Кристин Хана
Славея (37)

Глава 37

Дори през този ясен, безоблачен мартенски ден апартаментът на Авеню дьо ла Бурдоне приличаше на мавзолей. Прахта покриваше всяка повърхност и се бе наслоила върху подовете. Виан отиде до прозорците, смъкна затъмняващите завеси и за пръв път от години пусна светлината в тази стая.

Явно от известно време никой не бе влизал в жилището. Навярно от онзи ден, когато папа бе излязъл, за да спаси Изабел.

Повечето от картините все още бяха по стените, а мебелите — по местата си, макар че някои бяха насечени на дърва за огрев и струпани в ъгъла. Върху масата за хранене имаше празна купа за супа и лъжица. Върху полицата над камината бяха подредени томчетата с поезията на баща й, които той сам бе издал.

— Няма следи, че тя е била тук. Трябва да проверим в хотел „Лутеция“.

Виан знаеше, че трябва да опакова фамилните вещи, да прибере тези останки от един различен живот, но сега не можеше да го направи. Не искаше. По-късно.

Тя, Антоан и Софи напуснаха апартамента. На улицата отвън, навсякъде около тях се забелязваха признаци на възстановяване. Парижаните, като къртици, излизаха на слънце след години в тъмнина. Но все още имаше опашки за храна, купони и лишения. Войната може и да клонеше към своя край — германците отстъпваха по всички фронтове — но все още не бе свършила.

Те отидоха в хотел „Лутеция“, където по време на окупацията се помещаваше Абверът^[1], а сега бе приемен център за хората, завръщащи се от лагерите.

Виан стоеше в елегантното претъпкано фоайе. Оглеждаше се наоколо и стомахът й се свиваше от мъка. Слава богу, че бе оставила Даниел при майка Мари-Терез. Рецепцията беше пълна с мършави, остригани хора с празни очи, облечени в дрипи. Приличаха на ходещи трупове. Сред тях се движеха лекари, служители от Червения кръст и журналисти.

Един мъж приближи към Виан и тикна черно-бяла фотография в лицето й.

— Виждали ли сте я? Последно чухме, че е била в „Аушвиц“.

Върху снимката се виждаше засмяно красиво момиче, застанало до велосипед. Не беше на повече от петнайсет години.

— Не — поклати глава Виан. — Съжалявам.

Мъжът вече се отдалечаваше, изглеждаше замаян, както и Виан се чувстваше.

Навсякъде, където и да погледнеше, виждаше разтревожени семейства, хората държаха снимки в треперещите си ръце, умолявайки за новини за обичните им хора. Стената отдясно беше покрита със снимки, бележки, имена и адреси. Живите търсеха изгубените. Антоан пристъпи до Виан и сложи ръка на рамото й.

— Ще я намерим, Ви.

— Маман? — попита Софи. — Добре ли си?

Тя сведе поглед към дъщеря си.

— Може би трябваше да те оставим у дома.

— Вече е твърде късно, за да ме закриляш — отвърна Софи. — Трябваше да го знаеш.

Виан ненавиждаше тази истина, както и много други. Хвана ръката на дъщеря си и решително си запроправя път през тълпата, съпровождана от Антоан. Вляво видя група мъже в мръсни раирани затворнически дрехи, които приличаха на скелети. Как бе възможно още да са живи?

Тя дори не осъзна, че отново се е заковала на място, докато една жена не изникна пред нея.

— Мадам? — каза тихо жената, служителка на Червения кръст.

Виан откъсна поглед от живите скелети, покрити с парцали.

— Търся някои хора… моята сестра, Изабел Росиньол. Беше арестувана за сътрудничество с врага и депортирана. Както и най-добрата ми приятелка Рашел дьо Шамплен, която също бе депортирана. Съпругът й Марк беше военнопленник. Аз… не знам какво се е случило с всекиго от тях, нито как да ги търся. И… аз имам списък с еврейски деца в Кариво. Трябва да ги събера с родителите им.

Служителката от Червения кръст, слаба сивокоса жена, извади един лист и записа имената, които Виан й даде.

