се върна с купоните за храна.

— Днес ни се полага месо.

Изабел грабна купоните от Виан, излезе от къщата и се гмурна в мрака на затъмнения свят.

Докато вървеше, зората пропукваше, осветявайки света — късче свят, който приличаше на Кариво, но беше изцяло чужд. Като минаваше покрай летището, с рев я задмина малка зелена кола с надпис отзад ПОЛИЦИЯ.

Гестапо.

На летището вече кипеше оживена дейност. Тя видя четирима часовои отпред — двама пред новопостроения портал и двама пред двойните врати на сградата. Нацистките знамена се вееха на ранния сутрешен бриз. Няколко самолета стояха на пистата, готови за излитане — за да хвърлят бомби над Англия и цяла Европа. Войници маршируваха пред червени надписи: ЗАБРАНЕНО. ВЛИЗАНЕТО СЕ НАКАЗВА СЪС СМЪРТ.

Изабел продължи да върви.

Когато пристигна пред месарницата, вече четири жени се бяха наредили на опашка. Тя застана най-отзад.

Точно тогава видя късче тебешир върху пътя, завряно до бордюра на тротоара. Веднага се досети как може да го използва.

Озърна се — никой не я гледаше. А и защо да го правят, когато наоколо гъмжеше от германски войници? Мъже в униформи важно се разхождаха из града, като пауни, купуваха всичко, което им привлечеше погледа. Нагли и шумни, често избухващи в смях. Неизменно учтиви, отваряха вратите пред жените и докосваха леко шапки, но не можеха да заблудят Изабел.

Тя се наведе, взе тебешира и го скри в джоба. Беше едновременно опасно и прекрасно само да го притежава. Започна да потупва нетърпеливо крак, докато чакаше да й дойде редът.

— Добро утро — поздрави тя и подаде купоните за храна на съпругата на месаря, жена с уморено лице, с тънка коса и още по-тънки устни.

— Джолан, един килограм. Това е всичко, което остана.

— Кокали?

— Германците взеха всичкото хубаво месо, мадмоазел. Всъщност имате късмет. Свинското е verboten за французите, ако не знаете, но те не искат джолан. Ще го вземете или non?[3]

— Аз ще го взема — обади се някой зад нея.

— Аз също! — изкрещя друга жена.

— Вземам го — каза Изабел. Взе малкия пакет, увит в смачкана хартия и пристегнат с канап.

От отсрещната страна на улицата чу тропота на войнишки ботуши, маршируващи по калдъръма, дрънченето на саби в ножници, мъжки смях и мъркащите гласове на французойките, които топлеха леглата им. Трима германски войници седяха недалеч край маса пред кафенето.

— Мадмоазел? — извика й един от тях и й махна. — Елате да пиете кафе с нас.

Тя вкопчи пръсти в плетената кошница със съкровището, увито в хартия, малко и оскъдно, и не им обърна внимание. Промъкна се край ъгъла и се шмугна в една алея, тясна и извита като всички улички в града. Проходите бяха малки и от улицата изглеждаха като задънени. Местните знаеха как да се ориентират из тях така лесно, както лодкар, познаващ блатиста река. Изабел продължи напред, незабелязана от никого. Всички магазини на алеята бяха затворени.

Плакатът на витрината на изоставения магазин за дамски шапки изобразяваше прегърбен старец с голям извит нос, със злобно и алчно изражение, стискащ торба с пари, а зад него се виждаха трупове сред локви кръв. Тя видя думата Juif — евреин — и спря.

Знаеше, че трябва да продължи да върви. В крайна сметка това беше само пропаганда, нескопосан опит да се обвинят евреите за всички беди на този свят и за тази война.

Въпреки това.

Озърна се наляво. На по-малко от петнайсетина метра се намираше „Льо Гранд“, главната улица, минаваща през града; отдясно имаше остър завой на алеята.

Изабел бръкна в джоба си и напипа парчето тебешир. Когато се увери, че наоколо бе чисто, тя написа върху плаката едно огромно V — знака на победата, зачертавайки колкото можа повече от нарисуваното лице.

Някой я сграбчи толкова силно за китката, че тя ахна. Парчето тебешир падна, изтрака върху настилката и се търкулна в една цепнатина.

— Мадмоазел — каза някакъв мъж, като я бутна грубо към плаката, който тя току-що бе обезобразила, като притисна бузата й към хартията, така че да не може да го види, — знаете ли, че е verboten да се прави това? И наказанието е смърт?

Бележки

[1] Да (нем.). — Б.пр.

[2] Документ за самоличност, позволяващ да се пътува. — Б.пр.

[3] Не (фр.). — Б.пр.