— Ще отида в стаята с архива и ще проверя тези имена. Що се отнася до децата, елате с мен.

Тя поведе тримата към една стая в дъното на коридора, където възрастен мъж с дълга брада седеше зад бюро, отрупано с документи.

— Мосю Монтан — каза служителката от Червения кръст, — тази жена има информация за няколко еврейски деца.

Възрастният мъж я погледна с кървясалите си очи и щракна с дългите космати пръсти.

— Влезте.

Жената от Червения кръст си тръгна. Внезапно настъпилата тишина беше смущаваща след шума и хаоса.

Виан приближи до бюрото. Ръцете й бяха влажни от пот. Тя ги изтри в полата си.

— Аз съм Виан Мориак. От Кариво. — Отвори чантата си и извади списъка, който бе съставила миналата нощ от трите списъка, които бе съхранявала през войната. Остави го върху бюрото му. — Това са скрити еврейски деца, мосю. Намират се в сиропиталището в абатство „Дьо ла Трините“ под грижите на майката игуменка Мари-Терез. Не знам как да ги върна на родителите им. С изключение на първото име от списъка. Ари дьо Шамплен живее с мен. Аз търся родителите му.

— Деветнайсет деца — промълви той тихо.

— Не са много, знам, но…

Той я гледаше, сякаш бе героиня, а не една изплашена оцеляла.

— Това са деветнайсет деца, които са щели да умрат в лагерите заедно с родителите си, мадам.

— Можете ли да ги върнете на семействата им? — попита тя тихо.

— Ще се опитам, мадам. Но за съжаление, повечето от тези деца със сигурност вече са сираци. Списъците, които идват от лагерите, са едни и същи: майка мъртва, баща мъртъв, никакви живи роднини във Франция. И толкова малко деца са оцелели. — Той прокара ръка през оредяващата си сива коса. — Ще изпратя вашия списък в ОСЕ в Ница. Те се опитват да съберат разделените семейства. Merci, мадам.

Виан изчака малко, но мъжът не каза нищо повече. Тя пристъпи към съпруга и дъщеря си и тримата напуснаха кабинета. Отвън отново се озоваха сред тълпата от бежанци, семейства и оцелели от концлагерите.

— Какво ще правим сега? — попита Софи.

— Ще почакаме за сведения от служителката на Червения кръст — отвърна Виан.

Антоан посочи към стената със снимки и имена на изчезнали хора.

— Трябва да я потърсим там.

Тримата се спогледаха разбиращо, осъзнаваха колко мъчително ще е да стоят там, търсейки сред снимките на изчезналите. Въпреки това приближиха към морето от фотографии и бележки и започнаха да ги разглеждат една по една.

Бяха стояли там почти два часа, когато жената от Червения кръст се върна.

— Мадам?

Виан се обърна.

— Съжалявам, мадам. Рашел и Марк дьо Шамплен фигурират сред починалите. Никъде няма сведения за Изабел Росиньол.

Виан чу починали и изпита почти непоносима мъка. Решително пропъди чувството. Щеше да мисли за Рашел по-късно, когато остане сама. Ще излезе с чаша шампанско навън, под тисовото дърво, и ще поговори с приятелката си.

— Какво означава това? Че няма данни за Изабел? Аз ги видях да я отвеждат.

— Върнете се у дома и чакайте завръщането на сестра си — посъветва я служителката. Докосна ръката на Виан. — Имайте надежда. Не всички лагери са били освободени.

Софи я погледна.

— Може би се е направила невидима.

Виан докосна лицето на дъщеря си и се усмихна тъжно.

— Ти си толкова пораснала. Това ме прави горда и в същото време ми къса сърцето.

— Хайде — подкани я Софи, дърпайки ръката й. Виан позволи на дъщеря си да я отведе. Чувстваше се повече като дете, отколкото като родител, докато си проправяха път през навалицата във фоайето навън към огряната от слънцето улица.

Часове по-късно, когато бяха във влака, отвеждащ ги у дома, седнали на дървените скамейки във вагона трета класа, Виан се взираше през прозореца към опустошения от бомбардировките пейзаж. Антоан бе заспал до нея, облегнал глава на мръсния прозорец.

— Как се чувстваш? — попита Софи.

Виан сложи ръка върху издутия си корем. Усети под дланта си потрепване, леко подритване. Посегна към ръката на Софи.

Момичето се опита да я отдръпне; Виан нежно настоя. Постави ръката на дъщеря си върху корема си.

Софи усети лекото помръдване и очите й се разшириха. Погледна майка си.

— Как можеш…

— Тази война промени всички нас, Соф. Сега Даниел е твой брат, след като Рашел… вече я няма. Наистина е твой брат. А това бебе, той или тя, не носи вина за зачатието си.

— Трудно е да се забрави — промълви момичето тихо. — И никога няма да простя.

— Но любовта е по-силна от омразата, иначе няма бъдеще за нас.

Софи въздъхна.

— Предполагам — рече тя с прекалено зрял тон за момиче на нейната възраст.

Виан сложи длан върху ръката на дъщеря си.

— Ще си го напомняме един на друг, oui. В мрачните дни. Ще бъдем силни и ще се подкрепяме взаимно.

* * *

Проверката продължаваше с часове. Изабел се свлече на колене. В мига, в който падна на земята, си заповяда: остани жива, и отново се изправи.

Пазачите обикаляха района с кучетата си, подбирайки жените за газовата камера. Носеха се слухове, че предстои ново преместване. Този път в „Маутхаузен“^[2], където бяха умъртвени хиляди хора: съветски военнопленници, евреи, пилоти на съюзниците, политически затворници. Говореше се, че който е прекрачил вратите му, никога повече не е излязъл.

Изабел се закашля. Кръвта обагри дланта й. Тя побърза да я изтрие в мръсната дреха, преди пазачите да я видят.

Гърлото й изгаряше, главата й пулсираше от болка. Беше толкова погълната от страданията си, че не забеляза веднага шума на моторите.

— Чу ли това? — попита Мишлин.

Изабел долови настаналия сред затворниците смут. Беше трудно да се съсредоточи, когато толкова силно я болеше. Дробовете й изгаряха с всяко вдишване.

— Те заминават — чу тя.

— Изабел, погледни!

Тя видя първо яркосиньото небе, дърветата и концлагеристите. После забеляза.

— Пазачите ги няма — изхъхри с дрезгав, накъсан глас.

Вратите се отвориха с трясък и колона от американски камиони нахлу през тях; войниците седяха върху капаците на камионите, висяха от каросериите с преметнати през гърдите пушки.

Американци.

Коленете на Изабел се подкосиха.

— Миш… ли… н — прошепна тя с глас, прекършен като духа й. — Ние… успяхме…

* * *

Тази пролет дойде краят на войната. В обръщение по радиото генерал Айзенхауер настоя за безусловна капитулация на Германия. Американците прекосиха Рейн и навлязоха в Германия; съюзниците печелеха битка след битка и освобождаваха концентрационните лагери. Хитлер се криеше в бункер.

А Изабел още не се бе върнала у дома.

За пореден път Виан затвори вратичката на пощенската кутия.

— Като че ли е безследно изчезнала.

Антоан нищо не отговори. Вече седмици търсеха Изабел. Виан се редеше с часове на опашки, звънеше по телефона и бе изпратила безброй писма до агенции и болници. Миналата седмица те посетиха още лагери за изселени лица, но без резултат. Никъде нямаше данни за Изабел Росиньол. Сякаш бе изчезнала от лицето на земята — ведно със стотици хиляди други затворници.

Може би Изабел бе оцеляла в лагерите само за да бъде застреляна ден преди пристигането на съюзническите войски. Навярно е била в един от лагерите, „Берген-Белзен“, при чието освобождение съюзниците бяха намерили камари от все още топли трупове.

Защо?

За да не проговорят.

— Ела с мен — подкани я съпругът й и улови ръката й. Тя вече не се вцепеняваше при докосването му, нито трепваше, но все още не можеше напълно да се отпусне. През месеците след завръщането на Антоан те се преструваха на влюбени, и двамата го знаеха. Той каза, че не я люби заради бебето, и тя се съгласи, че така е по-добре, но и двамата знаеха.

— Имам изненада за теб — заяви той, докато я водеше към задния двор.

Небето беше ослепително синьо, а под него тисовото дърво хвърляше прохладна сянка.

В беседката няколко кокошки кълвяха в прахоляка, кудкудякаха и пляскаха с крила.

Един стар чаршаф бе опънат между клона на дървото и желязната стойка за шапки, която Антоан бе открил в хамбара. Той я поведе към един от столовете върху каменните плочи. През годините на отсъствието му мъхът и тревата бяха превзели тази част от двора, затова столът стоеше нестабилно върху неравната повърхност. Тя седна предпазливо; напоследък се чувстваше тромава. Усмивката, с която я дари съпругът й, беше едновременно заслепяваща с радостта и смайваща с интимността си.

— Децата и аз се трудихме през целия ден. Това е за теб.

Децата и аз.

Антоан застана пред спуснатия чаршаф и махна плавно със здравата си ръка.

— Госпожи и господа, деца, мършави зайци и кокошки, смърдящи като лай…

Зад импровизираната завеса Даниел се изкиска, а Софи му изшътка да мълчи.

— В тон с прекрасната традиция на Мадлен в Париж, която беше първата звездна роля на мадмоазел Мориак, аз ви представям певците от „Льо Жарден“. — С артистичен жест той отметна завесата, разкривайки дървена платформа, издигната върху тревата там, където теренът не беше толкова наклонен. Върху нея Софи стоеше до Даниел. Двамата се бяха увили с одеяла вместо пелерини, закичени отпред с разцъфнало ябълково клонче и корони на главите, изработени от някакъв блестящ метал, върху които бяха залепили красиви камъчета и парченца цветно стъкло.

— Здравей, маман! — замаха Даниел възторжено.

— Шшт! — смушка го Софи. — Помниш ли?

Даниел кимна сериозно.

Те се извърнаха внимателно — дървеният под се разклати под краката им — хванаха се за ръце и се обърнаха към Виан.

Антоан поднесе сребриста хармоника към устата си и изсвири тъжна нота. Тя увисна във въздуха задълго, трептяща като покана, после се разля мелодията.

Софи запя с високия си чист глас:

— Frere Jacques, Frere Jacques…

Софи приклекна, а Даниел изпъчи гърди и запя:

— Dormez-vous? Dormez-vous?^[3]

Виан притисна ръка върху устата, но не успя напълно да заглуши смеха си.

Върху сцената песента продължаваше. Тя виждаше колко беше щастлива Софи да прави това някога съвсем обикновено нещо, това малко представление за родителите си и с какво усърдие се бе съсредоточил Даниел върху ролята си.

Сценката беше невероятно магична и красива в простотата си. Едно мигновение от предишния им живот.

Виан усети как радостта разцъфва в гърдите й.

Всичко ще бъде наред, помисли си тя и погледна към Антоан. В сянката на дървото, посадено от прадядо й, докато детските гласове изпълваха въздуха, тя видя своята половинка и отново си помисли: Всичко ще бъде наред.

— … дин… дан… дон…

Когато песента свърши, Виан бурно заръкопляска. Децата се поклониха царствено. Даниел се препъна в импровизираната си пелерина, претърколи се в тревата и избухна в смях. Виан се запъти към сцената, клатушкайки се с наедрелия си корем, и задуши децата в прегръдките си, обсипвайки ги с възторжени похвали.

— Каква прекрасна идея — обърна се тя към Софи с очи, сияещи от любов и гордост.

— Аз бях много съсредоточен, маман — обяви Даниел гордо.

Виан не можеше да ги пусне. Бъдещето, което бе зърнала, изпълваше душата й с безкрайна радост и щастие.

— Двамата с папа го планирахме — каза Софи. — Също както някога, маман.

— И аз участвах в плана — намеси се Даниел, издувайки малките си гърди.

Тя се засмя.

— Какви великолепни певци бяхте и двамата! И…

— Виан? — обади се Антоан зад нея.

Тя не можеше да откъсне взор от сияйната усмивка на Даниел.

— Колко време ти отне да научиш песента?

— Маман — заговори Софи. — Някой е дошъл.

Виан се обърна и погледна.

Антоан стоеше близо до задната врата с двама мъже; и двамата носеха протрити черни костюми и черни барети. Единият държеше очукан куфар.

— Софи, погрижи се за брат си — каза Антоан на децата. — Ние трябва да обсъдим нещо с тези хора. — Той се приближи до Виан, сложи ръка на кръста й и й помогна да се изправи, побутвайки я напред. Запътиха се в мълчалива редица към къщата.

Когато вратата се затвори зад тях, мъжете се извърнаха към Виан.

— Аз съм Натаниъл Лернер — представи се по-възрастният от двамата. Имаше сива коса и кожа с кафеникаво жълтеникав цвят. Бузите му бяха покрити със старчески петна.

— Аз съм Филип Хоровиц — каза другият мъж. — Ние сме от ОСЕ.

— Защо сте дошли? — попита Виан.

— Тук сме, за да вземем Ари дьо Шамплен — отвърна Филип тихо. — Той има роднини в Америка, всъщност в Бостън, и те се свързаха с нас.

Виан щеше да падне, ако Антоан не я държеше здраво.

— Разбрахме, че съвсем сама сте спасили деветнайсет еврейски деца. При това, докато в дома ви е живял германски офицер. Това е впечатляващо, мадам.

— Героично — додаде Натаниъл.

Антоан сложи ръка на рамото й и когато усети докосването му, Виан осъзна колко дълго е останала мълчалива.

— Рашел беше моята най-добра приятелка — отрони тихо. — Опитах се да й помогна да се добере до Свободната зона, преди да я депортират, но…

— Дъщеря й е била убита — вметна Лернер.

— Откъде знаете?

— Нашата работа е да издирваме житейски истории и да събираме семейства — отвърна той. — Говорихме с няколко жени, които са били в „Аушвиц“ с Рашел. За съжаление, тя е живяла по-малко от месец там. Съпругът й Марк е бил убит в Щамлаг^[4] 13-А. Той не е имал късмет като съпруга ви.

Виан не каза нищо. Знаеше, че мъжете й дават време, и оценяваше жеста им, но в същото време го ненавиждаше. Не искаше да приеме случващото се.

— Даниел, Ари, беше роден седмица преди Марк да замине на фронта. Той не помни никого от родителите си. Така беше най-безопасно, да го оставим да вярва, че е мой син.

— Но той не е ваш син, мадам. — Гласът на Лернер беше нежен, но думите му шибаха като камшик.

— Обещах на Рашел, че ще го пазя — каза тя.

— И сте изпълнили обещанието си. Но сега е време Ари да се върне при семейството си. При неговия народ.

— Той няма да разбере — настоя тя.

— Може би не — кимна Лернер, — но въпреки това.

Виан погледна за помощ към Антоан.

— Ние го обичаме. Той е част от нашето семейство. Той трябва да остане при нас. Ние искаме да остане, нали, Антоан?

Съпругът й кимна със сериозно изражение.

Тя се обърна към мъжете.

— Ние можем да го осиновим, да го отгледаме като наше дете. Но разбира се, ще го възпитаме в еврейската вяра. Ще му кажем кой е той, ще го водим в синагогата и…

— Мадам — въздъхна Лернер.

Филип пристъпи до Виан и взе ръцете й в своите.

— Знаем, че го обичате и той ви обича. Знаем, че Ари е твърде малък, за да разбира, че ще плаче за вас и вие ще му липсвате… може би с години.

— Но въпреки това искате да го отведете.

— Вие разсъждавате от гледна точка на разбитото сърце на едно момче. Аз съм тук заради разбитото сърце на моя народ. Разбирате ли? — Лицето му посърна, ъгълчетата на устата му увиснаха печално. — Милиони евреи бяха избити в тази война, мадам. Милиони. — Замълча, изчаквайки тя да осъзнае думите му. — Цяло едно поколение изчезна. Сега ние трябва да се сплотим, малцината от нас, които са останали; трябва да възстановим нашата общност. Едно момче без спомени кое е било, може да ви се струва малка загуба, но за нас той е бъдещето. Не можем да ви позволим да го възпитавате в религия, която не е вашата, и от време на време да го водите в синагогата. Ари трябва да знае кои са корените му, да бъде сред своя народ. Несъмнено майка му би искала това.

Виан си помисли за хората, които бе видяла във фоайето на хотел „Лутеция“, онези ходещи скелети с изтерзаните им очи, и безкрайната стена със снимки.

Милиони са били избити.

Цяло едно поколение бе изгубено.

Как би могла да откъсне Ари от народа му, от семейството му? Тя бе готова да се бори с нокти и зъби за всяко едно от децата си, но в случая нямаше противник, с когото да се бори, само загуба за двете страни.

— Кой ще го вземе? — попита тя, без да я е грижа, че гласът й пресекна.

— Първа братовчедка на майка му. Тя има единайсетгодишно момиче и шестгодишен син. Те ще обичат Ари като свое дете.

Виан не можа да намери сили да кимне, нито да изтрие сълзите от очите си.

— Може би те все пак ще ми изпращат снимки?

Филип се взря в нея.

— Той трябва да ви забрави, мадам, да започне нов живот.

Въпреки огромната си болка Виан не можеше да не признае тази горчива истина.

— Кога ще го вземете?

— Сега — отвърна Лернер.

Сега.

— Не можем нищо да променим, нали? — попита Антоан.

— Не, мосю — отвърна Филип. — Правилното решение е Ари да се върне при своя народ. Той е един от щастливците, че все още има живи роднини.

Виан усети как Антоан стисна ръката й в своята. Поведе я по стълбите, като неведнъж се наложи да я дърпа, за да я накара да върви. Тя изкачи дървените стъпала с натежали като олово крака, които отказваха да се движат.

В спалнята на сина си (не, вече не беше на нейния син) тя се движеше като сомнамбул, докато опаковаше малкото му дрехи и вещи. Протрита плюшена маймунка с очи, изтрити от много гушкане, парче вкаменено дърво, което той бе намерил край реката миналото лято, и палтенцето, което Виан му бе ушила от парчета от дрехите, които му бяха омалели. На гърба му бе извезала „На нашия Даниел с любов, маман, папа и Софи“.

Припомни си, когато той за пръв път го прочете и попита: „Папа ще си дойде ли?“, а тя бе кимнала и му бе казала, че близките ни хора винаги намират пътя към дома.

— Не искам да го изгубя. Не мога…

Антоан я притисна до гърдите си и я остави да се наплаче.

— Ти си силна — промърмори той в ухото й, когато тя най-после се успокои. — Всички трябва да бъдем. Ние го обичаме, но той не е наш.

Тя толкова отчаяно се бе опитвала да бъде силна. Още колко загуби можеше да понесе сърцето й?

— Искаш ли аз да му кажа? — попита Антоан.

Тя искаше той да го направи, искаше го повече от всичко, но това бе дълг на майката.

С треперещи ръце набута вещите на Даниел — Ари — в стара брезентова раница. Чак когато излезе от стаята, осъзна, че не е дочакала Антоан да я последва. Беше й нужна цялата воля, за да продължи да диша, да се движи. Отвори вратата на спалнята си и зарови в шкафа, докато не намери малка фотография в рамка на себе си и на Рашел. Това беше единствената снимка, останала й от Рашел. Беше направена преди десет или дванайсет години. Написа имената им на гърба, сетне я пъхна в джоба на раницата и излезе от стаята. Без да обръща внимание на мъжете на долния етаж, тя отиде в задния двор, където децата — все още с пелерини и корони — играеха върху импровизираната сцена.

Тримата мъже я последваха.

Софи вдигна поглед към тях.

— Маман?

Даниел се засмя. Колко дълго тя щеше да помни точно този звук? Не достатъчно дълго. Вече го знаеше. Спомените — дори най-хубавите — избледняваха.

— Даниел? — Наложи се да си прочисти гърлото и отново да опита. — Даниел? Би ли дошъл тук?

— Какво не е наред, маман? — притесни се Софи. — Имаш вид, сякаш плачеш.

Виан пристъпи напред, притиснала раницата отстрани до тялото си.

— Даниел?

Той й се ухили.

— Искаш отново ли да пеем, маман? — попита, изправяйки килнатата си корона.

Отправи се към нея, като повдигаше края на пелерината, за да не се спъне в нея.

Тя коленичи в тревата и взе ръцете му в своите.

— Няма как да те накарам да разбереш това. — Гласът й се прекърши. — След време щях да ти разкажа всичко. Когато пораснеш. Дори щяхме да отидем в някогашния ти дом. Но часът настъпи, капитан Дан.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти знаеш колко много те обичаме — промълви тя.

— Oui, маман — кимна Даниел.

— Ние те обичаме, Даниел, от мига, в който се появи в нашия живот, но по рождение ти принадлежиш на друго семейство. Имаше друга маман и друг папа и те също те обичаха.

Даниел смръщи вежди.

— Имал съм друга маман?

— О, не — простена зад нея Софи.

— Името й е Рашел дьо Шамплен и тя те обичаше с цялото си сърце. А твоят папа беше един храбър мъж, на име Марк. Искам аз да съм тази, която ще ти разкаже за тях, но не мога… — тя избърса сълзите от очите си, — защото братовчедката на твоята маман също те обича и иска да отидеш да живееш при нея в Америка, където хората имат много храна, а децата купища играчки, с които да си играят.

Очите на момчето плувнаха в сълзи.

— Но ти си моята маман. Не искам да заминавам.

Тя искаше да му каже: „И аз не искам да заминаваш“, но това само щеше още повече да го изплаши, а последният й дълг като майка беше той да се почувства защитен.

— Знам — отрони тя тихо, — но там ще ти хареса, капитан Дан, а новото ти семейство ще те обожава. Може би те дори имат кученце, за каквото ти винаги си мечтал.

Той се разплака и тя го привлече в прегръдките си. Навярно й бе нужен най-големият кураж в живота й, за да го пусне. Тя се изправи. Двамата мъже тутакси се появиха до нея.

— Здравей, млади човече — каза Филип на Даниел и широко му се усмихна.

Даниел изхлипа.

Виан улови ръката му и го поведе през къщата, в предния двор, покрай мъртвото дърво, осеяно с възпоминателните парчета плат, през счупената порта към синьото Пежо, паркирано отстрани на пътя.

Лернер седеше на шофьорската седалка, докато Филип я чакаше до задния калник. Двигателят изрева; ауспухът избълва черен дим.

Филип отвори задната врата. Хвърли един последен тъжен поглед към Виан и се плъзна върху седалката, като остави вратата отворена.

Софи и Антоан приближиха до нея и се наведоха, за да прегърнат Даниел.

— Ние винаги ще те обичаме, Даниел — каза Софи. — Надявам се, че ще ни помниш.

Виан знаеше, че само тя може да качи Даниел в автомобила. Той щеше да се довери единствено на нея.

От всички сърцераздирателни, ужасни неща, които бе направила през тази война, нито едно не болеше толкова, колкото това: тя улови ръката на Даниел и го поведе към автомобила, който щеше да го откара далеч от нея. Той се покатери на седалката.

Втренчи се в нея с насълзените си объркани очи.

— Маман?

Софи извика: „Само минута!“, и хукна обратно към къщата. Върна се след миг с Бебе и тикна плюшеното мече в ръцете на Даниел.

Виан се наведе, за да го погледне в очите.

— Сега трябва да вървиш, Даниел. Довери се на маман.

Долната му устничка се разтрепери. Той притисна играчката към гърдите си.

— Oui, маман.

— Бъди добро момче.

Филип се наведе и затвори вратата.

Даниел се хвърли върху прозореца, притискайки длани към стъклото. Сега плачеше с глас и крещеше: „Маман, маман!“. Продължаваха да чуват писъците му дълго след като автомобилът беше потеглил.

— Бъди щастлив, Ари дьо Шамплен — пожела му тихо Виан.